Когато Русков каже „естетически планктон”, това е недопустимо, а когато професор Кьосев каже „самовлюбен глупак” – това е ок.

Интервю на Юлия Владимирова с Владимир Сабоурин, поет и професор по Антична и западноевропейска литература във Великотърновския университет.

Вие сте автор и основен създател на манифеста Нова социална поезия. Кое в литературата предизвика създаването на това движение? От какво и заради какво възникна то?

Може би първо да започнем със случайната и смехотворната част на възникването на манифеста. Тя според мен е важна особено когато става дума за теоретични текстове и неща, които искат да предизвикат някаква социална промяна. Много е важно човек да не се самозабравя и да има момент на смирение. Манифестът възникна от нещо доста смешно и то беше една статия в „Жената днес”, в която Ани Илков беше поставен редом с най-младия представител на Нова социална поезия Кристиан Илиев. Цитираше се негово стихотворение без дори да се цитира името на автора, който сега е на 17 години, и се размахваше пръст „ето докъде води постмодернизмът на Ани Илков”. Kоето е забавно, защото Кристиан Илиев няма нищо общо с постмодернизма, просто стихотворението му е смело, шокиращо, рязко и там сигурно е видяна приликата с Ани Илков, и наистина има такава. Харесваме Ани Илков, защото той е смел автор, както в писането си, така и в позициите си. Манифестът беше предизвикан от това, че не искахме да реагираме на единичен случай, а да напишем нещо, което да казва какво представляваме. Това се оказа последната капка в чашата, за да напишем манифеста. Преди това, разбира се, имаше и всевъзможни атаки персонално срещу мен и срещу Васил Прасков, който е съавтор на манифеста, във връзка с една предистория, която трябва да се спомене – битката за „Литературен вестник” това лято. Всъщност оттам тръгнаха всички неща. Един от малкото, които ме подкрепиха, когато тръгнах на някаква самотна война, беше Васил Прасков.

Вие как виждате битката в „Литературен вестник”? Всеки има различен поглед към нея, това битка между стари и млади ли е, между умни и красиви и глупави и грозни ли е, между леви и десни ли е, сякаш не е много ясно кой за какво спори?

Битката е между една визия за „Литературен вестник”, в която аз съм участвал като млад човек през 90-те години, това беше политическият „Литературен вестник”… и от другата страна стоят хората от моето поколение, които остаряха като редактори в „Литературен вестник” и тотално се отказаха от тази визия за вестника. Според мен те превърнаха „Литературен вестник” в университетски стенвестник. Това са тези, за които аз съм се изказвал многократно писмено и публично в реално време, тоест не е нещо, което твърдя сега постфактум. Аз се надявах, че те ще обновят „Литературен вестник”, както самите те през 90-те бяха обновлението му. В момента има един академичен истаблишмънт, който чрез академичните си титли контролира журита, контролира рецензирането на актуалната литература, контролира номинациите за конкурси, именно в качеството си на академичен истаблишмънт, а не в качеството на хора с литературни качества. Основната подмяна в „Литературен вестник” е тази – правенето на съвременна българска литература беше подменено с правенето на академични кариери. Пожелавам им да станат доценти и професори, но не смятам, че „Литературен вестник” е за това.

Тоест според вас „Литературен вестник” трябва да има друг облик и смисъл?

Да, смисълът, с който се роди. Трябва просто да се прелистят броевете от 90-те години и да се види как са писали същите хора, които, присъединявам се към Ани Илков, откраднаха вестника чисто юридически, т.е. това, което аз наричам битката около „Литературен вестник” в крайна сметка завърши в края на лятото с някаква среща, на която тези, които сега го контролират, почти не са говорили, а един адвокат е говорил от тяхно име. Това според мен е недостойно поведение, трябваше да се говори по програмата на вестника, по това, че искаме той да бъде политическият вестник от 90-те, а не едно академично мероприятие, обслужващо университетско-литературната кариерата на редакторите, които го правят.

В началото на манифеста пише, че „поезията, която правим, е политическа”, в този смисъл какво днес означава социална поезия според Вас в политическия смисъл на думата?

Разбирането ни за политическото има няколко фронта, защото в крайна сметка всяка радикална литературна група се отграничава от други литературни групи и това е пътят на литературния живот. Тоест литературният живот не се развива под формата на социален мир, при който ние се оказваме подпалвачи на тютюневи складове и искаме да разрушим някакъв български литературен мир. Всички авангардни движения в литературата са се раждали по този начин. Чрез отграничаване, отделяне от някакво академизирано състояние на литературата. За нас това състояние е от една страна академическият постмодернизъм, това, което в момента контролира „Литературен вестник” и го е превърнало в издание за правене на академично-литературни кариери, и, от друга страна, другият фронт, от който се оттласкваме, е лайфстайл литературата. Под това разбираме всяка литература, която с желание, активно, съзнателно участва в културната индустрия, иска да бъде усвоена от културната индустрия и да стигне докрай в това усвояване. Това е най-общо казано пазарно ориентираната литература, само че и в манифеста правим тази уговорка, самият литературен пазар в България е подменен. Това също е една фикция, която истаблишмънтът използва, за да твърди, че определени автори са по-добри от други автори. Смятам, че има дори фактори, които изкривяват и пазарните механизми за успех.

Като стана дума за пазарни механизми, защо патетичният антикомунизъм трябва да бъде топ тема номер едно на българската литература и тя да не проглежда за реалните проблеми на хората през 2016 г. Не стана ли досадна тази мода вече?

Това донякъде е поколенчески проблем, защото хората, които сега са на средна възраст и са постигнали нещо в литературата, двайсетина години от живота им са преминали през това време, за което става дума. Аз за себе си мога да кажа, че до края на живота си ще бъда антикомунист и това за мен не подлежи на предоговаряне. Искам обаче да уточня какво разбирам под антикомунизъм всъщност. Антикомунизъм за мен означава, че смятам режима в България преди 1989 г. за един престъпен режим, сравним с националсоциалистическия в Германия. Аз лично смятам, че „ревизирането” на факта, че режимът в България преди 1989 г. беше престъпен, увековечава престъплението. Оттук нататък вече актуалните политически употреби на антикомунизма – това е съвсем друг филм. Тук много внимателно трябва да следим реалната политическа обстановка и във всеки момент да взимаме прагматични решения за дясното и лявото без антикомунистическата ни позиция да влияе върху този избор. Има някакъв поколенчески антикомунизъм, който няма как да изчезне, но оттам нататък ние сме длъжни като граждани на тази страна във всеки момент да следим за появата на автентично ляво и дясно, да правим нашите избори и да не позволяваме да ни лъжат с някакви опортюнистки употреби на антикомунизма, каквато например размахва Бойко Борисов.

Вие не бихте ли се определили като леви, „Нова социална поезия” звучи вляво.

Да, това беше припознаването, което се случи или поне някак се предположи, че трябва да е безусловно – щом сте Нова социална поезия, значи трябва да сте леви, а някак си не виждаме да сте достатъчно леви, както Силвия Томова се обърна към нас. Аз веднага попитах къде съм заявил, че съм ляв? Пак в лично качество ще кажа, че този манифест не би се появил без безспорния факт, който може да се проследи назад във времето, че аз като теоретична позиция със сигурност съм ляв. Подчертавам теоретична позиция, която няма нищо общо с реалната днес българска политика. В реалната българска политика аз до ден-днешен не мога да припозная автентична левица. Аз съм ляв като теория и в манифеста естетическата позиция е лява, но това няма нищо общо с политическата позиция на лявото в България. Пълен абсурд би било да припознаем себе си в някакво българско ляво. Няма такова до момента. Когато се появи, можем да говорим. От политическа гледна точка аз съм избирател на ДСБ, от естетическа гледна точка съм категорично крайно ляв, но в шизофренната българска ситуация гласувам за ДСБ. За момента не виждам как да съвместя двете неща и смятам, че е честно да не ги съвместявам. Ние сме антикомерсиално настроени и ако това може да се привиди като ляво, значи, да, ние сме леви. След като прочетох интервюто ти със Силвия Томова написах един кратък текст, в който се опитах да покажа, че допускането, че ние трябва да имаме някаква политическа позиция с оглед на нашия манифест, е грешно, не е задължително. Ако говорим конкретно за мен и Васил Прасков, съавтори на този манифест, ние двамата определяме себе си като анархисти с теологическа мотивация. Тоест ние смятаме, че всяка държавност е корупционна, смятаме, че всяка намеса на държавата в литературата е корупционна и се уповаваме на края на света. Това не са политически идеи. Това са религиозни идеи. Това е ясно казано в манифеста, последните две думи, които са дело на Васил Прасков, гласят: „апокалиптична страст”. Това е, което ни вълнува и когато го видим в някоя политическа партия ние веднага ще станем членове на тази партия, но това едва ли някога ще се случи.

Вие се противопоставяте на пазарния аспект на литературата и манипулациите в конкурси, журита, награди, медии. Но нека все пак назовем механизмите на тази литературна олигархия, както я наричате?

Този аспект не е и съвсем пазарен. Когато се определяме като антикомерсиални ние имаме предвид всичките шашми, които подменят включително и автентичния пазар и това определено е наш проблем. Че ние сме антипазарни в ситуация, в която няма пазар. Тоест под пазарно ние разбираме олигархично, както е при телекомите, без реална конкуренция, така е и в литературата, това не е пазарен принцип, а олигархичен.

Все пак обаче тези механизми, фондации, конкурси и т. н. имат и политическа обвързаност. Става дума за програми, налагани освен чрез медиите, и посредством политически сили.

Всички фондации имат политическа ориентация, това е безспорно. Милен Русков в анализа си, в който говори за лявата и дясната пирамида в литературата, е абсолютно прав. И тези, които атакуват Милен за така наречения „език на омразата”, са хора, които бранят конкретни икономически интереси. В литературата и извън нея. Има политически гръб, както „лявото” в литературата, така и „дясното”, ние не искаме да бъдем като тези хора. Манифестът ни естетически е радикално ляв, но ние всъщност се борим за един стар почтен либерализъм в литературата. Ние искаме конкуренция, това е почти смешно. Искаме достойни конкурентни отношения в българската литература, искаме да сме в равноправен старт с тези хора, които аз през лятото нарекох Корпорацията. Ще воюваме за това. Искаме хората, които нагласят всичко и не се погнусяват, да бъдат принудени леко да дадат заден. Давайки заден, да има малко повече въздух за дишане. Поезията по дефиниция няма как да е пазарна. За да стигнеш до някакъв успех в поезията, трябва да си жив класик, не може на 40 години това да се случва. Когато се случва, това е нагласено. Вземете Ани Илков, човекът скоро ще навърши 60, това се случва на тази възраст, ако се случи по-рано, това се нарича политически проект, затова смятам, че анализът на Милен Русков е много важен. Без ясни правила няма конкуренция. Има членове на определени семейства, които седят в журитата. Писането на рецензии също е картелирано, ако не участваш в този картел, забрави за рецензия. А доколкото има рецензии, те са чист пиар. Ние сме силно изненадани, че медиите проявяват интерес към нас, бяхме доста скептични, че това изобщо може да се случи.

Къде е мястото на читателя във всичките тези спорове, които са завзели литературното пространство?

На читателя не трябва да му пука за нашите борби, а просто да харесва или да не харесва нашите произведения. Когато ние от Нова социална поезия поставяме под въпрос определени структури в съвременната българска литература, ние не поставяме автоматично под съмнение произведенията на авторите, които участват в тези схеми. Ние критикуваме опосредяващия механизъм, чрез който произведенията достигат до читателя. Читателят не е виновен за тези механизми и че даден автор разполага с монополен статут в тях. Ние искаме да променим правилата на играта и не можем да виним за тях читателите. Авторите, които според нас са постигнали някакъв успех не докрай легитимно, имат достъп до този читател, имат широка читателска публика. Ние смятаме, че и авторите, които са извън схемата, трябва да получат шанс за достъп до читателите. Читателят е свободен човек, който или посяга или не посяга към твоята книга, но как да посегне към нея, ако тя не е на витрината, ако тя не е в медиите. В това е питането.

А как тематично виждате социалната поезия и литература изобщо? Какво имате предвид с нея?

Мен ако питаш, най-близко до обикновения човек, който едва свързва двата края, са сапунените сериали, в които му се представят богатите и преуспелите. Ние категорично искаме да тематизираме унизените и оскърбените. И това не е просто естетическа програма. Има някакъв момент на солидарност с тези, които са изтеглили по-късата сламка по време на прехода. Те са много. Най-близки до тях обаче са сапунките и сантименталните им литературни съответствия. И едва ли ние бихме могли да променим това. Но все пак според мен е важно, не задължително на тематично равнище да има някаква емпатия, някакво усещане, че донякъде ти дреме, да не искаш винаги да бъдеш с красивите и победителите, а понякога да си и с грозните и победените.

Но не е ли същата тази десница, чийто избирател спомена че си, една от политическите платформи, които също видимо са част от влиянието на определени програми, фондации, проекти?

Това, което мога да кажа за себе си е, че през всичките години, в които съм бил в „Литературен вестник” като сътрудник, аз не съм усвоил и един лев от тези фондационни благини под формата на издадени книги примерно. Дълго време бях доста политически наивен в литературата, най-вече защото се занимавах с академична кариера. Моят занаят е да бъда преподавател. Искам да постигна нещо в литературата, но в някакъв успореден коридор, непресичащ се с академичното. Това, което ти описваш, действително трябва да се разрови от разследващата журналистика. Защото ако тези неща идват от хора като Милен Русков или мен, винаги има съмнението, че ние просто сме прецакани, че не сме „хапнали”. Скоро ще стана на 49, изобщо не съжалявам, че не съм грухтял с другите и че главата ми не е била в копанката. Но всеки може да ме атакува по тази линия и да каже: „Той не е взел пари и иска да ги вземе в бъдеще”. Завиждали сме били, разбира се. А ние просто формулираме нещо, което в реалния свят се случва навсякъде, а в България ни баламосват с мирен преход и социален мир. Това са смешки. Това е подмяна на политическото, на реалните политически теми, които се повдигат от хора като Милен Русков. Когато Русков каже „естетически планктон”, това е недопустимо, а когато професор Кьосев каже „самовлюбен глупак” – това е ок. Тоест те се противопоставят на „езика на омразата”, но не пропускат сами да се възползват от него, нямат нищо против в анонимно писмо да бъда наречен „черна маймуно”. Едно от нещата, които ме изпълват с отвращение в българския литературен живот, е, че никой в очите няма да ти каже – не харесвам как пишеш! Но ще напише анонимно писмо или ще се изцепи на стената ти.

Не искам да пропусна една интересна част от манифеста, че искате да реабилитирате фигурата на автора, да го съживите след неговата смърт, която Ролан Барт беше обявил. Какво точно имате предвид?

Литературната революция, която се случи в българската литература през 90-те, част от която бях, мина през разрушаването на автора, което беше революционен акт. Авторът за нас, младите хора през 90-те години, в и около „Литературен вестник”, беше понятие на Съюза на българските писатели. Авторът, поставен на някакъв постамент, някаква бронзова или гранитна статуя. Тогава ние казахме, че не сме такъв тип автори и се съмняваме, че изобщо е желателно да има автор, който рано или късно още приживе става статуя. Оказа се, че някои от връстниците ми пожелаха да станат точно такъв Автор с ордени преди да навършат 50. Аз приемах тази програма като своя – правят се мистификации, пише се от името на други хора, проблематизираме самия факт, че има такова нещо като автор. Творецът с главна буква за нас беше една измислица на комунистите. Покрити с прах, те споделяха някаква концепция за автора от един тривиализиран романтизъм на XIX в. Ние смятахме, че това е остаряла концепция и на базата на това направихме културна революция, от която аз не се отказвам. Но какво се случи след това, когато минаха 90-те? През първото десетилетие на новия век те превърнаха революционната концепция за смъртта на автора в удобна форма да не заемат политическа позиция като де факто станаха Автори с главна буква. Революцията свърши, започваме да извличаме дивиденти. А за извличането на дивиденти е много важно да нямаш ясна политическа позиция, защото днес господарите са едни, а утре са други, а някои искат да рентиерстват в дългосрочен план върху това, което беше направено през 90-те. Ето това наричаме контрареволюционна смърт на автора. И казваме, че щом контрареволюцията спрямо това, което се случи през 90-те, тихомълком използва смъртта на автора, то ние трябва гръмко да възкресим този автор. Но да го възкресим не като Творец с главна буква, а като човек, който заема ясна позиция, независимо от политическата конюнктура. Тази реабилитация на автора в основата си има някаква религиозна мотивация. Авторът е този старозаветен пророк, който се изправя пред царя и казва: „Действаш грешно! Вредиш на избрания народ! Покай се!”. Това е нашата позиция – ние искаме да възкресим този автор, който не се страхува да се изправи пред властта. Доколкото можем, ще дишаме на литературния господар във врата – това е нашата прагматична програма. И дишайки му във врата, се надяваме да напишем и силна литература, защото смятаме, че без свободата като автентично вътрешно преживяване, няма добра литература. Все пак ние сме литератори, не сме политически фигури, не сме светци, не сме и Че Гевара.