Влиятелното американско списание Foreign Policy прави съществена вметка по повод на ситуацията в Ирак: „Отначало Крим, а след това Ирак – защо американското разузнаване, за което се изразходват 50 милиарда долара на година, допуска Съединените щати да бъдат изненадвани с такъв неочакван развой на събитията?”. Риторичният въпрос на Foreign Policy обаче е редно да бъде допълнен с още един може би дори по-важен въпрос: А изненадани ли са наистина, или само така изглеждат?! Това провал на анализа ли е, или е провал на лошо сглобените операции (обезпечаващи американската геополитическа стратегия). Двете неща са съвършено различни. С разпадането на Съветския съюз рухна и последната империя на ХХ век. Никой не предполагаше, че тези, които се бореха срещу империята на комунизма, днес ще поискат да получат целия свят, следвайки най-обикновените практики на имперската същност. Тоест никой не предполагаше, че борците срещу чудовището ще се превърнат в самото чудовище.
През последните около трийсетина години ислямският фундаментализъм е превърнат в политически инструмент и се използва за решаване на конкретни задачи в различни региони на света. Преврати, раздробяване, откъсване на територии, развитие на тероризъм, сепаратизъм, всяване на хаос, граждански войни, дискредитация на правителства, шантажиране и др. Ислямският фундаментализъм се използва най-вече за пълна дестабилизация, която да очисти терена на района или държавата от настоящия неудобен режим. Или за частична дестабилизация, която да се противопостави на определена политика, неудобна за хегемона. Последните събития, потвърждаващи това, са погромите в Ирак, които се извършват от групировката „Ислямска държава”, която за кратко успява да завземе обширни територии от Ирак, както и приграничните провинции на Сирия, и да се обяви за създаването на халифат.
Американският план за прекрояване на Близкия изток и за абсолютен контрол върху региона търпи пълно фиаско и се доизмисля в движение съобразно промяната на ситуацията и нагласите на основните играчи. Все пак Америка използва някои устойчиви линии. Най-вече това е нефтодоларовият съюз със сунитските прозападни режими на Персийския залив – Саудитска Арабия, Кувейт, Катар и Обединените Арабски емирства, които с готовност подкрепят операции срещу шиитско-иранската угроза (Иран, Ливан и Ирак). Поради тази причина обикновено сунитите се представят от западните медии като умерени мюсюлмани, представляващи около 80% от изповядващите исляма. А шиитите, които според тях са около 15-20% от общия брой мюсюлмани, са заслужили етикета „фанатици” и „екстремисти”. Това пропагандно клеймо се свързва с шиитската държава Иран, особено след ислямската революция на Хомейни. Шиитите са мнозинство в Иран, Ирак, Азербайджан, Ливан и Бахрейн, но имат малцинства във всички държави на Близкия изток. Което дава изключително удобна възможност конфликтът сунити–шиити да бъде използван за политически цели. Навсякъде, където шиитите са малцинство, са подложени на непрекъснати погроми и терористични актове от страна на сунитите. В геополитически план проиранската шиитска ос се подкрепя от Русия, Китай и враждебно настроените към НАТО и САЩ страни като някои държави в Латинска Америка. По логиката на Студената война сунитската ос пък се поддържа от Америка. САЩ си затварят силно очите пред фундаменталистките заплахи от страна на фанатичните сунитски държави (Саудитска Арабия, Пакистан, Кувейт), ориентирайки се към нефтени, газови и геостратегически интереси. Не само това, САЩ дори ползват фундаменталистката идеология за собствени цели, като ресурс за водене на нов вид войни. Войни на хегемона от съвсем ново поколение, в които използването на чужди бойни групировки се оказва хитроумно оръжие, което сваля явната отговорност от задкулисния основен играч, но което може да постигне забележителни резултати на чуждия терен. Това оръжие има един-единствен недостатък: не е предвидимо в абсолютна степен, може да бъде изтървано и да излезе от схемата на управляем контрол. И още нещо, след приключване на дадена операция отломки от това оръжие обикновено продължават да действат самосиндикално, обучени в тероризъм. Такива отломки нямат финансов ресурс за силни операции, но произвеждат някакъв вид „домашен тероризъм”, войни на регионални банди в размирните райони и пр.
Вече можем да говорим дори за технология на конфликти, базирани на ислямския фундаментализъм. Абу Бакр ал-Багдади е арестуван през 2005 г. по време на операция за прочистване на Ирак от екстремисти. След това е изпратен в лагера Бука, където са затворени най-големите радикали на Ал Кайда. В архивите на Пентагона има описани случаи, при които той отвличал цели семейства, след което ги обвинявал за предатели, произнасял присъда и ги екзекутирал публично. Това прави изключително подозрително освобождаването му от американците четири години по-късно през 2009 г. Да не говорим, че „съвсем случайно” само няколко месеца по-късно през 2010 г. този терорист, който би трябвало да е напълно смазан от пребиваването си в лагера за радикални престъпници, изведнъж се оказва начело на мощна бойна единица. Абу Бакр ал-Багдади изглежда като изобретен по поръчка, следващ своя добре подреден план. В ход е сглобяването на чудовищния „приказен” образ на водача, който е готов да разчлени света със своите муджахидини, ако светът му противоречи. Първо, обявена е награда за главата му от 10 милиона долара. Второ, медийно се действа в посока на митологизиране на образа му. Налице е дори съвсем явен специфичен рисунък на образа му, създаван от световните медии: „Ал-Багдади говори тихо и е доста стеснителен, харизматична и призрачна фигура, владее перфектно дузина местни диалекти, винаги носи маска, за да не бъде разпознат от никого, със своите хора никога не разговаря лично, а чрез аудиообръщения, записани предварително и пуснати в интернет”. Хем страшен, хем интелигентен, хем зъл и жесток, хем срамежлив и даже е някак симпатичен! Човек би се разсмял от опита за манипулация на зрителското му възприятие, ако подобна зловеща игра на терор не струва хиляди човешки животи. Абу Бакр ал-Багдади е новото съчинено зрелище, което може да бъде насочвано в една или друга посока. Оформя се и плашеща цел, която задължително трябва да представлява глобална заплаха (за да може и останалият свят да участва, да се ужасява, да предприема санкции, да изпраща контингенти и изобщо да реагира) – например днес „Ислямска държава” искат халифат в Ирак, утре в Европа. Ал-Багдади следва добре кинематографичния план и заявява, че халифатът в Европа ще започне от Андалусия. Между другото „Ислямска държава” обявява, че има амбиции да разпространи своите действия и в Турция и Азербайджан. Но в скоби трябва да се поясни: само ако кукловодите и финансистите на „Ислямска държава” сметнат, че имат конкретни цели там. Засега кукловодите само заплашват турците и азерите с „Ислямска държава”, казват им да внимават, да не им се палне и на тях подобен пожар. Изборът между технологията на Майдана и тази на „Ислямска държава” зависи от конкретните особености на региона. Всички държави по света би трябвало вече да включат във военния си арсенал за национална защита и техники за съпротива срещу новото оръжие: привнасяне на граждански войни и размирици отвън във вътрешната атмосфера на държавата (на базата на религиозен, етнически и чисто граждански фактор). Целта на този нов вид война е обичайната като за всички други видове войни: държавата да бъде победена, националният й суверенитет да бъде разтворен и страната да придобие колониални характеристики в полза на агресора. Огромната трудност за съпротива срещу този нов вид оръжие е, че агресорът е неразличим, доколкото той действа маскирано през овладяване на съзнанието, емоциите, настроенията, убежденията и желанията на определени местни групи и фактори. Агресорът отсъства физически, но всъщност действа и наистина води войната. В случая с Ирак отстрани изглежда, че конфликтът между сунити и шиити сам по себе си е отговорен за кървавите размирици и че тук Америка, Катар и Саудитска Арабия нямат нищо общо. Не е истина това. Ирак се подпали по задание. Премиерът на Ирак Нури ал-Малики е доста многовекторна личност. По време на визитата си във Вашингтон той казва: „Смятам себе си за приятел на Америка, но аз не съм човекът на Америка в Ирак”. В американското досие на Абу Бакр ал-Багдади, досието му на престъпник, пише, че е роден през 1971 г. в Самара с името Ибрахим Али ал-Бадри. Той има още две имена, първото е неговото бойно име Абу Бакр ал-Багдади, второто Абу Дуаа – религиозното му наименование. „Той е много по-опасен, по-жесток и безкомпромисен от Бин Ладен” – твърдят иракските военни. Изобщо този филм сме го гледали вече. Уместно е също добре да се подчертае и нападението му на затвора „Абу Гариб”, откъдето Ал-Багдади освобождава 1000 свои бойци затворници и веднага ги отвежда да се сражават на страната на бунтовниците в Сирия. Такава именно е сирийската опозиция, която българската държава начело с министър Николай Младенов охотно и невежо подкрепяше срещу режима на Башар Асад. Именно в Сирия Ал-Багдади дава име на джихадистката си група – „Ислямска държава”, и формира около 7 хиляди души. В момента се твърди, че военната организация е нараснала до 50 хиляди бойци. Трудно можем да разберем дали това е медийно преувеличение или истина. Но във всеки случай движението на Ал-Багдади е огромна хунта, която не може да се случи без основните заинтересовани от войната в Сирия, които изобретиха напълно и изцяло опозицията там – САЩ и сунитските монархии. Не може да се определи чий интерес е по-силен в тази симбиоза. Със сигурност интересите им не са едни и същи, те просто се срещат в определена точка. Всъщност много изследователи на проблема казват, че старата „Ал Кайда в Ирак” просто си е сложила ново име – „Ислямска държава”. Подозрителен е и призивът „всички мюсюлмани да последват Ал-Багдади”, тъй като той изключва шиитите, които според „Ислямска държава” са вероотстъпници. Целта на групировката е да откъсне от Ирак и Сирия територии, населени със сунити. Продължителният контрол над определени райони ще насърчи идеята за отцепване на някои провинции. Военната групировка се спонсорира от частни дарителски фондове, захранвани предимно от прозападните сунитски монархии. Върви и версията, че окупирането на нефтени находища в Сирия и Ирак ще позволи на групировката да се финансира сама. В момента в Сирия под контрола на джихадистите се намира добив от 60 хиляди барела на ден, което е около 60% от сирийския нефтодобив. По оценки на експерти джихадистите работят на примитивно ниво, което им позволява от сирийското находище „Омар” да получават по-малко от 20 хиляди барела на ден, при положение че обичайният добив от находището е 75 хиляди барела на ден. „Ислямска държава” продава нефта на черния пазар, на местни потребители и от време на време дори на Дамаск срещу договаряне за спиране на въздушните удари. Също така малко нефт бойците изнасят в Турция. След като окупират две находища в Ирак на юг от Киркук – „Аджиил” и „Хамрин-2”, джихадистите започват да продават нефта веднага, като цената достига до 62 долара за барел. Контрабандата само от тези две находища в Ирак носи на терористичната групировка около милион и половина долара на ден. Не е много ясно кой купува нефта, но се смята, че нефтът попада в посредници на мафията, които го препродават на нефтопреработвателните заводи в Иракски Кюрдистан, Турция и Иран. Така или иначе парите стигат на групировката „Ислямска държава” и тя даже започва да проявява известна социална чувствителност към населението на окупираните територии, например продава продукти на по-ниски цени, организира екскурзии из халифата и др.
Когато нещата се усложняват, САЩ обикновено се опитват да въвлекат и други страни във врящия котел. С напредването на терористите влиятелното издание Foreign Policy пише: „Когато радикалните сунитски бойци ISIS ( „Ислямска държава”) се устремиха през сирийската граница към Ирак, стана абсолютно ясно: Иран и САЩ се нуждаят един от друг повече от когато и да било”. „Ал Джазира” също подчертава, че искат или не Вашингтон и Техеран се оказват от едната страна на барикадата. Разни ангажирани експерти започват да коментират, че Иран може да изиграе конструктивна роля и да се включи с тактическа помощ. Изведнъж в глобалното публично пространство се заговаря за едва ли не съюзническо сближаване между САЩ и Иран. Обаче истината е друга. В отговор президентът на Иран Хасан Рухани отбелязва, че страната е готова да обсъди съвместни действия със САЩ по отношение на това да се възстанови спокойствието в съседен Ирак, но категорично подчертава: „Изобщо не се разглежда влизането на ирански войски в Ирак. Ние няма да се намесваме в други държави. Ако терористите прекрачат нашата граница, тогава ще ги накажем!”. Според иранския аятолах Хаменей САЩ създават този хаос, за да поставят свое марионетно правителство. И искат да въвлекат Иран в кървавото блато в един дългосрочен конфликт, от който трудно ще се излезе. Секретарят на Висшия съвет по национална сигурност на Иран Али Шамхани категорично отхвърля тиражираните от западните медии информации, че Техеран и Вашингтон ще работят заедно за „оправянето на Ирак”: „Тези съобщения са част от психологическата война на Америка срещу Иран и са напълно неправдоподобни”. Шамхани обвинява САЩ, че са „подготвили почвата” за възникването на терористичната организация „Ислямска държава”. И че финансовата подкрепа за групировката се осъществява от съюзниците на САЩ – надменните сунитски монархии в региона. Във всеки случай Иран изобщо няма интерес от един проблематичен Ирак. 95% от ирано-иракската търговия (в обем около 13 милиарда долара) идват от експорта на Иран в Ирак. Някои данни сочат, че около 30 хиляди ирански специалисти работят само на територията на Кюрдската автономия. Между Иран, Ирак и Сирия има подписано и намерение за строителство на газопровод, който да извежда ирански газ в Европа от находището „Южен парс”, чиито запаси са изчислени на около 12,6 трилиона куб. метра газ. При тази ситуация на войни в двете страни този проект за тръбопровод е напълно провален. Така че иракският хаос най-малко обслужва Иран. Затова и независимо от всички изявления Иран все пак изпраща помощ на официален Багдад – около 2 хиляди бойци от елитното подразделение „Ал-Кодс”, с помощта на които придвижването на джихадистите към Багдад е временно преустановено. В същото време въпреки всички приказки и изявления САЩ не правят нищо, за да прекъснат възхода на групировката „Ислямска държава”, тъкмо обратното – поисканите от Обама половин милиард долара от Конгреса за оръжейни доставки към сирийската опозиция свидетелстват за съвсем други намерения. Освен това американският Конгрес от 2011 г. до този момент непрекъснато блокира молбата на премиера Нури ал-Малики за доставка на изтребители Ф-16 и ударни вертолети „Апачи”. През трите години на отказ Вашингтон в отговор отвръща с невероятната версия, че САЩ не са сигурни дали Ал-Малики няма да използва тази техника за гонения на сунитското малцинство. Всички признаци сочат, че САЩ не желаят да решават проблема с „Ислямска държава”, тъй като имат други цели – разчленяването на Ирак. Британските експерти твърдят, че единствената помощ, която Ирак може да получи, е от страна на Иран.
На думи САЩ говорят за възможна подкрепа на Техеран в борбата с терористите, призовават кюрдите да не късат отношенията си с Багдад, обещават военна помощ на шиитското правителство на Нури ал-Малики, президентът Обама заявява, че „Ислямска държава” представлява истинска заплаха за САЩ, и т.н. Но в действителност Америка поощрява хаоса, необходим за разпадането на Ирак. Ясно могат да се различат намеренията на САЩ да въведат в конфликта и кюрдите. Отново се пуска в обръщение т.нар. кюрдски въпрос. Създаването на независима кюрдска държава се обсъжда още в договора между Османската империя и страните от Антантата (Франция, Англия и Русия), подписан в парижкото предградие Севър на 10 август 1920 г. Но въстанието под водачеството на Кемал Ататюрк прекъсва смисъла на този договор и кюрдските територии се разделят между Ирак, Сирия и Турция. От този момент нататък кюрдите водят борба за своя независима държава и този източник на напрежение постоянно се използва от големите сили съобразно техните интереси. Например САЩ изведнъж стават покровители на кюрдите, когато Ирак започва политика на сближаване със СССР. Американската поддръжка за Кюрдистан силно отслабва обаче по време на ирано-иракската война, когато САЩ подкрепят Садам Хюсеин срещу режима в Иран. По-късно, когато Садам се превръща в категоричен враг за Америка, отново интересът на САЩ към Кюрдистан се повишава и може да се каже, че планът за независим Кюрдистан добива реални очертания. След свалянето на режима на Садам отначало САЩ настояват за запазване на териториалната цялост на Ирак при автономия на Кюрдистан. Тогава обаче, през 2003 г., американците все още смятат, че ще имат пълен контрол върху ситуацията в Близкия изток. Десетина години по-късно те вече са убедени, че изпускат каишката и дори по-лошо: няколко големи газово-петролни държави заплашват да се консолидират в орбитата на Иран. Затова кюрдската независима държава, която би се откъснала от Ирак, и то заедно с богатия на нефт Киркук, става изключително важна. След визитата на държавния секретар Джон Кери в Иракски Кюрдистан през юни 2014-а Масрур Барзани, който е син на президента Масуд Барзани и шеф на разузнаването и сигурността на Кюрдистан, казва за CNN: „Ирак е на етапа на пълния разкол и разпад и това е моментът, който кюрдският народ трябва да използва, за да реши своето бъдеще”. Властите в Иракски Кюрдистан вече се готвят за провеждането на референдум за независимост. Кюрдският въпрос е част от плана за дестабилизиране на региона, или по-скоро за насочване на дестабилизацията в определена посока – Иран. А по-късно при нужда и Турция може да бъде системно шантажирана. Иран има своите опасения, че един подкрепен от Америка Иракски Кюрдистан ще отключи засега спящите кюрдски клетки в иранската държава, а американските служби ще могат лесно да ги активират за антиправителствени действия в шиитската държава. Още повече, че болшинството от кюрдите са сунити. Американците изведоха военното си присъствие от Ирак, едно от най-важните неща, с които Обама се гордее, но практически САЩ не искат да приемат и няма да приемат един Ирак, който преминава на страната на Иран. Въдворената демокрация в Ирак позволи на шиитското мнозинство да дойде на власт, след като дълги години властваше сунитският режим на Садам Хюсеин, който се използваше от прозападните сунитски монархии в Персийския залив като военен отпор на иранската шиитска заплаха. В настоящия момент това е една от най-неприятните грижи на Държавния департамент. Накъде ще тръгне Ирак, оставен сам на себе си. Именно поради тази причина няма никакви съмнения, че Ирак изобщо ще бъде оставен сам на себе си. Хаосът там ще бъде драматично контролиран, докато не се стигне до раздробяване, което ще позволи използването на природните ресурси от САЩ през отделните териториални фракции, без да е възможно Ирак някога да се съвземе в своята цялост, а още по-малко да предприеме ходове на сближаване с Иран в някакъв неизвестен бъдещ период. Според иранския заместник-министър на външните работи Хосейн Амир Абдолахийан финансовата поддръжка, която САЩ оказват на сирийската опозиция, всъщност попада в ръцете на екстремистите в Ирак. По неговите думи групировката „Ислямска държава” е възникнала в Сирия с американска помощ, тя дори е обучавана от американски инструктори и изпълнява същата роля, както и в Сирия. В същото време израелският премиер Бенямин Нетаняху призовава САЩ да не подпомагат нито Иран, нито сунитите, а да стабилизират Ирак. Но странните и мимолетни приятелства на САЩ към другите части на света, възникващи при едни или други намерения, метафорично могат да се изразят с прословутата фраза на Хари Труман, който през юни 1948 г. казва: „Старият Джо Сталин ми харесва. Добро момче е, но е пленник на Политбюро. Той би се съгласил с определени неща, но те не му дават”. „Той би се съгласил с определени неща” е точното определение за избора на САЩ на политически партньори по света. Нищо друго няма значение освен „определени неща”, свързани изключително с американския национален и частен интерес.
Още с първите укази на временната американска администрация в Ирак на Пол Бремър след свалянето на Садам Хюсеин през 2003 г. практически са унищожени иракските въоръжени сили и партията БААС. Държавната машина е напълно сломена и в Ирак се установява нещо като племенен родово-общинен строй, където всяко племе си има своя армия, и в момента са налице около 700 политически движения, блокове, организации, групировки, съюзи и др., които се ръководят от собствените си настроения и собственото си въоръжение. Затова и днес на фона на действията на „Ислямска държава” иракската армия се проваля напълно, всъщност става дума за остатъци от армия, чиито бойци не желаят да воюват, дезертират и оставят техниката в ръцете на джихадистите. Шейх Раад Сулейман, който е в управленската администрация на град Рамади, откровено признава, че загубите на иракската армия се дължат на масово дезертьорство: „Офицерите и войниците изхвърлиха своите автомати и избягаха”. Освен бойците на „Ислямска държава” в Ирак е пълно с метежници, разни племенни опълчения, както и активисти на БААС, партията на Садам, офицери от армията и спецслужбите. Ръководството на тези метежници обаче е част от агентурната мрежа, която ЦРУ създава внимателно, за да бъдат „коригирани” антиамериканските действия на официалното правителство, тя включва и генерали от иракската армия и силите по сигурността. За масова „дебаасазация” американците силно настояват след свалянето на Садам, но вербуват някои от фигурите, които ще им бъдат полезни, особено от армията, силовите структури и службите. Шефът на Генералния щаб на американската армия генерал Мартин Демпси с огромна прямота казва, че Ал-Малики няма никакъв шанс да победи Халифата без външна военна помощ. На иракското правителство му е много трудно да отправи обвинение към САЩ, затова пък отправя обвинение към Саудитска Арабия, като казва, че тя финансира и подкрепя „Ислямска държава”. Саудитците безспорно имат пръст в изобретяването на групировката „Ислямска държава”, но нещата вече излизат от контрол. И особено след обявяването на Халифата отношението им се променя. Халиф означава не просто управител, а глава на всички мюсюлмани. Ал-Багдади претендира за титла, по-висока от краля на Саудитска Арабия, което вече е проблем. Саудитска Арабия отправя войски към границата на Ирак и негласно се договаря с Ирак, че ще покрива границата и част от иракската територия, за да може Нури ал-Малики да насочи целия си военен ресурс на фронта с Халифата. С този експеримент принц Бандар, който е отговорен за дълбоката трансформация на саудитската външна политика и който въвлича саудитите в редица авантюристични сделки и терористични мрежи, явно е минал границата на допустимото. И без това още от преди някои от идеите му са в силно противоречие с част от кралското семейство. Разпространяват се дори слухове, че принцът се бори с тежко отравяне.
В деня на избирането на новия президент на Ирак Фуад Масум на 24 юли ли 2014 г. във Вашингтон шефът на сенатската Комисия по международните въпроси Робърт Менендес призовава да се прекратят доставките на американско оръжие в Ирак без одобрението на Конгреса, защото то бива заграбвано от джихадистките банди. Американските медии съобщават, че от 7000 единици бронетехника, предадени на иракчаните, включително бронирани хамъри с пушки „Браунинг”, вече 1500 са в ръцете на терористите. Менендес настоява в свой доклад, че подкрепата на иракската власт може да се окаже опасна за националната сигурност на САЩ, тъй като в иракската армия вече са проникнали както сунитски екстремисти, така и поддържащи Иран шиитски бойци. Тоест САЩ оттеглят подкрепата си за сегашното правителство на Ирак, като съобщават и за прекратяване на военните доставки. Заедно с изявлението на Менендес интерес представлява и екстреното посещение на министъра на отбраната на Ирак Саадун ад-Дулейми в Москва няколко дни по-късно. Ад-Дулейми предава писмо от премиера Ал-Малики до президента Владимир Путин. В писмото се разяснява кризисната ситуация в Ирак и се моли за помощ и сближаване на отношенията между Багдад и Москва. Подобно посещение показва, че премиерът Ал-Малики добре схваща откъде идва заплахата за разчленяване на страната. Между двете събития – изявлението на Менедес и визитата на Ад-Дулейми, има видима пряка връзка. Министърът на отбраната на Ирак е приет от руския военен министър Сергей Шойгу и на същия ден, 27 юни 2014 г., е подписан договор за доставка на оръжие на стойност 1 милиард долара. Още през октомври 2012 г. Министерството на отбраната на Ирак купува от Русия военна техника и оръжия за около 4,2 милиарда долара. Общо за последните няколко години правителството на Ал-Малики изхарчва около 6 милиарда долара за военни покупки от Русия, което е крайно неприятно за американците. Разбира се, най-големият доставчик на военна техника и оръжие за Ирак остават САЩ, те имат договори с иракската държава за около 12 милиарда долара. Но през последните години Ирак сключва с Русия редица дългосрочни договори и се държи като традиционен съюзник на Русия. В същото време партията на Ал-Малики е в центъра на коалиция, която идва на власт по демократичен начин. Америка обикновено се „бори” за демокрация, но ако тази демокрация не обслужва интересите на САЩ, се прибягва до хунти и диктатори. Това някак обяснява казаното под сурдинка от американците, че ако иракският премиер подаде оставка, САЩ ще предприемат действия срещу „Ислямска държава”. Изобретяването на чудовището „Ислямска държава” за краткосрочни политически цели е безобразно престъпление и поставя въпроса: каква е същността на хегемона и може ли той да защитава цивилизационния модел, в който живеем.
Битките на Америка обикновено се оказват провали. По много причини. Най-основната причина е, че не можеш да захапеш целия свят. Но има и други причини. Самонадеяност, предизвикана от богатството и технологичната власт. Малкълм Гладуел (бивш репортер на „Вашингтон пост” и редактор в „Ню Йоркър”) в книгата си „Какво видя кучето” разказва трагикомични подробности около първата война на САЩ в Персийския залив. Тогава Военновъздушните сили на САЩ изпращат две ескадрили изтребители F-15 E „Страйк Игъл” с мисия да открият и унищожат ракетите „Скъд”, които Ирак изстрелва срещу Израел. Ракетите се изстрелват най-вече през нощта от багажниците на модифицирани камиони с ремаркета, които могат да се движат безшумно из пустинната зона с площ от хиляда квадратни километра, наречена „Кутията на „Скъд”. Планът е изтребителите да патрулират в „Кутията” от залез до изгрев. Когато някоя ракета „Скъд” излети, тя оставя диря в нощното небе. Тогава пилотът на изтребителя може да прелети до точката на изстрелване, като следва пътищата през пустинята, а след това да локализира мишената, използвайки най-модерната технология по онова време, а именно устройство за 4,6 милиона долара, наречено LANTIRN (Low Altitude Navigation and Infra-Red Targeting for Night), тоест Система за навигация при ниски височини и инфрачервено нощно прицелване. Системата може да прави инфрачервени снимки с висока резолюция от 7 километра височина. Колко му е да се открият тромавите камиони с ремаркета насред пустинята, които изстрелват вражеските ракети!!! Почти веднага след изпращането на изтребителите от бойното поле започват да пристигат доклади за свалени ракети „Скъд”. Командирите на операция „Пустинна буря” са възхитени и въодушевени. Малко след войната в базата на Военновъздушните сили „Нелис” се организира дори голямо изложение, на което са представени всички изтребители, участвали в „Пустинна буря”, като пред всеки от тях има малък плакет, разказващ какво е правил даденият самолет през войната. Ако човек събере колко общо са унищожените „Скъд” установки, би получил около 100 броя. Всички са напълно убедени в успешната операция, все пак са разполагали с камера за 4 милиона долара, която прави перфектни снимки. След известно време обаче ВВС назначават екип, който да определи ефективността на въздушните кампании по време на операция „Пустинна буря”. Всъщност екипът открива, че реалният неоспорим брой унищожени ракетни установки е нула. Проблемът е, че пилотите са действали в тъмното, където перцепцията за дълбочина е затруднена. Системата LANTIRN може да вижда в тъмното, но камерата работи единствено когато е насочена в правилната посока, а тя не е очевидна. Пилотът има само около 5 минути да намери целта си, защото след изстрелването иракчаните веднага се скриват в някои от многобройните канали по магистралата между Ирак и Йордания, а екранът, на който пилотът разчита, за да сканира цялата пустиня, е с диагонал само шест инча. „Все едно да караш по магистрала, докато гледаш през сламка – разказва генерал-майор Майк де Кюир, летял през войната на много мисии за лов на ракети „Скъд”. – Можехме да определим дали онова нещо долу е голям камион с колела, но от височина 6 километра не можеха да се разкрият повече подробности.” Следвоенният анализ показва, че мишените, уцелени от изтребителите, всъщност са били примамки, построени от иракчаните от стари камиони и резервни части за ракети. Другите уцелени обекти са цистерни с гориво по магистралата за Йордания. „Навън е нощ. Мислите си, че виждате нещо на сензора. Подготвяте оръжията. Бомбите излитат. Трудно е да кажете какво всъщност сте направили” – казва Бари Уотс, бивш полковник от ВВС, който е член на екипа, извършил анализа на войната в Залива. Тази история, подчертана от Малкълм Гладуел в книгата му „Какво видя кучето”, само изважда на показ сляпата увереност, с която САЩ действат, много често оставяйки след себе си хаос от политически стълкновения и купища трупове.