Изминаха шест десетилетия от събитията в Унгария, които повечето изследователи с основание наричат революционни. Всъщност, началото на големите социални преобразования в страната започва от коалиционното правителство, дошло на власт след края на Втората световна война, съставено от представители на три основни партии – дребните стопани, социалдемократите и комунистите. Предприемат се решителни стъпки за възстановяване на стопанската дейност: национализират се мините, четирите най-големи промишлени концерна, десетте най-големи банки, електроцентралите. Извършва се радикална аграрна реформа: собствеността върху земята се ограничава до 57 ха; около 650 000 малоимотни селски семейства получават обработваема земя. За туширане на инфлацията се извършва парична реформа. Местното самоуправление започва ефективно да поема функциите си, макар и под надзора на окупационните съветски части. Рязко падат случаите на произвол и саморазправа. Властта се радва на широка подкрепа.
Реформата в образователната система за първи път предоставя възможност на селските и работническите деца да се учат. В интелектуалния живот нахлува „свеж полъх“. Големият музикален деец Золтан Кодай става най-забележителният и уважаван организатор на културния живот. Откривателят на витамин С, нобеловият лауреат Алберт Сент-Дьорди, се заема с възстановяване на научната дейност. Радикално се променя структурата на собствеността и системата на управление. Всичките тези мерки на правителството са революционни по същество.
През 1948 г. настъпва събитие, което кардинално ще определи съдбата на Източна Европа за години напред: разривът между ръководствата на Съветския съюз и Титова Югославия. Последиците от този разрив обаче са твърде зловещи. В цяла Източна Европа започват масови чистки най-вече сред ръководствата на компартиите, националните фронтове, държавното управление. Ексцесиите на унгарските тайни служби (AVO) се считат за най-крайни. Многобройни смъртни присъди са издадени по късата процедура, вкл. на вътрешния министър Ласло Райк. Стотици са осъдени на различни срокове затвор, като експрезидентите Золтан Тилди и Арпад Сакошиц, социалдемократът Дьорд Марошан – заместник на Ракоши, комунистическия деец Янош Кадар и др. Заедно с редица други непопулярни мерки на властта, това води до отлив от политическата подкрепа, която работническите и селските маси и широки слоеве на интелигенцията дават на народнодемократичната власт след края на войната. Постигнатото през първите 3-4 следвоенни години започва да се руши.
След смъртта на Сталин през 1953 г. в Съветския съюз започва вътрешна борба за лидерство. Фундаменталните проблеми на по-нататъшното развитие остават на заден план. Догматичните постановки за неизбежна победа на социализма като по-прогресивен обществен строй се капсулират и издигат в абсолют. Отсъствието на авторитетен „вожд и учител“ обаче отприщва и тенденции за преосмисляне. Макар и плахо, започват да се чуват критики и преоценки на отделни практики в ръководствата на комунистическите партии и държави, включително и „отгоре“.
На среща в Москва със съветските ръководители Имре Наги остро критикува политиката на Матяш Ракоши, обвинява го, че е превърнал властта в „правителство в сянка“ на една „полицейска държава“. С подкрепата на съветското ръководство през юли 1953 г. Наги е избран за премиер. Програмата му предвижда радикални реформи като: намаляване цените на основни хранителни продукти; увеличаване делът от БВП за потребление; намаляване тежестите върху селските стопани, включително възможност за излизане от кооперативите; частична амнистия; закриване на лагерите за принудително задържане; толерантност към религиозните дела и т.н. На партиен конгрес през май 1954 г. Наги настоява за издигане на политическата роля на Националния фронт и за въвеждане на ограничена многопартийна система.
Втвърдяването на съветската линия през март 1955 г. довежда до отстраняването на Имре Наги от премиерския пост. Като че ли надделяват хардлайнерите и властта, основана върху полицейско насилие и терор. В такава обстановка зреят политически тенденции, които съвсем скоро ще доведат до събитията от октомври 1956 г. Съществена роля в тези процеси изиграва дискусионният клуб „Петьофи”. В него преобладават лявомислещи млади творци, които искат реформиране на социализма, настояват за разследване на репресивните практики. Около идеите на клуба се групират широки слоеве интелектуалци, общественото недоволство се трансформира в програма за активни реформи.
Подобрили, макар и незначително, жизненото си равнище и отърсили се веднъж от страха, унгарците не желаят връщане към предишните ограничения и репресивни практики. По внушение на Москва, Матяш Ракоши е принуден да реабилитира незаконно репресираните. Този акт окриля широката публика, защото потвърждава справедливостта на масовото недоволство. Засилва се натискът за необратимост на промените. Десетки хиляди се включват в траурното шествие в памет на група „червени“ генерали, екзекутирани от тайните служби. На 6 октомври, на церемонията за препогребване на екзекутирания комунистически министър Ласло Райк, дошлите да го изпратят вече са 200 хиляди, включително негови партийни другари. В редиците на управляващата комунистическа партия настъпва разединение. Все повече партийни членове се застъпват за обновление на социализма, други защитават статуквото и настояват за прикриване на вредните практики, трети се опасяват, че сляпата конфронтация може да доведе до реставрация на капитализма. Властта е неспособна да се справи с нарастващите политически и социални искания и започва да се пука по всичките си шевове.
Проф. Чавдар Добрев, който година преди това завършва висшето си образование в Будапеща, споделя, че предусещал събитията. В университета „Лоранд Йотвьош“ грешките на властта са обект на критики, които могат да се определят като дискусии за обновяване на социализма.
„В Будапеща разбрах, че движението на човешките ни съдби е някак объркано, че се нуждае от «ремонт», че за тези неща не трябва да се мълчи. Границите между желано и действително се бяха раздалечили опасно, което пречеше на развитието на живота. Очевидно беше, че в унгарската икономика се допускат съществени слабости, отприщи се и критиката върху тежката промишленост, на неуместното строителство на Сталинварош (техния Димитровград), на нарушения баланс между различните направления в икономическата сфера. В Съюза на писателите се дискутираха въпросите на човешката свобода, на истината и конфликтите в литературата; в драматични разговори се извършваше раздяла с догматичната естетика. За фокус на полемиката се приемаше националното своеобразие на унгарската духовност, че всяка национална култура си има собствени специфики, кристализирали в нейния исторически ход; че без изследване и обобщаване на унгарската участ няма как да се създава истинска литература и изкуство... Но не можех да предположа, че скоро ще се потърси решение в бунта и в масовите разстрели и бесилките…“
На 22 октомври студентските организации в Будапеща, Сегет и Дьор излизат с резолюция за солидарност с бунтовете в Полша и насрочват масова демонстрация за следващия ден. Отприщва се народното недоволство. Все повече унгарци се включват в протестите, вкл. работнически маси от Чепел и Уйпещ, от другите индустриални квартали на Будапеща и от провинцията. Наред с искането за възстановяване правителството на Имре Наги се издигат и антисъветски лозунги, за излизане на страната от Варшавския договор, призиви за сваляне на еднопартийната комунистическа власт. Стига се до въоръжени сблъсъци. Около 800 кадети от Военната академия „Петьофи“ – все синове на високопоставени правителствени, партийни и военни ръководители – се включват активно в бунта.
Исканията на унгарците от 1956 г. са дълбоко демократични по характер и социални в своята същност. Проектът за компромисно решение на унгарския въпрос, огласен на 6.11.1956 г. и приет с незначителни поправки от представители на Работническия съвет на Голяма Будапеща, Унгарското демократично движение за независимост, партия „Петьофи“, Революционния съвет на интелигенцията, Социалдемократическата партия и Независимата партия на дребните стопани, отхвърля всякакви опити за реставрация на капитализма, гарантира реформите, осъществени след 1945 г., социалистическата ориентация на страната, както и стратегическите интереси на Съветския съюз.
По такъв начин унгарците се обявяват за продължаване на революционните промени, осъществени след края на Втората световна война, но прекъснати от режима на Ракоши. Всъщност през октомври 1956 г. унгарците се противопоставят на наложения от режима след 1948 г. и отново през 1955 г. контрареволюционен обрат в обществените отношения, даващ власт на новата бюрократична върхушка и препятстващ движението към ново общество – социално ориентирано и с унгарска национална специфика. Както подчертава един от авторите на проекта, професорът по правни науки и социология Ищван Бибо (впоследствие министър без портфейл във второто правителство на Имре Наги), „Младежта, работничеството и войнишките маси, които извършиха революцията, в най-голямата си част са привърженици на социализма. Онова, което категорично искаха да отхвърлят, не е социалистическата ориентация, а потисническата бюрократична диктатура“.
В хода на събитията се създават работнически съвети, които възстановят реда и стопанската дейност. Оказва се (както и в Чехословакия през 1968 г.), че промишлените предприятия могат да работят без директен партиен надзор, без апарат за насилие и пак да останат социалистически. Нещо повече, именно отсъствието на бюрократични и други подобни пречки води до рязко повишаване на производителността и доходите на работниците. В това няма нищо необичайно. Историята на човешката цивилизация недвусмислено потвърждава, че тласък на производителните сили и прогрес на обществото е възможен само когато свободният човек твори в условията на свободно избрани демократични институции.
Споделям констатацията на Ищван Бибо, че измежду многото причини, поради които Унгарската революция бе потъпкана, главната беше волята на унгарците да постигнат общество, „което обвързва социалистическите завоевания с гаранциите на институциите на свободата”. А такова общество би станало „насърчителен пример за подражание” не само в Източна Европа и Съветския съюз, но и в Западна Европа и по целия свят.
Днес, шест десетилетия след събитията, би било увлечение в антиисторизъм да о(б)съждаме основанията на съветското ръководство начело с Никита Хрушчов да даде съгласие за военна интервенция в Унгария. Последиците от това решение обаче се оказват фатални за демократичните сили в Европа и в света. Засилват се антируските настроения, спират опитите за реформиране на съветския модел, внася се разнобой сред демократично мислещите интелектуалци в Европа, провокират се протестни реакции на именити западни представители на културата, настъпва криза и разкол сред европейската левица. Консумираната вина с бруталното потъпкване на унгарската революция продължава да тежи.
Репресиите се изсипват най-вече върху ляво ориентирани унгарци, социалисти, ръководители на компартията, които са вярвали и продължават да вярват, че социализмът може да бъде само и единствено демократичен. Смъртни присъди получават Имре Наги (министър-председател), Пал Малетер (министър на отбраната), Йожеф Силади (началник на кабинета на премиера), Миклош Димеш (журналист), Геза Лошонци (министър, умира в затвора). На дългогодишни срокове затвор са осъдени Михай Фаркаш (бивш министър на отбраната и член на Политическия комитет на УКП), Шандор Харасти (журналист, главен редактор на в. „Непсабадшаг“), Миклош Вашархей (журналист, прессекретар на Имре Наги), Дьорд Фазекаш (журналист, съветник на Имре Наги), Ференц Яноши (генерал), Шандор Копачи (директор на полицията в Будапеща), Ференц Донат (икономист, член на провинциален комитет на УКП), писатели комунисти като Тибор Дери и Дюла Хай.
Но в пепелищата на пожара унгарците защитават правото си на национално достойнство и на практика постигат относителна независимост. Както през 1848-1849 г., така и през 1956 г. унгарската революция успява да издигне и защити национални и общочовешки ценности, които не могат да бъдат пренебрегвани в дългосрочен план. Суровите репресии скоро са последвани от опити за прагматични реформи. Допуска се частична изява на частната инициатива и предприемачеството в рамките на плановото стопанство. Предпазливо, но настоятелно започва да се осъществява полунезависима политика в рамките на съветската система.
Скоро след политическата промяна от 1989 г., надеждите на унгарците за развитие, основано на националните ценности и социален възход, се оказват попарени. Вярата им, че повече и по-свободни възможности в едно по-отворено общество ще им донесат повече просперитет, се оказва измамна. Страната се деиндустриализира. Разстоянието между най-горните и най-долните слоеве нараства. Разклащат се традициите, разлага се моралът, разбива се нацията. Унгарците започват да разбират, че налаганите отвън демокрация и пазарна икономика са капан, зад който се прикрива суспендирането на демокрацията и ликвидирането на пазара от робуващите на неолиберализма властващи елити. През значителен период от прехода, на власт в страната присъстват партии от социалдемократически тип, които гледат през розови очила на този заробващ процес.
Но както често става в историята, в критични ситуации се раждат сили и се формулират конструктивни решения, обединяващи нацията за решителни действия. Обратът към национално ориентирана политика се свързва с името на Виктор Орбан. Но в непосредственото му обкръжение се откроява кохорта от способни администратори – негови връстници и такива от по-старото поколение – като Шандор Пинтер, Янош Мартони, Михай Варга, Дьорд Матолчи, Тибор Наврачич, Петер Сийярто, Жужа Хегедюш, Ласло Кьовер, Янош Лазар, Андраш Дончев (който е с български корен) и други, които споделят разбирането и необходимостта Унгария да отстоява националноотговорна политика. Така че на Орбан следва да се гледа като на събирателно име от значителен брой талантливи дейци, които заемат важни постове в държавното управление и администрацията.
Под ръководството на Орбан се разработи програма за икономическо възраждане. Успехите на „орбаномиката“, както наричат стратегията на правителството, се състои в прехвърляне на пари от частния към публичния сектор и потребителите. Този подход води до намаляване на бюджетния дефицит и до растеж, който е следствие от развитие, а не от „спекулации с хартии“. Мерките включват налагане на принуда: на енергийните компании – да намалят сметките на потребителите; на телекомуникационните, енергийните компании и на големите търговски вериги – „кризисен данък“; банките се облагат с най-големия в Европа банков данък; свързаните с големите чуждестранни банки и застрахователни компании частни пенсионни фондове ефективно се национализират. Тоест мерките се налагат главно в сектори, в които чуждестранните корпорации са водещи.
Другите реформи на правителството в общи линии са в унисон с тези на Евросъюза, като намаляване на преките данъци, въвеждане на плоско корпоративно и подоходно облагане. За сметка на това се вдигат индиректните данъци като ДДС, акцизите и специалните данъци. Този подход подпомага реалния сектор на икономиката, най-вече износа, за сметка на финансовия сектор. Ако направим сравнение със страните-членки от Южна Европа, които като по учебник следват предписанията на експерти от Европейската комисия и отвъд океана, те продължават да са в спиралата на рецесията, докато Унгария определено излиза от кризата. Реформите са правилни от гледна точна на унгарския интерес. Недоволни са чуждестранните корпорации, ориентирани към вътрешния пазар, докато външните инвеститори, чието производство отива главно за износ, са удовлетворени. Справка – автомобилостроителният и електронният сектор.
Националноотговорна е и политиката на правителството за преодоляване на демографската криза. От 1 януари 2016 г. законодателно са приети мерки за насърчаване на раждаемостта. Младите семейства, които поемат ангажимент да родят и отгледат три деца, получават държавна помощ в размер на 64 хиляди евро, половината от която е безвъзмездна (подарък), а другата половина – с банкова лихва до 3%.
Всичките тези мерки на правителството на Виктор Орбан са революционни по същество. Те отразяват несъкрушимия дух на унгарския народ, съхранил се и устоял във вековните борби срещу опитите да бъде похитен и разкъсан от европейските империи, присвоили си правото да се разпореждат със съдбините на по-малките народи. Тези мерки съдържат в себе си неувяхващия стремеж за отстояване на унгарския национален интерес, характерни и за героичната съпротива през ХVII век на князете Тьокьоли, Ракоци и др. срещу Хабсбургското господство; и за революцията от 1848-1849 г. под ръководството на Лайош Кошут; и за Първата унгарска република от 1918 г. на социалдемократа граф Михай Карой; и за революцията от 1956 г.; и за последвалото управление на Янош Кадар с успешните пробиви към полунезависима политика в рамките на съветската система; независимо от различията в подходите и формите на съответните политики през различните исторически периоди!
Не случайно сегашната унгарска политика не се нрави на официален Брюксел и от години премиерът Виктор Орбан е дамгосван като „черна овца”. Парадоксалното е, че в увличането си по двойни стандарти чиновниците от Брюксел често изпадат в гротескни противоречия. Политиката на Орбан била недемократична, понеже интересите на мнозинството унгарци не съвпадали с тези на едрия капитал; Орбан действал непазарно, защото искал банките, енергийните предприятия и др. да работят по непазарни принципи в пазарна среда; Орбан бил популист, защото не искал унгарците да бъдат ограбвани от чуждите монополи; Орбан бил антиевропеец, защото държал на традициите и националната специфика на унгарците, дали значителен принос на европейската култура, наука и технологии.
Връх на брюкселския гняв са резултатите от неотдавна проведения референдум, на който 98% от участвалите, или 3 282 723 унгарци, отговориха с „НЕ” на диктата на Брюксел да разселва в страната им лица, които не са унгарски граждани, без съгласието на унгарския парламент! Считам обаче, че най-значителният принос на правителството на Виктор Орбан е в разработването на алтернативна стратегия в случай на разпад на Евросъюза в сегашния му вид, което се очертава все по-вероятно в светлината на нарастващите противоречия между старите (бивши колониални държави) и новите страни-членки, включително и по повод на мигрантската криза. Можем да се запитаме дали сегашният унгарски „насърчителен пример за подражание“ – успешното отхвърляне на господстващия модел на Брюксел, – няма да мотивира, както през 1956 г., и други страни-членки към национално ориентирана политика?
Както и дали революцията от 1956 г. намира своето естествено продължение при условията на оформящите се днес нови геополитически дадености?