„Болен съм от диабет тип 1, инсулинозависим съм от 1991 г., вече цели 26 години. Когато се разболях, чух от лекари, че с тази диагноза се живее средно 16-17 години. Е, надживях ги. Някак си. И то в условията на нескончаеми реформи в здравеопазването”. Думите са на 50-годишния Георги Хаджийски от Самоков.
Той е на 4 инжекции инсулин дневно. Взема купища лекарства вследствие на диабета. И въпреки това работи. Учител е, справя се някак. Днес държавата и влиятелни среди в българското общество – работодателските организации, искат да го приравнят със здравите хора. Настояват да му се вземе инвалидната пенсия. Щом работи, казват те, значи е прав и корав, стига е източвал бюджета! Пенсията на Георги е цели… 200 лв. В малкия му свят това са много пари. Отиват предимно за лекарства. Но очевидно 200 лв. са много и в големия свят на политика, икономика и „социални грижи”.
Преди няколко дни четири от общо петте работодателски организации предложиха следното: 1. Хората с увреждания, чиято експертиза на работоспособността позволява да се трудят поне 6 часа на ден, да нямат право на инвалидна пенсия; 2. Ако увреждането позволява на човек да работи между 3 и 6 часа, той да получава половината от инвалидната пенсия; 3. Ако напълно е загубил трудоспособността си заради увреждането и не може да работи изобщо, тогава да има право на пълната пенсия от НОИ. Идеите са част от голям пакет с предложения. Същото в общи линии предлага и държавата.
„Няма как работещ човек да получава пенсия, нали!”, заяви през юни 2016 г. Зорница Русинова, социален министър тогава и зам.-министър сега. „Ще се борим с измамите при инвалидните пенсии”, добави преди дни колежката ѝ Султанка Петрова. Тече дебат по тези въпроси в момента, подготвя се „голяма пенсионна реформа”. Петрова обещава и улеснения за тежкоболни хора (като например да не се явяват постоянно на ТЕЛК), което е похвално. Но за Георги и хилядите като него има риск. Гласът им остава нечут в „дебатите”. А болката е голяма. И страховете. „Имам проблеми с очите, инвалидизирана съм. Постоянно се налагат прегледи, регулярни изследвания и т.н. Работя въпреки трудностите, справям се. Инвалидността не ми пречи, трудя се в селското стопанство. Общият ми доход с пенсията е 1000 лв., имам дете ученик. Нима следва да ми вземат парите?”, казва Марийка Стоянова от Благоевград. Димитрина Попова от Стражица добавя: „Да, правят се големи измами с ТЕЛК-овете, но не всички хора са лъжци. Не може всички хора да с в общия кюп. Инвалидната пенсия реално не ти дава по-добри условия на живот, а просто покрива разходите за болестта. Понякога и за това не стига. Житейските и чисто човешките проблеми, свързани със заболяването остават за теб, те няма как да бъдат покрити…”.
В най-общи линии мотивите за очертаващата се „реформа” звучат така: бюджетът на НОИ изтънява през годините, пенсионерите се увеличават, приходите следва да дойдат от съкращаване на инвалидни пенсии, тъй като се вършат далавери с ТЕЛК-овете. Доказаната бюрокрация около комисиите и многото престъпления, които се извършват с инвалидността (масово регистриране на фирми на името на хора с увреждания, фиктивно болни, които си купуват скъпи автомобили и т.н.) наливат вода в тази мелница. Но посочените проблеми говорят за липса на държавност, по-специално – на разследване и правосъдие. Вместо да въведат законност и ред, да разкрият измамниците, да накажат злоупотребилите (започвайки от членовете на комисиите), радетелите на т.нар. реформа се чудят как да отнемат на босия и скъсаните цървули. В момента онкоболни вземат пенсия като в същото време се трудят. Има такива и с остеопороза. Десетки са тежките болести, които позволяват на хората да работят. Следва ли да им се вземе пенсията?
Ножицата е механична – реже на едро, несправедливо. „Работил съм на много места. Един болен човек, освен че отсъства по-често от работа, трудно може да се конкурира със здравите, обикновено го гледат с недоверие. Болният го наемат много по-трудно, трябва да прави много повече от другите, за да се докаже. Затова и доста по-често остава без препитание”, казва Георги Хаджийски. Драмата е още по-дълбока – какво се случва с болния работещ човек, ако изгуби работа и вследствие на болестта не си намери нова? Сега взема пенсия, а утре? А как ще се лекува без осигуровки? Ето каква е била ситуацията при Георги преди да бъде освидетелстван от ТЕЛК. До тогава не е помислял да кандидатства за инвалидна пенсия:
„Един ден останах без работа. Изтече периодът на получаване на обезщетение за безработица, останах без доходи и съответно без осигуровки. А здравните бяха жизненоважни за мен, за да мога да получавам рецепти за инсулин. Опитах се да си намеря работа, без успех. И тогава направих постъпления за ТЕЛК. Чаках бленуваната пенсия няколко месеца като оцелявах без здравни осигуровки благодарение на подкрепата на лекари, както и от роднини на починали събратя по орис – диабетици. Те ми даваха неизползвания инсулин от починалите”. Георги е изпитал неща, които здравите хора не мога да се представят. Всичко на този свят в крайна сметка е лично, затова го боли. Но има и гняв: „Знаеш ли какво е да нямаш инсулин? Знаеш, че ще изкараш най-много още 2-3 дни. Обиколил си аптеките и са ти казвали зловещото „няма”, защото си го искал без рецепта, въпреки че си молил до сълзи жените зад гишето? Стоиш, чакаш… Затова се обърнах към ТЕЛК. Ако някои ми вземе диабета и четирите инжекции с инсулин дневно, както и едната шепа лекарства за усложненията, ще се откажа и от жалката инвалидна пенсия, и ще изтегля заем да им върна парите, които НОИ ми е дал”.
Историята на Георги е такава, каквато може да я предложи само живия живот. Няма да я чуете на жълтите павета. „Не сме виновни нито за бюрокрацията в държавата, нито за престъпността. Отнасят се с нас така, все едно сме виновни за нещо, престъпници, излишни… Виновни, че сме болни?”, споделиха участниците в разговора. „Най-лесно и икономически изгодно е да въведат евтаназията като задължителна процедура”, казва с обида и зловеща ирония Георги Хаджийски.
Някой проумява ли каква точно „реформа” се задава?