Дали в Брюксел четат Гогол? Едва ли. Макар в институциите да шетат предимно мъртви души. Да бяха го чели, щяха да разберат себе си. Сигурно щяха да се замислят и над опасната игра, която Евросъюзът играе в Украйна. Отначало всяка революция е карнавал. Преобразяване. Хората напускат традиционните си роли. Копнеят за други. На Евромайдана още в първите дни шетаха разни фолклорни персонажи. Националисти, нахлупили бандеровски фуражки от Втората световна, агитки, развели флага на анархиста Махно от Гражданската, робокопи с щитове и наколенки. Но пресфотографите най-обикнаха мустакатите тарасбулбовци, често продавачи на национални флагчета, каски и прочее протестни аксесоари. А Булба е не просто най-популярната рожба на Гогол. Той е знак. Да си припомним романа. Тарас Булба е казашки полковник, запорожец, въплъщение на украинщината. Има двама синове, Андрий и Осип. Като всеки казак воюва с турците на юг и с поляците на запад. При един от походите синът му Андрий се влюбва в неустоима полякиня и предава баща си. „Отечеството е това, за което копнее душата ни. Моето отечество си ти”, коленичи той пред изтънчената европейка. И предава запорожците. Следват кръвопролития до паметната сцена, когато сам бащата скроява примамка на блудния син и с думите „Аз те родих, аз ще те убия”, му тегли куршума от упор. Андрий умира с името на полякинята на уста. Но усмихнатите Булби отдавна изчезнаха от Майдана. Останаха робокопите с маски и бухалки.
ЗАВРЪЗКАТА
В новата украинска драма Русия е стожер на статуквото, а Евросъюзът е в ролята на изящната полякиня. Той е онова, „за което копнее душата” на 44% от украинците. В страната няма евроконсeнсус, нито дори мнозинство. Но в Западна Украйна мнозина имат ЕС за „отечество” като хипнотизирания Андрий. Милионите украински емигранти в Германия пращат в родината пари и снимки. До ноември 2013-а самият ЕС не отваряше дума за пари. Нито дори за падане на визите. Камо ли да посочи времеви хоризонт за пълноправно членство. Договорът за асоцииране предвиждаше замразяване на доходите, падане на митническите ограничения пред европейските стоки и адаптиране на украинската икономика към евростандартите. Болезнена процедура. За целта Янукович поиска 160 милиарда помощ. Брюксел му обеща символичен милиард. Сиреч гарантира на Киев правото да ближе сладолед зад стъкло. Противно на внушението Янукович не отказа да подпише споразумението от любов към Москва. Той нямаше избор. В първоначалния си вариант документът обричаше на закриване украинската индустрия. А стоките на субсидираното европейско земеделие нямаше да оставят никакъв шанс на местната агрикултура. Затова пък заигравките на Янукович с Брюксел увредиха диалога му с Кремъл и събудиха свръхочаквания у местните евроентусиасти.
Флиртът на Украйна с ЕС бе рожба на три амбиции. Стремежът на Янукович да се еманципира частично от Москва в навечерието на президентските избори. Да накара Брюксел и Кремъл да наддават за подписа му. Меракът на Германия и Полша да си отворят пространство за икономическа експанзия на изток. И взривоопасната полска носталгия по времената на Жечпосполита (1569-1795), когато Варшава, Лвов, Киев и Вилнюс са в една държава. Трите амбиции, пакетирани в брюкселска фразеология, се разбиват в скалите на една геополитическа реалност: икономическата симбиоза на Украйна и Русия и над 8,3 милиона етнически руснаци от общо 44,6-милионното население на страната. Без да броим рускоезичните украинци, които са просто половината от населението.
Ако бяха чели Гогол, еврократите нямаше да заемат изкусителните пози на полската красавица, която замаяла главата на клетия Андрий Булба. Нито да подкрепят въоръжения метеж в Киев, подлъгани от мрачното безмълвие на Изтока. Играта е взривоопасна. С реален риск от гражданска война, разпад на страната и сблъсък на Запада с Русия. Но днес вече е късно. Демокрацията дерайлира, а руските части тихомълком овладяха Крим.
От неприличното предложение на ЕС към Украйна всички излязоха губещи. Русия, защото се провали планът й за възкресение на старата империя като единно икономическо пространство. ЕС, защото се сдоби с конфликт на своите граници, който ще отприщи емиграционни потоци и чието гасене ще гълта милиарди. Но, разбира се, най-вече Украйна, която трудно ще съхрани единството си, а цената на историческата турбуленция ще платят гражданите. В Киев някои още носят цветя на Майдана, отдават почит на „Небесната сотня”, както PR машината нарече 82-мата загинали (бунтовници и полицаи) в последните улични сражения. Други си правят селфита пред димящите барикади. Трети нехайно се разхождат из Межигорие, кичозната резиденция на бившия президент Янукович, която с нещо напомня двойствеността на самата Украйна: псевдоримски каменни основи, преминаващи в дървена хижа. Но антрактът е само за гражданите. Зад кулисите се структурира новата власт. ЕС едва сега осъзнава поразиите от разтрогнатия годеж. Обещава нов. След изборите. Или там някъде. Събира пари за продънения бюджет на Украйна. Обещава 11 милиарда. Но Киев иска 35. Поне на първо време. А после? Ефектът от флирта и разтурения годеж на Европа с Украйна е събуждане не дремещите бесове от Лвов чак до Запорожието. В интернет националисти хомофоби разпространяват плакат с армията на митичния Махно и нов лозунг: „Те се бориха за свобода, не за толерастия”. В Западна Украйна демонтират статуи на Ленин, а скулптурните ателиета ваят паметници на Бандера. За същите пиедестали. На изток обличат червеноармейските униформи на дядовците си, раздават ветерански георгиевски лентички. В Лвов разнасят портрета на Роман Шухевич, командира на батальона Нахтигал, изтребил местните евреи. Дори Гогол не е подминат от революцията. Проруски настроен и май недостоен за новите учебници според нискочелите и недочелите националисти.
Кой ще бъде новият силен човек в Киев? На вълната на еуфорията български медии сравниха Юлия Тимошенко с Жана д’Арк. Възнесоха Газовата принцеса до Орлеанската дева! Но множеството на Майдана я слушаше без ентусиазъм. Иконографичната Юлия, коронясана с неизменната плитка, не прецизира амбицииите си. Едно е сигурно: че ги има. Само тя не е нон грата в Кремъл. Кличко е бита карта. Боксьорът, изглежда, научи за своя сметка, че политиката е юмручен бой без ръкавици. И без правила. В очите на майдановските щурмоваци той е съглашател. Всеки път когато Виталий редом с очилатия Яценюк от „Баткивщина” договаряше отстъпки от властите, щитоносците намираха начин да подпалят улицата. Премиерът Яценюк е лишен от харизма, картонен герой, затова и фаворит на Вашингтон за поста, както разбрахме от записания разговор между висши американски дипломати, чиято автентичност Виктория Нюланд (секретар по въпросите на Евразия) потвърди с извинението си. Но кой управлява „революционните отряди”? Националистът Тягнибок с фолкризата на шевици под сакото и популисткото ораторско тремоло?! Не. Той също е аут барабар с колегите си от старата Рада. Сраженията са стихията на екстремистите. Най-силни от битките излязоха неонацистите от Десния сектор, които погазиха всички примирия и катализираха събитията. Новият вътрешен министър Аваков побърза да им обещае висок пост в министерството. Водачът им Дмитрий Ярош е убеден в неизбежността на войната с Русия и раздава интервюта с фуражката на украински колаборационист от Втората световна. Мнозина от хората му са въоръжени и трудно ще върнат цевите си. Ще успеят ли традиционните политици да овладеят събудените демони? Едва ли. В Украйна атаманската традиция е жива и централната власт вече е поставена под въпрос. Тук „меката сила” е празна дума. Да си припомним пак Гогол: „Булба сякаш надушваше къде избухва възмущението и като сняг се посипваше изведнъж на главите на местните, яхнал коня си, с думите: „Е, деца, казвайте кого и за какво трябва да бием?”. Днес само конят е заменен с возила.
ЗАЛОГЪТ
Вече казахме, че от катастрофата на Източното партньорство на ЕС всички излизат губещи. Но има и един голям победител: Съединените щати, които инструментализираха брюкселската недалновидност. С Полша в ролята на Троянския кон. Известни са думите на Збигнев Бжежински, че без Украйна руската суперсила не може да се възкреси. Путин едва ли би го оспорил. Турбуленциите в Киев и националистическото ликуване в Западна Украйна слагат край на амбицията на Кремъл за интеграция на постсъветското пространство. Западна Украйна е безвъзвратно загубена. Централната власт заяви проевропейски курс. Брюксел ще праща тройки за преговори, ще събира милиарди, ще раздава напътствия. Киев вече е негова грижа.
Следващият ход на украинската драма също е проблем на съседите, не и за Вашингтон. В обявилия независимост Крим местното татарско малцинство (245 000 души), някога депортирано от Сталин, се кълне в лоялност към Киев и минира терена. Всеки натиск над татарите на полуострова рискува да събуди сепаратистки настроения чак край Волга, в Татарстан, и така да подпали и бездруго тлеещия Кавказ. Путин побърза да угаси огъня със съвместна декларация с турския премиер Ердоган, който има претенцията да е техен покровител.
А Европа? В случай на разпад Европа ще се сдобие с огромно Косово в Западна Украйна, което е неспособна да издържа, но ще бъде принудена да подкрепя. Тук отново печеливша ще е американската компания „Шеврон”, която сключи договор за проучване и добив на шистов газ още с Янукович. Шистите са единственият шанс за частична енергийна независимост на региона и политиката вероятно ще зачеркне екологичните тревоги. В Украйна недоволството от олигархията изкара хората на улицата. Европа бе само символът и поводът. Дори Изтокът не подкрепи клептократичния клан на Янукович, което предопредели рухването му. Москва остана безпомощен зрител в първо действие, но игра ва банк след последните фойерверки в Сочи. Очерта червената линия на евроамериканската експанзия на изток. Четвърт век след падането на Берлинската стена тя възкръсва в нещо като Днепърски вал, условна граница между Евразия и Евроландия. А с „революцията” в Киев се случва същото като с Арабската пролет: манипулацията изражда информацията, екстремистите конфискуват революцията, а демократичните щения се оказват само алиби и лост на геополитиката.
© Profimedia/Corbis