Германия се прости с Ханс-Дитрих Геншер – дългогодишен министър на външните работи и един от най-уважаваните политически деятели на страната. За малко повече от година си отидоха четирима големи представители на най-старото поколение на немската политика – през януари миналата година почина Рихард фон Вайцзекер (президент на ФРГ 1984-1994 г.), през август – Егон Бар (министър за специални поръчения и министър по икономическото сътрудничество на ФРГ 1972-1976 г.), а през ноември – Хелмут Шмит (федерален канцлер на Западна Германия 1974-1982 г.). Тези траурни събития трудно могат да бъдат наречени неочаквани – Гешер бе най-младият сред тях, почти доживял до 90 години. Но на фона на бурните събития на Стария континент печалните новини неволно придобиват допълнително символично значение.
Отиват си от света тези, които олицетворяваха цяла епоха – превръщането на Германия в ключова държава в Обединена Европа. Тяхната мечта, която дълго време изглеждаше напълно нереална, бе единството на страната. Тяхното главно опасение – да не се наруши политическото равновесие. Вътре в страната да не се отклонят от курса на социална пазарна икономика, която изправи ФРГ от руините на Втората световна война и осигури граждански мир в страната, преживяла най-тежкия шок. Във външната политика – да не се допусне даже и сянка на съмнение, че Германия си е научила веднъж и завинаги уроците от първата половина на ХХ век, че се е отказала от всякакви амбиции, които някой от нейните партньори на запад или на изток би могъл да възприеме като заплашителни.
Те принадлежаха към различни партии и идейни течения. Вайцзекер бе християндемократ. Бар и Шмит бяха социалдемократи, но от различни разклонения – вторият се смяташе по негово време за най-проамерикански настроения канцлер, а първият тъкмо напротив – по-скоро клонеше в обратната посока. Геншер посвети живота си на Партията на свободните демократи (либерали) и с тъга наблюдаваше нейната тежка криза през последните години. Към СССР/Русия те всички се отнасяха по различен начин в различните периоди. Привърженик на най-конструктивната линия бе Егон Бар, един от авторите на Източната политика (на окончателно примирение и нормализация на отношенията). Останалите заемаха, меко казано, по-сдържани позиции. Шмит, например, бе автор на знаменитото унищожително определение за СССР като за „Горна Волта с ракети“. Геншер също трудно би могло да бъде определен като симпатизиращ на Русия.
Но едно общо качество обединяваше всички тези лидери, както и много други западногермански политици от тяхното поколение – историзмът. Разбирането, че политическата ситуация днес е само епизод от националната, европейската и световната история и това, че е невъзможно да я отделиш от настоящето и бъдещето. С други думи, при вземането на решения е необходимо да бъдат отчетени както уроците от миналото, така и различните последствия върху бъдещето. С други думи, това може да се нарече политически (особено външнополитически) реализъм – идейна школа, която сякаш излезе от мода сега, в епохата на световна бъркотия и опити да се замени отсъствието на стратегия с идеологически натиск.
Възраждането на Германия след катастрофата на нацизма, нейното първоначално икономическо, а след това постепенно и политическо възстановяване станаха възможни благодарение на много благоразумна политика. Следвоенните ръководители прекрасно си даваха сметка, че неотдавнашното минало налага на страната сериозни ограничения – не само формално. Майсторлъкът се усъвършенстваше от необходимостта целите да се постигат с по-ограничени средства, а не с тези, с които разполагаха останалите западни страни. Още повече, че именно Германия бе център на най-острото противопоставяне, фактически тя бе главна арена на Студената война.
Качествата, които бяха характерни за политиците от това поколение, са остро необходими днес. След повече от четвърт век от триумфа на европейското и германско обединение континентът преживява дълбока криза. Тя се задълбочава от това, че правителствата на практика работят в режим на ежеминутно реагиране на постоянно променящи се обстоятелства. Дългосрочните последствия няма кога да бъдат пресметнати, а някои даже смятат, че дори няма нужда от това. И най-важното. Съвременният Европейски съюз и страните-членки загубиха способност да действат гъвкаво, излизайки от политическите рамки, които самите те са формулирали. И незнайно защо очакват, че външните партньори също ще се приспособят към подобни рамки.
Всички тези отишли си вече титани тактично, но настойчиво говореха за погрешната политика от последните години, в частност по отношение на Русия. Принципната разлика между „тогава“ и „сега“ навярно се състои в това. По-старото поколение (чийто последен представител остава Хелмут Кол, който отдавна не се появява публично, заради заболяване) бе лишено от политическо високомерие. Защото съзнаваше рисковете от собственото положение пред лицето на фундаментални процеси (противопоставяне на свръхдържавите, ехото на недалечното минало…), на които можеше само в съвсем малка степен да повлиява. Тоест, да постигаш нещо не благодарение на, а въпреки. Сегашната психология е формирана от еуфорията след равносметката на Студената война: ние победихме и смятаме, че всичко, което правим занапред е правилно – в политически, икономически, ценностен и морален план.
Европа, заедно с останалия свят, е на кръстопът, всеобщата криза на лидерството е на лице. Тези, които сега си отиват, бяха родени от времето – велико и отговорно. Мащабът на предизвикателствата сега е не по-малък, така че вероятно не е никак далеч следващото велико поколение.
Фьодор Лукянов е професор във Висшата школа по икономика в Москва и гл. редактор на авторитетното списание „ Русия в глобалната политика“
Автор: Фьодор Лукянов
Източник: Российская Газета
Превод: Александър Станчев