На 2 септември 2016 г. почина президентът на Узбекистан Ислам Каримов. С неговата смърт си отиде цяла една епоха в Средна Азия. 26 години Ислам Каримов управлява невероятно сложна държава. 26 години той бе своеобразен „пазител” на регионалната стабилност. 26 години Ислам Каримов като едно от „децата на перестройката” управлява Узбекистан самостоятелно, без инструкции от ЦК на КПСС. Единствен, който e съизмерим с Ислам Абдуганиевич, е само президентът на Казахстан Нурсултан Абишули Назарбаев. Две фигури, които успяха да съхранят спокойствието в Средна Азия. Ислам Каримов творчески консервира елементи от съветската приемственост, без да пренебрегва управленските традиции на феодалните емирати. Именно този синтез направи епохата на Ислам Каримов епоха на стабилност. Той застана начело на Узбекистан по времето на Ким Ир Сен и Маргарет Тачър, преживя политиката на Рейгън, на баща и син Буш, Клинтън... Ислам Каримов построи светска, национална, развита държава.
От стабилността на Узбекистан зависи и бъдещето на целия регион. Страната на узбеките е нещо като „слънчев сплит” на Средна Азия. Политическият елит на Узбекистан се консолидира и посрещна подготвен кончината на Ислам Каримов. Узбекският елит е заинтересован посткаримовският период да премине плавно и без сериозни сътресения. В този момент властта в страната се предава кулоарно и без видимо напрежение. Република Узбекистан е най-населената държава в Централна Азия. Узбеките са 30 милиона, което е около 45% от населението в региона. Столицата Ташкент приютява 2,3 милиона жители и е най-големият град в Централна Азия. През периода на управление на Ислам Каримов узбекската власт нееднократно променя своите външнополитически ориентири между Турция, Русия, САЩ и Китай. Узбекистанската армия е най-голямата по численост в Централна Азия, наброява 65 000 военнослужещи. Страната разполага с най-големи военни мобилизационни възможности и с най-голям годишен военен бюджет от над 3,5 милиарда долара. Въоръжените сили включват Сухопътни войски, ВВС, ПВО, Специални войски и Национална гвардия.
Делът на узбекистанците в общата численост на населението на републиката за последните 50 години се увеличава от 62% до 85%, а руснаците намаляват от 14% на 1,5%. Най-голяма е таджикистанската общност в Узбекистан – 4,5% от населението. Броят на казахите е сведен до 2,5% след тяхното масово емигриране в Казахстан, това е около 450 000 човека. В Узбекистан дълго време се съхраняваха съветските високотехнологични производства. Преди всичко в Ташкентския авиационен завод, който сглобяваше военнотранспортните самолети Ил-76. През 2012 г. обаче Русия се отказа от сътрудничеството с Узбекистан в областта на транспортната авиация. Производството на самолети бе ликвидирано.
Републиката е богата на находища на природен газ и нефт, злато, въглища и природен уран. По добив на „синьо злато” Узбекистан заема пето място в света и седмо по добив на злато, на второ място е по износ на памук. Републиката е сред световните лидери по запаси на сребро, волфрам, молибден, медни руди, фосфорити и калиеви соли. Едно взривяване на вътрешнополитическата обстановка в Узбекистан влиза в геостратегическите цели на САЩ, които имат интерес от създаването на хаос в региона близо до руските и китайските граници. През 2005 г. беше направен опит да се предизвика гражданска война в страната, но Ислам Каримов с желязна ръка потуши предизвиканите отвън размирици. След което закри американската военна база в Узбекистан и практически изгони американците. В Руската федерация се намират милиони узбекски гастарбайтери, които дават 12% от БВП на своята страна. Въпреки несъмнената изгода на руските компании да ползват евтината работна ръка узбеките извеждат от руската икономика милиарди долари, които са значителен процент от общата сума на утечка на капитали от Русия в чужбина. При евентуално влошаване на обстановката в Узбекистан ще се увеличи и броят на узбекските гастарбайтери в Русия. Заедно с това ще се увеличи и рискът наред с трудовите мигранти в Руската федерация да проникнат и представители на радикалните терористични джихадистки организации. Още през 2014 г. към ДАЕШ се присъедини „Ислямско движение на Узбекистан” (ИДУ), което разполага с разгърната мрежа на узбекска територия. През лятото на 2016 г. руските специални служби ликвидираха редица нелегални звена на ИДУ на руска територия, които се опитваха да вербуват в своите редици млади жени и девойки от местните жители. Узбекистан не е случаен избор. Традиционно етническите узбеки са най-пасионарната и активна част от средноазиатското население.
Преди около двайсетина години китайски геополитици заявиха, че бъдещето на света зависи от събитията в Средна Азия. Това заключение китайските експерти направиха на базата на класическата геополитика такава, каквато ни я завещаха нейните бащи основатели. Напоследък многократно и целенасочено се правят опити да се внуши, че класическата геополитика е остаряла и не е валидна. Абсолютна заблуда е обаче, че основополагащата геополитическа теория за Хартланда (централното място на Евразия, което се отъждествява с Източна Европа или в по-широка интерпретация със СССР/Русия) вече е загубила своята актуалност. Това е и причина при анализите на горещите събития да се получава една неопределеност и даже объркване. Заблуждението позволява да не се обръща достатъчно внимание на синхронността на кризите в една изключително широка зона – от Естония до Киргизия. Един от фундаменталните постулати на американската външна политика, независимо дали във Вашингтон управляват демократи или републиканци, се явява теорията, наречена „Стратегия на анакондата”. Тази стратегия е приложена от адмирал Алфред Тайер Махеан срещу южняците по време на Гражданската война в САЩ и е актуализирана от Збигнев Бжежински за геополитическо задушаване на СССР в ход от времето на Студената война. Именно „Стратегия на анакондата” янките прилагат в момента спрямо Руската федерация и Китай.
Но от позиция на най-новата геополитика може да се твърди, че се формира далеч по-сложен многомерен комуникационен ландшафт. Ясно е, че епохата на президента Борис Елцин в Кремъл си е отишла безвъзвратно. Русия не се превърна и няма да бъде суровинен придатък на богатите страни от Запада. Руската федерация, която до 2000 година имаше сериозен принос за разрушаването на СССР, с идването на власт на Владимир Путин започна все по-настойчиво да претендира за ролята на новия Хартланд. Тази промяна в стратегията на Кремъл накара САЩ спешно да внесат корективи в своята евразийска геополитика. На преден план излезе Евразийската маргинална гранична зона на цивилизациите – Еврамар. За какво става въпрос? Еврамар са териториите от Балтика през Балканите, Близкия изток, Черноморието и Каспийския басейн, Централна Азия, Синдзян и Манджурия до Тихия океан. Изброените земи са контактна зона на диалог между цивилизациите на Евразия. Но в същото време са и бариерни „горещи фронтове” на взаимно неразбиране, подозрителност и кървави конфликти. Границите на Еврамар постоянно се намират в движение в многомерното пространство, чиито измерения са етнически, конфесионални, социокултурни, икономически и други. Всичко това трудно се локализира в географското пространство. На север от Еврамар между Карпатите и Ханган (планина в Китай) e разположена Великата евразийска степ. Започвайки от Средновековието, тя три пъти обединява Тюркската, Монголската и Руската империя. В рамките на Еврамар са разположени най-големите геополитически възли на Балканите, Крим и Афганистан, където са се образували тройни цивилизационни граници. Точно те съдържат в себе си огромен взривоопасен потенциал. Ако се наложат крупните огнища на напрежение с етноландшафтните граници, то множеството исторически центрове на конфликтите са разположени именно на тройните конфесионални граници на световните цивилизации: западнохристиянска, православна и ислямска (Балкани, Левант, Крим); ислямска (арабска, тюркска), индийска и китайска (Афганистан, Таджикистан, Пенджаб); православна, китайска и японска (Манджурия). В многомерното комуникационно пространство на Еврамар се е родил духовният микрокосмос на световните религии. Там са разположени сакралните центрове – Йерусалим, Рим, Мека, Медина и Исфахан. В Еврамар са и световните огнища на философската мисъл като Древна Гърция, Китай и Германия, както и историческите центрове на световната търговия. Но именно Еврамар е епицентър на две световни войни през ХХ век, в които загиват 60 милиона човека. За първи път в историята на Евразия на границата между ХХ и XXI век САЩ, една страна от Новия свят, която по понятни причини е лишена от дълбока историческа памет, започва да внедрява едромащабно „демократичната” архитектура в Еврамар. Както се оказа по-късно, с помощта на най-справедливите бомби в света. Съвременна Америка решава да действа с „несъзнателната част” на народите на Стария свят по същия начин, както се опитва да принуди към демокрация „неправилните народи” на Евразия, които са люлка на световните цивилизации.
Разпадането на СССР откри нов хоризонт за евразийската политика на САЩ. В началото на ХХI век отчетливо наблюдаваме поредното настъпление на атлантическия геополитически полюс срещу Евразия. Атаката се измести от бреговата зона (Римланд) към вътрешните „брегове”, или граници, на световните цивилизации (Еврамар). Целта на САЩ е да получат пълен контрол над Еврамар и по този начин да реализират своята „Стратегия на анакондата”. По-ясно казано, Вашингтон ще се превърне в абсолютен властелин на света, когато елиминира своите два основни геополитически противника в лицето на Китай и Русия. Aмериканците са убедени, че външната им политика се възприема от народите по света като „безгранична справедливост”. Този политически фундаментализъм се ползва от янките като основа за геополитическата им доктрина за смачкване на Евразия до пълен контрол чрез „въвеждане” на „демокрацията”. Метод, който вече се употребява като бухалка. В началото на XXI век за изграждането на Pax Americana Вашингтон си поставя за задача да постигне следните цели: 1. Реализиране на експанзионистична външна политика и легитимиране на американското световно господство. 2. Отслабване на глобалната конкуренция в лицето на Западна Европа и Азиатско-тихоокеанския регион, съюзници и противници. 3. Недопускане превръщането на Китай в икономическа свръхдържава и образуване на Голям Китай, включващ Тайван, Сингапур и китайската диаспора. 4. Противодействие на образуването на големи световни диаспори, преди всичко на китайската. 5. Дългосрочно осигуряване с енергоресурси. 6. Възможности за контрол на доставката на енергоресурси от Близкия изток в ЕС и Азиатско-тихоокеанския регион (АТР). 7. Сриване на изграждането на международни транспортни коридори между ЕС и АТР. 8. Придвижване на НАТО на изток и създаване на пояс от верни васали, които гравитират около атлантическия геополитически полюс и са разположени по границите на цивилизациите. 9. Създаване на военни бази около Китай. 10. Икономическа и комуникационна блокада на Иран и Русия. 11. Недопускане на пълно възстановяване на държавността и суверенитета на Русия. 12. Превръщане на Крим в главен форпост на Америка в Евразия.
Очевидно е, че във времето изпълнението на геополитическата стратегия на САЩ се реализира частично и с променлив успех. Процесът на суверенизация на Руската федерация противно на американските планове продължава все по-уверено. Но пък САЩ са постигнали определени успехи по отношение на елиминирането на Западна Европа като техен конкурент. Потокът от бежанци от Африка и Азия допринесе много за това. От друга страна, американските планове по отношение на Крим претърпяха абсолютно фиаско. Образът на СССР като мощен и коварен враг дълги години консолидираше американското общество. В началото на XXI век се наложи да се търси друго „плашило”, за да се оправдае американското присъствие в Евразия. Измислена бе „оста на злото”, която включваше Ирак, Афганистан, Северна Корея, но тя не предизвика особен ентусиазъм в обикновените американци. Затова след 2000 година отново се тръгна по пътя на демонизиране на Кремъл в лицето на Владимир Путин. От друга страна, основните конкуренти на Вашингтон в глобалната конкуренция, ЕС и страните от Азиатско-тихоокеанския регион, продължиха да усилват своята икономическа мощ. В отговор на което американците моментално смениха своята тактика. Така станахме свидетели на внезапното рухване на японското икономическо чудо и пр. Затова пък от създаването на американската държава САЩ никога не са променяли своята базова стратегия. Американските „зони на жизнени интереси” съвпадат предимно с територии, които са богати на енергийни ресурси. В самия край на ХХ век основна цел на евразийската геополитика на САЩ става създаването на „управляеми зони на нестабилност” по отношение на основните глобални конкуренти на Америка в Евразия – Европейския съюз и Китай, както и по отношение на двата най-големи региона, богати на енергийни ресурси – Големия Близък изток и Русия. В този план срещу Брюксел и Москва американците постигнаха огромни успехи. САЩ разпаднаха Югославия чрез военна интервенция. А днес Брюксел не е в състояние да реши етнонационалните и етноконфесионалните конфликти на Балканите без намесата на Вашингтон. САЩ бавно, но методично създават европейска зона на нестабилност. И така нанасят удар срещу Европа, която е основен съперник в глобалната конкуренция. Постепенно се срива привлекателността на Европа като зона за икономическа дейност и инвестиции. Бежанският поток от Африка и Азия допринася допълнително много в тази насока. Друг очевиден успех американците постигнаха в Русия по време на управлението на Борис Елцин. Заложена беше основата за бъдещи кризи в руската държава. Неособено мислещите по това време в Кремъл управляващи повикаха американски съветници, които да помогнат да не се допусне реставриране на властта на „червените”. По американски рецепти беше проведена и дива приватизация, която способства за създаването на изключително непривлекателен модел на олигархичен капитализъм. Русия се нареди на второ място след САЩ по брой на милиардери при беден народ. Така тактическата задача беше решена. Но беше загубена стратегическата цел – успешно реинтегриране на постсъветското пространство с лидер Москва. Тъй като една свръхолигархична и несправедлива за своя народ Русия не може да бъде естествен пример за подражание и следване от страните в постсъветското пространство. Това е „капанът”, от който Владимир Путин се опитва да се измъкне, завещан му от Борис Елцин.
Американците могат да се похвалят и с геополитически успех срещу китайците. Американската инвазия в Афганистан през 2001 г. бе представена като огромна полицейска акция срещу международния тероризъм. В действителност САЩ просто създадоха още един плацдарм близо до Китай. И не само това. Увеличи се рязко производството на наркотици в Афганистан. Основният наркотрафик е през Русия и Европа, конкретно през Албания и Косово. С мълчаливото бездействие или съдействие на американците бе създаден и Великият път (наркопът) „Сълзите на Аллах”. Става дума за нов наркотик на основата на хероина, който има по-висока ефективност и пристрастяването към него е много по-бързо. Произвежда се в южните части на Афганистан. Въпреки многото коментари, че Вашингтон се е провалил в Афганистан, въпросната военна операция е най-удачният американски ход на евразийската шахматна дъска. САЩ се закрепиха в Централна Азия, при това със съгласието на Москва (тогава се говореше за сътрудничество). С един ход бяха взети на прицел четири цели. Като разходите са много по-скромни в сравнение с тези, извършени в Ирак. Вдъхновени от своите успехи на Балканите и в Афганистан, американците се опитаха да използват технологията за износ на напрежение с помощта на „управляеми кризи” и против Китай. Ударът на американците бе двоен. От Югоизточна Азия срещу китайската държава започна да настъпва атипичната пневмония, а от северозападна посока бяха възложени големи надежди на мюсюлманските сепаратисти от Синдзян. Пекин обаче показа добра ефективност при управление в кризисни ситуации. И с това подчерта, че принципът на „анакондата” може да среща и съпротива по „бреговете” на евразийските цивилизации. Всъщност успехите на САЩ са доста съмнителни в решаването на националните проблеми на евразийския материк. Реално след съглашенията в Дейтън американците създадоха едни нежизненоспособни без външна помощ „индиански” резервати в Босна и Херцеговина и Косово. В Афганистан местната власт е в ръцете на полеви командири. Ирак продължава да се разпада на три части по национален и религиозен признак. Сирия върви в същата посока. В същото това време „комунистически” Китай предложи консолидиращ коренно противоположен модел за запазване на полиетничността на цивилизационните граници. Той е на основата на планиран икономически ръст. За да се свали напрежението в Синдзян, Пекин заложи на икономическо решение на проблема с уйгурските сепаратисти. Китай създаде съвременна инфраструктура и даде икономически преференции на региона. Китайците много добре разбират, че световните правила в областта на икономиката, финансите и търговията се определят от Западa. Пекин обаче предлага нова комбинация в геополитическата игра, в която шахматна дъска става целият свят, включително и самите САЩ. Китайският ход се оказва много силен. Тъй като вече не може да се каже простичко, че Китай е сред множеството заплахи за сигурността на САЩ. А заплаха представляват новите форми на икономическа интеграция, които не са свойствени за съвременния Запад. Ето така се появи на бял свят китайският проект „Икономически пояс на новия Път на коприната”. Докато Вашингтон мести умело „пешките” в Азия, заплахата за САЩ дойде от друга посока. Поднебесната формира нова световна икономическа общност, която получи названието „Голям Китай”. Тази общност включва Китай-континент, Китай-остров (Тайван, Хонконг, Сингапур) и Китай-диаспора (хуацяо). По своята икономическа мощ това наддържавно образувание е съпоставимо със САЩ. От друга страна, Китай-диаспора може да се счита за самостоятелен геополитически играч. Хуацяо се откроява със своята изключителна икономическа и интелектуална мощ, която може да бъде сравнена с континентален Китай. Китай-диаспора осъществява 75% от чуждите инвестиции в Поднебесната. Ако за еврейската диаспора главно звено е семейството, то за хуацяо това е китайската държава. Съгласно историческата традиция всички представители на китайската диаспора де факто са граждани на Китай. Хуацяо се адаптира изключително успешно към различните политически режими в света. Не бива да се забравя, че китайската диаспора винаги може да предприеме неочаквани решения или да започне решаването на задачи дълбоко в тила на Запада. По команда от Пекин.
Русия и Китай са ситуационни съюзници в Евразия. Създаването на ШОС (Шанхайска организация за сътрудничество) е отговор на Москва и Пекин на агресивната американска политика в Евразия. Организацията е влиятелна в региона. По искане на ШОС американците бяха принудени да напуснат Узбекистан. Русия и Китай с подкрепата на страните – членки на ШОС, и по аналогия на американската „доктрина Монро” обявиха региона за зона на своите национални интереси. В резултат точно на тези съвместни руско-китайски ходове в Евразия започна да се къса „анакондата”. Очевидно е, че ако НАТО продължи да се движи на изток, то противостоенето ще се прехвърли в плоскостта НАТО–ШОС. Като се има предвид, че Европа е васал на Вашингтон, то конфронтацията ще бъде по-конкретно САЩ–ШОС. Грешка е да се счита, че в Ирак, Афганистан и Сирия сме свидетели на абсолютен провал на американската евразийска геополитика. Защото насилствената „демократизация” на янките е средство за постигане на контрол над обширните евразийски пространства. Експортът на „управляеми зони на нестабилност” е напълно подчинен на геополитическата логика. След относителните неуспехи в китайско направление и демократизирането на Големия Близък изток САЩ се концентрират в главното стратегическо направление. Свидетели сме на генерално американско настъпление в Хартленда (Източна Европа). Доказателство за това е обстановката в Украйна, активизирането на американската дипломация и военни намерения в Черноморския басейн, където се изгражда нов плацдарм на евразийската геополитика на САЩ. Това може да се усети у нас в България драстично през тоталното лишаване на страната ни от суверенитет. И поставянето във властта единствено и само на марионетки, които обслужват външната политика на САЩ. Колкото повече американците се провалят в Ирак, Сирия и Афганистан, толкова по-яростно ще се сражават за Източна Европа. Със завръщането на Русия на международната сцена като геополитически субект американските илюзии за глобална хегемония малко се разсеяха. САЩ бяха принудени да започнат да действат много активно в Източна Европа. Защото само тоталният контрол над Източна Европа ще позволи на САЩ да продължат да решават своите геостратегически задачи в Евразия. Битката за Източна Европа навлиза в своята решаваща фаза с изграждането от САЩ на геополитически източноевропейски пояс на „васалите”. За САЩ е от изключително значение да намерят надеждни васали и страни с леко поведение, за да се закрепят на евразийските рубежи, а също така и за да се противопоставят на доминирания от Германия ЕС. Една васална Източна Европа е от съществено значение и за сдържането на реинтеграционните процеси в постсъветското пространство, които предприема Москва. Евразийската геополитика на САЩ се води от формулата „Който сломи духа на геополитическите играчи, той ще контролира Евразия”. За тази цел се ползват и най-новите технологии в информационно-психологическата война. Технологии, които въздействат на съзнанието и подсъзнанието на човека. Само че, както става съвсем ясно по отношение на китайската и ислямската цивилизация, тези технологии изобщо не работят. В мюсюлманския Изток доминират истински вярващи хора, а в „комунистически” Китай властва конфуцианският модел. Най-незащитено откъм вяра и дух е населението в Източна Европа. То е най-удобен плацдарм за атакуване на „чуждите територии” на Еврамар. В Източна Европа е най-лесно да се разруши местният цивилизационен модел (културно-генетичен), като се употребят новите технологии за промиване на общественото съзнание, вече дълбоко вплетени в инструментариума на геополитическите войни.