Малко преди обяд на 26 август 1911 г. локомотивният стон се разнася над тихите разговори на суетящите се хора на гарата в Бриг (днес Бриг-Глис). Гарата тук е своеобразен разпределителен пункт за пристигащите и заминаващите от Южна Швейцария, център, от който стотици човешки същества поемат към скатовете на Алпите, към удивителната природа на тези земи. Сега е краят на август и пътниците са повече от обикновено, защото мнозина са предпочели да прекарат лятната си ваканция, пътешествайки. Сред това множество са и две момчета – Роналд и Хилари, които са допътували до тук от далечен Бирмингам (графство Западен Мидландс, Англия). Роналд е с каскет на главата, прикриващ разрошената му и мръсна коса, обут е със стари и твърде големи за ръста му обувки, носи вехт вълнен сив панталон, придържан от тиранти. Той и брат му Хилари се качват във вагона и се настаняват на местата си в купе №7. Събличат връхните си дрехи, оставят раниците в краката си и се отпускат на седалките до прозореца. Залепили носове на стъклото, очите им се разхождат през бързащите по перона хора. Всички се лутат, сбогуват се с приятели и търсят своите места във влака. Роналд е на 19, а брат му Хилари е две години по-малък. Те са сираци. Пристигнали са по тези земи преди две седмици заедно със свои приятели – десетина момчета, които са отпътували още предния ден. Сега, унесени в припомняне на преживяното през последните дни, те не забелязват дори кога влакът напуска гарата. Уморени са. Четиринадесет дни са ходили пеша по планинските пътеки с грамадни раници на гърбовете. От Интерлакен до Лаутербрунен, после до Мюрен сред огромната пустош от морени. Спали са първобитно в някоя плевня или обор. Просто нямат пари за хотелски стаи. Момчетата покоряват дори Великия Алечки глетчер и едва не загиват, подхлъзвайки се на топящия се от лятното слънце лед. Но ето, че Роналд и брат му са вече на път, който трябва да ги отведе в Бирмингам, където от години живеят. Хилари се отдава на дрямка, а Роналд се взира в далечните снежни хребети на планината. Изведнъж, стреснат от локомотивната свирка, оповестяваща потеглянето на влаковата композиция, Роналд притеснено бърка в раницата си. Да, всичко е там. Дори и петте картички, които преди ден е купил от книжарницата в Бриг, за да ги занесе като подаръци на свои приятели. Сред тях е и една картичка, която му е направила много силно впечатление, купил я е специално за себе си като спомен от това лятно пътешествие. На нея е изобразен някакъв старец с дълга коса, бяла брада, широкопола шапка и дълго наметало. Седнал е на скала под един бор. Има миловидно лице с шеговито изражение и разговаря с бяла сърна, която души разтворената му длан. А в далечината художникът е изобразил прекрасен скалист пейзаж. Роналд се взира дълго в композицията, чието име е написано на гърба на картичката. Тя се казва „Планински дух”, а неин автор е германският художник Йозеф Мадленер. Това е първият вариант на тази картичка, която през следващите години ще бъде препечатвана десетки пъти, а художникът, преди всеки нов тираж ще нанася корекции върху нея. Роналд я разглежда дълго, после старателно я прибира в един бял пощенски плик и я слага във вътрешния джоб на протритото си от носене сако. Ще минат години, когато на този плик в една дъждовна вечер ще се появи надписът: „Произходът на Гандалф”. Да, момчето, което в онзи далечен августовски ден се взира в картичката, е не кой да е, а бъдещият писател Дж. Р. Р. Толкин, или както го наричат неговите почитатели днес – Бащата на „Властелинът на пръстените”. Този на вид обикновен англичанин от средната класа, среден на ръст и със стройно телосложение, който по нищо не се отличава от съвременниците си, създава един от най-впечатляващите литературни светове. След години той сам споделя: „Такава история не се ражда от листата на дърветата, които тепърва ще видиш, нито се пише със средствата на ботаниката и почвознанието; не, тя расте като семе в мрака от гнилата шума на ума: от всичко, чуто и видяно, и прочетено, което отдавна е забравено и потънало в дълбините. Несъмнено има и селекция, досущ като при градинарите – с какво точно ториш ума си; а моята шума, естествено, се състои предимно от лингвистична материя”. Всъщност житейският път на този страстен почитател на филологията, според когото „американският английски език е английски, който преди това е забърсан с мръсна гъба”, е твърде обикновен. Това е просто една история на мъж, който обича да прекарва свободното си време в градината, край морето на слънце или пък в схлупения си невзрачен дом. Това е разказ за обикновен университетски преподавател, който ненавижда шофирането, но затова пък остава до гроб влюбен в жената до себе си, в децата си, в красотата на природата. На пръв поглед меланхоличен и обсебен от работата си, той е страстен играч на ръгби, но чувствителен мъж с вечно димяща в устата му лула.

Успехът на Дж. Р. Р. Толкин никога не го откъсва от неговия съвсем обичаен живот, в който има време за толкова много неща: да боядиса лицето си с бяла боя, да се наметне с овча кожа, за да се разхожда по улицата като бяла мечка; или пък да се преоблече като англосаксонски воин и със секира в ръка да погне удивения си съсед по улицата, ей така, на шега; или пък, както често прави през последните години от живота си – да отиде на пазар и заедно с шепата монети да подаде и ченето си на продавача, но не защото е луд, а за да предизвика усмивка. „Притежавам много простичко чувство за хумор, което дори и най-благородните ми критици смятат за уморително!”, изтъква писателят. Този чудат в поведението си и сложен в мисленето си мъж, макар и твърде свободолюбив, никога не успява да повярва в идеалите на демокрацията: „Аз не съм „демократ”, ако ще и да е само защото „смирението” и равенството са духовни принципи, покварени от опита да бъдат механизирани и шаблонизирани и в резултат на това добиваме не всеобща смиреност и скромност, а всеобщо величие и гордост, докато някой орк не се докопа до всевластен пръстен – и тогава получаваме единствено робство!”. И макар цял живот да се страхува да не се превърне в роб, Толкин става истински пленник на литературата. Той сътворява третата най-продавана книга в света през 60-те години на ХХ век (след Библията) и се превръща в един от най-обичаните автори. Защото връща на хората онова, което съвременността, киноиндустрията и новата литература им отнемат – приказката, фантазното, магията, историите за елфи, гноми, дракони, еднорози, джуджета, магьосници, тролове и гоблини. Толкин минава по обикновен житейски път, но е роден с необикновения талант да сътворява светове. Почти като Бог.

От Африка до Бирмингам

Началото на тази история може да е начало на всяка една обикновена човешка история. Дж. Р. Р. Толкин се ражда в късната вечер на 3 януари 1892 г. в един град, който според майка му е „ужасен пущинак, пълно мъртвило”. Проплаква в Блумфонтейн (днес в централната част на ЮАР). Тогава това е малко градче, което е възникнало само преди 45 години от нищо и никакво селце. В центъра на града е разположен пазарният площад, по който трополят волските коли на холандскоговорящи селяни от южноафриканските равнини. На пазара се продават стоки от първа необходимост като хляб и яйца, но също и огромни бали вълна в пъстри цветове. По това време именно продажбата на вълна е гръбнакът на местната икономика. Около тази пъстра картина, насред която се мяркат кокошки и безстопанствени псета, се разгръщат и знаците на цивилизация – колонадата на парламента, двете кули на Холандската реформаторска църква, англиканската катедрала, сградата на обществената болница, градската библиотека и президентството обграждат тържището от всички страни. А зад тях се извиват малки улички, които отвеждат хората по домовете им или до някой магазин, до кантората на адвокат или до един от малкото клубове, които през последното десетилетие на ХIХ век започват да стават популярни. Така през 1890 г. се появява първият клуб по голф, а след това и по тенис, а няколко месеца по-късно се създава и Клубът на европейските жители, сред които най-многобройни са германците, холандците и англичаните. В този пейзаж почти липсва зеленина, а градският парк, който е една от забележителностите на района, може да се похвали с десетина върби и едно изкуствено езерце, което често бива пресушавано от воловете на холандците, продаващи на пазара. Отвъд парка всичко свършва. Настъпва пълен пущинак, в който нощем бродят вълци, чакали и хиени, лъвове дори, да не говорим за вечния пясък, с който вятърът изпълва въздуха. Именно тук се ражда наследникът на семейство Толкин.

Артър Руел Толкин, бащата на бъдещия прочут писател, произхожда от заможен аристократичен род, притежавал фабрика за производство на пиана в Англия, която за съжаление отдавна е фалирала и от нея е останал единствено горчивият финансов банкрут. Разбира се, и страстта към музиката, която обаче не е била така силна, че да отклони Артър от мечтата му да стане банкер. Той получава брилянтно образование въпреки паричните трудности и започва работа в прословутата Lloyds Bank. Скоро обаче разбира, че щом иска да изкарва приличен доход, за да може да съгради собствен дом, трябва да предприеме рисковани крачки. „За да припечелваш достатъчно, за да се чувстваш добре, не стига само да имаш брилянтен ум и да си трудолюбив. Трябва и да можеш да скачаш от високо. Просто зад всеки успех стои предприет риск”, често изтъква младият Артър. Затова той обръща гръб на цивилизована Европа и отплава към нос Добра надежда, където си е извоювал служба в Bank of Africa. Ходът му в очите на другите изглеждал неразумен, прибързан, хлапашки, но зад него стоят едни добре премислени действия – от няколко години добивът на диаманти и злато в Южна Африка е превърнал банковото дело във все по-разрастващ се бизнес с добри перспективи за развитие. През 1889 г. Артър стъпва на африканския бряг, като първата година му се налага да предприеме безчет пътувания между Добра надежда и Йоханесбург, но скоро усилията му са възнаградени. Следващата година той е назначен за управител на важния банков клон в Блумфонтейн, по онова време столица на Свободната оранжева република. Всичко се развива по план. От службата му предоставят просторен дом с градина на улица „Мейтланд”, точно до пазара. Зад неистовия стремеж на Артър за финансов успех обаче стои нещо повече от порива да бъде богат. Той се бори за финансова независимост, защото от три години е сгоден за жената, която е пленила сърцето му. Става дума за малката дъщеря на семейство Съфийлд – Мейбъл. Семейство Съфийлд живее в предградието на Бирмингам от почти 30 години. Там проплакват всичките им деца, в това число и „прекрасната Мейбъл”, както я наричат всички. Фамилията Съфийлд за разлика от Толкинови, които са просто германски емигранти, живеещи само от няколко поколения на Острова, е част от достопочтен мидландски многовековен род, изградил своеобразна текстилна търговска империя в Англия, която обаче след големите индустриални катаклизми на ХIХ в. също е фалирала като фабриката за пиана „Толкин”. Но ако Толкинови не успяват да се възстановят от банкрута, то главата на семейство Съфийлд намира изход и се превръща в амбулантен търговец на дезинфектанти „Джейс”. Той трябва да издържа многолюдното си семейство, а и да осигури добро образование на своите момичета. Срещата между Артър и бъдещата му годеница Мейбъл се случва през 1880 г. в училищния двор. Тя прераства в приятелство, а после от приятелство в любов. Татко Съфийлд обаче не е съгласен прекрасното му момиче да свърже живота си с един нищо и никакъв банкер, в чиито вени тече „дива германска кръв”. Нещо повече, според него Артър не е в състояние да се грижи за дъщеря му, защото едва свързва двата края, а и всички пари, които изкарва, отиват за издръжка на „пропадналото му семейство”. Въпреки това младият Толкин се престрашава да поиска ръката на своята избраница и след дълги увещавания сър Съфийлд склонява и благославя годежа между двамата. Но за сватба още е твърде рано да се говори. Артър знае това. Ето защо в търсене на едно по-сигурно бъдеще той отплава за Добра надежда, а когато в края на 1890 г. се оказва и със собствено жилище, макар и в далечен Блумфонтейн, той сяда и пише дълго и прочувствено писмо до своята Мейбъл, което приключва с думите: „Знам, че никога няма да бъда аристократът, за когото твоят баща иска да те омъжи, но аз съм мъжът, който ще те обича истински. Чакам те! Ела! Бъди моя! Не искам повече писма! Искам теб! Повярвай ми, можем да бъдем щастливи!”. Така в едно дъждовно мартенско утро на 1891 г. двадесет и една годишната Мейбъл, облечена цялата в бяло, стъпва на палубата на кораба „Рослин Касъл”. С няколко куфара дрехи и с надежда, че приказката ще се превърне в реалност, тя напуска Англия и се отправя на няколкоседмично пътешествие. Не е виждала Артър от три години, макар че на ръката си носи годежен пръстен. Двамата, Артър Руел Толкин и Мейбъл Съфийлд, се венчават на 16 април 1891 г. само ден, след като 34-годишният Артър е посрещнал избраницата си на пристанището, облечен в бял костюм с шапка на главата и с добре оформен къс мустак. Те казват заветното „да” в катедралата на Кейптаун, а меденият им месец продължава едва седмица в една хотелска стая в близкото градче Сий Пойнт (днес квартал на Кейптаун). Тук, сред екзотиката на Черния континент, сред плодове и адска жега, в белите ленени чаршафи е заченато първото отроче на младото семейство Толкин. Писателят се ражда на 3 януари 1892 г. с името Джон Роналд Руел Толкин. Бебето, както пише Артър, „има хубави ръчички (много дълги пръсти) и уши, много светла коса, Толкинови очи и ясно изразена съфийлдска уста”. Първата снимка на бъдещия писател е от времето, когато той е на два месеца. На нея са снимани мама Мейбъл, малкият Роналд в ръцете на бавачката си и, разбира се, татко Артър, който позира, облечен в бял тропически костюм със сламена шапка. На втория ред са чернокожите слуги, прислужницата и прислужникът на име Айзък, които обгрижват своите стопани, а те, както никой друг в района по това време, им осигуряват едно достойно съществуване – без експлоатация, без надменно отношение, което в тези години е характерно за общуването между бял работодател и чернокож работник. Това превръща помощния персонал в къщата на Толкинови в част от семейството. Веднъж Айзък си позволява неволно да „отвлече” малкия Роналд, отвеждайки го на разходка до своя краал (село, типично за коренното население на Южна Африка, с колиби и заграждения за добитъка), където показва на своите роднини чудото, което още никой не е виждал – бялото бебе. Въпреки неразумната постъпка на Айзък, която хвърля семейство Толкин в ужас, той не е уволнен от Артър, а като благодарност, когато на Айзък му се ражда първият син, той го кръщава Айзък Мистър Толкин Виктор. Последната част от името е в чест на кралицата на Англия – Виктория. Животът в Блумфонтейн, макар и твърде различен от живота в някой стар английски град, тече в хармония и разбирателство. Единственият проблем, създаващ по-скоро динамика, отколкото напрежение в семейство Толкин, е заобикалящата ги действителност в Южна Африка. В Толкиновото домакинство често се промъква домашната маймуна на съседите, която отмъква какво ли не, дори веднъж открадва всички лигавници на малкия Роналд. Не по-малко грижи създават и змиите, които се крият в бараката в градината. Но сред най-големите ужаси, които трябва да понесе младият наследник на фамилията, е срещата му с една тарантула в двора. Роналд е едва на три години, но след време си спомня за случилото се: „Още усещам онзи горещ летен ден по кожата си и паникьосаното ми тичане през високата суха трева, когато ме ухапа паякът”. За щастие инцидентът се разминава, защото дойката му успява да изсмуче отровата от ухапаното място на детското краче с уста. Но страхът от паяци, който Дж. Р. Р. Толкин след години отрича, всъщност се проявява в творчеството му и той неведнъж пише за „гигантски чудовищни паяци с отровни захапки”. Извън тези грижи делниците в дома на Толкин са дори скучни. Рано сутрин и късно следобед Роналд се разхожда в градината с мама Мейбъл, където Артър е засадил малка горичка с кипариси, ели и кедри, към които бъдещият автор на „Хобитът” развива особен пиетет. Между 9:30 и 16:30 часа бебето е на закрито, далеч от изгарящите слънчеви лъчи. Но дори вътре на сянка жегата е непоносима. Затова като дете Роналд винаги е облечен в бяло. „Той прилича на същинска фея, цял нагизден с бели воали, обут с бели обувки. А когато не е навлечен с много дрехи, прилича по-скоро на елф!”, пише Мейбъл до свекърва си. Цялата любов на Мейбъл е насочена към Роналд и баща му, докато в къщата не проплаква и второто им момченце Хилари Артър Руел Толкин. Той се появява на бял свят на 17 февруари 1894 г., тъкмо в годината, в която Толкинови най-накрая получават гражданство и имат право да пътуват свободно като жители на Оранжевата република. Могат дори да отидат на гости на своите роднини в Англия. Но това пътуване непрекъснато се отлага, защото Артър не може да остави работата си за повече от месец, а едно подобно пътешествие до Европа ще им отнеме не по-малко от два месеца. Съдбата обаче решава друго. През лятото на 1894 г. Роналд, който до скоро расте като здраво и жизнено дете, се разболява тежко. Започва често да вдига температура, която според лекарите се дължи преди всичко на растящите зъби. Уви, скоро се оказва, че причината е друга. Детският организъм трудно понася жегата на Блумфонтейн. Това налага Мейбъл и двете момчета да пътуват често до крайбрежието в близост до Кейптаун, където климатът е много по-поносим за Роналд. Но само седмица след като се завърнат в уюта на семейното огнище, хлапакът отново започва да вдига температура. „Може би наистина е по-добре да отидете до Англия, където да го прегледат сериозни доктори, и да потърсим причината за неразположението му”, трезво отбелязва Артър. Така в началото на април 1895 г. Толкин отпраща любимата си съпруга и двете си деца на дълго пътешествие и обещава да ги последва след три седмици. Целува Роналд и Хилари, прегръща горещо Мейбъл и ги оставя да се качат на борда на кораба „Гуелф”. Маха за довиждане и крещи: „Обичам ви!”. Това е тежка раздяла, която бележи целия сетнешен път на семейството. Мейбъл и двамата малчугани прекарват лятото в Бирмингам в малката фамилна къща на Съфийлдови в квартала „Кинс Хийт”. Роналд е възвърнал жизнеността си, а докторите не откриват никакви признаци за болест в него. Хилари расте безгрижно в ръцете на баба си и дядо си, а Мейбъл разменя все по-дълги и все по-тревожни писма с любимия си съпруг. Артър е трябвало да пристигне за Коледа, но съдбата има съвсем други планове. В началото на ноември г-жа Толкин получава кратко писмо от съпруга си, с което той я уведомява, че е прекарал остра ревматична треска, от която все още не се е възстановил напълно. Коледата на 1895 г. посрещат разделени. Децата са все още малки и не усещат силно липсата. А и Роналд е запленен от голямото коледно дърво, което по нищо не прилича на клюмналия от жегата евкалипт, който е бил дори украсен миналата година в Блумфонтейн. Но за Мейбъл отсъствието на Артър е тревожно. Още по-тревожно е писмото, пристигнало в началото на януари, в което Толкин съобщава, че здравето му продължава да се влошава. Тогава Мейбъл и двете момчета започват да се подготвят за така дълго отлаганото връщане в Африка. Роналд е щастлив от новината и диктува писмо до баща си, което бавачката му записва: „Скъпи мой татко, толкова се радвам, че идвам да те видя. Толкова дълго те оставихме сам. Надявам се корабът да ни доведе при теб с мама и бебето! 14 февруари 1896 г.”. Това писмо никога не стига до получателя си, както и Мейбъл, Роналд и Хилари никога повече не стъпват в дома си в Блумфонтейн, защото на 15 февруари сърцето на Артър притихва завинаги, отпуснат в ръцете на верния си иконом Айзък. Толкин умира в резултат от тежък кръвоизлив, а бездиханното му тяло е положено в англиканското гробище в Блумфонтейн. На 5000 хиляди мили от любимите му същества. 5000 мили болка ще се връщат често в сънищата на Мейбъл, а понякога и на Роналд през следващите години. Хилари е твърде малък, за да разбере какво се случва.

От Бирмингам до Оксфорд

След като първоначалният шок от случилото се отминава, Мейбъл се мобилизира. Тя е изправена пред нелеката задача да поеме изцяло грижите за двамата си наследници. Горчиво наследените от съпруга й пари едва ще стигнат за малко повече от година живот в скъпия Бирмингам. Тя не може да остане да живее с момчетата в и без това пренаселената бащина къща, където в четири стаи живеят майка й, баща й, двамата й братя и сестра й. Ето защо през лятото на 1896 г. вдовицата и двете деца се установяват извън града, в селцето Серхол, на по-малко от два километра южно от града. Къщурката се намира на ул. „Грейсуел” №5. Точно край портата на новия дом на злощастното семейство Толкин пътят се изкачва по хълма към съседното село Моузли, а от там се извива към Бирмингам. В противоположната посока води към Стратфорд на Ейвън. Движението по този път в онези години се свежда просто до някоя и друга фермерска кола, което създава усещане, че това райско кътче е откъснато от света. Но това е единственото, което Мейбъл може да си позволи в този момент. Освен това г-жа Толкин мечтае от години за едно такова място, изолирано от хорската врява. Отвъд пътя пред новия им дом, в който има само три стаи и малък двор, се простира голяма поляна, която отвежда до река Коул, нищо повече от малък ручей, край който се извисява силуетът на една стара тухлена воденица с висок комин. Преди време тук всички от околността мелели зърното си, но времената се променили. Хората монтирали парен двигател, който давал допълнителна мощност, защото реката отдавна започнала да пресъхва. И сега основната работа на воденицата е да мели не брашно, а кости на умрели животни, за да произвежда фина торова смес. Това се случва все по-рядко и внушителната сграда пустее през по-голямата част от годината. Навярно затова тя се превръща в едно от любимите места за игра на малкия Роналд и невръстния му брат Хилари, който след години, когато е почти на 80, си припомня: „Тук с Роналд прекарвахме прекрасни лета, по цял ден беряхме цветя и се вмъквахме в чужди имоти. Старият фермер, когото наричахме Черният трол, обичаше да се заяжда с децата и често им крадеше обувките, докато те шляпаха боси в реката. Имаше и един Бял трол, синът на мелничаря, който не беше чак толкова лош и не ни пердашеше, въпреки че неведнъж стъпквахме насажденията в градината му. Не нарочно, а на път към къпиновите храсти”. Малчуганите растат в пълна хармония под грижите на грижовната им майка. По цял ден тичат по поляните, а често обичат да отскачат и до съседното село Хол Грийн, отвъд брода, издигащ се на изток. Там хлапаците си купуват лакомства от сергията на една старица, а след време се запознават и с местните деца. За сприятеляване в началото и дума не може да става. Роналд и Хилари говорят брилянтен книжовен английски, който за повечето местни е почти неразбираем. Бавно и постепенно братята Толкин започват да усвояват и местния диалект, което най-накрая ги сближава с другите малчугани и им позволява да изградят истински приятелски взаимоотношения. Тъй като Мейбъл остава сама, тя се грижи не само за прехраната и дрехите на децата си, но и за уюта в дома. Бързо усвоява редица мъжки работи като цепене на дърва, боядисване, смяната на покривните плочи и какво ли още не. Но най-много усилия полага за възпитанието на момчетата. Особено за по-големия Роналд, който още на четири години в края на 1896 г. вече може да пише всички букви при това с калиграфска прецизност. Любимите му уроци обаче са свързаните с езиците. Мама Мейбъл запознава хлапака с основите на латинския език, които тя е овладяла в университета, и това истински пленява ума на Роналд. Той проявява интерес не просто към отделните думи, а към тяхното звучене, формите им, значенията им. Още в тези ранни години г-жа Толкин разбира, че синът й има пиетет към езиците, и тъкмо затова започва да му преподава и френски език. Привлича вниманието му и със свирене на пиано, но както ще отбележи след години Дж. Р. Р. Толкин: „Най-висшата музикална форма е езикът!”. Малкият Толкин посяга и към моливите, за да рисува най-вече пейзажи и дървета. Майка му често го занимава и с ботаника, област, в която той също натрупва сериозни знания, но при изучаването на растенията се впечатлява повече от формата и прекия допир до тях, отколкото от ботаническите подробности. Това важи с особена сила за дърветата, към които развива истинска любов. Макар да обича да ги рисува, той предпочита просто да бъде с дърветата. Да се катери по тях, да се обляга на клоните им, да се излежава под сянката им, да ги прегръща, да им говори дори. За връзката му с дърветата особено показателна е историята, която намира трайно място в паметта му и която той разказва след години пред свои студенти в Оксфорд: „Над езерото зад воденицата се бе превила една върба и аз се научих да се катеря по нея. Принадлежеше, ако не се лъжа, на някакъв касапин от Стратфорд. Един ден я отрязаха. Не я използваха за нищо, просто я оставиха да се търкаля на земята. Никога няма да забравя това!”. Извън научните занимания Мейбъл се грижи и за това редовно да чете на децата си. Чете им „Алиса в Страната на чудесата”, която според Роналд е забавна, но съвсем не го кара да копнее за подобни приключения. Друг път им чете „Островът на съкровищата” или пък приказките на Андерсен, но Роналд не ги харесва. Той обожава истории за индианци и мечтае да стреля с лък, но най-много се впечатлява от историите на Джордж Макдоналд, чието действие се развива в далечно кралство, изпълнено с уродливи таласъми. Забавляват го и разказите за крал Артур, но от всичко най-залисано попива вълшебните приказки на Андрю Ланг. Според малкия Роналд най-красива е историята за Сигурд, който убива дракона Фафнир. „Жадувах за дракони с дълбок копнеж в сърцето. Разбира се, боязливият ми дух не искаше те да бъдат наблизо. Но обитаваният от Фафнир свят, макар и въображаем, бе по-богат и по-красив независимо от дебнещите в него угрози.” На шест години Роналд вече сам чете книгите си, но и това започва да не му достига. Решава, че може сам да пише истории. Разбира се, за дракони. „Забравил съм почти всичко за тази първа написана от мен история с изключение на една филологическа забележка. Мама и дума не продума за самата история, нито за самия дракон, а отбеляза единствено, че не може да се каже „зелен огромен дракон”, правилно било „огромен зелен дракон”. И до ден днешен се питам защо. Фактът обаче, че помня точно това, навярно е показателен, като се има предвид, че дълги години така и не написах друга история, но се увлякох по езика”, спомня си Роналд. Сезоните в Серхол се нижат един след друг, децата на Мейбъл бавно се превръщат в малки мъже. Роналд расте умен и буден младеж, който се опитва да помага на майка си в домашните грижи. Въпреки бедняшкото битие всичко напомня за рая. Който обаче скоро ще бъде изгубен. Малко след пристигането в Серхол в живота на семейство Толкин трайно място намира и християнството. Всяка неделя Мейбъл повежда момчетата на дълга разходка до англиканската църква в Бирмингам. Няма значение дали навън е пролет, лято или зима. Всяка неделя те стават още преди денят да е пристъпил на хоризонта, и се отправят към града. Но една неделя се случва нещо странно. Мейбъл повежда малчуганите по непознат път. Това е пътят към един друг храм – църквата „Св. Ана”, римокатолическа църква в бедняшкия квартал на града. Пролетта на 1900 година е. Тя заедно с Роналд и Хилари са въведени в лоното на Католическата църква, а това им навлича гнева на семейство Съфийлд, които са унитарианци. Стореното от дъщеря им унижение, да се отрече от англиканската църква и да приеме вярност към папата, огорчава близките на овдовялата Мейбъл. И ако до този момент те са търсили начин да й помагат, макар и със скромни финансови средства, то от този ден нататък прекъсват всякаква връзка с нея. Това се превръща в причина г-жа Толкин да се вкопчи още по-силно в новоприетата вяра. В дъждовната вечер на 30 август 1900 г. Мейбъл натоварва цялата скромна покъщнина от дома им в Серхол, където са минали последните четири години от живота й с момчетата, и заедно с децата се отправят към Моузли. Причината за това преместване е само една – през септември Роналд трябва да започне да ходи на училище. Приет е да учи в „Кинг Едуард” в центъра на Бирмингам, а пътят от Серхол до учебното заведение е прекалено дълъг, за да може всеки ден момчето на мама да се прибира вкъщи. Раят на семейство Толкин остава зад гърбовете им, а пред тях се изправят куп неизвестни. През следващите две години скитниците са принудени да сменят няколко адреса на живеене, но затова пък нищо не успява да прекърши радостта им от факта, че са заедно, и нищо не може да ги отклони от вярата им, че Бог е милостив. През 1902 г. Мейбъл открива ново, макар и скромно, но все пак удобно жилище на ул. „Оливър” №26, което е само една идея по-хубаво от коптор. То е близо до техния духовен дом – Бирмингамския ораторий. Макар и създаден преди по-малко от 50 години, този молитвен храм привлича все повече богомолци, а основна заслуга за това има енорийският свещеник Франсис Морган. Отец Морган, тогава 43-годишен, е вежлив мъж, в когото Мейбъл съзира не само състрадателен духовник, но и истински приятел, на когото може да разчита в нужда. Франсис не е човек с впечатляващ интелект, но затова пък притежава изключителна доброта, особен темперамент и странен колорит. Гръмогласен и шумен, но и любвеобилен, той веднага спечелва сърцата на Роналд и брат му Хилари и съвсем неочаквано започва да играе ролята на липсващия им баща. Не, Франсис никога няма да се настани в опразненото легло на Мейбъл, но намира място в сърцето й. Обаче тъкмо открили своя нов рай, семейство Толкин са сполетени от нова беда. Мама Мейбъл е приета в болница. Диагнозата в онези години звучи смъртоносно – диабет. Сутринта на 8 ноември 1904 г., когато момчетата тревожно тръгват към училище, Мейбъл внезапно припада. Изпада в диабетна кома и никога повече не вижда децата си. На 14 ноември с глава, положена в скута на отец Франсис, г-жа Толкин се отправя към селенията на Бог. А Роналд и Хилари остават пълни сираци. Бездомни и безродителни, оставени в ръцете на милостивия Бог. Девет години по-късно Роналд оправдава своя Бог: „Скъпата ни майка беше същинска мъченица. Бог не отрежда всекиму тъй лесен достъп до най-великите си дарове, както на нас двамата с Хилари, като ни дари с майка, която с тежък труд и мъка жертва живота си, за да опази вярата ни”. Това са девет мъчителни години за двамата братя Толкин, попечителството над които по волята на мама Мейбъл е поверено на отец Франсис. През тези години Роналд посвещава цялото си време на изучаването на езици. Пристъпва към старогръцкия език, старонемския, староанглийския. Вселени от думи, които го тласкат заедно със свои приятели да започнат да си измислят дори собствени езици. Така се ражда първият Толкинов език, който той сам назовава „невбош” (новата небивалица). Дори с него той прави и първите си поетични опити. Младежът започва да мечтае за нещо повече от един такъв измислен език като „невбош”, който в крайна сметка не е нищо повече от замаскирани английски, френски и латински думи. Пътят дотам обаче все още остава неясен. През есента на 1911 г. Роналд пристъпва за първи път в колежа „Ексетър” в Оксфорд, където е приет след три години усилия да спечели държавна стипендия. Извоювал си правото да учи там, облечен с туидено сако, панталон от каша, безлична вратовръзка, невзрачен шлифер и с шапка на главата, Роналд провлачва солидните си кафяви обувки по каменното стълбище на университета, в който влиза и остава обвързан с него през останалата част от живота си. Но сега той е на 19 години, а от таланта му на писател още няма никаква следа.

От Oксфорд по пътя kъм Средната земя

Пристигането на Роналд в Оксфорд е колкото радостно постижение, достигнато след дълъг труд, толкова е и резултат от една разтърсила младежкото сърце раздяла. Докато живее в Бирмингам с брат си след смъртта на Мейбъл, през лятото на 1908 г. младият Толкин се запознава на улицата с едно приветливо момиче, което така развълнува душата му, че не му дава покой. Това е Идит Брат, забележително красива, слаба и стройна, със сиви очи, изящни и открити черти и къса черна коса. Преди пет години след смъртта на майка си тя също е останала пълен сирак. Но за разлика от Роналд Идит е извънбрачно дете. Майка й Франсис я ражда далеч от Бирмингам през 1889 г. в Глостър, за да избегне обществения скандал, но и за да не злепостави собствените си родители, които са производители на ботуши. Франсис е на 13 години, когато нейното момиче проплаква, но скоро след раждането двете се прибират у дома и се изправят срещу клюките на съседите и хорските шушукания. Идит израства в предградията на града под грижите на майка си и братовчедка си Джени Гроув, която е наследница на именития сър Джордж Гроув, редактор на една от най-забележителните книги и до днес – Речник на музикалните термини. Тъкмо тази потомствена връзка изгражда изключителен музикален вкус у малката Идит и на 7 години тя сяда за първи път пред пианото. Овладява инструмента до съвършенство, но й липсва само едно, което много й пречи да поеме по пътя на бляскавата музикална кариера – това е амбицията. Идит обожава музиката, но няма дори и най-малко желание да превърне свиренето си в творческа кариера. През 1905 г. тя се дипломира с отличие в девически пансион, специализиран за музикално надарени момичета, но въпреки това се отдава на онова, което майка й я е научила още от дете – да шие. Освен това Идит получава в наследство от майка си шепа земя, която е достатъчна, за да й осигури едно, макар и не охолно, но все пак задоволително съществуване. Един живот, разгърнат в малкото пространство между шевната машина и пианото в стаята й. Когато се срещат с Роналд, тя е на 19, а той едва на 16 години. Идит се влюбва в младия господин, най-много харесва в него сериозния му вид и аристократичните му обноски. Толкин пък е зашеметен от красотата й и от изящните движения на ръцете й по клавишите на пианото, което го кара да пренебрегне липсата на всякакъв интерес от нейна страна към неговите вълнения със старите езици. И за двамата това са първи любовни трепети, които разтуптяват сърцата им и вълнуват умовете им до полуда. Скоро те започват спокойно да се разхождат, хванати за ръка, а горещите летни следобеди прекарват на терасата на бирмингамската сладкарница в центъра на града. Седят там, Роналд й говори с часове за своите нови езици, за прочетените книги, а Идит го слуша в захлас. А когато се уморят от интелектуалните разговори, преминават към хлапашките лудории. Най-много се забавляват с мятането на бучки захар по главите на хората, преминаващи по тротоара, а когато опразнят захарницата, трескаво се преместват на съседната маса и така, докато не остане нито една бучка захар. „Беше през лятото на 1909 г., когато се целунахме случайно. Помниш ли, Идит? Аз още помня. Помня как си пожелавахме лека нощ. Дори когато вече бе облечена в бялата си нощничка, разговорите ни под прозореца можеха да продължат абсурдно дълго. Помня как гледахме изгрева на слънцето над града през мъглите и чувахме звъна на камбаната час подир час. Помня и нощните пеперуди, които така те плашеха. Помня и свирукането ни с уста, нашия сигнал, и разходките с велосипед, и разговорите край огъня, и трите прекрасни целувки”, пише влюбено до своята Идит години по-късно Толкин. Но скоро любовният романс между двамата сираци е помрачен. Попечителят на Роналд отец Франсис, уплашен от хлътналия до уши младеж, настоява той да прекъсне взаимоотношенията си с Идит. Може да изглежда странно в нашите очи, но Толкин се подчинява на волята на своя наставник. Поне на думи, но не и на дела, защото през следващите няколко месеца младежите се срещат тайно. Скоро обаче измамата е разкрита. Отец Франсис е разочарован от Роналд, а младият филолог е на прага на самоубийство – огорчен сам от себе си, от подлостта, която е сторил, лъжите, с които е засипвал седмици наред своя духовен баща, го карат да стъпи на стола в стаята и да увисне на въжето, окачено на тавана. Опитът се оказва неуспешен, а обикновената история за една младежка любов се превръща в драматичен роман, който помрачава дните на Роналд и Идит през следващите години. Ето защо животът на Толкин в Оксфорд, макар и да e бил желан от него самия, всъщност е една особена смесица от радост и несекваща тъга. Колежът „Ексетър”, макар да не е най-престижният, всъщност е най-доброто, което Роналд може да си позволи. Попаднал в групата на „бедните стипендианти”, той трябва не само да се задоволява с минимално количество храна и удоволствия, но и да заляга над учебниците, защото в противен случай може да се раздели със стипендията си, която е единственият му доход. Това обаче не му пречи да се впише бързо в университетската среда, посещавайки както всички възможни безплатни кръжоци и литературни вечери, така и играта на ръгби, към която е развил страст още в Бирмингам. Именно на тази груба игра той дължи кривия си нос, който преди бил съвсем прав, но при един турнир е счупен и никога не се възстановява. Пак на ръгбито Толкин дължи и разкъсания си език, на който по-късно приписва вина за неразбираемото си говорене. „Изобщо ръгбито ме превърна в един дефектен човек!”, разказва с усмивка Роналд. В онези години студентът се среща и със своята друга голяма любов в живота – тютюна, който се превръща в негов непрестанен спътник. Димящата в устата му лула, леко кривият нос и затрудненият говор са неговото голямо наследство от колежа, разбира се, след обладалата го почти до умопомрачение страст към лингвистиката. Толкин учи класическа филология в Оксфорд и трябва редовно да посещава лекции и упражнения, но през първите два семестъра за негово съжаление в колежа няма постоянен преподавател класик. Той започва да се отегчава от латинските и старогръцките автори, но пък открива германската литература, келтския, уелския и финския език. Не проявява никакъв интерес към лекциите за Цицерон и Демостен и затова предпочита да избяга от занятия, за да се отдаде на своите лични езикови търсения в библиотеката или в стаята си в общежитието, където продължава да работи върху измислени езици. Има обаче една дисциплина, която силно го интригува, и това е сравнително езикознание, което записва по препоръка на свои по-големи състуденти, които са впечатлени не толкова от сравнителното езикознание, колкото от преподавателя Джоузеф Райт. Преподавателят, който по думите на Роналд „оставя най-ярката диря в моя литературен свят”. Джоузеф Райт е йоркширец, достигнал до университетския пост изцяло със собствени сили въпреки своя бедняшки произход. Едва шестгодишен, той започва да работи в текстилна фабрика, което възпрепятства неговото образование. Станал на петнадесет, той започва да завижда на своите колеги в завода, че могат да четат вестници. Оттласква се от невежеството, като сам се заема да изучи азбуката, а после и да се научи да чете. Година по-късно започва да посещава вечерно училище, където усвоява френски и немски език, математика, латински. Вечер след заниманията в училище се прибира късно, продължава да учи, а сутринта в 5 часа вече е на крак, за да отиде отново на работа в завода. Само след две години Джоузеф започва да приема за свой дълг да предава наученото на други изпаднали в безпросветна немилост хора. Така на 18 години той отваря собствено частно вечерно училище в дома си, като в замяна иска от своите ученици само два пенса седмична такса. Със спестяванията си се отправя към някакъв германски университет, където, след като прекарва един семестър, поема пеша към Хайделберг. Именно там той се влюбва във филологията и за няколко години от фабричен работник се преобразява в мъж, не само знаещ санскрит, готски, литовски, руски, староскандинавски, старосаксонски, старо- и средновисоконемски, староанглийски и старобългарски дори, но и защитава с пълно отличие докторат. При завръщането с в Англия е назначен за професор по сравнителна филология в Оксфорд, където животът го изправя очи в очи с талантливия Дж. Р. Р. Толкин.

Роналд се привързва изключително към своя преподавател и с негова помощ започва да напредва все повече в магията на езикознанието. Часовете в университета обаче не са достатъчни и студентът често гостува в дома на Джоузеф, където продължават работа по цяла нощ. След години Толкин споделя: „В трапезарията на Джоузеф имаше огромна маса, където той ме оставяше самичък в единия край, за да изучавам някои все още неусвоени елементи от гръцката филология, а в далечния сумрак проблясваха стъклата на очилата на моя учител. Той винаги ме гощаваше с йоркширски чай, а като добавка ми даваше и едно гигантско парче сливов сладкиш. И докато отхапвах сладостно от него, в краката ми се мотаеше шотландският териер на проф. Райт – Джак, който, освен че беше много гальовен, бе овладял и някои номера, като например салто във въздуха”. В такава атмосфера преминава престоят на Толкин в колежа. Само това го откъсва от непрестанните мисли за останалата далече любима, с която по забрана на настойника му отец Франсис не трябва да разменя дори писма. Затова Роналд започва да си води и личен дневник до любимата Идит, в който вписва всички свои прегрешения, по-важни случки и недостатъци на характера си, които днес ни дават възможност да познаваме живота на студента в най-дребни детайли, като това кога го боли глава, кога е прекалил с виното, къде се разхожда, по какво работи, какви книги е прочел, дори и кога си е купил чорапи. От този личен дневник научаваме и за напредването му във финския език, или, както той го нарича, „трудният език на поемите”. За първата си среща с финския език бъдещият писател отбелязва: „Сякаш открих винарска изба, пълна с бутилки вино от сорт и с аромат, какъвто не бях вкусвал дотогава. Опияни ме!”. И действително финският език оказва изключително влияние върху Толкиновия светоглед, като тъкмо под негово въздействие той зарязва всички свои занимания, дори и неоготския, и се заема сериозно да създаде свой частен език. Това е езикът, който сетне ще се яви в книгите му като „куеня” или „висшеелфически”. В допълнение на това започва да изнася сам доклади в университетските литературни вечери, като един от най-ярките е посветен на финландската епическа поема „Калевала”, в която са побрани съхранените от предхристиянско време митопоетични представи по земите на днешна Финландия. В изнесената публична лекция той изтъква, че „подобни митологични балади са пълни с много примитивен шубрак, който в литературата на Европа е бил активно косен и плевен векове наред с различно усърдие от различни народи”, а в края добавя: „Иска ми се да беше останало повече от него, нещо подобно, което да принадлежи на англичаните”. С тези свои думи, според анализаторите на творчеството на писателя, а и според собствените записки на автора, Дж. Р. Р. Толкин дава своята първа заявка да сътвори митология на самата Англия. Да създаде обаятелната Средна земя, която да изпълни с причудливи същества, на които нищо човешко не им е чуждо. Тези Толкинови същества ще пленят умовете на хората и ще започнат самите те да стават основа за създаване на цели нови наративи като „Хари Потър” или „Междузвездни войни”, където големите герои не са велики воини, принцове и принцеси, а персонажи, които започват възхода си като „малки хора”. Ето защо съвсем не са случайни приликите между Люк Скайуокър и Фродо, Оби Уан Кеноби и Гандалф, Дарт Вейдър и Саурон. От годината, в която Дж. Р. Р. Толкин прочита своя доклад, до раждането на „Властелинът на пръстените” обаче ще минат повече от три десетилетия. Създаването на цяла една митология, стъпваща на солиден езиков анализ и препрочитане на хиляди книги, е дълъг и трудоемък път, тъкмо какъвто е пътят на раздялата с любимата Идит.

На 2 януари 1913 г. Дж. Р. Р. Толкин навършва пълнолетие. През тези години на мълчание между него и Идит той е имал възможност да я забрави, или просто да се влюби в друго момиче. Но не, в полунощ на тази дата той става от леглото си и написва дълго и прочувствено писмо, в което подновява клетвата си за вечна вярност и плахо в края пита: „Колко още време ще отмине, преди да се съберем пред Бога и света?”. На сутринта с трепереща ръка пуска плика в пощенската кутия и започва да чака притеснено отговора на милата Идит, която той нарича просто „миличката ми”. Писмото не закъснява и пристига само след два дни. Идит е лаконична: „Съжалявам. Вече съм сгодена за брата на съученичката ми Моли – Джордж Фийлд. Прости ми. Нямах избор. Започнах да се съмнявам в теб, Роналд, и да мисля, че вече съвсем не те е грижа за мен. Едва ли вече може нещо да се промени. Поздрави!”. На 8 януари Толкин с нахлупена шапка на главата, наметнат с невзрачно палто, захапал лула в устата, напуска университетското градче и се отправя в неизвестна посока. Никой от приятелите му досега не е чувал за любовните му терзания от Бирмингам, а изчезването му от общежитието хвърля в смут другарите му. „Дж. Р. Р. Толкин изчезна!”, тревожно отбелязват всички. Не, Роналд не изчезва, а само за няколко дни оставя съграждането на Средната земя, за да се отправи на едно отдавна отлагано пътешествие. Скитничество към изгубената любов.

Живот в Средната земя

Предградието Хедингтън в Оксфорд е спретнато, но и скучновато място за живеене през 1968 г. Улица „Сандфийлд” е изпълнена с еднотипни двуетажни къщи, пред които се простира малко дворче, всяко обсипано с цветя. На №76 се издига една малко по-различна къщичка, по-невидима от другите, прикрита зад две гигантски върби. Алеята, която отвежда до входната врата, е обградена от розови храсти. На вратата няма звънец, а само старовремско чукче с формата на ръчичка. Прозорците на къщичката са малки, а вътрешността на този схлупен дом по нищо не се различава от което и да е друго жилище на старци от средната класа. Единствената странност на този дом е гаражът, който от години е преобърнат на кабинет, препълнен с книги и документи. Рафтовете са отрупани с речници, трудове по етимология и филология, издания на множество езици, като с невъоръжено око се забелязва, че преобладават тези на старо- и средноанглийски и староскандинавски. Има обособен внушителен раздел, посветен на преводите на „Властелинът на пръстените” на полски, холандски, шведски, японски. На западната стена е окачена и карта на сътворената от Дж. Р. Р. Толкин, когото като университетски преподавател всички наричат просто Толърс, Средна земя. На пода се вижда старо куфарче, пълно с писма, а по бюрото са разхвърляни мастилници, писалки и перодръжки, както и две пишещи машини. Целият въздух е пропит с миризма на книги и тютюнев дим. В ъгъла на перваза на единствения прозорец в гаража, преобърнат на кабинет, тиктака шумно син лъскав будилник. Будилник, който отброява последните дни от живота на Дж. Р. Р. Толкин в дома му на ул. „Сандфийлд” №76, където се е установил преди повече от 15 години със своята единствена спътница в живота Идит. Четирите им деца отдавна са напуснали семейното огнище и са оставили своите родители, двамата беловласи старци, сами в дома. В далечната 1913 г. Идит разваля годежа си с избраника си и се превръща в г-жа Толкин, която с любовта си превежда талантливия си съпруг през ужаса на Първата и Втората световна война, през огорченията и болките, през радостта от успеха и преди всичко през Средната земя, която, макар и да е сътворена от самия Роналд, повече от двадесет години застрашава живота му, застрашава да го повлече към умопомрачение, към четирите стени на лудницата. Идит Толкин, която се отрича от всичко свое в услуга на своя избраник, отрича се дори от вярата си и става католичка, сега е беловласа старица с живи очи, която продължава да сервира любимия чай на съпруга си, да готви, да бърше прозорците с треперещите си ръце. Наистина за всичко вече са й нужни много повече усилия, но продължава да го прави със същата загриженост към своя станал така известен старец Толкин. Идит продължава да се грижи и за външния си вид. Всяка сутрин сресва дългата си до кръста бяла коса, привързва я в стегнат кок, гримира се и се залавя за работа. Пере на ръка, не е свикнала с новите електроуреди, такива като пералня, която всява ужас в нея. По същата причина в къщата няма и телевизор. „Не стига, че трябва да гледам тези ходещи човеци из града, но и да ги пусна в дома си! Това ми се струва абсурдно”, тревожно отбелязва Дж. Р. Р. Толкин. Главата на семейството както всеки ден, така и сега в утрото на 3 януари, ден след като е отбелязал скромно своя 76-и рожден ден, се настанява на бюрото си в гаража, наметнат с любимото си кашмирено одеяло. Очаква го огромна купчина с писма. Навън е мрачен ден, облаци са притиснали Оксфорд, припомняйки, че все пак е януари. Стрелките на часовника се въртят безпощадно, а писателят, който двадесет години работи по ръкописа на „Властелинът на пръстените”, за да се появи на бял свят през 1954-1955 г., неусетно потъва в спомените си. В онези вече така далечни години, когато, след като се дипломира в университета в Оксфорд, е поканен за хоноруван преподавател там, а после през 1920 г. и в университета в Лийдс като доцент по английски език. Това са едни от най-трудните години за младото семейство Толкин, години на безпаричие и тревоги, но и години, в които проплакват синовете им Джон и Майкъл и в които Роналд пише основната част на „Книга за изгубените предания”, по известна днес като „Силмарилион”. Критиката я определя като най-важното и съдържателно произведение на писателя. В тази книга Толкин изковава своята „митология на Англия”, въз основа на която се раждат следващите му две колосални произведения – „Хобитът” и „Властелинът на пръстените”. Приказката „Хобитът” се появява в книжарниците през есента на 1937 г., като книгата е илюстрирана от самия Толкин. Осем черно-бели тушови рисунки украсяват историята за Билбо Бегинс, който, тласнат от магьосника Гандалф и неговите джуджета, се отправя на едно вълнуващо пътешествие сред гоблини и уарги. За тези осем илюстрации днес почитателите на писателя дават десетки хиляди евро по търгове. А самият Толкин на представянето на книгата си отбелязва шеговито: „Според мен тези илюстрации не разкриват нищо друго, освен че авторът изобщо не умее да рисува!”. Каквато и да е истината, именно тази негова първа издадена голяма творба сътворява писателя Дж. Р. Р. Толкин. През декември 1937 г. Хитлер забранява Толкин да бъде превеждан на немски. Роналд често обича да припомня тази история на своите студенти, как неговите английски издатели, уреждайки правата за превода на книгата в Германия, получили писмо, адресирано лично до него, в което се вълнували дали той има арийско потекло. В отговор Толкин пише: „Мога само да предположа какво ме питате – вероятно дали съм евреин. Искам да Ви уведомя, че за мое най-голямо съжаление нямам нищо общо с този надарен народ”. По лицето на писателя прибягва лека усмивка, а после, възвърнал се към своя малък творчески оазис, започва да разтваря писмата върху бюрото си. Толкин никога не се влюбва в славата и тъкмо затова до сетния си дъх прочита грижливо всяко адресирано до него писмо, изпратено от някой от милионите му фенове, пръснати по всички краища на света. За негово съжаление мнозина от тези ревностни читатели не се задоволяват просто с кратки поздравителни или критични думи, а изпращат и купища подаръци – картини, скулптури, бокали, снимки, на които са облечени като героите му, магнетофонни записи. Някои му изпращат дори и тютюн. Тъкмо затова гаражният кабинет на автора прилича повече на вехтошарник, отколкото на писателско кътче. Нещо повече, някои дори звънят по телефона посред нощ, искайки да говорят с него, а други пристигат от далечни места с молба Толкин да разпише книгата, която носят със себе си. Роланд никога не връща никого. Отнася се с изключително търпение към своите читатели. „Все пак създадох тази книга както, за да осмисля собствения си живот, така и за да накарам хората да бъдат по-добри. Е, някои са малко алчни, но няма човек, който, четейки приказка, да не става по-добър”, отбелязва спокойно оксфордският професор. Други фенове идват до дома на Толкин просто за да се доближат до личния свят на писателя, надявайки се, че в него ще открият онова, което го е вдъхновило, за да създаде Средната земя. Но за тяхно разочарование наоколо няма никакви предметни следи от творческата вселена в главата му. Не случайно единственият до днес биограф на Дж. Р. Р. Толкин – Хъмфри Карпентър, се пита: „Как ум, притежаващ подобна изключителна интелигентност и въображение, за да създаде две от най-влиятелните книги на ХХ в., може да се примири с дребнотемието на академичния и семейния живот; как на човек, чиято душа копнее за тътена на вълните, разбиващи се в корнуолските брегове, може да му стига да си бъбри с фенове, с разни стари дами във фоайето на хотел в буржоазен курорт; как поет, обземан от радост при вида и уханието на цепеници, пращящи в огнището на селска страноприемница, би се задоволил да седи пред собствената си камина, топлена от електрически огън, стимулираща тлееща жарава? Как?”. Сам Дж. Р. Р. Толкин никога не отговаря на тези въпроси, а продължава да живее тихо и смирено, обсебен от световете в главата си и от тясната си професионална област в академичната среда, която не представлява особен интерес освен за шепа хора на планетата. Постепенно започва да работи все по-малко, защото, както сам той отбелязва: „Става все по-трудно да пиша, започвам да се чувствам стар и огънят замира”. Ето че и този студен и мрачен януарски ден в гаражния кабинет на писателя отива към своя край. Стрелките на синия лъскав часовник са се завъртели и двете, сочейки 12 часа, или пък просто път към небето. Знае ли човек… Роналд изгася лампата, изкачва се бавно по стълбището към втория етаж, за да се отпусне в голямото изпружено семейно ложе до топлото, огънато от старостта тяло на любимата Идит. Това е тяхната последна нощ в тази спалня. Утре сутрина ще дойдат децата им – двамата им сина и двете им дъщери, за да могат заедно да съберат цялата покъщнина, всички книги, всякакви дребни вещи и късчета хартия, напоени с толкова много спомени. Да съберат всичко и да се преместят в новия си дом в малкия курортен град Борнмът (графство Дорсет) на южния английски бряг. Старото семейство Толкин е предприело тази промяна, защото там имат множество приятели, с които могат да се разхождат по брега на морето, да ровят с покритите с изтъняла кожа ръце в пясъка, да се наслаждават на слънчевите лъчи.

На следващата вечер те се оказват стъпили на верандата на малкото бунгало на ул. „Лейксайд” №19. Багажът е разтоварен в средата на новия им дом, децата са отпътували, а Роналд и Идит, сплели ръце, се взират в простиращата се пред тях морска шир и изплуващата на хоризонта луна. Лулата на писателя е запалена, а Идит, уморена от тежкия ден, развързва косата си и се свлича в скута на съпруга си. Стръкчетата тютюн горят, разнасят аромата си, а две човешки същества, сгушени в мрака на нощта, очакват новия ден. Очакват собствения си край.  Източник: Pearce, Joseph. Tolkien: Man and Myth. A Literary Life. San Francisco, 1998; The Letters of J. R. R. Tolkien. Boston, 2000; Карпентър, Хъмфри. Дж. Р. Р. Толкин. Биография. София, 2016.