Рано или късно съдбата, която досега те е обичала, фатално ти изневерява. Мистериозното изчезване на две жени феминистки, поклоннички на екстремалното, авиаторки, смъртоносно смели характери...
На 14 октомври 1929 г. цяла Великобритания е затаила дъх. След няколкогодишни усилия на шепа хора, стотици хиляди лири и много страсти Островът празнува възнасянето в небето на най-големия дотогава в света дирижабъл R101. Проектът е финансиран специално от въздушното министерство и има за цел да облекчи инфраструктурните затруднения на кралството по суша с най-отдалечените области в страната. Главен инициатор и ръководител е талантливият барон Кристофър Томсън, министър на авиацията. Кокалестото му тяло, високо вдигнатото му чело и късият, перфектно поддържан мустак не отговарят на радостното му настроение през този особен ден. „Той скачаше като дете и само повтаряше: „Сега сме готови да превземем небесата, преди Господ да ни е допуснал до тях!” – разказват присъстващи.
R101 е впечатляваща машина. Дълъг 237 м, с вместимост 141 584 кубически метра водород, задвижван от шест двигателя „Ролс-Ройс”, той е способен да вдигне във въздуха 150 тона товар и да превози 100 пътници. Надуването на балона започва още на 11 юли 1929 г. и завършва на 21 септември. След дълги проверки и технически обезопасявания R101 се издига над земята. Преминава над Уестминстърския дворец, катедралата „Сейнт Пол”, хвърля сянка над целя град и след 5 часа и 40 минути дирижабълът се приземява в покрайнините на Лондон. Следват бурни аплодисменти и стотици литри шампанско. Борбата за техническа надпревара и демонстрацията за надмощие над Германия и Франция съблазнява британското правителство и то одобрява един изключително рисков полет – R101 се отправя към Ориента. Денят е 4 октомври 1930 г. На борда пристъпват общо 54 човека, сред които и самият барон Кристофър Томсън. Всички са обзети от еуфорията от предстоящото приключение, което започва от Лондон и трябва да премине над Париж, Тулуза, Нарбон, да достигне Египет, а след това триумфално да приключи в Индия. Около 20 часа започва преходът над Ламанша, който се оказва истинско предизвикателство. Вилнееща буря кара целия екипаж на летателния апарат да се люшка в нехармоничен танц, който два часа по-късно утихва, а командирът на полета, лейтенант Кармайкъл Ървин, подава гордо сигнал до базата в Лондон: „След превъзходна вечеря нашите знатни пасажери изпушиха по една пура и се полюбуваха на френския бряг, който вече се очертава на хоризонта, а после се оттеглиха за почивка, тъй като бяха прекалено възбудени при издигането ни във въздуха”. R101 се понася спокойно над френска територия. Изведнъж обаче появилите се пориви на вятъра разбуждат дремещия и подпийнал капитан. Часът е 1:17, а мястото някъде над село Пуа. Ървин с треперещ глас разбужда спътниците си: „Момчета, дръжте се, леко слизаме надолу!”. Дирижабълът губи височина, той се е снижил едва на 76 м над земята, а балонът се подмята като детска играчка. В 2 часа и 7 минути дирижабълът прелита над град Бове (Източна Нормандия), като дъното на гондолата закача клоните на по-високите дървета, а малко преди да излязат от пределите на града, събаря комина и покрива на дома на потъналото в дрямка семейство Рюж. Със сетни сили посъвзелият се от ужаса екипаж на летателния апарат успява да насочи летящото чудовище към едно пусто поле. Мракът обаче не позволява на командир Ървин да съзре високите скали, с които е обрамчено спасителното поле. Безпомощният дирижабъл се носи право към тях и с грохот приключва своя полет. Настъпилият удар превръща всичко в истински ад. Водородът се възпламенява, а това превръща кораба в огромна факла. На място загиват 46 от пасажерите, а двама издъхват от изгарянията си по-късно в болницата, сред тях е и самият барон Кристофър Томсън. Този огнен инцидент, който е следствие както от лошите метеорологични условия, така и от натрупани грешки при управлението на дирижабъла, ще остане в аналите като един от най-зловещите инциденти в историята на английското въздухоплаване. Новината за инцидента се разпространява бързо и обзема целия свят. Отвъд Атлантика в един от просторните кабинети на Националната асоциация по аеронавтика във Вашингтон една млада и красива дама трескаво върти шайбата на телефона. След няколко секунди мълчание тя нервно казва: „Мамо, чу ли какво се е случило с дирижабъла. Не мога да повярвам. Това е наистина трагедия. Още по-голяма трагедия е, че на борда е нямало нито една жена. Наистина не разбирам: това, че носим поли и имаме цици, прави ли ни по малко хора? Защо мъжете могат да гинат из въздуха като птици, а ние не! Възмутително е!”. Денят е 7 октомври 1930 г., а разгневената дама е една от най-очарователните жени, които историята на авиацията познава – Амелия Ерхарт. Това е „първата дама на Америка във въздуха”, която прелита със самолет Атлантическия океан, или както днес всички я зоват, Въздушната кралица с панталони. Пътят на това успяло момиче, приличащо повече на Хъкълбери Фин, с огромни очи, плътни сексапилни устни и късо подстригана коса, започва в семейството на един неуспял и алкохолизиран адвокат, г-н Едуин Ерхарт, и неговата дребничка домакиня, наследничка на пенсиониран федерален съдия, г-жа Ейми Отис. Дъщеричката им Амелия се ражда през 1897 г. в китното градче Ачисън, щата Канзас. И докато тате Еди затъва в мрака на пиянството, малката Ами расте като будно хлапе, приличащо повече на момче – с ожулени колене и лакти, с вечно разбита глава от момчешки игри. „Тя беше истинска фурия. Няма да забравя как един ден, докато простирам прането на двора, изведнъж край мен като парцал се строполи Ами. Беше се хвърлила от клоните на близкото дърво. Уплаших се. А на въпроса ми: „Какво правиш?”, тя простичко отвърна: „Не виждаш ли, уча се да летя!”. Непрестанните побои в къщи карат Амелия да порасне бързо. Още на 14 години тя е твърдо решена да докаже на света, че жените могат да правят всичко, което умеят хората с панталони. Тя се подготвя да следва в два от най-престижните женски университета в САЩ – Брин Мор и Васар. И в двата са готови да я приемат, но и двата са финансово невъзможни за нея. Безпаричието обаче има и своите добри страни. Едната от тях е, че можеш да преследваш страстно мечтите си. Така по време на Първата световна война без пукната монета в джоба Амелия се записва за помощник медицинска сестра в Торонто, а с припечеленото от няколкогодишния труд се записва за студентка по медицина в Колумбийския университет. Въпреки това бялата престилка и касинката с червен кръст на главата се оказват непривлекателни за мъжкото момиче от Канзас, затова тя един ден напуска университета, предпочитайки да припечелва като строга учителка по английски език. През 1919 г. Ами се оказва сред многолюдната тълпа в покрайнините на Торонто. Денят е 6 март, а студът се пропуква както от слабите слънчеви лъчи, така и от впечатляващата въздушна демонстрация на специалните въздушни сили на Канада. При изпълнението на една фигура малък червен самолет прелетява изключително ниско над земята и профучава над главата на Амелия, след което тя убедено разказва: „Червеният самолет, който прелетя над мен, ми сподели нещо, когато поривът му разроши косата ми! И не само това, на следващата година той ми помогна да повярвам, че имам качества, за да достигна до голямата си мечта – да се науча да летя!”. Така се и случва. След дълго гладуване Амелия извоюва правото си да получи уроци по пилотаж, след което завършва курса с отличие през януари 1921 г. Шест месеца по-късно си купува първия собствен самолет, като през цялото следващо десетилетие бившата медицинска сестра започва да руши рекорд след рекорд, като се превръща в първата жена, летяла на височина 4300 м. Осъзнала докрай преимуществата на тази странна професия хоби, Амелия Ерхарт, която всички започват да наричат просто А.Е., започва да експлоатира този факт изключително прозорливо, превръщайки се в своеобразен, твърде различен от обичайните секссимволи на Америка. Тя е обута в панталони, раирана мъжка риза с разкопчана яка, ефирен тънък шал, увит около врата, и протрито тъмнокафяво кожено яке. Такава я вижда целият свят по кориците на множество мъжки, а и женски списания. А.Е. се преобразява в изключително ценна комерсиална стока. Тя изнася публични лекции, разказвайки за своите преживелици във въздуха. Публикува статии, а разни господа с възможности я превръщат в рекламно лице на всевъзможни стоки – от детски играчки през цигарите Lucky Strike до елегантните кожени куфари, струващи цяло състояние. Абревиатурата А.Е. се обособява и като собствена търговска марка на самата авиаторка. Модната линия, която предлага, също варира в широк диапазон – от истински авиаторски костюми до изискани салонни рокли. В края на 20-те години всички знаят коя е Амелия Ерхарт, образът й не е просто на една мъжкарана, дръзнала да полети във въздуха, но на дама, която страстно обладава консервативния свят на хората със собствените си феминистични послания. Тя често подмята: „В живота има нещо много повече от рязането на лук в кухнята, рева на бебета в детската стая и клатенето върху вонящото на алкохол и тютюн туловище на мъжа в спалнята”. И никой не знае това по-добре от А.Е. В сянката на цялата тази публичност обаче се прикрива образът на мъжа, когото в онези години всички познават просто като Дж.П. Джордж Пътнам е брилянтен издател, писател и търговец с изключителен нюх. В средата на 20-те той е щастливо женен, но като на всеки мъж това не му пречи да се вглежда във всяка новопоявила се изкусителка, особено от нова порода – летяща в небесата. Срещата между Пътнам и Ерхарт се оказва фатална, двамата са привлечени един от друг от пръв поглед, а дългата любовна и интелектуална игра между тях съсипва интимния им свят. Джордж се развежда, а Амелия, която от няколко години е сгодена за Самуел Чампан, смахнат на външен вид, но пък страстно обвързан химик от Бостън, напуска годеника си. „Привлече ме красотата на Пътнам. Аз може да се правя на силно момиче, но пред очарованието, усмивката и елегантността му никой не би могъл да устои. Дори и дами в панталони!” – разказва на своя приятелка Амелия. За една година Пътнам прави пет предложения за брак, но авиаторката познава добре силата на отказа. Това ги сближава още повече, а той е готов на всичко, за да чуе така желаното „да”.
Джордж се превръща в неин най-добър мениджър. Той я издига на сцената като атрактивен продукт, насърчаващ потреблението на други продукти. И не само това – неговите връзки и малки рекламни трикове отвеждат прекрасната Амелия в помпозните салони на богаташите и силните мъже на деня в Белия дом и именно до едно от креслата в Националната асоциация по аеронавтика я застига новината за жестоката катастрофа на дирижабъла R101 край Бове. Обземат я тъга и едновременно яд, но те бързо са изместени от щастието. На 7 февруари 1931 г. в Ноанк, щата Кънектикът, във фамилната къща на Пътнам се е събрала шумна група от журналисти, приятели и роднини на издателя. Тук е и Амелия Ерхарт. Под звуците на Менделсоновия марш, в присъствието на майките на Амелия и Джордж, след шесто предложение за брак Въздушната кралица най-сетне казва „да”. Но вместо да надене халка на пръста на Пътнам, тя му подава късче хартия. Когато го разтваря, той прочита: „Остави ме да си тръгна след година, ако не сме щастливи заедно!”. Гостите са смутени и от факта, че Амелия не приема името на съпруга си, а Джордж се опитва да излезе от ситуацията: „Все пак Амелия Ерхарт е търговска марка, а подмяната на фамилията със сигурност няма да е здравословно”. Старата госпожа Пътнам е силно възмутена: „Че заради твоите марки вземи да станеш г-жа Джордж Ерхарт!”. Конфузната ситуация е удавена в стотици литри шампанско и много джаз.
Следващите месеци са истинска идилия. Макар че няма възможност за меден месец, младото семейство е не само по първите страници на всички вестници, но и в класациите по ръст на продажбите. Банковите сметки на фирмата се пълнят с пари, а Амелия е готова да извоюва равноправие на жените, доказвайки, че всяка дама, дори и с начервени устни, може да превземе света. В средата на 1931 г. тя подобрява собствения си рекорд, като лети на височина на 5500 метра, а през 1935 г. е дамата, която за първи път ще прелети от Хонолулу до Калифорния, от Лос Анджелис до Мексико Сити и от Мексико до Нюарк (Ню Джърси). И всичко това за първи път от жена. А.Е. е жена с характер и въпреки ясно осъзнаваните от нея рискове тя е готова да ги поеме. Понякога се налага да осъществи полети над океани, планини, джунгли, пустини, и то полети с продължителност повече от 14, а понякога и 19 часа. Но всичко това не й стига. Така в едно интервю от началото на май 1937 г. Амелия заявява: „Имам чувството, че ми предстои само още един добър полет, и се надявам, че става дума точно за това пътуване, за което няма да ви разкажа сега!”. Светът е затаил дъх, а до момента, в който ще разбере кой е този полет, остават само няколко седмици. Самолетът на А.Е. е сребрист Lockheed, двумоторно чудовище с двойна опашка, последен технически писък на модата. Кабината е с размери 138 см дължина и 142 см височина. Навсякъде има джаджи, които трябва да се въртят и да се следят при полет. Зад нея трябва да седне нейният навигатор и при летене да й дава указания за курса и моментното състояние на техническите параметри на машината. Този самолет още на 17 март 1937 г. е подготвен на пистата на летището в Оукланд (Калифорния). В кабината се е сгушила Амелия, а зад гърба й е приседнал Фред Нунан. Смятат да се отправят към нещо невиждано досега – първия околосветски полет със самолет, придържащ се максимално близко до Екватора. Това е една изключително трудоемка мисия за онези години, за чиято административна подготовка на скъпия съпруг Джордж Пътнам са му били необходими повече от две години.
Той убеждава американския флот да осигури поддържащи кораби на стратегически позиции в Пацифика. САЩ сравнително отскоро са влезли във владение на остров Хауланд, който е приблизително на средата по маршрута от Хаваите до Нова Гвинея. В очакване на полета на А.Е. тук е построена примитивна самолетна писта, за да може да кацне машината за солидна глътка гориво. Джордж, чиято романтика не се е изчерпала с годините, отпечатва 10 000 плика с инициалите А.Е., които качва на самолета. Неговата обична Амелия трябва да ги изпраща към Америка от различни екзотични местенца по пътя си. Този пръв опит за околосветски полет започва на 17 март 1937 г., но за съжаление приключва само след няколко дни след нелеп инцидент на пистата в Люк Фийлд, близо до Пърл Харбър. Приземеният самолет така е натежал от зареденото в резервоарите гориво, че колесникът пада и машината се срутва по корем върху асфалта. На 21 май същата година Амелия отново е на пистата, като началната точка на околосветското пътуване този път е Лос Анджелис. Последните мигове, преди да стъпи на борда на своя самолет, са особено напрегнати за Амелия. Съпругът й я порицава за високата цена, която е трябвало да плати за поправката на самолета, но красавицата, готова да обиколи света, е категорична: „Повече или по-малко ипотекирах бъдещето си. Не съжалявам обаче, за какво иначе служи то!”. Според много от членовете на екипа, който подготвя полета, Амелия просто не е достатъчно готова за подобно предизвикателство, а инцидентът на пистата на Люк Фийлд не е вследствие на технически проблем, а на човешка грешка. Въпреки това Амелия не желае да се откаже. „Там, в мъглявия хлад, приседнахме за малко на студените бетонни стъпала, държах ръцете й в моите. В такива моменти човек казва много малко. Когато ни съобщиха, че всичко е готово, очите на Амелия бяха ясни, с добрата светлина на приключението, стоящо пред нея. Но докато излизаше, ми се стори много дребна, тъничка и женствена…” – такава я вижда Пътнам в секундите, преди да отлети, за да не се завърне никога повече. Той обаче не знае, че от няколко седмици Амелия носи в утробата си дете. И никога няма да чуе тази новина от любимата си. Планираният полет, придружен от „подскоци” за зареждане на гориво, преминава през всевъзможни местенца – от Карибите през Бразилия, Атлантика, Сахара, Червено море, Бирма, Тайланд, Сингапур, та чак до Източна Нова Гвинея. Дотук с навигатора Фред Нунан вече имат над 35 000 километра зад гърба си. Изхвърлят редица провизии и уж непотребни пакети и джаджи, сред които и парашутите. След кратък престой, със заредени догоре резервоари самолетът се понася към Хауланд, част от островната група Нукуману, където е следващата спирка. Обаче започва няколко часова борба с влошените метеорологични условия, които затрудняват намирането на пистата на земята. Така самолетът просто изчезва. В 20:14 часа е прихванат последният сигнал от самолета на А.Е., а от уредбата се чува: „Намираме се на линия на позиция едно, пет, седем тире три, три седем. Ще повтаряме това съобщение на 6210 килохерца. Движим се на север и на юг”. Денят е 2 юли. Първоначалната версия за изчезването на самолета е, че А.Е. е паднала в морето, след като горивото й е свършило. Организирано е масирано издирване. Амелия не е просто жена авиатор, тя е една от най-обичаните героини на Америка. Тъкмо затова президентът Франклин Рузвелт дава разрешение в акцията да се включат девет кораба от американския флот, в това число и бойният кораб „Колорадо”. И не само, в търсенето се включват самолетоносачът „Лексингтън” и 66 самолета. Казано с други думи, за издирването на близката до сърцето на милиони американци А.Е. са похарчени 4 милиона долара. На 19 юли 1937 г. предприетите действия са прекратени. Няма и следа от самолета на Амелия, нито от нея и от спътника й. Новината връхлита Джордж Пътнам неочаквано, а още по-болезнено е, че през следващите седмици, докато тъгува за изгубената любима, той получава писма от нея с пликовете, които са били на борда. От всяко кътче, където е спирала, Амелия пращала плик с кратка бележка в него, на която пишело: „Обичам те!”. Дали заради славата на Амелия приживе или защото фактите наистина са такива, започват да излизат причудливи информации за изчезването на Небесната кралица. Според някои Амелия е извършвала важна мисия за тайните служби на САЩ, вероятно фоторазузнаване. Тъкмо така се обяснява и причината за многомилионната акция по издирването на авиаторката. Според други самолетът на Амелия е прихванат от японските тайни служби и свален, а по-късно двамата членове на екипажа са екзекутирани в Сайпан на окупираните от японците Мариански острови. Друга версия набляга на личния характер на инцидента. Всъщност това е едно инсценирано изчезване от самата Амелия, която е бременна от друг мъж. Кой е той, днес не знаем, но според разказа на една приятелка А.Е. е обмисляла да напусне съпруга си, за да се отдаде на семейно щастие с новия си избраник. Каквато и да е истината, едно е сигурно – това е една от най-обичаните жени в историята на авиацията, която в последното си интервю отбелязва: „Моля ви да знаете, че съм твърде наясно с рисковете. Искам да го направя, защото искам да го направя. Жените трябва да се опитват да вършат различни неща, както го правят мъжете. Когато се провалят, провалът им трябва да бъде само предизвикателство за другите”.
В деня на опелото на Амелия Ерхарт радио Би Би Си кани в студиото си британската авиаторка и близка приятелка по мисли и дело на А.Е. Ейми Джонсън, която да коментира безследното изчезване на колежката си. Разговорът приключва с една паметна реплика: „Ако някога не успея да открия своя остров посред Тихия океан, нека никой не скърби за мен и да не ми пожелава каквато и да е друга съдба. Всички ние някога трябва да приключим живота си, а аз безкрайно предпочитам този край пред грипа или сенилното гниене. По-скоро скърбете, ако никога нямам възможност да опитам”. А веднага след интервюто зазвуча песента на Гилбърт и Никълс „Ейми, чудесна Ейми!”. Да, в тези години Ейми Джонсън е национален герой в Англия, както Амелия Ерхарт в Америка. Ейми Джонсън е родена през 1903 г. в Хъл, Йоркшир. Тя е любимата дъщеря на тати, местен бизнесмен, който ще се превърне в своеобразен импресарио на момичето си, което ще пожелае да завладее небесата. Ейми завършва икономика, нещо твърде необичайно за нежната половина от човечеството в онези дни. През 1925 г. тя започва работа като секретарка в офиса на крупен търговски посредник в Лондон. Обзема я жестока скука от еднообразното ежедневие и това я кара да предприеме неочаквани ходове. Постъпва в Лондонския самолетен клуб, където всички започват да я наричат Лошото момиче. Очарователната й усмивка кара сърцата на всички мъже от клуба да бият лудо, а интелигентността й не позволява на никого да пристъпи границата на нормалното общуване. Вечер след уроците се прибира вкъщи, а преди да заспи, пише дълги писма до баща си: „Тате, тези уроци ме правят щастлива! Внасят нещо интересно в иначе един много монотонен живот и най-вече ми дават възможност да се срещам с много хора! Няма да крия – това е една истинска почивка от канцеларската скука!”. В края на 1928 г. Ейми постъпва в техническата школа на самолетния конструктор и производител Джефри де Хавиланд, пълничък мъж, доброжелателен и с изискани обноски. През 1929 г. тя получава не само свидетелство за наземен самолетен инженер, а и пилотско свидетелство. Така, веднъж получила криле, те започват да растат и тя се превръща в свободната птица на Великобритания. Тати й купува личен самолет – биплан „Джипси Мод” от серията „Джейсън”. Ейми напуска работа и полита. Денят е 5 май 1930 г., когато Ейми пристъпва тържествено по пистата на летище Кройдън край Лондон. Тя е на път да осъществи първия си презконтинентален полет от Англия до Австралия. Тълпят се репортери и фотографи. Изпращането е бляскаво, а г-ца Ейми Джонсън знае как да кокетничи. Нахлупила върху главата си кожената си каска, с предпазни кръгли очила на лицето, тя се обръща към един от журналистите, поема дълбоко въздух, издиша и с хриптящ глас казва: „Вижте, ако бях мъж, може би щях да изследвам полюсите или да изкача Еверест, но все пак съм жена и духът ми намери простор във висините”. Тя се качва на самолета, а шумът на двигателите заглушава бурните овации на събралата се тълпа. По-късно споделя: „В този момент случващото се изобщо не ме плашеше, защото бях така ужасно невежа, че изобщо не осъзнавах с какво се захващам!”. Полетът преминава над Турция, където прекрасната Ейми едва не разбива машината в хребетите на планината Таурус край Кападокия. На четвъртия ден от пътуването повляклата я пясъчна буря я принуждава да кацне в Сирийската пустиня, а няколко дни по-късно благополучно пристига в Австралия. Въпреки че не успява да счупи рекорда за този самолетен преход, който е на австралийския авиатор Бърт Хинклер, тя е посрещната с почести, а при завръщането си в родна Британия първото нещо, което чува, е песента „Ейми, чудесна Ейми!”. Г-ца Джонсън се прибира у дома не само като успешната авиаторка на тате, но и като вече омъжено голямо момиче. На летището в Австралия се случва нещо извънредно. Сред хората в тълпата, която аплодира подвига на крехката Ейми, е и г-н Джим Молисън, шармантен красавец и изкусен авиатор. Той си проправя път в тълпата и когато Ейми слиза от самолетната стълбичка, той е в нозете й. Поема ръката й и най-неочаквано изтърсва: „Ще бъдеш ли моя?”. Осем часа по-късно, преди да поемат отново към Англия, двамата си разменят халки, отпиват по глътка вино и се сливат в непознатата до този момент за Ейми магия на целувката. Двамата са изключителни индивидуалисти, при това болезнено амбициозни. И двамата са красиви, а сред жените Молисън е известен плейбой, пияница и изкусен развратник. Това предопределя неуспеха на този брак, който приключва през 1938 г. с развод по взаимно съгласие. В края на десетилетието Ейми е успяла жена, за което мечтаят хиляди англичанки, чийто житейски път криволичи между тиганите, пелените и кошовете с пране. Тя е обиколила света, получила е обичта на милиони хора от различни краища на планетата, а сега, когато светът е обзет от треската на Втората световна война, авиаторката постъпва в Спомагателната военна част за въздушен транспорт (ATA – Air Transport Auxiliary). „Никак не ми се нрави службата в АТА, макар и да знам, че повечето от нас понастоящем трябва да вършим работа, която не харесваме. Твърде голям индивидуалист съм, за да работя като зъбец на зъбно колело” – оплаква се пред тати Ейми. Младата жена негодува и от факта, че тук й е позволено да се качва само на стари летателни машини, които не стават за нищо друго освен за сухи тренировки. Момчетата от военновъздушния флот дори започват да се подиграват, твърдейки, че АТА е абревиатура от Always Terrified Airwomen (Винаги ужасени жени летци). Но в тези размирни години никой няма избор. Ейми също. Редовната работа на разведената г-жа Молис се състои в транспортиране на самолети между Престуик (Югозападна Шотландия) и Хетфийлд (Хъртфордшир, северно от Лондон). В началото на януари 1941 г. след избухването на Светкавичната война, когато немските бомбардировачи нощ след нощ засипват Великобритания с бомби, Ейми е натоварена с важна задача. Тя трябва да транспортира един чисто нов огромен двумоторен самолет „Еърспийд Оксфорд” до въздушния флот „Кидлингтън” в покрайнините на Оксфорд. Полетът й е прекъснат заради влошени климатични условия. Това я принуждава да изчака настъпването на утрото в дома на сестра си Моли в Блекпул (Ланкашир). На 5 януари в 11:49 часа самолетът на Ейми се понася в непрогледната мъгла над летище Скуайърс Гейт. Хората в Кидлингтън очакват пристигането на опитната авиаторка, която обаче сега закъснява с повече от 2 часа, нещо, което е извънредно и необичайно за нея. В 15:30 часа на съвсем друго място над Темза прелита самолет, а след него се вижда фигурата на човек, носен от парашут. В района е корабът „Хасълмер”. Въздухът е изпълнен с падащи заледени снежинки, а вятърът превръща снежния въздух в смъртоносен враг. На палубата на кораба, увити в одеяла, стоят капитанът Уолтър Флетчър и част от подчинения му екипаж. Те стават свидетели на удара на самолета на Ейми във водата и стремглавото му потъване в студените води. Часът е 15:30. На хоризонта пред тях тупва един парашут, а след по-малко от минута се приземява и втори. След малко се разнася женски глас: „Побързайте, моля ви, побързайте!”. Офицер Хенри О’Дий се хвърля от борда и се опитва да достигне до бедстващите във водата, но веднага след това се качва на палубата по заповед на капитан Флетчър. Въпреки огромния риск капитанът не може да остане безучастен. Сам той съблича дрехите си и се гмурва в ледения ад. Добира се до втория човек – мъж на средна възраст. Опитва да го завлече до спуснатата спасителна лодка, но не успява. Той изпуска тялото, а със собствените си вкочанени крайници едва успява да се добере до въжето. Изпаднал в безсъзнание, капитан Флетчър е издърпан. 10 минути по-късно районът е разтърсен от германския бомбардировач „Юнкер Ju-88”. Оцелял на косъм, корабът се отправя към брега. След пет дни борба за живота на капитана той умира следствие от хипотермалния шок на 10 януари. На 6 януари започва претърсване на района на естуара на Темза. Открити са две чанти с багаж с надпис „Ейми Джонсън”. В края на диренето се появява и фрагмент от крилото на самолета, с който е летяла авиаторката. Година по-късно тези материали тайнствено изчезват от депата на разследващите органи. На 7 януари сутринта телефонът на семейство Джонсън иззвънява. Тате вдига слушалката и простичко чува: „Искрено съжаляваме. Вашата дъщеря е изчезнала, предполага се, че е загинала!”. До ден днешен случаят „Ейми Джоунс” остава истинска загадка. Според мнозина Ейми не е била сама на борда на самолета, но кой тогава е пътувал с нея. Кой е този мистериозен г-н Х, както го назовават журналистите на Острова? Някои са на мнение, дори собственият й баща, че Ейми е изпълнявала тайна операция на британските тайни служби, като е трябвало да стигне до Континентална Европа. Трети са сигурни, че Ейми е оцеляла и се свързала със своите вербовчици в нацистка Германия. Случайно или не, двете най-ярки нежни имена в историята на авиацията – Амелия Ерхарт и Ейми Джонсън, изчезват безследно. Случайно или не, и двете кралици на небето мистериозно са обявени за мъртви. Случайно или не, и двете според мнозина са инсценирали собствената си смърт. Ако се доверим на мъдреца, трябва да признаем, че човек назовава случайност само онова, което не може да разбере. Казано по друг начин, случайности няма, има само безмерно човешко незнание.