Двамата американски президенти, на които Доналд Тръмп най-много наподобява, са Андрю Джаксън и Теодор Рузвелт (национализъм, враждебност към концентрацията на власт – последното е съвсем уместно, нищо че може да ви изглежда обратното). И все пак, би било напразно да се търсят сходства между словата при инаугурацията на Джаксън и Рузвелт и встъпителната реч на Тръмп. Словото на Джаксън се основава на учудващо предпазливи политически обещания, включително „неотклонно да се придържа към ограниченията и обхвата на изпълнителната власт”. Думите на Рузвелт пък са по-широкомащабни, и все пак скромни, с акцент върху „дълга на американците към останалите, както и към самите себе си”.
Тъкмо обратното, в своята встъпителна реч Тръмп непрекъснато говореше за това какво правителството дължи на народа и не успява да му осигури. Като цяло, тя звучеше в стила на Рейгън: „Твърде дълго една малка групичка от хора в нашата столица се облагодетелстваше от властта, докато народът плащаше цената”. Да вземем за пример Дик Чейни с каубойската си шапка и Хилъри Клинтън, които са част от горепосочената група. Инаугурациите са странна американска смесица от политическа аристокрация, военна ритуалност и изнасяне на речи. Тази на Тръмп също беше такава, но третият елемент присъстваше повече от обикновеното. Уви, речта бързо премина в тъмната тоналност, макар и украсена с някои артистични детайли. Според Тръмп, ръждясалите заводи, разпръснати из цялата страна като надгробни плочи, са проблем за американската икономика. Престъпността и насилието са пагубни за Америка. САЩ не бяха обрисувани в ярките цветове на скъпите квартали, а в мрачно сивите тонове, в които новият президент вижда своята родина. Тръмп определено не беше приповдигнат, но внесе доза оптимизъм с обещанието за избавление, стига да му бъде позволено да упражнява неограничена власт.
Това беше неконсервативна реч – тя засегна съвсем бегло американската история и не зачете ограниченията на властта. Това бе една нелиберална реч, в която малко се говореше за човешките права и следвоенния световен ред. Тя определено бе непрогресивна, поне от гледна точка на натрапливите политики на идентичността и със сигурност не беше социалистическа или либертарианска. Тя не се основаваше на никоя от идеологиите, които традиционно обитават Републиканската и Демократическата партия.
Новинарите вече говорят за „новия изолационизъм”, имайки предвид твърдата закана на Тръмп, че Америка вече няма да се стреми да налага своите ценности на останалите и ще се фокусира върху собствените си интереси. Странно е, че едно толкова разумно твърдение звучи чуждо и необяснимо за американските коментатори. И все пак е така и това изигра ролята на послание: въпреки пренебрежимото малко „р” (за републиканец, бел. прев.) след името на Тръмп, Вашингтон стана трипартиен град. 45-тият президент на САЩ смята себе си за въплъщение на настроенията на народа, което е в пълен разрез с вижданията на републиканците за ограничената власт. Смята себе си и за съкрушителен юмрук, насочен към политическата класа, което е в противоречие с вярата на демократите в технокрацията.
Политическият апарат на Тръмп също е различен – той не е нито на Демократическата, нито на Републиканската партия, а на империята Тръмп. Към момента той е по-близък до републиканците, с които споделя някои общи цели. Двете основни партии не са в състояние да поемат такъв голям пантеон на политическата мисъл. Затова очаквайте разцепление, и то съвсем скоро.
Източник: The National Interest
Превод: Антоанета Киселинчева