Владимир Путин и Барак Обама вероятно за последен път се срещнаха в качеството си на президенти на своите страни. След четири месеца Обама ще напусне Белия дом. А като се има предвид състоянието на отношенията между Русия и САЩ, много трудно може да се предположи, че в оставащото време ще се организира друга специална среща. Разговорът в Ханджоу, който според Обама премина в „открит честен и делови тон”, а по думите на Путин помогна да „стигнем до някакво разбиране помежду си и до изясняване на проблемите, пред които сме изправени”, фактически е финалът на седемгодишните отношения между двамата лидери. Финал, който е доста нееднозначен, за което можем да съдим по острия, негативен информационен фон и съкрушително-критичните публични оценки.

Може би най-важният резултат е, че Москва и Вашингтон се върнаха към онова отдавна забравено състояние, когато в разговорите между двете столици се решаваха най-важните въпроси на международната политика. Въпросът не е в невероятното могъщество на Русия и Америка, или в тяхната възможност, която днес многократно се съкрати, да управляват световните процеси в сравнение с това, което беше преди 30 години. А в това, че от рафта изчезнаха дееспособните държави . Европа загуби свойството си на политически субект . Парадоксалното е, че това стана както в качеството й на съюз, така и индивидуално, в рамките на отделните водещи държави.

Китай, Индия и Иран, въпреки нарасналите си амбиции и възможности, все още не са готови самостоятелно да участват в голямата военно-политическа игра. И ето, че се получава така, че в Близкия Изток и Украйна, тоест в двете най-остри регионални кризи, Путин и Обама се оказват основните събеседници. Едва ли взаимното общуване им доставя особено удоволствие, но няма как. За никого не е тайна, че между двамата президенти никога не е имало и няма да има особени симпатии, т.нар. „химия”. Впрочем, съдейки по всички отзиви и описания на хроникьорите на президентството на Обама, не може да се каже, че той е „химически” типаж. Барак Обама въобще не е този образ, в който се влюби половината човечество през 2008 г. – открит, приветлив, много човечен. Първият чернокож стопанин на Белия дом се оказа хладен, пресметлив прагматик, избягващ тесни контакти с хората. Обама се прояви, като една интелектуална личност, която се стреми да рационализира всичко.

Доколкото един американски политик по подразбиране не може да бъде интровертен и затворен в себе си, изброените по-горе качества би трябвало да се компенсират с публичното му поведение. Обама остави странно впечатление като оратор или поне по отношение на това, което касае външната политика. Неговите изявления за конкретни страни и лидери, включително за Русия и президента Путин, много често бяха на границата на допустимото. Още повече, че едновременно се налагаше да решава с тези страни и лидери много важни въпроси . Трудно можем да се отървем от усещането, че с такъв външно-емоционален образ американският президент всъщност се стараеше да уравновеси своите свръхрационални действия, за които постоянно го критикуваха не само опонентите му, а и неговите съмишленици.

Най-яркият пример за това, който струваше скъпо на Обама, беше, т.нар. „червена линия” по отношение на Башар Асад. Отначало Обама постави един съвършено неангажиращ ултиматум. Впоследствие, когато настъпи времето реално да го изпълни, реши да не прави това . Впрочем, това негово решение се оказа съвсем разумно и помогна да се избегне най-лошото. Но проявата на откровена непоследователност нанесе вреда не само на репутацията на президента, а и на авторитета на Америка като държава, отговорна за своите думи. Трябва да отбележим, че Владимир Путин никога не си позволи да отговори на нито една от персоналните оценки, направени му от Обама . Ако се абстрахираме от риториката, може да се каже, че двамата президенти, отнасящи се с антипатия един към друг, успяха да запазят работните си контакти по въпросите, които трябваше да решават. И двете страни проявиха прагматизъм.

А ако САЩ и Русия все пак успеят да изработят и приемлива схема за балансиране интересите в Сирия, то това може вече да се приеме като много съществен успех. Отношенията между Путин и Обама са добър пример за ефективна минимализация на щетите в ситуация, когато отношенията между тях имат антагонистичен характер. Техните интереси се разминават по основните въпроси, а визиите им за света практически в нищо не съвпадат. Главната цел на техните отношения е управление на рисковете. Отчасти както при Студената война, но само отчасти, защото при сегашната сложна международна обстановка необходимостта от взаимодействие възниква много по-често, отколкото в епохата на идеологическата война. Който и от двамата кандидати да победи на изборите през ноември в САЩ, руско-американските отношения ще се променят . Доналд Тръмп и Хилъри Клинтън имат съвсем различен поглед върху външната политика на САЩ, но и двамата не одобряват подхода на Обама. Тръмп, цинично и гръмогласно, а Клинтън макар и по-завоалирано, но няма капка съмнение за възгледите й. След като Обама напусне президентския пост, вероятно ще стане ясна сдържащата роля, която той е играел, благодарение на нежеланието си да рискува. Тогава сигурно ще си спомним, че времето на неговото президентство е било един все пак спокоен период в отношенията между Москва и Вашингтон.

Автор: Фьодор Лукянов
Източник: Российская газета