Да нахлуеш в автора, или как книгите могат да бъдат поважни от живота. Защото те самите са спасение.
В края на септември 1940 г. няколко евреи отчаяно се опитват да пресекат френско-испанската граница. По това време Франция вече е окупирана от германските войски, а френските власти в т. нар. „свободна зона” на маршал Петен изпълняват всички заповеди на нацистите. Това означава, че всички евреи, потърсили убежище на френска земя след идването на Хитлер на власт, ще бъдат депортирани в концентрационни лагери. В групата от бягащи евреи, които се опитват да пресекат френско-испанската граница, е и Валтер Бенямин, литературен критик есеист и теоретик на културата. По това време от неговите творби се вълнува само един тесен кръг от изкушена публика, както и приятелите му от Франкфуртската школа. Няколко десетилетия по-късно обаче Бенямин се превръща в един от най-влиятелните културолози на ХХ век.
Едва ли не всяка научна конференция, посветена на теорията на културата, не минава без цитати от негови книги. Но тогава, в началото на есента на 1940 г., Валтер Бенямин е просто един преследван евреин, неизвестен на широката публика, 48-годишен есеист, в чиито разсъждения се открива странна смесица от марксизъм и юдаизъм. На 26 септември той и останалите бежанци вече са на границата с Испания. Бенямин има редовни документи, както и виза за Америка, издадена благодарение усилията на емигриралите там негови приятели от Франкфуртската школа. Само че френско-испанската граница се оказва затворена, а граничарите съобщават на желаещите да я преминат, че ще бъдат предадени на френските власти. Това означава германски концлагер. Валтер Бенямин, който в различни периоди от живота си е изкушаван от мисълта за самоубийство, не може да понесе тази мисъл. Приема смъртоносна доза морфин и няколко часа по-късно умира. Това, което се случва на следващия ден, изглежда като директен цитат от роман на Кафка. Границата е отворена и хората, които са пътували заедно с Бенямин, преминават безпрепятствено в Испания. Той обаче остава завинаги в малкото гранично градче Порбоу. „Има надежда, но не и за нас” – тези думи на Франц Кафка сякаш са казани тъкмо за него.
Валтер Бенямин е роден на 15 юли 1892 г. в Берлин. Еврейското семейство е добре интегрирано в германското общество и малкият Валтер скоро след раждането си дори получава още две нееврейски имена – Бенедикс Шьонфлайс. Причината е, че родителите му много искат той да стане писател и смятат, че не е нужно всички да знаят за еврейския произход на сина им. Решават, че двете нееврейски звучащи имена биха свършили добра работа в това отношение. Като дете Валтер най-много от всичко обича да чете книги и да се отдава на други самотни занимания като колекционерството. В спалнята си държи колекция от пеперуди, а до самата си смърт води дневник, в който педантично отбелязва всяка прочетена книга. Една от най-големите му колекционерски страсти е събирането на цитати, които смята да превърне в роман.
През 1912 г. Валтер става студент във Фрайбургския университет. Изучава литература и философия и е активен участник в студентските движения. Дори става един от лидерите на „Свободни студенти”, организация с консервативно патриотична насоченост, вдъхновявана от идеите на национализма и романтизма. В началото на Първата световна война Валтер заедно с други членове на организацията бърза да се запише доброволец. Поради някакви бюрократични причини изпращането му на фронта е отложено с една година. През този период отношението на Валтер към войната претърпява коренна промяна. От войнствен германски националист той се превръща в ярък пацифист и вече няма никакво намерение да жертва живота си в името на Велика Германия. Само че наборната комисия забавя, но не забравя и Бенямин е призован да се яви пред нея, за да бъде изпратен на фронта. Той се подготвя старателно за този важен момент в живота си – спи, колкото се може по-малко, и поглъща огромни количества кафе. Пред комисията се появява, бял като платно, с отсъстващ поглед и тресящи се ръце. Военната комисия го обявява за НГВС – негоден за военна служба. Това е и официалният край на увлеченията на Бенямин по романтизма на войната и патриотизма. След няколко години той вече ще бъде в плен на съвсем различни страсти – юдаизма и марксизма. Още една страст ще преследва Бенямин през целия му живот – тази към умните жени. През 1916 г. той се запознава с Дора, която по това време е омъжена за неговия познат Макс Полок. Тази буржоазна подробност не смущава Валтер. Двамата с Дора започват връзка, а се женят веднага след нейния развод през 1917 г. На следващата година се ражда единственият им син Стефан Рафаел. В този период Бенямин подготвя докторската си дисертация, така че за финансовата издръжка на младото семейството се грижат основно неговият баща, както и нейният, който е вдъхновен ционист. По-нататък с попълването на семейния бюджет се занимава основно Дора, тъй като съпругът й е твърде ангажиран с четене в различни библиотеки и с писане в литературни списания, дейност, която не благоприятства изкарването на добри пари. С доходите си като секретарка и с преводите от английски Дора печели много повече. Само че това статукво не се отразява добре на здравината на брака. Разводът идва чак през 1930 г., но много преди това и двамата съпрузи имат странични любовни контакти. През 1924 г. Валтер Бенямин изкарва няколко месеца на остров Капри, където пише хабилитационния си труд върху немската трагическа драма, с който да кандидатства за преподавателско място в университета. Именно там той се запознава с латвийката Ася Лацис, театрална актриса, режисьорка, запалена болшевичка и жена с поведение, влизащо в тотален дисонанс с традиционните морални норми. Две години по-рано Ася се е преместила да живее в Германия, където работи заедно с Бертолт Брехт и с режисьора Ервин Пискатор. Именно тя запознава двамата театрали с идеите на Всеволод Мейерхолд и Владимир Маяковски. Когато се запознава с Бенямин, Ася Лацис е разведена с дете и е сгодена за австрийския режисьор Бернхард Райх. Тези факти са само досадна подробност, която Ася и Валтер пренебрегват, когато се впускат в страстен любовен роман, продължил с известни прекъсвания няколко години. По-късно латвийската болшевичка ще признае, че при първата среща с Бенямин той й се е сторил толкова различен от всички останали мъже, че направо го възприела като същество от друга планета. Страстта между двамата носи колкото сексуален, толкова и интелектуален характер. Връзката с Ася подтиква Валтер да се запознае по-подробно с творчеството на Маркс и на различни негови последователи. Двамата спят и пишат заедно, например есето, посветено на Неапол. После Валтер Бенямин издава книгата „Еднопосочна улица”, която носи следното посвещение: „По тази улица Ася Лацис нахлу в автора”. През 1926 г. Бенямин заминава за Рига, където Ася ръководи един политически театър. Малко след като Валтер се прибира в Берлин, а Ася отива в Москва, писателят получава съобщение, че любимата му е получила нервна криза и състоянието й никак не е добро. Бенямин отново тръгва на път, сега за Москва. Вече не е толкова лесно за един чужденец да попадне в „столицата на победилия комунизъм”, но любовта явно прави чудеса, защото Валтер успява бързо да си изкара виза. Страстта му към Ася е толкова силна, че той е готов дори да остане да живее в Съветска Русия и да стане член на Комунистическата партия. Когато пристига в Москва, Бенямин установява два факта – първо, любимата му е значително по-добре, отколкото си е представял, и, второ, чувствата й към него са доста избледнели. В крайна сметка тя решава да се омъжи за колегата си Бернхард Райх, а съкрушеният Валтер се прибира в Берлин. През 1938 г. Ася заедно с милиони други съветски граждани ще бъде засмукана от водовъртежа на сталинските чистки. Тя и съпругът й са арестувани и изкарват десетина години по лагери и затвори. След освобождаването й Ася се връща в Латвия и става директор на театъра в Рига.
От литературна гледна точка московската авантюра на Бенямин е доста по-успешна, отколкото от интимна. След завръщането си в Германия той написва прочутия си „Московски дневник”. Там писателят пише следното за столицата на Съветска Русия: „В настоящия момент този град е събрал в себе си всички възможности – от възможността за окончателна победа на революцията до възможността за нейния крах. И в двата случая ще бъдем свидетели на нещо непредвидено, нещо, което няма да прилича на нито една програма за бъдещето”. Разочарованията преследват Бенямин не само в любовта, но и на научното поприще. Философският факултет на Франкфуртския университет отхвърля научния му труд „Произход на немската класическа драма” и така слага край на мечтите му да се впише в университетската среда. Определят дисертацията му като „лишена от ясна концепция, мъглява и неразбираема”. Няколко десетилетия по-късно почитатели на Бенямин ще изровят този труд и ще го направят популярен. Само че през втората половина на 20-те години живият Валтер разбира, че пред него има само един-единствен път: този на свободния интелектуалец, есеист и критик. Да, има свободата да пише по темите, които го вълнуват, но от финансова гледна точка въпросният път е изключително трънлив.
В края на 20-те години Валтер Бенямин сериозно обмисля възможността да емигрира в Палестина и да започне да преподава в наскоро открития Еврейски университет в Йерусалим. Гершом Шолем е човекът, който постоянно го убеждава да предприеме тази решителна стъпка. Именно той е в основата на съвременното академично изучаване на Кабала и е смятан за един от най-добрите изследователи на еврейския мистицизъм. Шолем и Бенямин се срещат за първи път през 1911 г. Тогава Валтер все още е в плен на патриотичните идеи, свързани с величието на Германия, и не се интересува особено нито от еврейския си произход, нито от набиращото все по-голяма сила ционистко движение. Двамата се срещат в берлинското кафене „Тиергартен”, където се провежда диспут между две групи германски евреи, едните са привърженици на идеята за създаване на еврейска държава в Палестина, а другите предпочитат пътя на асимилацията в родната Германия. Бенямин с особена страст защитава втората теза. Впоследствие Гершом и Валтер стават много добри приятели и си разменят постоянно писма, особено когато първият емигрира в Палестина през 1923 г. Шолем постоянно убеждава приятеля си, че трябва да последва неговия пример и че единственото място, където ще се чувства добре, са тъкмо Светите земи. Освен това големият изследовател на еврейския мистицизъм се надява, че Бенямин най-после ще престане с идеологическите си лутания, ще се освободи от „безперспективните левичарски влияния” и ще се отдаде на сериозното изучаване на културата, религията и традициите на собствения си народ. В средата на 1927 г. Шолем организира среща в Париж между своя приятел и ректора на университета в Йерусалим д-р Юда Магнес. Валтер Бенямин е изключително ентусиазиран след разговора. Д-р Магнес му предлага да преподава съвременна френска и германска литература, като в същото време му обещава, че с интерес ще разгледа и други негови предложения. Единственото условие е преди заминаването Валтер да научи добре иврит. В продължение на две-три години Бенямин обмисля тази идея и дори се захваща сериозно с изучаването на иврит. Споделя намеренията си с различни приятели и познати, включително и с Ася Лацис, която не спира да обича и с която продължава да се вижда от време на време при нейните пътувания в Европа. Когато разбира за „еврейските му увлечения”, убедената болшевичка отсича: „Пътят на истински прогресивните хора води в Москва, а не в Палестина!”. След години Ася ще твърди, че именно нейното влияние е било решаващо за окончателния отказ на Бенямин да се пресели в Йерусалим. Разбира се, това твърдение почива в по-голяма степен на самочувствието на жена, която е убедена в непреходната си власт върху един вечно влюбен в нея мъж, отколкото на реалността. Истината е, че Бенямин е прекалено критичен дори и към собствените си пристрастия индивид и макар еврейството и юдаизмът да го интригуват силно, никога не успява да се привърже към тях така, както това се случва с приятеля му Шолем. Освен това Бенямин е твърде свързан с Европа, с европейската култура, с европейското живеене и пясъците на Палестина независимо от целия ореол на святост на тамошните земи не го привличат особено. През целия си живот обаче Валтер Бенямин ще продължи да се интересува от най-различни аспекти на еврейската култура и религия. В текстовете му, посветени на философията и политиката, които често биват определяни като марксистки, могат да бъдат открити и доста от идеите на юдаизма. Подобно на много еврейски мистици Бенямин се вълнува от темата за Месия и смята, че човек не бива да чака пасивно неговото идване, а трябва да го предизвиква с действията си. Като привърженик на теориите на Маркс обаче Бенямин няма предвид абстрактното човечество като агент на промяната. За него основната роля в този историко-мистичен процес е призван да играе потисканият от господстващите класи пролетариат.
По същия начин, по който изпада от каноните на традиционния юдаизъм, Валтер Бенямин не се вписва и в ортодоксалния марксизъм. За разлика от традиционните марксисти той отказва да разглежда процесите в културата като механично отражение на социално-икономическите процеси в обществото. За него културата е сфера с достатъчна автономност, а не проста „надстройка” върху материалната „база” на производствените отношения. Тези му възгледи силно го доближават до схващанията на основните представители на набиращата популярност в онзи период Франкфуртска школа. Целта на Макс Хоркхаймер, Теодор Адорно, Херберт Маркузе е не просто да бълват класически марксистки анализи, а да развиват марксизма, да го направят съзвучен с духа на новото време. За разлика от традиционните марксисти франкфуртците смятат, че културните процеси са не по-малко важни от икономическите и че внимателното им изследване е изключително важно. Пак за разлика от класическите марксисти представителите на Франкфуртската школа и най-вече Ерих Фром използват достиженията на психоанализата в разработките си, настоявайки, че учението на Зигмунд Фройд е отличен инструмент в работата по разкриването на истинските закони на обществото. Историята на създаването на Института за социални изследвания (това е официалното название на Франкфуртската школа) е твърде любопитна. Институтът, който се свързва с имената на някои от най-видните критици на капиталистическото общество през онзи период, става възможен благодарение на парите на изключително богатия търговец на зърно Херман Вайл. По време на Първата световна война г-н Вайл е привърженик на идеята за „война до пълна германска победа” и възпитава в същия дух и сина си Феликс. След загубата на Германия обаче 20-годишният Феликс Вайл подобно на много други германски младежи става привърженик на левите идеи. Той дори се сражава в редиците на франкфуртския Съвет на работническите и войнишките депутати срещу силите на реакцията. Междувременно спасява живота на видната деятелка на социалистическото движение Клара Цеткин, срещу която е подготвено покушение от националистически настроени студенти. След разгрома на Спартакистката революция в Германия Феликс организира редовни срещи на леви интелектуалци, по време на които се обсъждат най-наболелите проблеми на общественото развитие. Вайл бързо разбира, че ако иска тези сбирки да имат някакво по-сериозно значение от приятно прекарване на времето на умни хора, трябва да бъдат поставени на много здрава основа. Успява да убеди баща си милионер да финансира с парите от толкова успешните си бизнес начинания създаването на Институт за социални изследвания. Създадената през 1923 г. институция става първият марксистки научен център в Германия, а първият му директор е един от създателите на австромарксизма Карл Грюнберг. Дейците на Франкфуртската школа започват да развиват истински оригиналните си идеи, когато начело застава Макс Хоркхаймер. Той е само на 35 години и е много по-открит за новите интелектуални влияния, отколкото старият марксист Грюнберг. За Хоркхаймер придържането към марксистките догми не е самоцел, а и той гледа с доста голям скептицизъм на процесите, които се развиват в СССР, държавата на „победилия марксизъм”. Ако Карл Маркс се интересува преди всичко от динамиката на обществото и конкретният човек не е толкова важен за него, то при изследванията в ръководения от Хоркхаймер институт е точно обратното. За франкфуртците в центъра на вниманието е именно човекът, който според тях не е прост продукт на обкръжаващата среда. Те не приемат и марксистката вяра в определящия характер на икономическите отношения, не смятат, че цялото многообразие на живота може да бъде сведено главно до някакви икономически постулати. Франкфуртците също така смятат, че различните идеологии далеч не винаги са пряк резултат от някакви икономически процеси.
Подобни възгледи изповядва и Валтер Бенямин. Именно Институтът за социални изследвания публикува някои от работите му през 30-те години, а освен това му оказва и щедра финансова помощ. Франкфуртците, особено Теодор Адорно, ще продължат да играят важна роля и в посмъртното съществуване на Бенямин. 15 години след неговата смърт именно Адорно подготвя за печат двутомник с някои от най-интересните му творби. Оттук тръгва и преоткриването на писателя от четящата публика в Европа и Америка. Докато Валтер Бенямин е жив, един от най-добрите му приятели е тъкмо Адорно. Той дори води титанична битка за оформяне на възгледите на Валтер с един друг негов голям приятел – Бертолт Брехт. Брехт се опитва да възпитава у приятеля си една „войнстваща марксистка естетика”, която влиза в тотално противоречие с традиционните категории на естетиката. Адорно пък е ярък противник на този подход и иска да увлече Бенямин в едни доста по-изискани философски сфери, достъпни само за малцина и нямащи нищо общо с пролетарската масовост. Резултатът от този фаустовски двубой за душата на Бенямин може да бъде видян в едно от най-известните му есета, „Художественото произведение в епохата на неговата техническа възпроизводимост” (1936). В началото авторът говори за аурата на изключителност, която обкръжава произведенията на изкуството в миналите времена. Те са възприемани като свещени обекти. Това обаче тотално се променя в съвременността. Възможността за постоянно репродуциране унищожава аурата на изключителност и превръща творбата в нещо толкова обикновено, колкото и всички останали обекти. Разбира се, Бенямин не е откривателят на тази промяна. Само че той за разлика от повечето изследователи на културата смята този процес за положителен. Докато приятелят му Адорно е силно критичен към масовизацията на културните творби, Бенямин твърди, че изчезването на аурата събаря стената между автора и аудиторията и позволява на масите да станат реални съавтори на произведенията на изкуството. В тези разсъждения ясно личи влиянието на Бертолт Брехт, което е съвсем естествено, защото в средата на 30-те двамата общуват много често. Бенямин дори живее известно време в дома на Брехт в Дания.
Всъщност любимият град за живеене на Бенямин е Париж. На френската столица той посвещава и монументалния си труд, останал незавършен, „Проектът аркади”. Говорейки за аркади, Бенямин има предвид така характерните за Париж на XIX век пасажи с магазини, покрити със стъклени тавани. Анализирайки парижките пасажи, които на пръв поглед представляват чисто архитектурно явление, авторът ни запознава с икономическите и културните изменения, предизвикали появата им. Става дума за производствения бум в текстилната промишленост, масовото увлечение по новите технологии, както и тоталното овеществяване на човешкия свят, който се превръща в място, запазено единствено за циркулирането на всякакви стоки. Пишейки за Париж на XIX век, Бенямин се старае да създаде една цялостна панорама на културата от онова време, да покаже паралелите и връзките между нейните различни сфери – архитектура, литература, начин на обличане. Тук например можем да научим такива любопитни подробности като тази, че разширяването на парижките улици, извършено от барон Осман, се дължи на модните тогава рокли с кринолин на жените. Стремежът на автора е да пресъздаде социално-културната цялост на XIX век. Валтер Бенямин и тук излиза извън марксистката ортодоксия, според която културата се върти единствено около производствените отношения. Според него става дума не за един център и кръжаща около него периферия, а за множество равноправни процеси, които образуват сложно кълбо от политически, икономически, социални и културни отношения.
В своите анализи Бенямин се обръща към най-различни социално-културни явления, съпоставя поезията на модернизма и детективските разкази, новите технологии и наркотиците, градското планиране и облеклата за каране на велосипед. Именно интердисциплинарността и междутекстовостта правят творчеството на Бенямин популярно много години след смъртта му. Днешните изследователи на културата намират у него тъкмо онези техники, които им позволяват да заличат границите между историята, социологията, филологията и политологията. Същият подход може да бъде открит и в автобиографичните „Берлински хроники”, където личи силното влияние на Марсел Пруст. Бенямин подробно описва тук всички спомени от детството си и за града, в който то е преминало. Има обаче и една принципна разлика, която го отличава от автора на „По следите на изгубеното време”. Бенямин не просто описва субективните си усещания, но и постоянно подчертава социалния контекст на ставащото. Разказвайки за берлинските пейзажи, Бенямин насочва вниманието ни и към социалните различия, които намират своето изражение в архитектурата, планирането, както и в дрехите на берлинчани. Всеки от кварталите на германската столица има свой смисъл, не само автобиографичен, но и социален – буржоазните райони, пролетарските коптори, кварталът на червените фенери. Към социалната тема Бенямин прибавя и разсъжденията си за историята. Той приема възгледа на Маркс за необходимостта от историческо разбиране на социалните явления, но неговата концепция за историята значително се различава от Марксовата. При Бенямин няма неизбежност на историческия процес, няма го и сигурния ход на човечеството към светлото бъдеще. В своите „Тезиси върху философията на историята”, писани малко преди смъртта му, той настоява, че историята така, както стига до нас, е историята на победителите. Така че ние имаме работа с узаконяване на властта и заглушаване на гласовете на загубилите – и в национален, и в класов смисъл. Целта на истинския изследовател на историческите процес според Бенямин е да върне тези гласове в пространството на паметта, да разруши господството на победителите над миналото и по такъв начин да освободи и настоящето. През следващите години философите от Франкфуртската школа ще се върнат към тази идея, ще твърдят, че задачата на интелектуалците е да пазят миналото от забравата. „Тезисите” са творбата, която най-рязко разграничава Бенямин от класическия марксизъм. Сигурно затова неговият приятел Гершом Шолем ги цени толкова високо. Шолем, който напразно се е опитвал да убеди приятеля си да емигрира в Палестина, твърди, че „Тезисите” са резултат от мъчителния шок, който Бенямин изживява, научавайки за подписването на пакта за ненападение между Германия и СССР през август 1939 г. Договорът между марксистко-ленинския Съветски съюз и антисемитската държава на Адолф Хитлер със сигурност е разтърсил съзнанието на Бенямин и го е настроил още по-песимистично както за бъдещето на човечеството като цяло, така и за своето собствено. След подписването на договора Молотов–Рибентроп войната в Европа става неизбежна. Съдбата на европейските евреи също изглежда предрешена. Валтер Бенямин обаче за разлика от своите приятели и съидейници от Франкфуртската школа, които отдавна са емигрирали зад океана, не прави нищо, за да се спаси. Продължава да живее в Париж и всеки ден отива да чете в Националната библиотека. Изглежда, че по-важно му е да работи върху есетата си, отколкото да мисли за спасението си. След избухването на войната всички живеещи във Франция германци са обявени за „подозрителни елементи” и интернирани в лагери. Хора, които са били заедно с Бенямин в един такъв лагер, свидетелстват за удивителната му неспособност да се адаптира към тежките условия на живот там, за умората му от несгодите не само тези в лагера, но и в цялостното му съществуване. Все пак лагерният му престой не продължава дълго. Освободен е през ноември 1939 г. благодарение на застъпничеството на свои френски приятели, най-вече на поета и дипломат Сен Джон Перс (през 1960 г. той ще получи Нобелова награда за литература). Изглежда, че сега вече Валтер Бенямин по най-бързия начин ще се опита да стигне до Америка. Още повече, че разполага и с редовна виза, осигурена му от ръководителя на Франкфуртската школа Макс Хоркхаймер. Само че първото нещо, което Бенямин прави, е да поднови читателската си карта за Националната библиотека, след което продължава да чете и пише за един от любимите си автори – Шарл Бодлер. Както винаги, когато е изправен пред съдбоносен избор, той търси спасение в библиотеките и в колекционирането на книги и идеи. Напуска любимия си Париж чак през юни 1940 г. само дни преди там да влязат войниците на Вермахта. По пътя към френско-испанската граница Бенямин среща един друг типичен европейски и еврейски интелектуалец – Артур Кьостлер. Валтер му оставя половината от морфиновите таблетки, ей така, ако ситуацията стане безизходна. Морфинът, който запазва за себе си и който поглъща на 26 септември 1940 г. в малкото гранично градче Порбоу, е напълно достатъчен, за да го освободи веднъж завинаги от тегобите на живота.