Как големите корпорации покваряват юридическия процес, изсмукват волята на конгреса и сеят недоверие в американската демокрация

Един ден пенсионираният електротехник от Балтимор Клифърд Кейн откри, че фирма за събиране на дългове е наложила запор на банковата му сметка, след като го е дала под съд с твърдението, че той има старо задължение в размер на около 4500 долара. Според „Ню Йорк Таймс” Кейн казва, че изобщо не е знаел за заведеното срещу него дело, докато парите не са изчезнали от сметката му. Не са знаели и стотици други, които колекторската компания „Мидланд Фъндинг”, подразделение на „Анкор Кепитъл Груп”, е съдила по подобен начин в щатския съд на Мериленд. Когато Кейн заведе колективен иск срещу „Мидланд Фъндинг” през 2013 г., компанията успя да постигне прекратяване на съдебния процес с основанието, че единственият начин, по който ищците могат да възстановят парите си, е чрез частен арбитраж, защото договорите, уреждащи предполагаемите им задължения, съдържат задължителни арбитражни клаузи, а колективните искове са забранени при арбитражите.

Така Кейн и останалите трябваше да се борят с подразделението на един от най-големите американски купувачи на вземания един по един. Малцина можеха да си го позволят.

Може да изглежда странно, че компаниите имат право да използват арбитража, за да избегнат съдебни дела срещу себе си, и в същото време да използват съдебни процеси, за да събират вземания от клиентите си, но такъв е законът. През 2011 г. Върховният съд на САЩ отсъди в делото „АТ&Т Мобилити” срещу „Консепсион”, че фирмите могат да забраняват колективните искове в договорите с клиентите си. На следващата година броят на големите компании, които включиха такива клаузи в клиентските си договори, се увеличи над два пъти. Впоследствие с решението си по делото от 2013 г. „Комкаст” срещу „Беренд” Върховният съд отхвърли иска за обезщетение в размер на 875 милиона долара, заведен от абонати на телекомуникационния оператор „Комкаст” от района на Филаделфия заради елиминиране на конкуренцията и надписване на сметките им.

Съдия Антънин Скълия написа в решението, че абонатите на „Комкаст” не са успели да покажат, че закононарушението на компанията е общо за цялата група и че следователно обезщетението е подходящо удовлетворение за всички тях вместо за отделните лица. Резултатът от тези съдебни решения беше ограничаването на способността на групи потребители, служители или малки фирми да се обединяват, за да наложат спазването на закона.

Върховният съд е само една от многото държавни институции, усърдно наклоняващи везните в полза на големите корпорации за сметка на обикновените граждани. В настоящата епоха на задълбочаващо се неравенство законът се е превърнал в стратегически инструмент, с който корпорациите увеличават богатството и мощта си. Вземете въпроса с юридическата отговорност, определяща кой е отговорен, когато нещо се обърка. Цели отрасли със значително политическо влияние са си спечелили имунитет от съдебно преследване. През 1988 г. например фармацевтичната индустрия убеди Конгреса да въведе Програмата за компенсации при увреждания от ваксини, която на практика предпазва производителите на ваксини и лекарите от носене на правна отговорност за ваксини с вредни странични ефекти.

Корпорациите с дълбоки джобове също са си уредили ефективен имунитет. Много преди японската АЕЦ „Фукушима I” да замърси част от Тихия океан с радиоактивен материал през 2011 г. „Дженерал Илектрик” рекламираше своя кипящ реактор „Марк 1”, използван в централата (както и в 16 американски АЕЦ), като по-евтина алтернатива на конкурентните реактори, защото има по-малка и нетолкова скъпа херметична защитна обвивка. Въпреки това опасностите, свързани с реактора „Марк 1”, бяха добре известни. В средата на 80-те години служителят на Ядрената регулаторна комисия Харълд Дентън предупреди, че има 90% вероятност реакторите „Марк 1” да се пръснат, ако горивните им пръти прегреят и се разтопят при авария. Според последващ доклад на комисията „повредата на „Марк 1” в рамките на първите няколко часа след разтопяването на ядрото би изглеждала твърде вероятна”. Защо комисията не е изискала от „Дженерал Илектрик” да подобри безопасността на реакторите си? Една от причините може би е огромното политическо влияние на компанията. През 2012 г. например нейните директори и комитети за политическо действие дариха почти 4 милиона долара за политически кампании по време на тогавашните президентски избори (което я нареди на 63- то място сред 20 766 компании). Комитетът за политическо действие е вид организация в САЩ, която събира средства от своите членове и ги дарява за политически кампании. През същата година самата корпорация похарчи почти 19 милиона долара за лобиране (петата по големина сума сред 4372 компании). Освен това 104 от 144 лобисти на „Дженерал Илектрик” преди това бяха заемали държавни постове. По подобен начин националната комисия, назначена да разследва огромния петролен разлив в Мексиканския залив през 2010 г., откри, че BP (бившата „Бритиш Петролиъм”) не е осъществила адекватен надзор на инсталирането на дълбоководен петролен кладенец от страна на компанията „Халибъртън”, въпреки че е знаела, че „Хали- бъртън” няма опит в изпитването на цимент с оглед предотвратяване на взривове и не се е справяла задоволително при предишни подобни проекти. Накратко казано, и двете компании не са си направили труда да похарчат достатъчно пари, за да осигурят адекватното изпитване на цимента. Междувременно Службата за управление на минералите към Министерството на природните богатства на САЩ (преименувана впоследствие на Бюро за управление, регулиране и прилагане на океанската енергия) не е осъществявала необходимия надзор на поставените под нейно наблюдение компании от петролната индустрия и свързаните с нея услуги, защото е развила топли отношения с тях. Въртящата се врата между регулатора и компаниите, които той трябва да контролира, е била добре смазана.

Пак по същия сценарий Националната администрация за безопасност на движението по пътищата, натоварена със съблюдаването на безопасността на автомобилите, е показала, че има по-силно желание да задоволи нуждите на автомобилната индустрия, отколкото да опази сигурността на шофьорите. В продължение на десетилетия могъщите съюзници на индустрията в Конгреса, водени от конгресмена от Мичиган Джон Дингел, гарантираха, че това няма да се промени.

Или да вземем нюйоркския клон на Федералния резерв, който е отговорен за мониторинга на банките от Уолстрийт. Дори след едва избегнатия крах на финансовата система юридическите умения и политическото влияние на банките укротиха усърдието на ревизорите от Федералната резервна банка на Ню Йорк. Висши служители на Фед са инструктирали контролиращите органи от по-ниско ниво да се отнасят внимателно с големите банки и да не се ровят твърде надълбоко. Твърди се, че по време на една среща, информация за която излeзe през 2014 г., банкер от „Голдман Сакс” е казал на регулаторите от Фед, че „когато клиентите са достатъчно богати, някои закони не важат за тях”. Когато една от регулаторките, присъствала на срещата, споделила с по-високопоставен свой колега притеснението си по отношение на този коментар, той й казал: „Не си чула това”.

Друга техника, използвана от големите корпорации за потъпкване на недолюбваните от тях закони, е да се уверят, че Конгресът не отделя достатъчно средства за прилагането им. Така например съоръженията за складиране и дистрибуция на химикали и торове в град Уест, Тексас, собственост на компанията „Уест Фъртилайзър”, които се взривиха през април 2013 г., убиха 15 и раниха над 160 човека, не са били цялостно инспектирани в продължение на почти три десетилетия. По това време Администрацията за професионална безопасност и здраве (АПБЗ) и щатските й партньори разполагаха само с 2200 инспектори, натоварени с опазването на безопасността на 130 милиона работещи в над 8 милиона работни места в цялата страна. Това прави по един инспектор на около 59 000 човека. През годините средствата, отпускани от Конгреса за АПБЗ, намаляха. Същото се случи и с Националната администрация за безопасност на движението по пътищата. Бюджетът й от 132,8 милиона долара за 2013 г., който уж трябваше да е достатъчен за намаляването на броя на жертвите по пътищата (около 34 000 годишно в цялата страна), беше по-малък от разходите по сигурността на американското посолство в Ирак само за три месеца през същата година.

Службата за вътрешни приходи (СВП – данъчната служба на САЩ) също беше превърната в куха структура. Въпреки че все повече богаташи и големи корпорации използват всички възможни начини за укриване на данъци – от пране на пари чрез фантомни корпорации и данъчни убежища до изнасяне на печалбите в чужбина, където са облагани с по-ниска ставка, бюджетът на СВП за 2014 г. беше със 7% по-нисък от този за 2010 г. През същия период СВП загуби над 10 000 служители – намаление на персонала с 11%. Орязването на бюджета не спести пари на държавата. Точно обратното – по-слабият контрол от страна на СВП означава по-малко при ходи. Сметката показва, че всеки долар, похарчен за дейността на СВП, се равнява на 200 долара, възстановени от неплатени данъци. Намаленият бюджет обаче намали вероятността богаташите и големите корпорации да бъдат одитирани.

Все в същия дух след прокарването на закона за финансова реформа „Дод-Франк” Уолстрийт се увери, че държавните институции, натоварени с прилагането му, не разполагат с необходимите за това средства. В резултат цели шест години след изправянето на Уолстройт на ръба на колапса част от закона все още беше в сферата на идеите, включително много от включените в т.нар. „Правило на Волкър” рестрикции върху търговията с дериватни инструменти, която доведе до финансовата криза.

Практическата отмяна на закони чрез обезсилване на институциите, натоварени с прилагането им, работи, защото обществеността не знае, че това се случва. Влизането на един закон в сила привлича внимание. Дори може да има церемония по подписването му в Белия дом. Новинарските медии надлежно отразяват събитието. Но ограничаването на финансирането за институциите, които трябва да приведат закона в действие, не привлича внимание, въпреки че на практика е еквивалентно на анулирането му.

Още по-тих начин за отмяна на закони е изпъстрянето им с толкова много вратички и изключения, че законът става почти невъзможен за прилагане. Обикновено подобни „дупки” зейват, когато институциите се опитват чрез нормотворчество да дефинират какво точно се има предвид в законите. Пример за това е секцията в закона „ДодФранк”, създадена с цел да ограничи залагането върху бъдещата стойност на стоките. В продължение на години Уолстрийт спекулираше изгодно на фючърсните пазари на храни, петрол, мед и други стоки. Спекулациите причиняваха изключителни колебания в цените. Финансовият сектор изкарва огромни пари от тези флуктуации, като залага, обикновено правилно, на това в коя посока ще се променят цените. Тяхното движение обаче увеличаваше разходите за потребителите – още един скрит механизъм за преразпределение от средната класа и бедните към богатите. Законът „Дод-Франк” възложи на Комисията за търговия със стокови фючърси (КМСФ) да разработи подробно правило, ограничаващо подобно залагане. В работата си Комисията взе предвид 15 000 коментара, повечето от които подготвени от Уолстрийт. Агенцията предприе и многобройни икономически и политически анализи, за да съпостави внимателно ползите от подобна регулация за обществото с нейната цена за Уолстрийт. След няколко години Комисията предложи очакваното правило, което включваше някои от вратичките и изключенията, желани от Уолстрийт. Но от Уолстрийт все още не бяха доволни. Затова комисията се съгласи да отложи привеждането на правилото в действие поне за година и така даде на Уолстрийт повече време да изрази възраженията си. Дори това не беше достатъчно за големите банки. Адвокатите им заведоха дело във федерален съд с искане за отмяна на правилото. Аргументът им беше, че анализът на разходите и ползите, извършен от Комисията, не е бил адекватен. Това беше хитър ход, защото разходите и ползите са трудни за измерване. А поставянето на въпроса в ръцете на федералните съдии даде на Уолстрийт значително тактическо предимство, защото банките разполагаха с огромни средства за наемане на „експерти” (много от тях – хора от академичните среди, които биха казали почти всичко срещу съответната цена), използващи сложни методологии, за да покажат, че КМСФ е преувеличила ползите и е подценила разходите. Това не е първият случай, в който големите банки използват тази стратегия. Когато през 2010 г. Комисията по ценните книжа и борсите (КЦКБ) се опита да приложи изискване в закона „Дод-Франк”, което улесняваше номинирането на директори на компании от страна на акционерите, Уолстрийт я даде на съд. Според банките анализът на КЦКБ за разходите и ползите от новото правило е бил неадекватен. Затрупан от адвокатите и наетите „експерти” на банките, федералният Апелативен съд се съгласи. Поне временно това сложи край на усилията на Конгреса да даде на акционерите повече власт при номинирането на директори на компании.

Разбира се, правителството трябва да претегля разходите и ползите от всяко значимо действие, което предприема. Но големите корпорации и банки имат предимство в това претегляне – те могат да си позволят експерти и консултанти, чиито изследвания неизменно измерват разходите и ползите по начина, който корпорациите и банките желаят. Никоя или почти никоя друга страна в регулаторните съдебни производства няма дори отчасти толкова дълбоки джобове, за да плати и за далеч нетолкова изчерпателни изследвания, с които да защити гледната си точка. Освен това, когато става дума за регулацията на Уолстрийт, има един първостепенен „разход”, който не намира място в нито един анализ – нарастващото недоверие у обществото към цялата икономическа система, предизвикано отчасти от многократните злоупотреби на банките. Шмекериите на Уолстрийт убедиха голяма част от Америка, че икономическият „мач” е нагласен. Капитализмът, уви, зависи от доверието. Без него хората избягват дори разумните икономически рискове. Те започват и да си мислят, че ако на големите играчи може да им се разминат големите измами, значи и на малките играчи като тях би трябвало да им се разминат малките измами, а това кара още повече хора да губят доверие в икономическата система. Освен това хората, които вярват, че мачът е нагласен, са лесна плячка за политически демагози с бързи езици и тъпи идеи. Ако съберете всички тези разходи, се получава нещо огромно. Уолстрийт покри Америка с миазма от цинизъм. Повечето американци вярват, че банките получиха своя финансиран от данъкоплатците спасителен план без обвързващи задължения най-вече благодарение на политическото си влияние. Това влияние беше и причината банките да не бъдат заставени да предоговорят условията по ипотечните кредити на американците, които в продължение на години дължаха повече пари, отколкото струваха домовете им, в резултат на колапса, предизвикан от изстъпленията на Уолстрийт. Пак затова данъкоплатците получиха много по-малко пропорционално дялово участие в банките, които спасиха, отколкото Уорън Бъфет, който помогна за спасяването на „Голдман Сакс”. Когато банките отново станаха печеливши, данъкоплатците не видяха много от техните печалби. Всъщност ние просто смекчихме риска от сгромолясването им. Политическото влияние на Уолстрийт има връзка с факта, че висшите банкови служители, които поемаха огромни рискове, запазиха постовете си, избегнаха правосъдие и затвор и продължиха да трупат несметни богатства. Именно политическото влияние обяснява защо законът „Дод-Франк”, създаден с цел да предотврати нова финансова криза, беше разводнен, а правилата за прилагането му – неутрализирани или изпълнени с вратички, достатъчно големи за мениджърите от Уолстрийт да прекарат фераритата си през тях. Цената на този цинизъм се е просмукала дълбоко в Америка и допринася за подозрението и гнева, които днес американската политика поглъща. Съдебните спорове върху разработваните от институциите правилници не са единственото, което ги разводнява. Същия ефект имат и глобите, които са толкова малки, и извънсъдебните споразумения, които са толкова меки, че на практика анулират неудобните закони. Вземете „Джей Пи Морган Чейс” – най-голямата американска банка, разполагаща с най-дълбоките джобове, които й позволяват да се меси в политиката и да защитава интересите си с помощта на ескадрони високоплатени юристи. През 2012 г. банката загуби 6,2 милиарда долара в резултат на залагане върху суапове за кредитно неизпълнение, обвързани с корпоративен дълг, а после излъга публично за загубите си. По-късно стана ясно, че банката е платила подкупи, за да осъществи сделката. Същата година „Морган Чейс” беше обвинена в извършване на измами при събирането на дългове по кредитни карти, в използване на неверни и подвеждащи методи за възбрана на недвижими имоти на длъжници, в наемането на деца на китайски служебни лица, които да помогнат за спечелване на сделки в нарушение на Закона за чуждестранните корупционни практики, и в много други нарушения. В тази връзка Министерството на правосъдието и Комисията по ценните книжа и борсите започнаха многобройни разследвания. Финансовият отчет на „Джей Пи Морган” за четвъртото тримесечие на 2012 г. изброяваше юридическите й бъркотии на девет страници с дребен шрифт. Според него разрешаването им би могло да струва цели 6,8 милиарда долара. Но това са трохи за компания с активи на обща стойност 2,4 билиона и акционерен капитал в размер на 209 милиарда долара. В което именно е същината на проблема – очакваните глоби въобще не възпират „Джей Пи Морган Чейс” да пренебрегва законите. Никоя голяма банка или корпорация няма да пропусне възможността да реализира порядъчна печалба, освен ако вероятността да бъде хваната и дадена под съд, умножена по размера на потенциалното наказание, не превишава потенциалните доходи. Глобата, която е малка в сравнение с потенциалните печалби, се превръща просто в още един разход за правене на бизнес. Дори извънсъдебното споразумение от 2013 г. между „Джей Пи Морган” и Министерството на правосъдието, според което банката трябваше да плати 13 милиарда долара заради измами при продажбата на проблемни ипотечни ценни книжа преди финансовия крах, нямаше видим ефект върху цената на акциите й. Такъв нямаше и извънсъдебното споразумение на стойност 7 милиарда долара заради същия вид измами, постигнато от „Ситигруп” през 2014 г. Нито дори рекордното споразумение за 16,65 милиарда долара на „Банк ъф Америка” от същата година. Напротив, в дните преди споразумението на „Банк ъф Америка”, когато новините за него достигнаха до Уолстрийт, акциите на банката значително повишиха стойността си. Това се случи, защото много от тези плащания се приспадаха от данъците. Основният критерий за правото на приспадане е дали плащанията отиват при страните, които са били ощетени. Поне седем от 16,65-те милиарда долара в споразумението на „Банк ъф Америка” бяха предназначени за подпомагане на собственици на домове и опустели квартали. Очевидно беше, че банката ще приспадне тези разходи от облагаемия си доход. Освен това размерът на споразуменията бледнееше пред приходите на банките. Само през 2013 г. доходът на „Банк ъф Америка” преди облагане с данъци беше 17 милиарда долара в сравнение с 4 милиарда през 2012 г. През 2014 г. главният прокурор Ерик Холдър обяви, че гигантската банка „Креди Суис” се е признала за виновна в подпомагане на богати американци да избегнат плащането на данъците си. „Този случай показва, че никоя финансова институция независимо от размера или глобалния й обхват не е над закона”, ликуваше Холдър. Финансовите пазари обаче пренебрегнаха глобата в размер на 2,8 милиарда долара. Когато признанието на банката беше обявено, цената на акциите й се повиши и тя стана единствената голяма финансова институция, регистрирала ръст в този ден. Главният й изпълнителен директор дори звучеше приповдигнато по време на пресконференцията след съобщението: „Разговорите ни с клиенти бяха много окуражителни и въобще не се сблъскахме с много проблеми”. Това може би беше отчасти така, защото Министерството на правосъдието дори не изиска от банката списъка с клиентите й, избягващи данъци.

Когато един закон включва максимални наказания, те често са доста ниски. Това е друга политическа тактика, използвана от корпорациите, които не искат да изглеждат сякаш са против закона, но всъщност желаят да го направят беззъб. През 2014 г. например „Дженеръл Мотърс” беше публично смъмрена заради това, че не е обърнала внимание на проблем с дефектни ключове за запалване, причинил поне 13 смъртни случая. В продължение на десетилетия компанията получаваше оплаквания от ключа за запалване, но предпочиташе да не прави нищо по въпроса. Най-накрая правителството предприе действия. „Дженеръл Мотърс” нарушиха закона... Те не изпълниха задълженията си за опазване на обществената безопасност”, сгълча ги секретарят по транспорта на САЩ Антъни Фокс, след като наложи на автомобилния производител най-високата глоба, предвидена в Закона за националната безопасност на движението по пътищата – 35 милиона долара. Разбира се, това бяха жълти стотинки за корпорация, струваща стотици милиарди долари. Законът дори не включва углавни наказания за умишлено нарушаване на стандартите за безопасност, причинило смърт.

През 2013 г. „Халибъртън” се призна за виновна в унищожаването на доказателства, свързани с катастрофалния разлив, причинен от нефтената сонда „Дийпуотър Хърайзън”. Признанието се превърна във водещо заглавие. Глобата, която компанията плати обаче, беше скромните 200 хиляди долара – максимално разрешената от закона за подобно престъпление. Фирмата се съгласи и да направи „доброволно дарение” на Националната фондация за риба и дива природа в размер на 55 милиона долара, приспаднати от данъците й. Доходите на „Халибъртън” за 2013 г. бяха 29,4 милиарда долара, така че глобата от 200 хиляди не изглеждаше като нищо повече от счетоводна грешка при закръгляването. Никой от директорите на компанията не влезе в затвора.

Държавните служители обичат да се появяват пред телевизионните камери и да звучат възмутено, докато обявяват наглед тежки наказания срещу корпоративните закононарушители. Но възмущението е за пред обществеността, а наказанията често са миниатюрни в сравнение с корпоративните приходи. Наказанията са резултат от извънсъдебни споразумения, а не от съдебни процеси. В тези споразумения корпорациите не признават, че са направили нещо нередно. В най-добрия случай те се съгласяват с неясни и нищожни фактически твърдения. По този начин избягват евентуални съдебни дела, заведени от акционери или други частни ищци, които са били ощетени и в противен случай биха могли да използват една присъда срещу тях. Правителството от своя страна обича да приключва казусите със споразумение, защото по този начин избягва дълги, проточващи се във времето съдебни процеси, които държавните институции, натоварени с прилагането на закона, не биха могли да си позволят с оскъдните си бюджети. Освен това адвокатите в тези институции са много по-зле платени от партньорите в юридическите кантори, наемани от банките от Уолстрийт и големите корпорации, и обикновено са много по-млади и неопитни и изобщо не разполагат с армията от сътрудници, които да събират документи и показания при подготовката за процеса. Едно споразумение избягва риска от срамна загуба в съда. Затова споразуменията изглеждат като ситуация, при която печелят и корпорациите, и правителството. Но те подкопават процеса на правоприлагането. Шест години след едва избегнатия крах на финансовата система нито един висш мениджър от Уолстрийт не е осъден или дори обвинен за престъпленията, които заличиха спестяванията на безброй американци. Беше категорично установено например, че програмата „Репо 105” на „Лемън Брадърс”, която временно изваждаше задължения на стойност милиарди долари от счетоводните документи на банката в края на всяко тримесечие и ги връщаше обратно няколко дни по-късно, в началото на следващото тримесечие, беше умишлено създадена с цел да прикрие финансовата слабост на компанията. Назначеният от съда ревизор описа в подробности тази внимателно измайсторена измама. Но за нея така и не беше възбудено наказателно преследване срещу нито един от бившите директори на „Леман”. Сравнете това с факта, че тийнейджър, който продаде 30 грама марихуана, може да бъде затворен за години. Трябва да бъде споменат и огромният брой щатски съдии и главни прокурори, които заемат избираеми длъжности. Това осигурява още един канал, през който големите пари могат да влияят на начина на интерпретиране и прилагане на пазарните правила. 32 щата провеждат избори за съдии в щатските върховни, апелативни и първоинстанционни съдилища. На 87% от всички щатски съдии в страната се налага да участват в избори. Тази практика е в рязък контраст с останалите страни, където съдиите обикновено са назначавани със съвета и съгласието на законодателните органи. Както каза бившата съдийка от Върховния съд Сандра Дей О’Конър: „Никоя друга държава по света не го прави, защото те осъзнават, че по този начин няма да имат справедливи и безпристрастни съдии”. До 80-те години съдебните избори не привличаха особено внимание. Но от началото на 90-те кампаниите станаха много по-скъпи и заядливи. След като през 2010 г. решението на Върховния съд по делото „Обединени граждани” отвори портите за корпоративно финансиране на кампаниите, разходите за съдебни избори от страна на външни групи скочиха до небето. По време на изборния цикъл през 2012 г. независимите разходи бяха 24,1 милиона долара в сравнение с около 2,7 милиона през 2001-2002 г. – деветкратно увеличение. Проучване от 2013 г. на проф. Джоана Шепърд от Юридическото училище към университета „Емъри” показа, че колкото повече дарения получават съдиите от бизнеса, толкова по-голяма е вероятността да отсъждат в полза на корпоративните ищци. От доклад на Центъра за американски прогрес също става ясно, че разходите на корпорациите за съдебни избори им се изплащат: „В рамките само на няколко години големият бизнес успя да трансформира съдилища като върховните в Тексас и Охайо във форуми, в които частните лица са изправени пред високи препятствия, щом опитат да търсят отговорност от корпорациите”. Авторите на доклада показаха например, че застрахователната индустрия в Охайо е дарявала пари на съдии, които след това са гласували за отмяна на недолюбвани от индустрията решения, а енергийни компании в Тексас са финансирали кампаниите на съдии, които после са интерпретирали законите в тяхна полза. Щатските главни прокурори, отговорни за прилагането на правилата чрез завеждане на съдебни дела, също са избираеми и също получават все повече корпоративни пари за кампаниите си. Разследване на „Ню Йорк Таймс” от края на 2014 г. разкри, че големи юридически фирми насочват корпоративни дарения за изборни кампании към главни прокурори, за да осигурят тяхното сътрудничество за прекратяване на разследвания срещу корпоративните им клиенти, договаряне на изгодни за клиентите извънсъдебни споразумения и оказване на натиск върху федералните регулативни органи с цел те да не завеждат дела. Главният прокурор на Юта например прекрати висящо дело срещу „Банк ъф Америка” въпреки несъгласието на екипа си, след като тайно се срещна с лобист на банката, който също се оказа бивш главен прокурор. Фармацевтичният гигант „Пфайзер” дари стотици хиляди долари на щатски главни прокурори между 2009 и 2014 г., за да си издейства благоприятни споразумения по дело за продажба на лекарства с неодобрени приложения, заведено срещу компанията поне от 20 щата. „АТ&Т” беше основен дарител на щатски главни прокурори, които избраха да се отнесат благо с корпорацията след разследване на практиките й за фактуриране, проведено в различни щати.

Обществото вярва, че законите се прилагат, при това безпристрастно. Истината не е такава. С разрастването и увеличаването на политическата мощ на най-големите американски корпорации те наклониха везните на закона в своя полза и така допълнително разшириха и концентрираха своето богатство и власт. Тази тенденция не е устойчива в системата ни на демократичен капитализъм, чиято легитимност зависи от общественото доверие във върховенството на закона.

Източник: Списание The American Interest
Автор: Робърт Райш, професор по публична политика към Калифорнийския университет в Бъркли. Това есе е базирано на новата му книга Saving Capitalism: For the Many, Not the Few.
Превод: Свилен Георгиев