27 години след решението да се закрие уранодобивът в България, и двайсетина години откакто нито една от 48-те уранови мини не работи, а двата завода в Бухово и Елешница не преработват уранова руда, не стихва интересът към унищоженото стратегическо производство. 

През 2006 г., 14 години след закриването на урановотото производство и запечатването на мините, тогавашният министър на икономиката и енергетиката Румен Овчаров заяви, че производството на уран в България вече е икономически изгодно. Поводът – заявен интерес от четири компании – руската ТВЕЛ, канадските Canadian resources house и Cameco, и австралийската Headgate resources, като Canadian resources house дори е подала заявка за проучване на залежи на уран в четири местности - Тунджа, Момино, Доброселец и Марица. Тогава предложението всъщност идва от Сергей Шматко, президент на руската компания „Атомстройекспорт”, която победи в търга за изграждане на АЕЦ „Белене”, а Александър Шмигин, шефът на разработващите АЕЦ „Белене”, заяви, че в прогнозната цена на тока от втората атомна централа са включени и разходите за преработка и съхранение на ядреното гориво. Тогава Овчаров намери подходящия вариант: обяви онези уранови мини, които все още не са рекултивирани, могат да бъдат отворени, Cameco да добива суровината, която да се праща за преработка в ТВЕЛ за нуждите на атомните ни централи и така да се поевтини цената на дългосрочния договор с АЕЦ „Козлодуй” до 2020 г. Поводът за този интерес е бумът на цената на урана на Лондонската стокова борса. По това време в цял свят атомната енергетика е във възход, цените на урана хвърчат нагоре и минните компании търсят нови находища. До закриването на урановото си производство България е на четвърто място в Европа по добив на уран и една от осемте страни в света със собствена суровина за атомната си централа. Правителството е готово да отвори отново мините, където не е провеждана рекултивация на земята, без дори да организира обществен дебат, но това не се случва, тъй като чуждият интерес се пренасочва към по-ниската цена на добив в Африка. През 2014 г. отново се появява уранова треска в България, като се изтъква, че едва 25 държави в света добиват уран, а само в Европа към този момент има 143 ядрени централи. Тогавашният министър на икономиката Драгомир Стойнев заявява в парламента, че интересът от инвеститори към българския уран не е стихвал. Кандидати отново са канадската Cameco и руската ТВЕЛ.

Азбучна истина е, че ядрената енергетика гарантира дългосрочна независимост, още повече ако е обвързана с възобновяването на добива на уран в България. Какво обаче е състоянието на урановите мини и двата завода за преработка на уранова руда, които отдавна са ликвидирани, а част от земята вече е изчистена и рекултивирана?! Изгодно ли е уранодобивът в България да бъде възобновен? Трябва да се подчертае фактът, че нито една страна в света, освен България, не би закрила своите уранови находища, без те да са окончатално изчерпани. Нормалните държави добиват уран дори и след това, от старите насипища. Да не говорим, че нито една страна не би ликвидирала урановото си производство, ако има ядрени централи. България обаче закри уранодобива през 1992 г. с решение на правителството на Филип Димитров и хвърли над 50 милиона лева от бюджета и още доста по програма ФАР за ликвидирането на мините и рекултивиране на земята. През 1938 г. германците първи започват да добиват уран в България в Бухово. За една година извличат 100 тона метал. През 1939 г. спират. След края на Втората световна война уранодобивът е подновен в строга секретност, но вече от Съветско-българска минна компания. Тя съществува до 1956 г., когато като шапка на уранодобива е създадено обединението „Редки метали”, което наричат „държава в държавата”. В него работят 13 000 души. То контролира геоложките поучвания, добива, преработката и износа на получения уранов концентрат. Под шапката му са и останалите предприятия: „Бухово”, „Тракия” – Пловдив и „Възход” – Смолян. В 48 мини се добива уран според постановление № 74 на Министерски съвет от 1992 г. (с което правителството на Филип Димитров взима решение да ликвидира уранодобива), а още трийсетина са в стадий на проучване и пробна експлоатация. По-основните са базирани в Южна България. Най-известните са в Елешница, Сборище, Бялата вода, Долна баня. Около 600 км около Бухово са надупчени като швейцарско сирене от минни разработки, край София уран има в Сеславци и Кремиковци. В Родопите районите са четири: около Елешница (на 15 км от Банско), Доспат, Смолян, Велинград. В Тракийската низина – Стряма и Раковски около Пловдив, Ямбол и Тополовград. Уран има и в Монтана, Симитли, Сливен и Стара Загора, Бургас, Велико Търново, Габрово, Ловеч и Плевен, Търговище, Шумен, Русе, Разград, Силистра, Варна и Добрич. През 1974 г. добивът на уран в България достига 400 тона на година. Преди решението за ликвидация на отрасъла през 1992 г. добивът е 645 тона годишно. До 1989 г. добивът е секретен, а производството се води стратегическо. Износът е изцяло за Съветския съюз. Дори по информация на експерти първата съветска атомна бомба е произведена с български уран от Бухово. До 1992 г. с добивания у нас уран плащаме на Съветския съюз обработката на урана, за да ни го върнат оттам като ядрено гориво за АЕЦ „Козлодуй”, остатъкът е за тях като комисионна. Това е чиста схема на ишлеме. Като строго секретно производство, всичко е под надзора на Политбюро до края на 1989 г. След това до 1992 г. все още се работи по същата схема под шапката на „Редки метали”. Никой няма ясна представа какъв точно обем е произвеждан по социалистическо време, тъй като и досега това се води класифицирана информация. В България се произвежда само полупродукт, а не чист уран. Нашата страна никога не е имала инсталация за производство и обогатяване на чист уран. Всичко е така организирано, че СССР да произвежда чистия уран и стратегически да го контролира. Българският продукт носи името „триураниев осмоокис” (или окис-закис). Класическата технология на копаене на урановата руда е на загуба. Това е скъп процес, но заради стратегическото производство и насочения изцяло към Русия износ, се прилага дълго. Другата схема е геотехнологичната. Тя е чиста и много евтина. Практикува се в Тракийската низина, затова и там сега земята е напълно изчистена. Хвостохранилища има само при двата завода за преработка на урановата руда – „Елешница” и „Бухово”. Сега вече технологиите позволяват добиване на уран от много по-бедни руди и от насипищата в двете хвостохранилища може пак да се извлича уран. Жълтият кек, търговският продукт със съдържание на уран от 30% до 60%, се получава след преработката в завода в Елешница, а в Бухово се изпича допълнително и се получава концентрат със съдържание на уран около 80%. Оттам се транспортира в контейнери към Съветския съюз, където се произвежда ядреното гориво и се връща обратно към нашата Първа атомна.  

Годишно в света се произвеждат около 42 000 тона уран. Една трета от добива е в Канада, където залежите са 5 000 000 тона. Най-богатите залежи на уран са в Австралия, а в челната десятка са още Казахстан, който има амбиции да стане най-големият производител на уран, и ЮАР. В България запасите от уран се изчисляват на 20 000 тона. От тях подходящи за добив по геотехнологичния метод са 12 000 тона, а на практика могат да се извлекат 6500 тона. Те обаче биха подсигурили ядрената ни енергетика за поне 20 години напред. Геотехнологията е приложима при находищата в Пловдивско, Ямболско, и долината на Струма. Експерти в бранша считат, че България може да добива около 300 тона уран годишно. Само едно малко рудниче с не повече от 100 души персонал е давало годишно 600 000 долара печалба при всички отчисления за данъци, транспорт, храна, профилактика на работнциите и по-нататъчна обработка на метала до търговски продукт.

До 1992 г. по най-минималните цени на Лондонската борса триураниевият осмоокис струва 42 долара за килограм. При редовни доставки цената обаче скача почти двойно – до 70 долара за килограм. Ако държавата възстанови добива и достигне производствения капацитет отпреди 1991 г., при сегашните цени на урана това може да носи на бюджета не по-малко от 120 милиона лева годишно. Дори ако находищата се дадат на концесии, приходите от такси също ще са значителни. Ако пък се приложи схемата за обогатяване на българския уран в Русия, може да се намали цената за презареждане с гориво на АЕЦ „Козлодуй” и АЕЦ „Белене”, цената на електроенергията ще падне, ще намалее производството от топлоелектрическите централи, които са сред най-големите замърсители на природата.

През 1992 г. обаче правителството на Филип Димитров оценява добива като нецелесъобразен и го прекратява с министерско постановление № 74 от 1992 г., което е отменено, но е обнародвано друго през 1994 г. в същия дух. Тогава изкуствено се доказва, че българският уранодобив е нерентабилен и е извикана американска експертна комисия за оценка. Решението за ликвидация на уранодобива обаче излиза наяве чак през 1998 г., защото през това време започва ликвидацията на всяко едно дружество от урановото производство поотделно, а голяма част от средствата на практика са отклонявани. Ликвидацията на всеки рудник започва със затваряне на шахтите и хоризонталните галерии. Входовете се преграждат с бетонни стени, паралелно се разрушават надземните бункери и сгради, и след това се предприема техническа и биологична рекултивация на засегнатите земи. Така през 1998 г. за ускоряване и координация на процеса е създадена фирма „Еко инженеринг РМ” ЕООД. Фирмата е 100% държавна към Държавната агенция по енергетика и енергийни ресурси. Сега вече няма нито един работещ рудник. Според геолози една от грешките е, че при ликвидирането на уранодобива у нас не е направена консервация, както са направили много други страни. Вместо да се направи една тапа на шахтите и да се затворят така, че да могат някога, ако се наложи, да бъдат отворени лесно, то сега отварянето им е невъзможно. Но пък за сметка на това 5 министерства и една държавна агенция отговарят за уж ликвидирания уранодобив у нас в Междуведомствен координационен съвет: Министерство на енергетиката и дирекция „Енергийни ресурси” в него, Министерство на финансите с отдел „Закриване на уранодобив и рудници”, Министерство на околната среда и водите, Агенция за ядрено регулиране, Национален център за радиология и радиационна защита към Министерството на здравеопазването и Министерство на земеделието и горите. Без подписа на която и да е от тези 6 институции не може да се вземе и най-дребното решение за уранодобива. Едва с тяхното решение се отива за подпис при министъра на енергетиката.

Много добра разработка за рекултивация на терените е приложена навсякъде в Тракийската низина, и благодарение на нея земята там е рекултивирана. В същото време обаче изтичане на непречистени руднични води има на две места, и двете в района на столицата, над софийските села Кремиковци и Сеславци. Насипището над Сеславци е с голямо радиационно излъчване – 10 и повече пъти над пределно допустимите норми от 20 милисиверта. На места, където мините са закрити, е измервано радиационно излъчване 20-30 пъти над нормата, а при такива стойности това би трябвало да се оповести на населението, защото представлява опасност за здравето и живота на хората. В Сеславци деца играят в закритите уранови мини, установява проверка на природозащитна организация. Там мините не са обезопасени, децата влизат през разпечатаните входове на шахтите, а за рекултивация и дума не е отваряна. Местните хора пък разказват, че цигански банди са разфасовали релси и съоръжения от мините, изнесли са ги и са ги продали за скрап на „Вторични суровини”. Естествено, никой преди това не ги е изследвал за радиоактивност. Вода от деретата минава през изоставените галерии, замива урановите отпадъци и тече в поточе, направо към къщите от квартала, а урановите води се събират на локви насред селото. Преди години жителите на Сеславци внасят питане в Столичната община и Министерството на околната среда и водите кога мините ще бъдат обезопасени и рекултивирани. Получавате обаче парадоксалният отговор, че има изработен проект, парите са усвоени и дейностите са извършени. Районът около съседно Бухово също е много замърсен, въпреки че там уран не се преработва от 1990 г. Процентът на раковите заболявания и смъртните случаи е много голям. Специалисти алармират, че двете хвостохранилища в Елешница и Бухово не могат да издържат на силни земетресения и стените им може да се срутят. След прекратяване на експлоатацията, урановите мини и щолни, без да са напълно изчерпани, са запечатани, а помпените станции в шахтите са демонтирани. Нивото на подземните води обаче се покачва и щолните започват да изливат радиоактивна вода в деретата. Само щолната над село Кремиковци излива в реката около 200-300 кг уран на година. Преди да бъде построено Буховското хвостохранилище смляната руда с извлечен уран, но със съдържание на далеч по-опасния радий, е пусната като хвост по коритото на река Манастирска. Разливът достига до село Яна, завива покрай Кремиковци и над село Долни Богров попада в река Искър. Най-тежък екологичен проблем създава неизвършената техническа ликвидация и рекултивация на Рудник „Сливен”, намиращ се в обитаван вилен район с интензивно земеделие.

Така срещу немалките ползи от евентуалното възобновяване на урановото производство в България, за което интересите не стихват, стои не по-малката заплаха от сериозно замърсяване и риск от унищожаване на туризма в районите около урановите мини, а сред тях са най-посещаваните курорти като Банско и Велинград. Дори и да се възобнови урановото производство, ще са необходими огромни капиталовложения. Ще се наложи ново сондиране на голяма дълбочина, което е много скъпо. Прокопаването на само една нова шахта в Родопите например би струвало 50 милиона лева. Опасно и невъзможно е да се възстанови добивът по класическата технология за добиване на урановата руда. Това е възможно само по геотехнологичния метод и то само в перспективни находища. Методът е приложим в Тракийската низина, но пък там земите са напълно пречистени и рекултивирани. Ще трябва да се построи нов завод за преработка на уран, което пък означава и нов риск от нови замърсявания при все още неликвидирани стари. Възобновяването на уранодобива би струвало на държавата не по-малко от 3 милиарда лева. Съществува опцията да се даде на концесия, разбира се, и тези разходи да се поемат от концесионера. Но, съдейки от горчивия ни опит с концесиите за златодобив в Челопеч, евентуалните инвеститори така ще корумпират управляващите, че както обикновено цялата печалба ще бъде за тях, за националния интерес – нищо. Да добавим и следните цифри: решението да се построи АЕЦ „Козлодуй” е взето през 1965 г., Първи и Втори енергоблок влизат в действие през 1974-75 г. Още от 1967 г. обаче държавата започва да обучава кадри за всички нива на работа, включително и за уранодобива. Сега вече почти няма такива кадри, а обучението на квалифицирани кадри отнема години. Ако някой ден везните натежат в полза на урановите рудници, трябва да се прецени колко ще струва възобновяването на урановото производство и колко – опазването на природата при неизчистени замърсявания още от закритото ураново производство. Обществото трябва да бъде запознато с тези цифри. Но факт е, че урановият добив е стратегически за националната сигурност на България и беше изгубен без особено замисляне.