Дадохме васална клетва на американските си господари

Интервю с Жан-Пиер Шевенман за сп . «Мариан»

Неотдавна научихме, че американската Национална агенция за сигурност (NSA) е подслушвала последните трима френски президенти (Жак Ширак, Никола Саркози и Франсоа Оланд). В резултат наблюдавахме само няколко театрално намръщени физиономии. Адекватна ли е такава реакция?

Генерал Дьо Гол щеше да се намръщи доста по-убедително. От онова време досега, най-вече след 11 септември 2001 г., бе внедрена система за всеобщо подслушване, почиваща на развитието на космическите и телекомуникационните технологии. Борбата с тази система е трудна. В цялата афера най-много ме смути ролята на BND, немското разузнаване, което е извършвало подслушвания по поръчка на NSA. Намирам, че това разделение на ролите е доста красноречиво за положението в днешна Европа: Германия е господар на икономическата, финансовата и монетарната стратегия на ЕС, но по големите политически въпроси, като отношенията с Русия например, САЩ вземат решенията. В конкретната афера с подслушванията бяхме в правото си да очакваме поне някакви извинения от американците.

Но Барак Обама се извини?

Не съвсем. Президентът на САЩ се ограничи с обещанието, че това повече няма да се повтори. За да разберем света, в който живеем, си струва да разгледаме американските подслушвания в по-широк контекст. Под претекст, че се борят с корупцията или бдят над спазването на някое ембарго, което сами са наложили, САЩ от десетина години насам си присвоиха правото да санкционират финансово компании, които не спазват американското право. BNP Paribas, Alstom, Societe Generale и Credit Agricole станаха жертва на тази практика. Правото на САЩ да налагат екстратериториално собственото си законодателство и да наказват компаниите „нарушителки” упражнява парализиращ ефект върху нашите банки. Много от тях се опасяват да не им бъде отрязан достъпът до американския пазар. В резултат това поражда глобална система за феодализация. Американците създадоха много сложна схема за екстратериториално санкциониране, която принуждава чуждите компании да приемат като васали международния ред, който Вашингтон налага като суверен. Навремето европейците все още оказваха някаква съпротива. След 2000 г. Доминик дьо Вилпен, Джак Стро и Йошка Фишер (респективно министри на външните работи на Франция, Великобритания и Германия) се опитваха да смекчат санкциите спрямо Иран. Но усилията им бяха опропастени от раболепната политика на Саркози.

Как си обяснявате това покорство пред САЩ? Икономическата мощ ли позволи на Вашингтон да наложи политическата си воля?

Парализата на нашите компании започва на ниво банки. Когато финансирането на дадена сделка изглежда рисково поради възможните американски санкции, банките отказват да го кредитират. Въздържащият ефект е видим в отношенията с Москва. Знаете ли, че през 2014 г. френският износ за Русия се срина от 9 на 6,7 милиарда евро? През първото тримесечие на 2015 г. регистрираме нов спад с 33% спрямо същия период на миналата година. Чрез своята икономика, която се равнява на една пета от световната, но най-вече чрез долара, който си остава референциалната световна валута, САЩ си присвоиха правото да контролират световната икономика чрез лоста на своето правосъдие.

Вие констатирате как компаниите и политиците фактически се съобразяват със санкциите. Но как това може да бъде променено?

Най-напред трябва да осъзнаем, че Европа не е просто предавка на американските санкции, които САЩ налагат по свои критерии, а те невинаги съответстват на нашите. В украинската криза, която можеше да бъде избегната, ако Украйна не бе поставена пред абсурдната дилема „ЕС или Русия”, Франция се опита да реагира, като създаде така наречения „Нормандски формат”. Той доведе до двете споразумения от Минск за прекратяване на огъня. Но договореностите от Минск II не се спазват, защото Украйна отказва да приложи политическите споразумения, които предвиждат избори в рускоезичните региони и конституционна реформа, която ще позволи децентрализацията на властта. И, не щеш ли, налагаме санкции върху Русия! Това е подигравка с разума! Европейският съвет удължи санкциите без много-много да дебатира на 29 юни. Тази феодална зависимост трябва да бъде оспорена. Международният ред вече не е егалитарен като установения след 1945 г. В ООН всички страни са равнопоставени освен в Съвета за сигурност, където пет от петнадесетте страни са постоянни членки. Тази международноправна схема се разпадна. Но западният ред, който я замести, всъщност има един сюзерен: САЩ.

НАТО не измести ли ООН?

НАТО се стреми да измести ООН. А здравият смисъл диктува да съхраним ООН като рамка, защото Студената война приключи и вече можем да водим разумен диалог с Русия и Китай, както това се случи по повод унищожаването на химическия арсенал на Сирия. Но в Украйна американците запалиха пожар между ЕС и Русия. Те търсят да възпрепятстват политическата еманципация на Европа и възможността й да намери алтернатива на енергийната си зависимост от Персийския залив, който е под американска протекция. Но „Ислямска държава” е опасност, която грози ЕС, САЩ и Русия едновременно, освен самото арабско население, разбира се, което е неин заложник. Това е проблем, който налага сътрудничество между споменатите страни.

Какъв е вашият анализ на проблема „Ислямска държава”? Съгласен ли сте с френския премиер Манюел Валс, който говори за „война на цивилизациите”?

Манюел Валс използва терминологията на американския политолог Самюел Хънтингтън, но често забравяме, че той не препоръчваше сблъсък между цивилизациите, а целеше тъкмо да го предотврати. Ние не сме изправени пред враждебна цивилизация, а срещу тероризма. Първите му жертви са самите мюсюлмани. Разломите и враждите в арабско-мюсюлманския свят имат дълбок корен. След рухването на Османската империя историческото поведение спрямо Запада се канализира по два пътя. Първият е модернистки, либерален и социалистически: негови въплъщения са Насър и партията БААС. Вторият е този на „Мюсюлманско братство”, учредено през 1928 г. от Хасан ал Банна. По-късно в неговия фарватер ще възникне революционният салафизъм на Ал Кайда и „Ислямска държава”. САЩ имат съществен принос в разпалването на уахабизма, който е благодатната почва на салафизма. От своя страна Франция до войната в Ирак от 1990 г. неизменно привилегироваше модернистките режими. Двете войни в Залива разтуриха държавата Ирак и доведоха на власт в Багдад шиитското мнозинство. Правителството на Ал Малики водеше дискриминационна политика спрямо сунитите в Западен Ирак. Така сунитите, които бяха свикнали да играят ръководна роля в страната от възшествието на Хашемитската династия през 1921 г., бяха тласнати в ръцете на Ал Кайда и „Ислямска държава”.

Как трябва да реагираме на „джихадистката пандемия” (по думите на ислямолога Мохамед Аркун), която вече е на прага на Европа?

Досега Франция успяваше да опази Магреба от „нарастващите неволи” в Близкия изток, за които генерал Дьо Гол предупреждаваше още през 1967 г. Трябва да си признаем, че войната на Саркози срещу Либия на Кадафи беше безумие, което единствен аз изобличавах навремето. Днес напрежението се разпростира и върху Магреба. Злочестият Тунис отнесе два атентата за три месеца. Все по-разтревожен съм за Алжир, където въпреки усилията на властите нарастват междуплеменните вражди. Затова спешно трябва да преформулираме френската политика към арабско-мюсюлманския свят на базата на мъдростта и разума.

Вашият прочит на гръцката криза?

Проблемът не е в Гърция, а в еврото. За жалост настроенията не са дозрели до идеята да се замести единната валута с обща валута. За да съм ясен: винаги съм бил на мнение, че единната валута има вроден порок, който тегне върху нея също като първородния грях върху човека.

Тоест?

Порокът е в това, че еврото поставя в една кошница страни с много различни икономики, култури и исторически ориентири. ЕС е съставен от нации. Това не са САЩ, които при конституирането си обединяват 13 британски колонии. На континента живеят над 30 народа. Затова грешката предшества дори създаването на еврото.

Вие наричате това „грешката на г-н Моне”.

Да. Методът на Жан Моне се състои в това да постави народите пред серия от свършени факти, които да доведат до „нарастваща солидарност между европейските народи”, по думите на Робер Шуман. Нима някой би възразил срещу „нарастващата солидарност между европейските народи”?! И аз я подкрепям. Но в логиката на Жан Моне това трябваше да се постигне с постепенна необратимост, през главата на националните държави, като на Еврокомисията се резервира законодателната инициатива и правото да регламентира. Така бе създадена Европа на технократите, която измести Европа на нациите. Еврото трябваше да доведе до фактическа конвергенция на икономиките. А се получи обратното: икономиките се развиват центробежно. Не само Гърция се раздалечава от Германия, но и Франция.

А как следваше да постъпим?

Вместо единна валута да въведем обща валута. Така държавите щяха да съхранят своите валути на националните си територии и да ползват обща валута навън. Знаете ли как бе взето това решение в полза на единната валута? При разговор между президента Митеран и премиера Береговоа през 1989 г. Вторият обяснява на първия, че има два варианта: единна и обща валута. „Кой подкрепя общата валута?” – пита Митеран. „Англичаните” – отвръща Береговоа. „А кой е за единната валута?” „Германците и всички останали” – отговаря премиерът. „Тогава подкрепете формулата на мнозинството”, отсича Митеран. А какъв е резултатът? От 2007 г. насам БВП на Франция се свива. Този на Италия е намалял с 9%. В Испания и Португалия с 15%. В Гърция с 25%… Единната валута в отсъствие на коригиращи механизми, които Германия отказва да приеме, задълбочава пропастта между произвеждащите и богати региони и бедните райони, които затъват във все по-дълбока бедност.

 

Значи ли това, че оставането в еврозоната ще навреди на Гърция?

Ако държим Гърция да остане в еврозоната, трябва да намалим дълговото й бреме с една трета, защото за Атина е невъзможно да изплати дълг, който възлиза на 177% от БВП. Но кредиторите биха ли се съгласили? Напомням, че това са държавите. Частните кредитори, най-вече германски и френски банки, прибраха парите си още през 2010 г., когато Париж и Лондон одържавиха дълга. Уви, европейските институции отказват всякакво предоговаряне на дълга.

Защо? Идеологически ли е отказът им?

Северните страни често се държат затворено, с намерението да предадат урок на южняците от така наречения клуб „Медитеране” (Франция, Италия, Испания, Португалия, Гърция). Има и едно второ решение на кризата: „приятелско оттегляне” на Гърция от единната валута при съхраняване на връзката с еврото. Сиреч обезценката на гръцката валута с 30%, което ще възвърне конкурентоспособността на гръцката икономика, без да налага провеждането на непоносима и безперспективна политика на затягане на коланите. Гърция ще се сдобие с евродрахма, която ще възвърне конкурентните й предимства, най-вече ако ЕС й помогне да поеме първоначалния шок от поскъпването.

Вие сте поклонник на Клемансо, чийто бюст стои на бюрото ви.

Така е. Но особено ценя максимата на френския дипломат Пиер-Мендес Франс: „Няма политика без риск, но има политици без късмет”. Мисля, че ниските лихви, слабото евро и евтиният петрол няма да траят дълго. Задачата, която си поставям, е много амбициозна: да се намери нов модел на управление на мястото на неолибералния, маскиран като проевропейски, чийто провал вече е очевиден за всеки европейски гражданин.