В понеделник, на 18 юли, в телефонен разговор с иранския си колега Хасан Рухани, президентът Реджеп Ердоган изрази готовност да засили сътрудничеството си с Иран и Русия за възстановяване на мира в региона. Основна тема на разговора между двамата президенти е бил опитът за военен преврат в Турция и ситуацията в Близкия Изток като цяло. Двамата лидери са се обединили около мнението, че в света има сили, които не ги устройва мирното развитие на страните от ислямския свят. Иранският президент дори е направил малко по-конкретно изказване, като е намекнал, че това не са само терористите, а и някои „велики сили”. Не е трудно човек да се досети, че този прозрачен намек се отнася за САЩ, чието присъствие през последните две десетилетия в региона е твърде забележимо и то не в добрия смисъл на думата.

Самият Ердоган, цитиран от агенция IRNA казва: „Днес много повече от преди сме изпълнени с решителност ръка за ръка с Иран и Русия, заедно да способстваме за решаването на регионалните проблеми и връщането на мира и стабилността в региона”. На какво се дължи този коренен обрат в интересите на Ердоган, че дори е готов да сътрудничи с Иран – страната, с която винаги се е конкурирал за влияние в Близкия Изток?! Или може би възгледите му са претърпели промяна след последните събития в Турция. А може би е оценил факта, че предишните битки, които беше започнал, завършиха с провал на всички фронтове, които беше отворил. САЩ охладняха силно към него и не само, че не му оказват очакваната подкрепа, но започнаха да поддържат и кюрдските сепаратисти.

След свалянето на руския самолет Москва замрази отношенията си с Анкара и наложи икономическо ембарго. Европа макар и заложник на Анкара, втвърди тона си към президента за грубото нарушаване на демократичните права и свободи и по специално за преследванията на журналисти и затварянето на опозиционни медии. Ислямска държава не успя да свали Башар Асад. От друга страна, кюрдите в самата Турция започнаха гражданска война. Явно Ердоган си е направил съответните изводи и рязко обърна външнополитическите си приоритети. Първият сигнал за това е, че той неочаквано бързо тръгна към сближаване с Израел и Русия . Това е малко странно, но хронологично съвпадна с терористичния акт на летището в Истанбул. След това се появи информация за подготвяна среща на Ердоган с Путин. Отначало това трябваше да стане на форума на Г-20 в Шанхай, след това обаче срещата се отложи за по-късно. И изведнъж преди да се състои тази среща, избухна някакъв непонятен и лошо организиран военен метеж. Първата официална версия за преврата беше, че организатори са определена част от офицерския състав, недоволен от сближаването с Израел и Русия, като за по-голяма достоверност бе включено и събитието със свалянето на руския самолет, като солова акция на метежниците отпреди, целяща влошаване на отношенията с Москва. Втората версия беше, че превратът е подготвен от турски офицери, които работят за интересите на специалните служби на Египет и Обединените арабски емирства. Вероятният аргумент за тази версия е ескалацията на напрежението в отношенията между Кайро и Анкара през последните месеци. И накрая, третата версия е тази, която съобщи самият Ердоган – че организатор на преврата е неговият смъртен враг Фетхуллах Гюлен. Но всичко това има и предистория. Когато процесът на урегулиране на близкоизточния конфликт не тръгна в планираната от Ердоган посока, той се опита за сметка на НАТО да укрепи своето регионално и геополитическо влияние, като лансира и доктрината за неоосманизма . Западът не погледна с добро око на тази негова тактика и той внезапно се озова в капана на един глобален конфликт, развиващ се на териториите на Сирия и Ирак. По подобен начин се разви и проблемът с бежанците, за който самият Ердоган каза: „Това вие го създадохте (бежанската вълна). Сега сърбайте тази каша. Вие с общи усилия създадохте този проблем, а сега на наша територия има 2 милиона бежанци”. След това той отвори шлюзовете и миграционната вълна заля Европа.

Първоначалният радушен прием, деклариран от Меркел, и последвалата унизителна сделка с Ердоган създадоха проблеми в самата Германия и положиха началото на серия от терористични актове в Париж, Брюксел и Ница. Последва английският Brexit, за който един от основните мотиви беше провалената миграционна политика на ЕС. След опита за преврат, Ердоган в много остра форма постави условия на САЩ за екстрадицията на Гюлен. Американците естествено поискаха доказателства, но такива Ердоган едва ли може да им представи. Той е наясно, че американците няма да екстрадират Гюлен. Но по този начин се надява да провокира напрежение между Вашингтон и Анкара и да продължи да разиграва „източната карта”.

Същият сценарий беше използван и когато Турция кандидатства за членство в Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Тогава Турция получи статут на партньор в диалога и веднага след това Ердоган шантажира ЕС, като заяви, че „ако не ни приемат в Европейския съюз ще се присъединим към ШОС”. Сега, след пуча, Ердоган се обяви за Върховен главнокомандващ на армията и започна масови репресии, потърпевши от които вече са над 50 000 човека. Целта е, окончателно да овладее  армията и съдебната система. Това ще му гарантира бъдещата безпроблемна промяна на конституцията и узаконяване на едноличната му власт. Този път Западът отправи остра критика към действията на Ердоган, като даже Джон Кери заяви, че може да бъде поставен въпросът за изключването на Турция от НАТО, а ЕС обяви, че замразява разглеждането на въпроса за промяна визовия режим за турските граждани. Същевременно не трябва да забравяме, че 65% от стокообменът на Турция е с ЕС и едва ли Ердоган ще си позволи с лека ръка да влоши отношенията си с общността до такава степен, че да се изправи пред още едно икономическо ембарго след урока, който му даде Москва. Политиката на Запада в Близкия Изток и този път, както обикновено не прави изключение от прилагането на двоен стандарт. Зад кулисите на разговорите за мирно урегулиране на конфликта е в ход сценарий за фрагментиране на целия близкоизточен регион . При евентуалната реализация на този сценарий ще се образуват допълнителни огнища на напрежение на потенциалната южна граница на Русия, а Турция е напълно възможно да получи нова граница, вече с държавата Кюрдистан. Такъв бъдещ сценарий, би могъл да подтикне Русия към някаква форма на алианс с Турция .

Геополитическата ситуация в момента е доста нестандартна и непредсказуема. От една страна предложението на Турция за съюз с Иран и Русия означава, че Ердоган ще трябва да признае режима на Асад и в съответен формат да започне преговори с него. Това не е толкова лошо, защото открива перспектива за урегулиране на конфликта и за провал на сценария за фрагментация на Близкия Изток . От друга страна, независимо от арестите и репресиите, в Турция могат да започнат нови катаклизми, в които прозападно настроената опозиция, окуражавана от Запада, може да тръгне срещу Ердоган, което ще хвърли страната в гражданска война, в която едва ли кюрдите ще останат безучастни . Напълно обяснимо е в тази обстановка Анкара в противовес на изострящите се отношения със Запада, да търси поддръжка в създаването на някакви тактически алианси. Освен това, предложението на Ердоган за съюз на Иран, Турция и Русия не е случайно. Днес в Близкия Изток на мода е така наречената „триъгълна дипломация”, която много продуктивно се използва от Техеран. За първи път този дипломатически подход беше реализиран от Евгений Примаков в създаването на алианса между Русия, Индия и Китай. А не може да се отрече, че иранската дипломация много цени този подход. Затова предложението на Турция не е случайно. То е направено като се отчита активната роля на Иран в региона и приятелските му отношения с Русия. Доколко това ще бъде изгодно за Русия и Иран още е рано да се каже. Факт е обаче, че подобен исторически прецедент в региона досега не е имало. Другото предимство на подобен алианс е, че Турция е член на НАТО и ако не бъде изключена от алианса, тя ще бъде един устойчив, макар и косвен канал за консултации с НАТО, което също не е маловажно.