Институциите на Европейския съюз нямат почти нищо общо с демокрацията. Като в случая думичката „почти“ е само за благозвучие. Решенията в различните евроструктури се вземат от хора, които никой не познава, които не са избирани от никого и не се отчитат пред никого. Е, вероятно пред някого все пак се отчитат, но това със сигурност не са нормалните европейски граждани. Европейците пък няма как да не забележат все по-разширяващата се пропаст между тях и брюкселския евроелит и да се настроят все по-критично към него. Ето защо няма нищо по-естествено от появата на формация като тази на Янис Варуфакис и неговите съмишленици. Основната цел на движението „Демокрация в Европа – 2025“ има за основна цел да превърне Европейския съюз от високомерен клуб на елита в демократична организация. Янис Варуфакис със сигурност знае, че тази мисия е много трудно изпълнима.

Като финансов министър в първото правителство на СИРИЗА, той постоянно общуваше с най-видните представители на европейската висша класа. И макар да е наясно с мисленето на тези хора още преди да заеме министерското кресло, все пак остава изненадан при директните си контакти с тях. Потриса го най-вече фактът, че на важните евроклечки изобщо не им пука от неща като избори, демокрация, желания на обикновените хора. На опитите на Варуфакис да обясни, че като министър в кабинета на една нова политическа сила, която се ползва с подкрепата на голяма част от гръцкия народ, той има право да изисква промени в брюкселските правила, хора като шефчето на Еврогрупата Йерун Диселблум и германският финансов министър Волфганг Шойбле ледено му отговарят, че резултатите от изборите за тях нямат никакво значение. Единственото, което има значение са веднъж завинаги установените правила, които никой няма право да нарушава. Добре де, ако едно правило е лошо, не трябва ли да бъде променено, упорства Варуфакис. И разбира се, среща пълното неразбиране на евробосовете. Защото според тях промени може да има само когато те кажат, а не когато за това настояват някакви си там гласоподаватели.

Тъкмо подобно пренебрежително отношение кара много европейци да гледат все по-скептично на Европейския съюз и да търсят спасението във възстановяване прерогативите на националната държава. Затова и политици като Марин льо Пен или Виктор Орбан печелят все по-голяма популярност. Те поставят в центъра на своите послания именно националните интереси, а не някакви имагинерни европейски или евроатлантически ценности. Янис Варуфакис и неговите съмишленици също са силно критично настроени към безличната брюкселска машина, но виждат спасението от това не във възраждането на единични национализми, а в създаването на една паневропейска политическа структура, която да работи в интерес на обикновените граждани на Стария континент. СИРИЗА се опита да се противопостави на европейските и изобщо на световните институции сама и съвсем естествено се провали, обяснява Варуфакис, допълвайки, че е невъзможно тази битка да бъде спечелена от отделни политически партии, независимо от успехите им на национално ниво. Разбира се, няма как отсега да предскажем дали новото движение „Демокрация в Европа-2025“ ще има успех, дали ще оправдае надеждите на нормалните европейци, че неолибералният модел може да бъде преборен и на негово място да дойде система, където водещ ще бъде не пазарът, а социалната справедливост.  Самият Варуфакис, който се определя като „изменчив марксист“, както и сподвижниците му, са уверени, че могат да вдъхнат нов живот на такива базисни леви идеи като директното участие на хората в управлението и възможността за достоен живот на всички. Вероятно, ако повече европейци повярват в това е възможно да имаме една много по-демократична и по-справедлива Европа.