Какво се крие зад бума на българската оръжейна промишленост, сравняван вече с мащабите на производството от 80-те години

Положението е толкова сериозно, че най-добре да го обърнем на виц.

Вървели си две мутри по пътя и за малко да настъпят изпражнение. Единият попитал: „Пешо, ако ти дам 20 лева, ще го изядеш ли?”. Онзи преценил, че това все пак са пари, и не мислил дълго, преди да ги вземе. Колегата му обаче се почувствал прецакан и решил да си ги върне. Когато се натъкнали на второ изпражнение, отново попитал: „Ако го изям, ще ми дадеш ли 20 лева?”. Пешо пак бил съгласен и банкнотата се върнала при притежателя си. В това време звъннал шефът им.:

-Момчета, какво правите?

 -Ми, шефе, цял ден с Пешо тука въртим едни пари...

Нещо подобно прави България в момента. Покрай южната ни граница е съсредоточен милионен бежански и мигрантски поток. Само за изграждане на ограда страната похарчи над 146 млн. лв., очаква се те да стигнат до 220 млн. лв. (до този момент няма официални данни за стойността на всички държавни разходи, откакто започна бежанската криза). След театрални вопли на премиера Бойко Борисов, че България е оставена сама, от Брюксел обещават 180 милиона евро. В страната текат спорове дали това е компенсация за досега направените разходи, или са за строителство на бежански лагери и превръщането на България в буферна зона между Турция и Европа. В същото време българските заводи бълват военна продукция за конфликтните зони, която на свой ред превръща все повече хора в бежанци и мигранти.

С други думи въртим едни пари.

Или по-точно – участваме във въртенето им, защото е ясно, че инициаторите на тази схема са други, а ние сме „подизпълнителите”. Ако не ставаше дума за съдби на милиони, можеше дори да бъде и смешно.

А сега нека отново погледнем положително на нещата. По обед в центъра на Сопот – 10-хилядно градче в Долината на розите, не можеш да се разминеш от хора. Синьото работно облекло на мнозина издава, че не става дума за хора, шляещи се безцелно по кафенетата. Работници от Вазовските машиностроителни заводи (ВМЗ) слизат в града да хапнат по време на обедната почивка, отиват или се връщат от смяна. Предприятието работи с пълна пара. По нищо не личи, че само преди три години и половина Сопот изглеждаше като мъртъв град: работници стачкуваха, блокираха пътища и се готвеха за гладни стачки, децата им прекратяваха занятия в училище и излизаха на блокадите с лозунги „Гладни сме”, магазини затваряха заради натрупани вересии. ВМЗ се готвеше да съкрати 900 души, а съдбата на предприятието се люшкаше между идеи за спешна приватизация и обявяване в несъстоятелност. Финансовият министър Симеон Дянков отказваше каквато и да било помощ и сипеше мъдри сентенции, че „минал е този период, в който произвеждахме ракети за целия Източен блок”.

„Не искам даже да си спомням това време. Беше страшно, бяхме стигнали дотам, че аптеките да дават лекарства на вересия”, казва синдикалист от завода. Днес работниците са набъбнали почти двойно, вече са 4000 души. Продължават да се търсят още и два пъти в месеца се провеждат интервюта за подбор на персонал. Прииждат желаещи не само от съседните общини Карлово и Хисаря, но и чак от Пловдив. Върнали са се дори хора, които доскоро са били икономически емигранти в Гърция.

От ентусиазъм е обзет и министърът на икономиката, който откри нова високотехнологична производствена линия, и въпреки дясната си окраска пламенно защити държавното участие в икономиката. Наскоро Божидар Лукарски приветства решение на Народното събрание за връщане на ВМЗ – Сопот, в забранителния за приватизация списък, оценявайки го като „правилен ход, който ще гарантира не само социално спокойствие в предприятията, но и икономически просперитет на местно и регионално ниво”. Според министъра ВМЗ, както и „Кинтекс” и НИТИ – Казанлък, са важен елемент в националната сигурност, икономиката, както и в присъствието на държавата ни на стратегически пазари. Ех, защо ли министърът не проявяваше такова отношение и към други производства, които имат отношение към социалния мир, просперитета на регионите и стратегическите пазари? Каква ли е причината един представител на Реформаторския блок да проявява такава загриженост към държавните военни заводи, на които десницата винаги е гледала като на досадно наследство от социализма?

„Няма какво да се лъжем, всичко се решава в Държавния департамент на САЩ”, клати глава дългогодишен работник от ВМЗ – Сопот. По понятни причини тук всеки прави уговорката, че е съгласен да говори само ако не бъде цитиран с името си. В заводите са свикнали с американското присъствие още от 2005 г., когато изпълняват пряка поръчка на правителството на САЩ, с която то въоръжава режима на Михаил Саакашвили в Грузия. През пролетта на 2015 г. при взрив на полигона на ВМЗ в село Анево загина американски военен инструктор, представен като „служител на частна фирма...”. „Основен купувач на оръжията, произвеждани в България, са американски компании”, съобщи през юни председателят на икономическата комисия в народното събрание Петър Кънев и обясни бума на оръжейния бизнес с „независещи от нас причини”. Той намекна, че САЩ едва ли превъоръжават собствената си армия с казанлъшки калашници, а изкупуваното оръжие се препродава в Сирия и Ирак.

Работниците знаят какво произвеждат и се досещат къде отива то. Вълнуват се и от темата за бежанците. Изпитват ли някакви терзания? „Сигурно. Всеки си го мисли... Много от нашите хора си задават въпроса, дали не е започнала третата световна война”, казва мъжът, с когото разговаряме. Споменът за гладните години обаче е много по-силен. Пък и работниците няма от какво да се срамуват – в мнозинството си те са отлични специалисти, но не са те хората, които отговарят за специализацията на страната ни в международното разделение на труда... Разбираемо е, че не искат да се шуми, схващат сегашното положение като глътка въздух и определено се притесняват някой да не им завиди на моментната стабилизация.

Подобна е картината и в близкия Казанлък – център на заводите „Арсенал”, които също работят с пълен капацитет. На 25 април т.г. взрив уби двама работници в Завод №3, единият от които се оказа техническият директор на завода, месец по-късно загина още един мъж от Завод №4 в Мъглиж, а друг беше ранен при нов инцидент в Завод №3 на 21 септември.

По ирония на съдбата през 2013 г. в Казанлък имаше протести срещу бежанците. Жители на града блокираха Шипченския проход, след като плъзнаха слухове, че Център за обучение на МВР може да стане затворен лагер за нелегално преминали границата, а на следващата година три сирийски семейства бяха принудени да напуснат наета от тях къща в село Розово.

Откакто „Арсенал” работи на пълни обороти, градът отесня, казват местни. Оживлението си личи и вечер, когато по централните улици се образуват задръствания, а сутрин на паркинга пред завода трудно може да се намери място. Заводите в Сопот и в Казанлък не се конкурират, въпреки че в момента до голяма степен произвеждат едни и същи продукти. Поръчки има за всички, даже остават. За разлика от ВМЗ, „Арсенал” е частен, но социалната отговорност никак не му е чужда. Заводите смело увеличават заплатите и за разлика от други работодатели не мрънкат, че българските работници са мързеливи, че ръстът на възнагражденията изпреварва производителността, че им пречат административната тежест, минималните осигурителни прагове, регулациите, световната икономическа криза и прочее шменти-капели. За 2015 г. ръстът на заплатите е 17,22%; при изпълнение на утвърдената производствена програма се изплащат премии, които могат да стигнат до 30% от основните възнаграждения; средната заплата е над средната за страната и е достигнала 1000 лв. На територията на „Арсенал” има ведомствена детска градина, дават се ваучери за храна, а приходящите от други градове получават и бонуси за отдалеченост по 150 лв. За работници от Родопите два пъти месечно е организиран ведомствен транспорт. Най-добрите се поощряват и с безплатни почивки на море. „Арсенал” поддържа детско-юношеска футболна школа, Дома на културата в Казанлък и ансамбъл за народни песни и танци, който гастролира в Япония. За разлика от 2013 г., когато изпрати в принудителен отпуск 3000 от общо 5500-те си служители, в момента оръжейницата е един от най-привлекателните работодатели в България. Неотдавна посрещна 8000-ия си работник. „24-годишната претендентка за короната „Царица Роза” Кристина Тодорова започна работа като оператор на машина с цифровопрограмно управление в цех 106 на Завод № 5”, съобщи с гордост единственият останал в страната заводски вестник. В момента работещите са 8600, а плановете са до края на годината да станат 9000.

Диверсификацията като необходимост

Повечето големи машиностроителни концерни в света по същество са и производители на военна продукция. Запознати с бранша казват, че при всички положения трябва да се развиват и т.нар. „граждански производства”. Оптималният баланс между двете е изчислен на 50:50, за да има устойчивост на предприятията. Поръчките на оръжия носят големи печалби, но са нетрайни и непредвидими. През останалото време заводите трябва да са устроени така, че гражданското производство да издържа военното. Родните оръжейници не са сред най-напредналите в това отношение. През 90-те години във ВМЗ е имало опити да произвеждат дори… маратонки.

За по-старите работници усещането е като за връщане в годините на социализма. За специалистите мерната единица е друга: когато военните заводи работят с такава натовареност, значи в света има голям военен конфликт. Усещането за връщане към 80-те години е удачно, доколкото тогава се води кръвопролитната иранско-иракска война, в която България продава оръжие и на двете страни.

На кого освен на Държавния департамент, дължим сегашното изобилие от военни поръчки? Отговорът е неочакван: на Саудитска Арабия (виж статията „Търговия с двойна употреба”). Според данните на Междуведомствената комисия за експортен контрол и неразпространение на оръжията за масово унищожение през 2015 г. България е изнесла оръжие за 642,5 милиона евро. преди три години износът е бил точно три пъти по-малък. май започва да се прояснява откъде идва крехкото оживление в икономиката, с което премиер и министри напоследък се тупат в гърдите…

Бумът се дължи основно на доставки за Близкия изток (44%) и друга конфликтна територия – Афганистан (9%). Лъвският пай от близкоизточния дял отива за Ирак и Саудитска Арабия (159,6 и 92,4 млн. евро). Появява се и нова екзотична дестинация – Катар, макар и със скромните засега 3,6 млн. лв. Издадени са разрешителни за значителни количества за остров Бахрейн – островът, където е базиран Пети американски флот. Така че скоро може да се очаква появата на още един неочакван търговски партньор в регион, който е традиционна арена на най-големите цивилизационни сблъсъци.

Изпъкването в списъка на Саудитска Арабия, често подозирана във връзки със световния тероризъм, като ключова за военната ни промишленост дестинация изглежда шокиращо. Още повече, че до 2012 г. тази държава не е купувала българско оръжие, с изключение на малки доставки през 2009 г. Известно е, че въоръжената до зъби абсолютна монархия снабдява собствената си армия главно с американско и по-малко с английско, канадско, френско и италианско оръжие. за какво ли са му потрябвали на Салман ибн Абдулазис ал-Сауд – едновременно крал, премиер и върховен съдия, боеприпаси, характерни за бившия варшавски договор? може би въпреки обявените от него безпрецедентни съкращения на социалните програми с 10% е решил да зарадва поданиците си с музей на българското оръжие, за което е похарчил 122 млн. евро в последните три години? А пък съседен Катар вероятно е започнал да се запасява с фойерверки за предстоящото през 2022 г. световно първенство по футбол?

Едно е безспорно – сравнително евтино и качествено българско оръжие се доставя в големи количества около зоните на действие на т.нар. „Ислямска държава” и сходните й групировки. За това свидетелстват и многобройни записи в световните мрежи за видеообмен, на които се виждат въоръжени мъже с пресни доставки на муниции Made in BG. Разбира се, България нито е единственият снабдител, нито би си позволила поведение като това на Германия, която през 2014 г. окончателно отказа на Саудитска Арабия поръчка на 800 танка „Леопард” за баснословните 19 милиарда евро поради характера на режима в Рияд.

Разследване на английския в. „Гардиън” от юли стигна до извода, че през осем държави от Източна Европа – Босна, България, Хърватия, Чехия, Черна гора, Словакия, Сърбия и Румъния, е организиран канал за производство и доставка оръжия за Саудитска Арабия, Йордания, ОАЕ и Турция – ключовите оръжейни пазари за войните в Сирия и Йемен. През последните години е отчетен рязък скок на сделките, като най-големите споразумения са от 2015 г. Главен адресат на доставките е т.нар. Свободна сирийска армия, но оръжията попадат в ръцете на всички страни в конфликта, включително ислямистките групировки като ДАЕШ, „Ал Нусра” и пр. Проследявайки сключените договори и движението на самолети, авторитетното издание посочи Белград, София и Братислава като основни центрове за въздушния мост. Впрочем това не е никаква новина за български авиолюбители, които от месеци споделят в интернет форумите си снимки на най-различни транспортни самолети, навестяващи летищата ни. Разнообразието им е изключително.

Какво изнася България за Близкия изток? Отговорът на специалисти от оръжейния бранш е лаконичен: главно леснопреносими оръжия, подходящи за военни действия, при които няма постоянен фронт, и с предназначение основно да поразяват жива сила. Впрочем предимно от такива оръжия, а не толкова от въздушни или ракетни удари, бяга населението на засегнатите райони. По неофициална информация само от един артикул – осколъчни и противотанкови боеприпаси за ръчни миномети, у нас се произвеждат по 18 хил. броя месечно. Разбира се, отсреща винаги ще стои аргументът: ако не продаваме ние, ще се възползва друг…

Пак по мнението на специалисти, ако на Сирия се наложи пълно оръжейно ембарго от големите държави чрез контрол по въздух, суша и море, което е напълно по техните сили, войната след около месец ще поутихне. Международната конюнктура обаче не дава надежди в това отношение, даже напротив. Колкото до Саудитска Арабия – големият вносител на българско оръжие в момента и износител на напрежение в арабския свят, тя съвсем не е ембаргова страна. И едва ли някога ще бъде поради статута си на водещ износител на петрол и стратегически съюзник на Запада. Саудитите дори са член на Съвета на ООН по правата на човека, където попаднаха с подкрепата на Великобритания. Отново Лондон блокира наскоро опитите на европейски политици и правозащитници за провеждане на независимо разследване под егидата на ООН за военни престъпления във войната в Йемен, водена от коалиция начело със саудитския крал Салман.

Косвени признаци, че войните в Близкия изток скоро няма да спрат, можем да открием дори и у нас – признания от ръководители на заводи и от Министерството на икономиката, че ВМЗ и „Арсенал” са обезпечени с търговски договори до 2018 г. Нещо повече, двете предприятия връщат една позабравена практика – да поемат издръжката на местни студенти в техническите вузове, а в Казанлък е доста напреднала идеята за отваряне на Колеж за машиностроители и оръжейници към Техническия университет.

Дълго ли ще продължи просперитетът на големите оръжейници? Отговорът на този въпрос не зависи от България. В ситуацията, в която се намираме, българските власти могат само да палят свещи бежанският натиск от юг да отслабне и да потриват ръце военните поръчки за най-големите ни заводи да не намаляват, за да продължи оживлението в икономиката. Поне едно от двете обаче няма как да се сбъдне. Това, което зависи от тях и което реално могат да направят, е поне да не пипат „Хроника” на Вапцаров от учебната програма –

БЪДЕТЕ ЩАСТЛИВИ, НЕ ВИЖДАЙТЕ КАК
НАСТИГА НИ БУРЯ, ОБВИВА НИ МРАК.
ВЗЕМЕТЕ ЗА ПОЧЕСТ ПРЕД НАШТА ЕПОХА.
НО, МОЛЯ... ПО-ТИХО! НО, МОЛЯ... БЕЗ РОПОТ!