Има класически разделения в обществото. Например разделението между леви и десни. Левите са за по-активна намеса на държавата в икономическия живот, за по-голяма солидарност, за преразпределяне на доходи от богатите към по-онеправданите членове на обществото. Десните, обратно, са за минимална намеса на държавата, за това пазарът да бъде освободен от всякакви регулации, за колкото се може по-ниски данъци. Друго класическо разделение е това между либерали и консерватори. Либералите са привърженици на максимално разкрепостения начин на живот. Те нямат нищо против хомосексуалистите, гей-браковете, абортите. За тях водеща е личната свобода, а всичко, свързано с традициите, принадлежи на миналото. Консерваторите, напротив, уважават преди всичко традицията, осветените от вековете канони и гледат особено подозрително към всякакви новости - били те в личния живот, изкуството, политиката.
Тези разделения, както и редица други, например между националисти и глобалисти, присъстват и в България. Има обаче и едно разделение, което с всяка изминала година става все по-актуално. А стана особено видимо в последните седмици. Казусът с предсрочното освобождаване на австралийския убиец Джок Полфрийман направи това разделение очевадно. Говоря за разделението между грантовите хора и нормалните българи. Грантовите хора имат най-различни професии. Това са политици, социолози, политолози, магистрати, журналисти, преподаватели. Общото между всички тях е, че живеят основно благодарение на грантовете, които получават от чуждестранни фондации. Техният просперитет се гради върху парите, които им даряват чуждите неправителствени организации /НПО/. Разбира се, тези организации не си дават парите просто ей така. Срещу всеки отпуснат долар или евро, те искат, както обичаше да се изразява Остап Бендер, множество дребни услуги. Най-общо казано, грантополучателите трябва да прокарват политиката на своите донори. Един пример. Ако съответният донор харесва политиката на правителството, грантовите хора също трябва да я харесват и да говорят и пишат с добро чувство за нея. Ако обаче грантодарителите силно не харесват правителствените действия, "децата на капитан Грант" трябва да пишат и говорят с един силен опозиционен патос. Когато нормалните хора изразяват някаква позиция, те искрено вярват в нея. Нормалните хора са стигнали до определени идеи, защото собствените им мисли са ги довели до тях. При грантовите хора действа съвсем друг мисловен механизъм. Техните идеи не са автентични. Те са привнесени в главите им от чуждите неправителствени организации. Привнесени са заедно с паричните потоци, разбира се.
Да се върнем отново към актуалния случай с австралийския убиец. Повечето нормални хора бяха силно възмутени или, най-малкото, озадачени от решението на съда за предсрочното му освобождаване. Повечето грантови хора приветстваха това решение. Защо? Ами защото нормалните хора мислят логически, а грантовите хора калкулират всяко свое изказване в парични знаци. Добре е да имате предвид тази особеност, когато слушате как някои представители на Българския хелзинкски комитет, на Съюза на съдиите или пък журналисти от изданията на "Америка за България" се хвърлят като едни матросовци на амбразурата, за да защитят предсрочното освобождаване на Джок Полфрийман.
Изобщо винаги когато грантовите хора защитават с особена страст някаква позиция, вие се поинтересувайте кой доброжелател осигурява комфротния им начин на живот. И тогава истинските причини за страстта на "децата на капитан Грант" ще ви станат безпощадно ясни.