Американските партии нямат членове, нито истинско ръководство – и много от тях минават за необходимо зло. Изправена ли е тази система пред своя край?
Консервативната партия е подчинена и зависима, прогресивните елементи в страната са твърде разнородни: американската партийна система е тотално объркана. Това позволява на един милиардер предприемач и телевизионен водещ, който най-малко пет пъти промени партийната си ориентация, да бъде номиниран през септември месец в борбата за президент на републиканците. А един самопровъзгласил се социалист, който от 1972 г. е избиран на различни постове като кмет, член на Конгреса или „независим” сенатор, затрудни кандидатката на демократите, въпреки че от началото на април 2015 г. се припознава за част от нейната партия.
Как Доналд Тръмп, за нещастие на партийния истаблишмънт, успя да завладее една голяма част от републиканския електорат. И как Бърни Сандърс успя да привлече една трета от кандидатите на демократите във вътрешнопартийната си борба с Хилъри Клинтън?
Отговорът е: В САЩ няма партии, особено ако сравним партийната система с тази в Европа. Американските партии нямат членове, те имат лошо управление с оскъдни умения. Според общественото мнение в най-добрия случай те са необходимото зло.
Заради това при републиканци и демократи става дума по-скоро за предизборни платформи на идеологическа основа. Едните са за по-малко държава, другите са за big government . Едните са по-благоприятно настроени към бизнеса, другите са по-близо до професионалните съюзи. Едните непременно искат дерегулиране, другите вярват в оздравителните ефекти на регламентите.
Има също така трета, четвърта, пета или дори 38-ма партия. Формално погледнато, Съединените щати разполагат с многопартийна система с повече от дузина партийни варианти. Редом с двете партии в тежката категория, които биват избирани в САЩ, има още Либертарианска партия (в 48 от 50-те щата), Зелена партия (в 36 щата) и Конституционна партия (в 26 щата). Ако се вгледаме още по-детайлно, най-малко шест социалистически партии, от Свободната социалистическа партия до Социалистическата партия на работниците. Към това прибавяме и една Комунистическа партия и неонацистката Национално социалистическо движение. Също така има Американска партия на марихуаната, която се бори за легализация и Прохибиционистка партия, която пък обратното, иска да забрани марихуаната. В същото време съществува крайно консервативната Християнска партия на свободата, както и атеистичната Обективистка партия в памет на радикалната либертарианка Айн Ранд.
„Зелените” преди 16 години постигнаха 2,74% с кандидата Ралф Нейдър и наклониха везните в полза на Джордж Буш. През 2012 г. либертарианците постигнаха 1% с Гари Джонсън. Конституционната партия редовно печели 0,2% от гласовете – за останалите още по-малки партии няма нужда да говорим. Избирателното право на мнозинството с днешния принцип „победителят взима всичко” намалява значително техните шансове, но важна роля играе и факторът пари и разходи. През 2012 г. един сенатор трябваше да изразходи за победната си кампания средно 10,3 милиона долара. Място в Камарата на представителите на САЩ струва 1,6 милиона долара, което означава нарастване с 344% от 1986 г.
В тазгодишната президентска предизборна кампания републиканци и демократи, както и обкръжаващите ги се укриват около формално уж независими комитети за събиране на политически дарения или Political Action Committees (PACs), достигащи до 1,5 милиарда долара (1,32 милиарда евро). За сравнение, Социалдемократическата партия в Германия за кампанията си за изборите през 2013 г. даде 23 милиона евро, а Християндемократическият съюз – 20 милиона евро. И в това не се включва рекламата само за основния кандидат, а също така за всички 299 избирателни райони.
Републиканците и демократите имат по-скоро различни изборни платформи с един идеологически фундамент
Въпреки, че този тип финансово разточителство замазва имиджа на републиканци и демократи в САЩ, този имидж става все по-мрачен. Според проучване на „Галъп” само 29% от избирателите се идентифицират с демократите, а 26% с републиканците, 42% се определят като независими. Това е сигнал за зараждането на нови „политически интереси” и същевременно за дълбоко недоволство от сегашната „система”. Ако тръгнем по пътя на успеха на крещящият по панаирджийски Доналд Тръмп, но и на този на Бърни Сандърс, ще видим, че част от отговора се крие в презрението към партиите, Конгреса и системата като цяло.
Недоверието на американците към партиите е поставено в една историческа люлка. За „гибелното влияние на самите партии”, които подстрекават гражданите към „ненужни съмнения”, предупреждаваше още първият президент Джордж Вашингтон. В Конституцията не се появяват партии, за разлика от германската Конституция.
Заради това партиите са институционално слаби. Няма партийни членове, няма членски карти или месечни вноски. Има само избиратели, които са за една партия или пък се регистрират като независими. Онези, които са особено убедени, правят дарения за предпочитания от тях кандидат, било в изборния район или директно за предпочитания кандидат. Някой пък може да се ангажира на локално, регионално или национално ниво с кампанията „на собствената си партия”. Това значи да организира събития, да чука по вратите на влиятелни личности и да звъни на потенциални дарители.
На върха на партийната структура и на Демократическата, и на Републиканската партия стоят Национални комитети, които се състоят от защитници на всяка една от партиите в 50-те щата и американските територии извън тях. Националният комитет на републиканците има 168 членове, а този на демократите – 200.
Тези персонално предвидими експертни съвети избират свои председатели. Но въпреки това би било подвеждащо да определим Рейнс Прибус и Деби Васерман-Шулц като „председатели” на републиканците съответно на демократите. Тяхната функция наподобява по-скоро генералните секретари на различните партии в германската партийна система. Те организират през всичките 4 години подготовката за началото на президентските изборни кампании, също така номинациите, координират стратегиите на събирането на дарения за изборната надпревара.
Докато в Германия председателите на партии са родени кандидати за канцлери, председателите в САЩ действат в сянката на важни видни сенатори и депутати. Един единствен председател се е издигнал до президент на САЩ: Джордж Буш беше начело на партията си между 1973 и 1974 г.
Всеки президент се нуждае от партия, за да влезе в Белия дом. Но тя действа като ракета, която след достигане на земната орбита бива отблъсната. Веднъж попаднал в тази институция, президентът вече не е обвързан партийно, а със собствения си дневен ред. През четирите години преди президентските избори, по време на номинациите на партиите се решава програмната платформа. Но фактически става дума за една изборна платформа, която по време на управлението на държавните и правителствени председатели не играе никаква роля.
И за това си има важни причини. Докато един германски канцлер може да бъде подкрепен от коалиция, респективно и от мнозинството от депутати, в САЩ важи по-скоро правилото, отколкото изключението, че една или както е понастоящем, две камари на Конгреса са доминирани от съперничещата партия. Бащите основатели на САЩ Джордж Вашингтон, Томас Джеферсън и Александър Хамилтън още със създаването на конституцията не само са приели тази система на чекове и сметки, но са я облагодетелствали. Системата на разделението на властите трябва да овладява властта на президента и като че ли да институционализира компромиса.
Затова президентите са поставени в постоянна конфронтация с опозиционната партия, но често и със собствени депутати. Това може да доведе до необичайно положение. Когато Барак Обама неколкократно увеличи броя на войските в Афганистан, републиканците бяха тези, които му осигуриха мнозинство в Конгреса, докато демократите искаха всички военни незабавно да се приберат обратно.
„Read my lips, no new taxes” („Четете по устните ми, няма да има нови данъци”): това обещание осигури на Джордж Буш през 1988 г. победа в президентските избори. Но 41-ият американски президент беше принуден от доминирания от демократите Конгрес да увеличи данъците.
По същия начин Барак Обама не успя да изпълни повторното си изборно обещание, да затвори лагерите за затворници в Гуантанамо – и това, въпреки, че през първите две години управляваше с мнозинство на демократите в Камарата на представителите и Сената. Поради тези ограничения и противопоставяния, дневният ред, който изпълнява върховният главнокомандващ, често изглежда различен от предизборните му обещания.
Така, че както всеки президент има своя собствена програма, която се основава на партийната линия само в основните си характеристики, депутатите и сенаторите не държат на всяка цена да подкрепят задължително кандидата на собствената си партия. Те имат собствения си избор и държат електората на собствения им изборен район под око. Различаването между изпълнителната власт и законодателната власт е често срещано явление.
В Германия обаче фенотипният коалиционен депутат ухажва канцлера, за да могат да се предприемат правителствени рокади за министър или най-малкото за парламентарен държавен секретар в правителството. Опозиционните депутати се надяват на шанс за профилиране, за да могат след смяна на властта да се преквалифицират на управляващата скамейка в парламента. От гледна точка на американските депутати тази промяна в администрацията не би могла да ги издигне.
Американската система, с един силен президент на върха на държавата и правителството, в конкуренция между Белия дом и Конгреса и с изборно право на мнозинството, което принуждава демократите и републиканците за презастраховка спрямо своите избиратели, десетилетия функционираше прекрасно. САЩ спечелиха в двете войни и по-важното, веднага след това и в Студената война срещу Съветския съюз. Също така си осигуриха надмощие в борбата с ислямисткия терор. Но малко се говори за това, че те ще трябва да се откажат от превъзходството си на световна суперсила в обозримо бъдеще.
Де факто двупартийната система е достигнала своите граници в контекста на нарастващото етническо и културно разнообразие в Съединените щати. Масовата поляризация, която започна по времето на Джордж Буш и се задълбочи още повече при Обама, е следствие от изчезващия „здрав разум” ( common sense) и развитието на все по-силни частни интереси.
А демократите? Те номинират Хилъри Клинтън и тя би трябвало през септември да бъде избрана за президент. Но силната подкрепа за Бърни Сандърс показва, че и в тази партия нараства недоволството към системата. Диференциацията в мнозинството демократи и демократите социалисти в един момент ще доведе до промяна на настроенията.
В момента генерален ремонт на американската партийна система не е реалистичен поради фиксирането на двата лагера върху мощните донори на пари. Но когато отчуждението на нацията спрямо републиканците и демократите продължи да расте, един ден това ще окаже въздействие върху демократичните институции на САЩ.
Източник: Cicero
Превод: Юлия Владимирова