Удушената модерност

На 14 май 1925 г. в Софийския окръжен съд се гледа углавно дело №249 на Трети углавен отдел по Закона за защита на държавата. В онзи момент гражданската война в България бушува с пълна сила. Две години по-рано десницата и военните свалят с преврат законно избраното правителство на БЗНС. Премиерът Александър Стамболийски е убит, същата трагична участ застига и други видни фигури на земеделското движение. През септември 1923 г. БКП, след като по време на преврата е заявила неутралитет, решава да вдигне въстание. Въстанието е смазано, лидерите му бягат в чужбина, но напрежението не стихва. Тъкмо обратното. На 16 април военната организация на БКП извършва атентат в „Света Неделя”. Поставената цел – да бъде унищожен с един удар управляващият елит – не е постигната. Никой от управляващите не загива, но под развалините на взривената църква остават 134 души, няколко десетки умират по-късно от раните си. Атентатът дава отличен повод на правителството да се разправи веднъж завинаги не само с БКП, но и с особено активните поддръжници на левите идеи, както и с тези, които са критично настроени към превратаджиите. Именно в тази обстановка на развихрил се „бял терор” се гледа и споменатото углавно дело №249.

Необичайна е личността на подсъдимия. Той не е нито комунист, нито анархист, нито земеделец, нито какъвто и да било друг „смутител на реда”, „терорист” или „бунтовник”. Той е поет, критик, преводач, художник, издател. И го съдят не за подготвян атентат или въстание. Съдят го заради една поема. Поемата се нарича „Септември”. Вдъхновена е от Септемврийското въстание и е отпечатана в списанието на поета „Пламък” през 1924 г. Малко след излизането на броя списанието е спряно, а в началото на 1925 г. срещу автора на творбата е образувано углавно дело заради „насаждане на класова омраза”. Преди насроченото за 14 май съдебно заседание подсъдимият получава обещания за подкрепа от различни хора на изкуството. Всички те изразяват искрено възмущение от подобен абсурд: да бъде съден един автор – и то какъв! – заради художествено произведение. Под различни предлози обаче нито един от възмутените така и не пристига в сградата на съда. Закъснява дори и адвокатът. В крайна сметка постановената от съда присъда е 1 година затвор и парична глоба. На поета е позволено да се прибере вкъщи до влизането на присъдата в сила. На следващия ден проправителственият вестник „Утро” излиза със заглавието „Осъден провокатор за насаждане на класова омраза с поемата „Септември”. Сутринта на 15 май на вратата на автора на „Септември” се звъни. Един агент на Обществената безопасност (така се нарича тайната полиция тогава) любезно му съобщава, че трябва да дойде с него за кратка справка. Не, не е необходимо да взема никакъв багаж, защото най-късно до няколко часа ще се прибере. И Гео Милев тръгва…
Гео Милев тръгва на училище едва петгодишен. Сам настоява за това. На тази възраст вече чете, пише и рисува. Има само едно нещо, което нито тогава, нито по-късно го вълнува – спортните занимания. Книжарят Милю Касабов, бащата на малкия Георги, държи децата му да се развиват както духовно, така и физически. Затова купува специален лост, който монтира в къщата в Стара Загора. Георги не проявява никакъв интерес към въпросното съоръжение. Предпочита да чете и да рисува. Не след дълго си събира собствена библиотека. Книгите от нея раздава на съседските деца, като строго държи за връщането им навреме. Освен това препитва децата, за да се убеди, че наистина са прочели взетите книги. По-късно Гео организира и домашни театрални представления, като е едновременно режисьор и изпълнител на главните роли. Когато е на 11 години, списание „Славейче” помества за първи път негова рисунка, а на следващата година отпечатва и негово стихотворение. Тогава близките на момчето са убедени, че то ще стане художник. Когато е на 12, баща му го завежда в София, за да посетят Националната художествена изложба. Гео стои с часове пред платната в продължение на няколко дни. Милю Касабов забелязва, че синът му съвсем не харесва всичко, което вижда. Тъкмо обратното, независимо от крехката си възраст той убедено дава воля и на критиките си по отношение на някои картини.

В гимназията Гео продължава да рисува, но една друга страст започва да измества тези му занимания – поезията. Той не е от учениците с най-високи бележки, защото предпочита да се занимава с доста други неща извън подготовката на уроците. Съставя ръкописни вестничета, в които „помества” свои стихове, рисунки, карикатури. Вече знаеотлично френски и руски, затова слага и преводи. През последната година в гимназията Гео изоставя вестничетата, които вече му се струват „хлапашка, несериозна работа”, и започва да съставя сборници, посветени на изкуството. В приятелската му компания за известно време попада и Марко Фридман, който ще стане един от организаторите на атентата в „Света Неделя”. Гео не го харесва особено. Намира стиховете му за посредствени и без колебание му съобщава оценката си.

През 1911 г. 16-годишният Георги завършва старозагорската гимназия и става студент в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Родителите, които винаги са подкрепяли интелектуалните и артистичните изяви на сина си, никак не са убедени, че той ще успее да се справи самичък в чисто битов план. Затова с него за София заминават баба му Гена и сестра му Евгения. Георги учи в Историко-филологическия факултет и непрекъснато води роднините си на изложби, спектакли, концерти. Разказва им надълго и нашироко за новите си приятели – Дебелянов, Лилиев, Подвързачов. Най-големият му кумир по това време е Яворов и младият студент не спира да говори за него. Гео изживява мъчително вестта за смъртта на Пенчо Славейков. За младежа Славейков е олицетворение на всичко модерно и напредничаво не само в литературата, но и изобщо в българската действителност. В продължение на дни Георги не говори с близките си, почти не се храни, а когато баба Гена се опитва да го разведри, той ядосан се провиква: „Сто баби като тебе да са умрели само Пенчо да е жив!”.

На следващата година Гео Милев вече е студент във Философския факултет на Лайпцигския университет. Месеците преди заминаването му са посветени на усиленото изучаване на немски език. В Лайпциг Георги живее много скромно, използвайки издръжката, осигурена от баща му, основно за книги. След време Милю Касабов ще напише, че синът му се е върнал от Германия със сандъци, претъпкани с книги. Гео Милев посещава редовно всички лекции и подробно разказва впечатленията си от следването в писмата до приятелите си Димчо Дебелянов и Николай Лилиев. Започва да сътрудничи с преводи на списание „Борба”, издавано от марксиста Георги Бакалов. Започва и своя поредица в списание „Листопад”, озаглавена „Литературни писма от Германия”. През 1914 г. Гео Милев заминава за Англия, като основната му цел е да научи перфектно английски и да се запознае с модерната английска поезия. Установява се в един лондонски пансион и започва да следи с огромен интерес културния живот в британската столица. Скоро обаче писмата до баща му се изпълват с критични бележки: „Лондон вече съм го обиколил почти целия. Впечатленията ми: ужас, Америка! Трясък, спекула, хлад, студ... Завчера бяхме на концерт голям, но няма смисъл човек да ходи на английски концерти. Вятър! Няма свят вън от Стария свят, вън от континента. И колкото повече се отдалечава човек от него, толкова по-замирисва на „американизъм”. Как ли намират тия хора смисъл в живота си – пуст и лишен от всякаква култура. Колкото можех да разбера, досега модерна поезия, за която говоря аз, в Англия не съществува”. По същия критичен начин 19-годишният българин се отнася и към университетския живот: „Английският университет е съвсем проста, повърхностна работа и студентството ми ще бъде само за лице – както е било впрочем в Германия”. На опитите на баща му да го пренасочи към някои специалности, които, макар и далеч от хуманитаристиката, биха дали повече възможности за добре платена работа в бъдеще, Гео Милев ядосано отговаря: „Колкото до следването ми в търговски училища, по финанси, дипломация и прочие – то хич няма да го бъде, ами да не си пилеем акъла по тези работи. Мен ми омръзна да слушам тези глупави и суетни литературни истории – та финанси ли ще седна да следвам: наука за хора без ум, без съвест, без душа, хора американци!... Че накрая ме пращаш да ставам и журналист: хайде де! Ний се мислим за апостоли, а ти ме тъкмиш за фарисей... Стига толкова!”. Лондонският престой на Гео Милев съвпада с началото на Първата световна война. 19-годишният младеж подобно на повечето си връстници в Европа най-напред е настроен силно милитаристично. В съзвучие с преобладаващите на Стария континент настроения и той смята, че войната изважда най-хубавото от човешкия характер, че освобождава индивида от тегобите на скучното ежедневие и го благославя с възможността да умре геройски за родината. В Англия обаче Гео Милев за кратко време се превръща в убеден пацифист. И е крайно възмутен от позицията по отношение на войната на любимия си немски поет Рихард Демел, за когото пише дисертация. Ето какво казва за него: „Рихард Демел – нещо невероятно, 51-годишен дъртак, отишъл доброволец!... Отива днес доброволец да се бие с Франция, да опустошава Белгия, да прокужда Верхарна в чужбина бежанец... Може би случайност, но във всеки случай катастрофа на една голяма душа”. Все пак винаги склонният към крайни изказвания Гео Милев добавя самокритично: „Спомням си, че миналата година и аз се бях разфучал с един такъв патриотизъм”. След тримесечен престой в британската столица българинът се завръща в Германия, за да завърши дисертацията си. Предава я на 18 юли 1915 г. Малко по-късно му я връщат за доработване. Вместо да я доработи, Гео решава да се върне в България. Това става малко преди България да се включи в Първата световна война на страната на водената от Германия коалиция. Последното, от което се интересува Гео Милев обаче, е войната. В началото на 1916 г. издава под псевдоним своето „Ръководство за изучаване на немски език без учител”. Малко след това събира в Стара Загора любителска трупа, с която поставя пиесата „Едип цар”. Само дето актуалната световна обстановка в никакъв случай не благоприятства подобни занимания. Войната, за която всички в началото си мислят, че няма да продължи повече от няколко месеца, се затяга. Очертаващите се продължителни военни действия изискват в месомелачката да бъдат хвърляни все повече и повече млади хора. На 16 март 1916 г. призовка получава и Георги Милев Касабов. Зачислен е в Пета пехотна рота на Школата за запасни офицери. Суровите условия на казармения живот никак не се харесват на 21-годишния интелектуалец. Нещо повече, той не прави никакви опити да се нагоди към тях. Стремежът му е да се държи така, все едно нищо особено не се е променило в живота му. Това, разбира се, му спечелва неприязънта на началниците, които постоянно го наказват. На Гео обаче не му пука особено. Дори и в школата, на ръба на унищожението, той е открил нещо интересно, с което да се занимава. Три месеца след постъпването си вече е готов със съставянето на „Немско-български речник”. Междувременно непрекъснато чете литературната периодика и преписва в бележниците си стихотворения, които са му направили особено силно впечатление. Интересното е, че поетичните творби се редуват с подробни описания на наказанията, които е получавал Гео от началниците си. И не е особена изненада фактът, че в края на обучението в школата той така и не получава офицерски чин. По време на целия си престой тук предпочита да чете Пшибишевски, Ницше, Верхарн, вместо да зубри военни ръководства. В края на септември 1916 г. е изпратен на Дойранския фронт с чин старши подофицер. И тук се оказва, че знаенето на езици е от полза. Когато командирът на 34-ти пехотен Троянски полк разбира, че новият подофицер владее отлично немски, френски и английски, не го праща на предните линии, а го оставя в щаба, за да разпитва пленници. В началото на 1917 г. в района, където е Гео, германците издълбават изкуствена пещера. В нея разполагат сложна апаратура за подслушване на телефоните на противника. Знаещият езици подофицер веднага е изпратен там. За съществуването на този обект обаче скоро разбират и противниците, които започват да го обстрелват целенасочено. На 29 април 1917 г. един снаряд избухва точно пред входа на пещерата. Всички войници са избити, а между труповете санитарите откриват едва дишащия Гео – тежко ранен в главата, с разбита челна кост и без едно око. Ето какво ще разкаже по-късно братовчедът на майка му д-р Градецки за първото си впечатление, когато е видял ранения: „Връзвал съм и оперирал хиляди рани, но като видях раната на Гео, припаднах”. Следват месеци на продължително и болезнено лечение – най-напред във военната болница в Скопие, а после и в Александровска в София. Има две неща, които крепят трудно възстановяващия се Гео през този период. Първо, успява да убеди баща си да създаде издателство „Везни”. Основните идеи за това какви заглавия да се публикуват са на сина, но без парите на Милю Касабов нищо не би могло да стане. А Гео Милев е последният човек, който би се съгласил да издава книги единствено в името на печалбата. Според Гео Милев издателството трябва да публикува само стойностна литература без никакви компромиси. Тази високоблагородна цел, естествено, се сблъсква с пазарните реалности. Но Гео не мисли особено много за това. Други неща занимават съзнанието му, при това не само такива, свързани с литературата. В края на 1917 г. приятелят му Николай Лилиев го запознава с Мила Керанова. Гео се влюбва до безпаметство в четири години по-голямата от него актриса. Тя също е впечатлена от интелигентния и буен младеж. Месец след запознанството двамата вече живеят заедно. Когато в началото на 1918 г. Гео Милев заминава за Берлин, за да продължи лечението си, Мила тръгва с него. В Германия преживява 11 тежки операции на черепа и окото. През всичкото това време кореспондира усилено с баща си. В писмата му няма почти нищо за лечението и нетърпимите болки. Гео Милев се вълнува единствено от това как върви издателство „Везни”. Независимо от огромния недоимък на военновременните условия младият човек настоява всички книги да се печатат на най-хубавата хартия, да се привличат най-добрите преводачи, на които да се плащат най-високите хонорари. Изискванията са толкова сурови, че практичният Милю Касабов, който е влюбен в първородния си син и не може да му откаже нищо, започва да изнемогва финансово. На всичкото отгоре разбира, че Гео има и нова идея – да издава списание. Тази идея не предвещава нищо хубаво за финансовото състояние на семейството. Милю Касабов има и още една грижа. Макар че синът упорито мълчи за любовните си вълнения, бащата вече е разбрал за връзката с Мила. И не е никак доволен от избора на Гео. Първо, той все още се лекува. Второ, намерението му да се издържа с издаване на високохудожествени книги и авангардно списание звучи крайно наивно. Трето, избраницата е с четири години по-голяма. Четвърто, професията й е крайно смущаваща. В онези години за патриархално настроените българи, какъвто е Милю Касабов, „актриса” е просто едно от по-приличните наименования на леките жени. Само че Гео Милев не търпи никакво вмешателство – нито в професионалния, нито в личния си живот. Не само емоционалната привързаност свързва Гео и Мила. Оказва се, че двамата имат удивително сходни схващания за изкуството. Мила разказва, че по време на престоя в Берлин те са почти всеки ден в кръга на авторите на списание „Дер Щурм”, което е флагманът на германското авангардно изкуство в онзи период. „Дер Щурм” започва да излиза през 1910 г. и на неговите страници се поместват статии, които запознават публиката с най-важните модернистични направления – дада, експресионизма, кубизма, сюрреализма. Сред авторите в списанието са Кнут Хамсун, Рихард Демел, Селма Лагерльоф (първата жена, която през 1909 г. става носител на Нобелова награда за литература), Хайнрих Ман, Алфред Дьоблин. През 1912 г. е създадена галерията „Дер Щурм”, където се излагат творби на Едвард Мунк, Жорж Брак, Пабло Пикасо, Паул Клее, Василий Кандински. Има и издателство „Дер Щурм”, също посветено на авангардното изкуство. В основата на всичко това е Херварт Валден (1879–1941). Той изучава композиция и пиано в музикалните академии на Берлин и Флоренция, но интересът му обхваща и много други изкуства. Открива, налага и подпомага финансово редица млади творци, някои от които като Оскар Кокошка стават световноизвестни. Истинското му име е Георг Левин, а това, с което става известен, е измислено от първата му жена и е вдъхновено от творбата на Хенри Дейвид Торо „Уолдън, или живот в гората”. Подобно на много други авангардисти от началото на XX век и Херварт Валден е запленен от левите идеи. През 1919 г. той става член на Германската комунистическа партия. По-сетнешната му съдба също е типична за левите германски авангардисти. Напуска Германия през 1933 г., защото основателно се бои, че може да бъде арестуван от Гестапо. Установява се в СССР и започва работа като учител. Там обаче не спират да го подозират – германец, авангардист, с някакви много странни разбирания за изкуството, нямащи нищо общо с наложения вече в страната „социалистически реализъм”. Дали пък не е шпионин? В крайна сметка е арестуван и умира в затвора в Саратов. Но да се върнем към ключовата за Гео Милев 1918 г. Тогава Берлин представлява един огромен врящ котел. И говорим далеч не само за придобилите световно значение артистични тенденции. Първата световна война завършва с поражение за Германия. Империята рухва. Под влияние на Октомврийската революция левите сили в страната добиват огромна популярност. Ноемврийската революция от 1918 г. е последвана от въстанието на спартакистите в началото на януари идната година, които искат да установят съветска власт в Германия. Този опит се проваля, а водачите на спартакистите Роза Люксембург и Карл Либкнехт са убити. Гео Милев е пряк свидетел на всички тези събития. Както на творческия кипеж, така и на политическата драма. Основната идея, която се оформя тогава в съзнанието му и която ще отстоява до края на живота си, е, че изкуството не може да бъде разделено от политиката, че „кулите от слонова кост” колкото и красиви и недостъпни да са рано или късно рухват под напора на злободневието. Нещо повече, в представите на Гео Милев, както и на много други авангардисти от онова време, художественият радикализъм е неразривно свързан със социалния. Няма как да искаш да преобразуваш изкуството, ако заедно с това не мечтаеш и за тотална промяна на света. За оформянето на политическите възгледи на българския модернист основна роля изиграва другото немско авангардистко списание – „Ди Акцион”. За разлика от „Дер Щурм” това издание обръща много по-голямо внимание на политически въпроси, които разглежда през призмата на левите идеи. Списанието започва да излиза през 1911 г., но непосредствено след края на Първата световна война неговият основател Франц Пфемферт вече се разочарова от водещите имена в експресионизма. Обвинява ги, че са забравили за идеите и се вълнуват единствено от изгодните договори за покупки на картините им. Ето защо Пфемферт започва да публикува предимно материали, свързани с революционното движение, както и текстове на Владимир Ленин и на други болшевишки дейци. Под влияние на революцията в Германия и нейното смазване Гео Милев пише своите „Грозни прози”. Те ще бъдат отпечатани през 1924 г. в издаваното от него списание „Пламък”. В началото на 1919 г. му е направена последна операция на клепача и му е поставено изкуствено око. Гео се връща в България, където изкарва още един курс на лечение в Александровска болница. Оживената кореспонденция с бащата продължава. Гео Милев вече е напълно наясно как ще изглежда новото списание. То ще се казва „Везни” и ще носи бунтарския дух, който младият българин толкова е харесал в Германия. Трябва радикално да къса с традицията – както в художествен, така и в политически план. Четейки писмата на сина си, Милю Касабов се настройва все по-песимистично. Все пак именно от него се очаква да финансира предприятието, а той разбира отлично, че то няма да донесе никаква печалба. Моли се единствено загубите да са по-малки. Гео пък се сърди на скептицизма на баща си. А най-вече се сърди, когато усеща, че Милю Касабов изобщо не харесва авангардните течения в изкуството. Ето какво му пише: „За футуризма: ти какво разбираш от това, видял ли си футуристически картини, като се произнасяш за тях? Всичко, което си надраскал в писмото си, е нищо друго освен – нищо! Приказки на вятъра! Престанете най-сетне да ми се месите в работата, от която нямате хабер”. Освен това не пропуска да каже на баща си, че независимо от новото списание трябва да бъде продължена и работата на издателство „Везни”. Да, Гео е съгласен, че издаването на речници и учебни помагала носи добър приход, но е категорично против „Везни” да се занимава с това. Така ще падне реномето. По този въпрос Гео Милев дава железен съвет на баща си: „Тате, относно продължението на „Везни” няма какво особено да ти кажа: само това, че не трябва да ми се бъркаш в редакционната работа, т.е. ще печаташ всичко, което ти препоръчам аз, и няма да ми препоръчваш ти онова, което си си поставил на ум. Аз зная много добре кое как трябва да направя. Зная за твоята тактика и твоя начин на действие: винаги бавно до заспалост. Така работа не се върши. Ако ти не можеш вече да работиш бързо, остави това на мен. Двоумението е порок! Много двоумение и бавност са излишни. Напротив: бързо. Чакам пари, но без двоумение! За всичко отговарям аз... Списанието ще го карам аз сам, както знам и както мога – за тази работа не се грижи”. Към вълненията около подготовката на новото списание се добавят и личните преживявания. На 13 юни 1919 г. Гео Милев и Мила Керанова се венчават. На следващата година се ражда първата им дъщеря Леда, а през 1921 г. и втората – Бистра. През този период Гео Милев се изявява и като режисьор, поставяйки драмата на Аугуст Стриндберг „Мъртвешки танц” на сцената на Народния театър. В спектакъла той прилага всички онези новости, които е гледал по берлинските сцени. Това е типичен „режисьорски театър”, който няма почти нищо общо с тогавашната театрална практика в България. В рецензията си за спектакъла Николай Райнов твърди, че ако българският театър иска да върви редом с модерния европейски театър, той трябва непрекъснато да използва режисьори като Гео Милев. Само че това е един от малкото положителни отзиви за режисьорските качества на младия творец. Повечето театрални критици отричат спектакъла, обвинявайки го, че е твърде „неразбираем” за публиката. Един от най-яростните отрицатели на режисьорския дебют на Гео Милев е Иван Вазов. В специално писмо до вестник „Развигор” патриархът на българската литература се гневи, задето на сцената на Народния театър се поставят подобни „символически дивотии”. „Кому са нужни те”, гневи се Вазов, „кой разбира тия мъгляви шаради? Защо се трепят с тях и силите на артистите, които се мъчат като дяволи да предадат живот на безжизнени и нелепи творения, родени от болнави въображения. Нека си ги играят на Запад. Нам е нужно нещо здраво, човешко, действително художествено. Поврага тия чужди пиеси!” Гео Милев, разбира се, не може да остави това предизвикателство без отговор. Най-малкото, защото мнението на 70-годишния Вазов изразява всичко онова, срещу което 25-годишният новатор се бори. Не, убеден е Гео, изкуството не трябва да слиза на нивото на публиката, да угажда на масовия вкус. Тъкмо обратното е. Изкуството трябва да показва нови хоризонти на публиката, да я придърпва нагоре, а не да слиза надолу. Гео Милев има и още едно принципно различие с литературния патриарх. Той е твърд противник на „патриотическите тиради”, с които се отличават пиесите му „Иванко”, „Борислав”, „Към пропаст”. И на свой ред се гневи: „Не тия ли патриотически тиради навлякоха на главата на народа три безумни войни и два български погрома!”. Схващанията си за същността на изкуството и за ролята му в живота на хората Гео Милев тепърва ще изразява в собственото си списание. Първият брой на сп. „Везни” се появява на 15 септември 1919 г. То ще излиза до 1922 г. и ще се превърне в най-яркия глас на българския модернизъм. Нещо повече, това е един от много малкото случаи в българската култура, когато нашите творци не подтичват със закъснение от няколко десетилетия след европейските моди. „Везни”, както и цялото творчество на Гео Милев, са в съзвучие с най-актуалните тенденции в световното изкуство. Автори на списанието са творци като Чавдар Мутафов, Николай Лилиев, Теодор Траянов, Николай Райнов, Асен Златаров. Благодарение на „Везни” българската публика има възможност да чете написаното от Андре Жид, Морис Метерлинк, Валерий Брюсов, Георг Тракл, Сьорен Киркегор. На страниците на списанието има репродукции от картините както на вече световноизвестни художници, така и на такива, които тепърва ще бъдат признати – Едвард Мунк, Егон Шиле, Густав Климт, Марк Шагал, Василий Кандински, Оскар Кокошка, Паул Клее. Тези творци са представени едновременно интригуващо и задълбочено, като автор на много от статиите е самият Гео Милев. Той приковава вниманието на читателите най-вече върху три имена – Василий Кандински, Марк Шагал и Оскар Кокошка. За него Кандински е „фокус на всички пътища в развитието на съвременната живопис” и „нов Колумб в изкуството”. Според Гео Милев другият емигрант от Русия, Марк Шагал, има такова огромно влияние върху живописта, каквото е имал Бодлер върху литературата. Пристрастията си към Кокошка издателят на „Везни” обяснява с факта, че австрийският художник, поет и драматург „стои в началото на цялата европейска живопис от 15 години насам.” На страниците на списанието Гео Милев и неговите съидейници отстояват категоричната позиция, че изкуството няма нищо общо с подражанието на действителността, а че се развива по свои собствени, абсолютно автономни закони. На фона на развитието на българските схващания за изкуство в онзи период това е революционно схващане. Това е директно предизвикателство към преобладаващата представа, че основната цел на изкуството е просто да описва живота по възможно най-точния начин. Само че Гео Милев и неговите съидейници защитават съвсем друга концепция. За тях изкуството има своя природа, нямаща нищо общо с битоописателството. Разбира се, подобна позиция, напълно съзвучна с европейските тенденции, но крайно непопулярна у нас, няма как да издържи без щедрото финансиране на Милю Касабов. Българската публика не бърза да си дава парите за списание, което пропагандира концепциите на художествения авангардизъм, и затова на приходи от продажби не може да се разчита особено. Затова и бащата на Гео трябва да е готов да покрива разходите. В разорената от войната България това е особено трудно. Той все пак има и други деца, за които трябва да се грижи. Освен това се е нагърбил с разпространението на списание „Везни” в страната, както и с продажбата на книгите на издателството. Те също не носят особени приходи. Масовата публика не се избива нито за творбите на Пшибишевски, нито за тези на Метерлинк. Не се избива и за списание „Везни”. В началото на 1922 г. Милю Касабов трябва да даде окончателен отговор на въпроса, който е избягвал през последните три години: готов ли е да подкрепя докрай първородния си син и така да изложи на риск всички останали членове на семейството си, или ще спре финансирането на „Везни” и така ще спаси каквото е останало от спестяванията? В крайна сметка Касабов избира втория вариант и „Везни” прекратява съществуването си. През тези три години на издаване на списанието Гео Милев не просто се стреми да образова българската публика, да я направи съпричастна с най-актуалните тенденции на световното изкуство. Самият той не престава да пише стихове, които остават едни от най-добрите образци на българската поезия през XX век. Първата му стихосбирка „Жестокият пръстен” излиза през 1920 г. Оценките за нея са полярни. Според едни критици тя е „блестяща, възхитителна и парадоксална”. Според други е просто „един словесен бунт, патетичен като манифест и празен като поезия”. Независимо от критичните мнения обаче 25-годишният Гео Милев почти моментално се превръща в кумир на младите, които са възхитени от екстремните му естетически позиции. Именно в „Жестокият пръстен” е поместено едно от най-известните стихотворения на Гео, съчетаващо болезнения личен опит с най-ярките характеристики на епохата:

Главата ми –
кървав фенер с разтрошени стъкла,
загубен през вятър и дъжд, и мъгла
в полунощни поля.
Аз умирам под кота 506
и възкръсвам в Берлин и Париж.
Няма век, няма час – има Днес!
Над последната пролет ти жадно и страшно пищиш,
о, шпага, разкъсала мрежа от кървави капки
сред мрака –
и в мрака
бог сляп ги
събира и мълком повежда към прежния призрак...
О, Сфинкс, с безпощадна гримаса на присмех –
замръзнала, каменна, вечна и зла, –
изправен в безкрайния, страшен, всемирен Египет:
пред тъмния просяк Едип –
загубен през вятър и дъжд, и мъгла.

През 1922 г. Гео Милев публикува цикъла си „Иконите спят”. Творбите там носят показателните заглавия „Змей”, „Стон”, „Кръст”, „Гроб”, „Край”. В този цикъл виждаме начина, по който екстремният модернизъм претворява темите от традиционното народно творчество. За Гео Милев и съидейниците му фолклорът не бива нито да се отрича, нито да се обожествява. Той може и трябва да продължава да живее само при условие че намери нови форми, които да го направят съзвучен на съвременността. Най-ясно тези свои възгледи Гео Милев развива в една от програмните си статии в списание „Везни”, озаглавена „Родно изкуство”. Ето как той с един замах снема изкуственото противоречие между „национално” и „световно” изкуство: „Творчеството на всеки художник – поет, музикант, живописец – е национално по силата на това, че художникът принадлежи на известна националност и носи духовните отличия на тази националност като национално подсъзнание в душата си. Нашето българско изкуство ще бъде българско – национално, „родно” – не благодарение на битовия елемент или националната гордост, с които би могло да бъде обременено, а благодарение на българската душа – с всички нейни качества, която го твори... Задачата на всеки български художник – поет, музикант, живописец – е: чрез своите произведения да влее в Мировата душа онези вечни ценности, които притежава българската душа, които е придобила или ще придобие българската душа, а това българският художник ще постигне по пътя на своята собствена душа. Така разбираме ние родното изкуство – така родното изкуство отрича себе си, за да стане не само интернационално, а – универсално. Немското изкуство на Гьоте или Вагнер, френското изкуство на Дьолакроа или Бодлер, английското изкуство на Байрон или Шекспир – всички те, верни в своите национални особености, минават въд своите национални особености, за да бъдат част от красотата на Мировата душа – стават универсални: и това ги прави възможни за всички четири краища на земното кълбо и спасява тяхното сърце от зъба на Времето”. Обществено-политическата ситуация в България през първата половина на 20-те години изобщо не благоприятства спокойните разсъждения на тема „традиционно–модерно”, „класическо–авангардно”, „уравновесено–екстремно”. Политическото напрежение непрекъснато се покачва, а страните стават все по-непримири една към друга. На пръв поглед Земеделската партия стои стабилно във властта. Набиращият все по-голяма и по-голяма популярност БЗНС на Александър Стамболийски не спира да печели изборите и управлява с комфортното абсолютно мнозинство. Последната такава изборна победа е през април 1923 г. След нея Стамболийски заживява с усещането, че е абсолютен господар на положението в страната, че тотално е сломил както десните партии, така и лявата БКП. Само че политическите му противници от десницата са на съвсем друго мнение. Още в края на 1922 г. техни представители стигат до извода, че правителството на Александър Стамболийски трябва да бъде свалено с преврат. Основна роля при подготовката на преврата имат Военният съюз, съставен от бивши и настоящи офицери, Народният сговор, обединяващ опозиционните на БЗНС партии без БКП, и ВМРО. Превратът е извършен в 3 часа през нощта на 9 юни. За няколко часа са завладени ключовите места в София, както и в по-големите градове на страната. Не е оказана почти никаква съпротива. Прословутата Оранжева гвардия, паравоенна структура, създадена от Стамболийски, за да предотвратява тъкмо опити за преврат, е обезоръжена за отрицателно време. По обяд цар Борис Трети издава указ за назначаваното на новото правителство начело с Александър Цанков. В този момент втората по численост партия в страната, БКП, решава да не се намесва в събитията. Според нейното ръководство извършеният преврат представлява смяната на „една военнополицейска диктатура – тази на селската буржоазия, с друга военнополицейска диктатура – тази на градската буржоазия”. Ето защо на комунистите е препоръчано да пазят неутралитет. Съвсем скоро лидерите на БКП ще разберат колко много са се лъгали, когато са поставяли знак на равенство между земеделската „диктатура” и новодошлата диктатура на десницата. Вярно, Александър Стамболийски не се вписва в класическите определения за демократ, но дошлите след него управници на България извършват такива неща, че през следващите десетилетия никой не си и помисля, че тук може да има демокрация. Започва се с убийството на сваления премиер. На превратаджиите е ясно, че ползващият се с огромна популярност в преобладаващо селска България Александър Стамболийски ще бъде постоянна заплаха за тях – без значение дали е изпратен в изгнание, или тикнат за дълги години в затвора. Затова решават да го ликвидират. След като прави неуспешен опит да организира съпротива срещу превратаджиите, лидерът на БЗНС е заловен и откаран в родното му село Славовица. Там военните го предават на македонците от четата на войводата Величко Велянов. ВМРО е подписало смъртната присъда на Стамболийски веднага след Нишката спогодба с Югославия. Според нейните клаузи земеделският водач трябва да ликвидира базите на ВМРО на българска територия. Организацията приема това като национално предателство. Затова, когато на 14 юни сваленият премиер попада в ръцете им, четниците на Велянов не се церемонят. Стамболийски издъхва след нанесените му десетки удари с ножове. След това главата му е отрязана. Същата съдба сполетява и брат му Васил. Следващата мишена е Райко Даскалов, един от най-близките съратници на Стамболийски. Докато е член на земеделското правителство, Даскалов се застъпва за решителна борба с ВМРО, заради което организацията осъжда и него на смърт. В края на декември 1922 г. срещу него е извършен неуспешен опит за убийство. През февруари 1923 г. Райко Даскалов е изпратен посланик в Чехословакия, където го заварва Деветоюнският преврат. Той организира задгранично земеделско правителство и развива активна международна дейност срещу превратаджиите. При това положение няма как да го оставят жив. Отново за ролята на физическите убийци са ангажирани дейци на ВМРО. На 26 август Райко Даскалов е убит в Прага. Междувременно под натиска на Москва БКП изоставя тактиката на неутралитет и решава да вдигне въстание срещу режима на Александър Цанков. Въстанието избухва в средата на септември 1923 г., но поради недобрата организация е потушено сравнително лесно. В резултат на последвалите репресии са избити няколко хиляди души. Дори и след потушаването на въстанието в страната не се възцарява мир. Тъкмо обратното. Нетърпимостта между управляващата десница и опозиционните леви структури нараства непрекъснато. Комунисти, земеделци и анархисти постоянно организират атентати срещу представители на властта. Тя пък им отвръща с масови репресии. В тази заредена с убийствено напрежение обстановка благоразумните хора мълчат. И се спотайват. Такива са повечето българи. Без значение какви са – обикновени наемни работници или изтънчени хора на изкуството – повечето от тях предпочитат мълчанието. По-здравословно е. А и направо животоспасяващо. Един от малкото, които не искат да мълчат, е Гео Милев. В началото на януари 1924 г. започва да излиза новото му списание „Пламък”. За разлика от „Везни” тук се отделя много повече място на публицистиката, посветена на актуалните политически теми. Има и още една разлика. „Пламък” има много по-луксозен външен вид. След като е ясно, че Милю Касабов вече няма възможност да отделя толкова много пари за издателските проекти на сина си, съвсем логично възниква въпросът, кой тогава е финансирал новото списание? Според писателя Христо Карастоянов основният спонсор на „Пламък” е знаменитият анархист и приятел на Гео Милев Георги Шейтанов. Парите идват от наказателните акции на анархисти срещу „чорбаджии изедници”. Самият Шейтанов има определено влияние върху политиката на списанието. Той не просто е автор на някои от материалите там, но с пламенните си идеи успява да зарази и Гео Милев, да го направи още по-ляво и радикално настроен. Още в „И свет во тме светится”, програмната статия в първия брой на „Пламък”, главният редактор описва пределно ясно ужаса, който е сполетял България: „Над родната страна премина ураган, какъвто не помним нито ний, нито бащите ни. Та потрепериха и най-дълбоките дебри на Балкана, и най-глухите долове на нашите планини. Братска кръв пръсна по треви и шубраци, мозък от разбити черепи полепна по зидове. Писъци на мъже и ридания на майки удариха в небесния купол. Зимните ниви почерняха от траурни чембери. Хиляди. Ужасът, който настръхна над цялата страна, има своите причини и своите виновници. Огромният ужас. Огромен, невероятен и изумителен. И нито един от виновниците не е още полудял?”. По-нататък Гео Милев веднага заявява, че списанието в никакъв случай няма да търси някаква „златна среда”, в която да се разположи, и откъдето дистанцирано и безстрастно да следи случващото се в България. „Но ний знаем: над Властта и Държавата стои Народът. Свещеният Народ. Ний ще останем там, дето е Народът: при Народа, сред Народа. Понеже не ни съблазняват милостите на Държавата; понеже чувството ни води не в пътищата на кариеризма; понеже съвестта ни вика против ония парвенюта на деня, които получават места на директори и началници или седалища в комисии за насърчение на родното изкуство; понеже предчувстваме престъпник у всеки, който не е при Народа; понеже предчувстваме престъпление във всеки компромис между отделната личност и Народа – затова; ще останем там, дето е Народът.” Подобна заявка означава само едно, че „Пламък” ще бъде безкомпромисно критичен към всеки опит на властта да заглуши свободното слово. А тези опити се засилват все повече и повече. Само десетина дни преди излизането на първия брой на „Пламък” в парламента е приет прословутият Закон за защита на държавата (ЗЗД). Гласно изразената му цел е да се справи веднъж завинаги с „комунистическия терор”. Неизразената на глас цел обаче е да бъде задушен всеки опозиционен глас – бил той на политик или на интелектуалец. Ето защо Гео Милев завършва програмната си статия със следната характеристика на новия закон: „Той спира развитието – развитието на живота и културата (и изкуството), ограничава поривите на човешкия дух и възможностите на творческата мисъл; но тъкмо там той показва и своята слабост: защото не могат да се сложат граници на духа и предели на мисълта. „И свет во тме светится, и тма его не обять” – учи благовестието Христово”. Когато малко по-късно Гео Милев публикува на страниците на „Пламък” поемата си „Септември”, посветена на Септемврийското въстание, властта стоварва върху него именно клаузите на Закона за защита на държавата. Броят с публикацията на „Септември” е конфискуван, а по-нататъшното издаване на списанието е прекратено. Гео Милев е арестуван, срещу него е заведено углавно дело. Освободен е след внасянето на парична гаранция. Христо Карастоянов твърди, че и тези пари са дадени от Георги Шейтанов. Вече е пределно ясно, че Гео Милев е на мушката на властта. Близки и приятели не престават да го умоляват да внимава, да се сниши, да не дразни управляващите. Той обаче прави тъкмо обратното. Малко след атентата в църквата „Света Неделя” и след като властта започва „белия терор” срещу комунисти, земеделци, анархисти или просто недоволни от нея, в България пристига официална делегация на британската Лейбъристка партия. Гостите искат да се запознаят лично със ставащото в страната и затова желаят да се срещнат с възможно най-голям брой хора. Само че повечето българи нямат никакво желание да се срещат с тях. Страхуват се. Из София и другите градове вече се носи страшната мълва за черните камионетки, които всяка нощ измъквали хора от домовете им и ги карали някъде. Уж за „кратка справка”. Само че никой от измъкнатите повече не се завръщал. Обявяват ги за „безследно изчезнали”, за жертви на „неотговорни фактори”. При това изчезват не само хора, за които има основателни подозрения, че са се борили с оръжие срещу властта. Изчезват и просто недоволни от нея. Или такива, за които някои „доброжелатели” са донесли, че са недоволни. Една среща с чуждестранна делегация би могла да означава директна среща със смъртта. Среща отказва дори и писателят Антон Страшимиров, който е бил редактор в „Пламък”, но го напуска заради прекалено острия тон на списанието. Гео Милев обаче не се плаши. Той приема англичаните в дома си и в продължение на часове им разказва за изстъпленията и беззаконията в България, които се извършват с благословията на властта. Тайните агенти, които отдавна следят всяко действие на поета, бързат да докладват къде най-много са се задържали чуждестранните гости. Следват шумни пресконференции, които отпътувалата от България делегация дава в различни европейски столици. При всяко свое изявление англичаните акцентират основно върху терора, който упражнява властта в България срещу недоволните от нея. Когато ги питат кой им е разказал всичко това, те никога не пропускат да споменат главния си източник. „Това го знаем от големия български поет Гео Милев.” Две седмици след посещението на английската делегация се гледа делото срещу автора на „Септември”. В заключителната си реч Гео Милев заявява: „Господа съдии, за честта на българското правосъдие не произнасяйте осъдителна присъда, защото с нея бихте нанесли удар, рана, петно върху родното изкуство и неговото развитие. Изкуството цъфти само върху почвата на свободата. Не стеснявайте писателя, за да не убивате изкуството”. Съдът обаче произнася осъдителна присъда, макар и минимална: една година затвор и 20 000 лева глоба. Още същата вечер Гео Милев започва да нахвърля бележки за предстоящото обжалване. На следващия ден, 15 май 1925 г., е извикан в полицията „за кратка справка”... Никой повече не го вижда. Напразни остават усилията на съпругата, брат му, баща му да разберат каква е съдбата му. Напразни са всички срещи с овластени лица, напразни са писмата до най-висшите инстанции включително и до цар Борис Трети. Официално не съобщават нищо на близките. Неофициално е ясно, че Гео Милев е убит, така както са убити Йосиф Хербст, Христо Ясенов, Сергей Румянцев и още много, много други българи, критично настроени към властта. Едва трийсет години по-късно се изясняват и зловещите подробности. През 1954 г. се гледа делото срещу ген. Иван Вълков, военен министър в кабинета на Александър Цанков, и срещу конкретните убийци от времето на „белия терор”. От показанията на обвиняемите става ясно, че задържаните най-напред са водени в Дирекцията на полицията, след което ги товарели на камиони и ги изпращали на различни места – в подземията и складовете на Първи пехотен полк, Четвърти артилерийски полк, Военното училище и Гвардейския полк. Там ги чакали офицери от Трета секция на оглавяваното от ген. Вълков военно министерство. Ето какво разказва един от тях: „Довеждаха се за екзекуция от двама души офицери... Те сядаха близо към краката му от предната страна... Водеше се незначителен разговор... В това време отзад двама екзекутори държаха краищата на подготвената примка, а третият я нахлузваше на врата и онези веднага започваха да теглят в противоположна посока. Труповете прибирахме. Докато са топли, ги сгъвахме на две, слагаха се и се връзваха в чували, като използвахме жицата, с която бяха обесени”. После труповете се хвърлят в камионетки и се заравят на различни места в околностите на София. По време на процеса през 1954 г. масовите гробове са открити. В една от ямите край Илиянци намират разбит череп с изкуствено око. „След трийсет години видях черепа на Гео в съдебната зала”, казва съпругата му Мила.

Ний се раждаме в ада
– готово –
там.
Ний не идем отвън
като Данте през сън –
животът ни цял е
там
жупел и плам.

Гео Милев, „Ад”, 1922 г.

Източници и литература: Георги Янев „Баща и син”, Ружа Маринска „Гео Милев и изкуството”, Иван Гранитски „Гео Милев и трагиката на националната съдба”, Христо Карастоянов „Една и съща нощ”.