Преди 30 години на музикалния пазар излиза албум, който възвестява раждането на една нова супергрупа. Да, U2 са известни и преди 1987 г., но именно The Joshua Tree, който се появява през тази година, ги превръща в световни звезди. 30 години по-късно те отбелязват излизането на иконичния си албум с грандиозно турне, което включва САЩ, Канада и Европа. Критиците мърморят, че U2 паразитират върху старата слава, вместо да измислят нещо ново. Феновете се радват на новото звучене на парчетата, отдавна превърнали се в класика.
The Joshua Tree е албум революция. И в музикално, и в политическо отношение. Вярно е, че U2 са политически ангажирани от самото си създаване. Песни като Sunday Bloody Sunday (1983), посветена на Кървавата неделя в Северна Ирландия, или Pride (1984), посветена на Мартин Лутър Кинг, са доказателство за това. The Joshua Tree обаче не просто третира отделни актуални събития. Албумът е политическа философия. Едно от основните неща, които провокират създаването му, е отношението към Америка, към Съединените щати. „Започнах да виждам две Америки – митичната Америка и действителната Америка”, казва Боно и обяснява: „Любовната ми афера с американската литература се случи по същото време, когато осъзнах колко опасна може да бъде американската външна политика... Беше алчно време. Уолстрийт, консерватизъм, побеждавай, побеждавай, побеждавай. Няма място за губещите. Ню Йорк беше банкрутирал. Америка беше както груба реалност, така и мечта. Затова започнах да работя върху нещо, което в главата си нарекох „Двете Америки”. Исках да опиша тази ера на просперитет и скандали във взаимоспомагателните фондове като духовен глад”. Боно описва себе си от онзи период като човек, който е „влюбен в Америка и е уплашен от това в какво може да се превърне Америка”. Едж, солокитаристът, описва така състоянието на групата преди появата на The Joshua Tree: „Боно четеше Фланъри О’Конър и Труман Капоти, а аз – Норман Мейлър и Реймънд Карвър. Америка ни беше омагьосала, и то не тази Америка от телевизията, а мечтата – Америка, описана от Мартин Лутър Кинг. Езикът на американските писатели особено впечатли Боно, а образите и кинематографичните качества на американския пейзаж се превърнаха в отправна точка”. И, разбира се, Боно нямаше да е Боно, ако не беше обвързал политическата тематика със собственото си душевно състояние от онова време: „Бях прочел „Песента на екзекутора” на Норман Мейлър и „Хладнокръвно” на Труман Капоти. Така се роди опитът ми да напиша история, пречупена през погледа на убиеца. Много силно е насочено към Америка и насилието, което присъства в агресивната им външна политика, но също така и към факта да разбереш, че трябва да дешифрираш собствената си тъмнина, да обясниш насилието, което всички крием в себе си... В мен има страна, която, поставена в безизходица, може да ме направи много агресивен”
Боно е роден на 10 май 1960 г. в ирландската столица Дъблин като Пол Дейвид Хюсън. Майка му Айрис е протестантка, а баща му Робърт – католик. Вероятно в това обстоятелство се корени нежеланието на бъдещия фронтмен на U2 да се отдава на какъвто и да било фанатизъм – политически или религиозен. Но пък е изключително буйно дете. За отрицателно време превръща къщите на роднините, у които ходят на гости, в развалини, а първият прякор, който получава в семейството, е Антихриста. Още преди да навлезе в тийнейджърската възраст, Пол е много амбициозен. Първо иска да стане шахматист, научава се да играе добре и стига до клуб за възрастни. После решава да стане художник, после артист. Междувременно молят родителите му да го отпишат от училище, след като ръководството разбира, че е замерял учителката по испански с кучешки лайна. Така Пол попада в гимназията „Маунт Темпъл”, което ще се окаже решаващо за бъдещия му живот. Училището веднага му харесва. Политиката му е напредничава, а и това е първото училище в Ирландия, където учат деца както на католици, така и на протестанти. Освен това Пол лесно се сприятелява и с момчетата, и с момичетата. Бързо става популярен и се чувства страхотно. През септември 1974 г. обаче идва нещастието. Организирано е тържество по повод годишнина от сватбата на баба му и дядо му по майчина линия. Купонът минава изключително весело, с много танци и пиене, а през нощта дядото получава удар и умира. Погребението е на 10 септември. Докато тече траурната церемония, майката на 14-годишния Пол се свлича на земята. Без да дойде в съзнание, умира четири дни по-късно. Причината за смъртта й е мозъчен аневризъм. Това е краят на невинността. Пол, осем години по-големият му брат Норман и баща им продължават да живеят в същата къща, но изглежда, че никой вече не се интересува от другите. Всеки е оставен сам на себе си. Пол, който преди смъртта на майка си е отличник, престава да се интересува от ученето. Всъщност не се интересува от нищо. Кризата продължава до 1976 г. Тогава в живота на Пол стават две изключително важни събития. Той става гадже със съученичката си Алисън и влиза в група. Днес, 41 години по-късно, все още е с Алисън и все още е с групата.
Според официалната биография на U2 бандата се ражда на 12 септември 1976 г. Тогава един ученик в „Маунт Темпъл” залепя на училищното табло обява със следното съдържание: „Барабанист търси музиканти за сформирането на група”. Автор на обявата е още ненавършилият 15 години Лоурънс (Лари) Мълън-младши. Той свири на барабани от деветгодишен, а идеята да напише обявата и да я сложи на таблото принадлежи на баща му. Семейство Мълън са преживели трагедия, сходна с тази в семейство Хюсън. През 1973 г. умира Мери, по-малката сестра на Лари, а три години по-късно при автомобилна злополука загива и майката. На обявата, която Лари пуска скоро след смъртта й, се отзовават няколко души. Сред тях са Адам Клейтън и Дейвид Евънс, който ще стане световноизвестен с артистичния псевдоним Едж. Дейвид има по-голям брат Ричард (Дик), с когото заедно свирят на китара. Това е инструмент, купен от майка им за една лира по време на разпродажба. Бъдещият Едж полудява по китарата. Свири навсякъде и по всяко време. Майка му се опитва да го вразуми и когато това се оказва невъзможно, започва да го удря с една дълга пръчка. Той също учи в „Маунт Темпъл”, където се запознава с бъдещия Боно. Ето как ученикът Дейвид описва първата си среща с ученика Пол: „Видях го в едно обедно междучасие, седнал с китарата си и книжка с песни на „Бийтълс”, опитвайки се да впечатли някакви момичета. Когато те си тръгнаха, ние си поговорихме малко какви акорди и тонове мога да свиря... Не сме коментирали специално, но аз забелязах, че свиря по-добре от него и въпреки това той е по-известен от мен. Наум си отбелязах, че може би начинът, по който си носиш китарата, е толкова важен, както и колко добре свириш”. Семейство Евънс се познават със семейство Клейтън, чийто най-голям син Адам ще стане четвъртият от членовете на бъдещата група U2. Той е роден през 1960 г. в Англия. Баща му Брайън работи в Кралските ВВС, а майка му е бивша стюардеса. Адам е още много малък, когато семейството се мести в Кения, където бащата получава по-добре платена работа. Момчето си спомня за времето, прекарано в Найроби, като за най-веселите години от детството си. След като Кения получава независимост, животът за белите там става доста труден и семейство Клейтън отиват да живеят в Ирландия. Още в ранните си тийнейджърски години Адам ясно осъзнава, че ученето не е неговата страст. Спортът също не го влече особено. Единственото, което го вълнува, е музиката. Тъй като оценките му са лоши, родителите го отписват от скъпото частно училище и го дават в „Маунт Темпъл”. Първоначално Адам е убеден, че това слага край на мечтите му за музикална кариера. Както знаем от историята, преценката му е била изцяло погрешна. Месецът преди да постъпи в „Маунт Темпъл”, 15-годишният Адам прекарва в Афганистан, където бащата на един негов приятел е дипломат. Движи се с хипита, дошли от Европа и САЩ, пуши хашиш, слуша всякаква музика. Когато започва да посещава училището, носи палто от афганска вълна, огледални очила и манерка за кафе. Пуши и цигари, и трева. Има и една баскитара. Почти не може да свири на нея, но се явява на прослушването, свикано по обявата на Лари Мълън. Първата среща е на 25 септември 1976 г. в кухнята на Лари. Освен вече изброените герои там присъстват и Дик, братът на Едж, както и още две момчета. Момчетата скоро изчезват, а Дик остава още известно време. „За около десет минути беше Групата на Лари Мълън – спомня си домакинът с усмивка. – После дойде Боно и краят настъпи. Провали всеки шанс аз да бъда неин лидер”. На всички веднага става ясно кой ще бъде лидерът, макар че тогава Боно почти не може да свири, а за пеене не става и дума. Липсата на музикални възможности не притеснява особено тийнейджърите. Дошло е времето на пънк-музиката, а при нея последното важно нещо е музикалният професионализъм. Важно е желанието, а не толкова възможностите. Момчетата много повече се вълнуват от въпроса, как точно ще се казва бъдещата им група. След дълги спорове се спират на името Feedback (обратна връзка; връщане на звука от колоните към микрофона), защото това е един от малкото музикални термини, които знаят. Опитват се да свирят кавъри на групи като The Jam, The Clash, Sex Pistols. Някъде по това време с Пол се случват две важни неща – става вокал на групата и се превръща в Боно. Псевдонимът идва от името на магазин за слухови апаратчета в Дъблин, наречен Bonavox (добър глас). Първото изпълнение на новата група на живо е върху маси във физкултурния салон на училището. По-късно и четиримата признават, че това изпълнение е променило начина им на мислене за бъдещето. Още тогава откриват, че единственото, с което искат да се занимават, е музика. Някъде по това време Дик, братът на Едж, изпада от групата. Той учи в колеж, всички знаят, че ще се занимава с наука, и не спират да се питат за какво, по дяволите, им трябва учен. Междувременно бандата е прекръстена от Feedback на The Hype, но и това име не удовлетворява особено членовете й. В крайна сметка един приятел на Адам, пънк-музикантът Стийв Авърил, им дава списък с шест имена, от който да си изберат. Накрая решават, че най-добре ще им пасне U2. Правят го съвсем не защото толкова се вълнуват от историята на американския шпионски самолет U2, свален над територията на СССР на 1 май 1960 г. Харесва им това, че се различава от имената на повечето британски банди, които започват с The. Освен това графично ще стои много добре, а и може да означава всичко. Първото им участие като U2 e в конкурс за таланти в градчето Лимърик през март 1978 г. Те са единствените, които изпълняват собствено парче, а не кавър, и печелят наградата от 500 лири. С парите си купуват нови дрехи и правят първата си фотосесия. Искат да приличат едновременно на младите Velvet Underground и на пънк-музиканти. За целта трябва да носят тесни панталони, защото, когато свириш пънк, задължително е да носиш такива панталони. В последния момент обаче Лари се разкандардисва и се явява с широки панталони. А това е облеклото на „врага”, остатък от хипи-културата. Затова на снимките Лари е избутан най-отзад. През тези дни ролята на мениджър на групата се изпълнява от Адам. Той даже си отпечатва визитки, на които пише: „Адам Клейтън, мениджър на U2”. Това означава постоянно да звъни на разни хора и да се опитва да уреди участия на групата на всевъзможни места. Справя се добре, макар че най-комуникативният член на U2 се оказва Боно. Той има природен талант да се сближава с хората и да ги убеждава в стойността на идеите си. Предлага да се обадят в Hot Press, най-четеното тогава ирландско музикално списание, и да си уредят среща с Бил Греъм. Той е много популярен журналист и самият факт, че се съгласява да слуша една напълно непозната гаражна група, е вече успех. Макар че и четиримата все още не свирят перфектно на инструментите си, Бил усеща, че в тях има голям потенциал, и им дава няколко съвета, измежду които най-ценният е да си вземат добър мениджър. Предлага им това да бъде Пол Макгинес. Не след дълго той се присъединява към групата и се превръща, по думите на Боно, в петия член на U2. Пол е с десет години по-голям от момчетата и не е свирил на никакъв инструмент. Когато се запознават, работи в технически екипи на филмови продукции и е мениджър на една малко известна ирландска рок-фолк група, Spud. 27-годишният Макгинес среща U2 точно когато обмисля как да продължи кариерата си. Предпочита да стане продуцент на хора, които не са работили в други групи. Смята, че една млада, амбициозна група може да използва Дъблин, за да превземе света. Самият Пол демонстрира организаторски умения още от най-ранна възраст. Не е навършил седем години, когато създава домашен музей, където са изложени всички предмети, които баща му, военен летец, носи от различните пътувания. Всички експонати са грижливо описани. Пол учи в едно от най-престижните частни училища в Ирландия. Там режисира две пиеси, издава училищен вестник и печели златен медал на конкурс по красноречие. Първата работа на Макгинес за U2 е да накара персонала в един бар да им сервира пиене. Всички знаят, че това е много трудно, а самите момчета много пъти са били изхвърляни преди от въпросното заведение. Макгинес обаче успява да осигури напитките. Едж обобщава случката така: „Всички се замислихме, че щом може да ни набави пиенето в този бар, то тогава вероятно той е точният човек, който да ни представлява”. Времето показва, че това първо впечатление е напълно вярно. До 2013 г. Пол Макгинес е плътно до U2. Именно той е в основата на грандиозния им финансов успех. Използва всички възможни средства, за да им осигурява максимални печалби. Вкарва парите на бандата в офшорни зони, което е напълно законно, но не е особено морално, имайки предвид най-вече голямата ангажираност на Боно с всевъзможни благородни каузи. Между другото фактът, че фронтменът на U2 влага много енергия в борбата за отписването на дълговете на страните от Третия свят, изобщо не му пречи да защитава своите и на групата бизнес интереси. Ето неговото обяснение: „Никога не съм приемал клишето: аз съм човек на изкуството, дръжте ме по-далеч от мръсните пари и музикалния бизнес. Това са глупости!... Израсъл съм с много от тези групи. В някои случаи говорим за най-противните, себични, мрачни индивиди на света. Познавам невероятно вдъхновени бизнесмени, при това етични, познавам и истински задници със златни гласове”. Първото бизнес решение, което U2 вземат, е да създадат в рамките на групата кооператив, в който да делят всичко по равно. Правят това по съвет на Пол Макгинес. Пак той им внушава, че ще е страхотно да запазят правата над песните си. Така тогавашната им звукозаписна компания „Айлънд Рекърдс” им плаща по-ниски хонорари, но пък те държат оригиналите и правата. В дългосрочен план това се оказва решение, което ще им осигури огромен доход. „Просто имахме силно чувство за оцеляване – обяснява Боно. – На практика се превърнахме в своя собствена звукозаписна компания с център Дъблин, не Лондон, Ню Йорк или Лос Анджелис. Не си клатехме краката цял ден като хипита да си блъскаме главите за мира по света... Това е отживелица от 60-те, че музикантите не могат да бъдат бизнесмени, защото се предполага да пушат трева, да си топят краката в някоя рекичка и да гледат изгрева на слънцето в компанията на красиви момичета, които решат косите им.” През 2004 г. Боно влиза в борда на „Елевейшън Партнърс” – фонд за дялово инвестиране в медиите и шоубизнеса. Чрез този фонд лидерът на U2 инвестира във Форбс медиа Груп. Фондът също така притежава 1,5 процента от Фейсбук. Скоро след това започват да се появяват информации, че Боно е влязъл в клуба на милиардерите. Самият музикант обаче, както и източници от сериозни бизнес издания, отричат това. Не, Боно не е милиардер. Все още. Въпреки това приходите от турнетата на U2 са главозамайващи. След края на турнето им „360” през 2011 г. се оказва, че за 12 месеца са продадени билети на стойност 736 милиона долара. Печалбата на групата е 195 милиона долара, най-голямата до този момент. И четиримата членове на U2 признават, че най-важните бизнес уроци са получили именно от дългогодишния си мениджър Пол Макгинес. Ролята му в ранното развитие на групата обаче е много по-голямо от традиционното осигуряване на повече пари. Именно Пол е човекът, който спасява U2 от изчезване. През 1980 г. излиза Boy, първият албум на групата. Той получава положителни отзиви от критиката, но не влиза в Топ 50 нито на САЩ, нито на Великобритания. Ето защо напрежението върху младежите е особено силно, докато подготвят втория си албум. Дават си ясна сметка, че ако отново не впечатлят аудиторията, едва ли ще имат трети шанс. По същото време Боно, Едж и Лари участват активно в сбирките на една християнска група – „Братство Шалом”. Единственият, който не се поддава на религиозната екзалтация, е Адам. Ето как описва ситуацията Едж: „Адам вероятно е чувствал, че ние, останалите трима, сме се изгубили. Изведнъж, вместо да се намира в рокендрол група, той се оказва заедно с група от силно религиозни типове, които носят библии в саковете си и от време на време се събират, за да се молят. Трябва да е било голям стрес за него”. Докато вървят записите за втория албум, Едж решава, че ще бъде по-добре да се отдаде на Бог, а не на музиката. Боно е на същото мнение. Двамата решават да напуснат групата, а към тях се присъединява и Лари. Когато съобщават решението си на Пол Макгинес, той им казва: „Наистина ли го искате? Наистина ли мислите, че ще бъдете по-полезни, ако се върнете към нормалния начин на живот? Или мислите, че възможността да бъдете в една велика рокендрол група ще се окаже по-ценна в дългосрочен план?”. Следва дълъг разговор, който започва с ясно изразената позиция на тримата музиканти, че нов албум няма да има, няма да има и турне, защото те са решили да си останат в Дъблин и да се занимават с Божието дело. Пол е толкова шокиран, че излиза от стаята и известно време обикаля улиците. Обаче решава да направи всичко възможно, за да не позволи U2 да се разпадне. Казва на момчетата следното: „Вижте сега, съвсем честно, ако Бог е имал да каже нещо за турнето, той е трябвало да вдигне ръка малко по-рано, защото междувременно сме наели много хора, поели сме ангажимент за участия, така че според мен вие сте длъжни да го спазите”. В крайна сметка успява да ги убеди, че могат да вярват в Бог колкото си искат, но в никакъв случай не бива да се отказват от групата. Защото тя тепърва ще се развива, а и всеки от тях ще се развива заедно с нея. Бъдещето показва, че мениджърът е бил напълно прав. U2 съществува повече от 40 години. И не просто съществува, а отдавна е призната за една от най-великите групи на всички времена.
Вероятно най-често задаваният въпрос, когато стане дума за U2, е как така не са се разпаднали. Включително и след мегауспеха. Мегауспехът е много по-застрашаващ живота на една банда фактор, дори и от провала. Когато няколко души, обединени в група, застанат на върха, изкушението пред всеки от тях да си въобрази, че е най-великият и че няма нужда да служи като подпора на останалите, е огромно. Пък и го има съвсем естествения процес на омръзването. Непрекъснато се разпадат бракове между хора, които са се клели във вечна любов, та една група ли няма да се разпадне? Ето какво мисли Боно по този въпрос: „Групата понякога е в сериозна опасност. Не е нещо, което да приемеш наготово. Според мен е много по-вероятно хората да се разделят, а не да останат заедно. Този риск винаги съществува. Има моменти, в които хората са толкова погълнати от самите себе си, от собствения си живот, че е страшно трудно да бъдат в група. Но тези фази са временни. Защото сблъсъкът на различните гледни точки те прави по-добър. Бих се чувствал ужасно да съм соло певец и да няма с кого да споря. Обичам предизвикателствата. Затова причината групата да не се разпадне е, че чувствахме как, независимо че всеки представлява една четвърт от U2, все пак сме повече, отколкото някога ще бъдем поотделно. Поне аз се чувствам така. Начинът, по който функционираме като група, е истински феномен, в известно отношение по-голям от музиката ни. Не говорим за организация, а по-скоро за организъм. Но така е със семейството. Семейството те изпълва със сила. Аз бях лишен от това. Винаги съм завиждал на хора със силно чувство за род и принадлежност”. Другото необичайно нещо в характера на Боно е неговата моногамия. Женен е за ученическата си любов Али вече 35 години. За човек, който е на върха в световния шоубизнес, това звучи невероятно, имайки предвид всичките изкушения, но които е подложен. „Не бях скроен за брак – признава Боно. – Но срещнах възможно най-невероятната жена и просто нямаше как да я изтърва. Али изпитва невероятно уважение към живота ми и е много независим дух. Не знам как други биха се справили с толкова дълъг брак, но си мисля, че това е уважение и любов. Аз още съм влюбен.” Али, която ражда четири деца на Боно, е винаги до него. Във всичко. През 1985 г. се съгласява да отиде с него в разтърсваната от глад и войни Етиопия. Прекарват пет седмици в лагер за изхранване на хора в Абиджар. Боно и Али занимават децата там с песни и кратки пиеси. Целта е по този начин малките да научат неща, които ще ги предпазват от разболяване. Боно пише песните, които после се превеждат на местния език. След това децата се връщат по родните си места, пеят песните и така обучават родителите си. Боно е най-развълнуван от гледката сутрин. Тогава, когато мъглата се вдига, вижда хиляди хора да вървят към лагера – мъже, жени, деца, цели семейства, изгубили всичко и търсещи милосърдие. Някои оставят децата си пред портала, за да бъдат прибрани и спасени, други оставят вече мъртвите си деца, за да бъдат погребани... Въпреки всички тъжни моменти, на които е свидетел, Боно е твърдо убеден в едно – трябва да говори преди всичко за потенциала на жителите на Африка. Заснема албум, String of Pearls, който не показва болните и гладните, а здравите. Целта му е да покаже колко благородни и красиви са тези хора. Според него е много важно Африка да не бъде описвана в трагични нюанси. Малко след като се прибират от Черния континент, Боно и Али предприемат ново пътешествие. Този път в разкъсваните от граждански войни Никарагуа и Салвадор. „Прекарах изключителни дни в Никарагуа – разказва Боно. – Влюбих се в това много богато на музика и култура място. Идеите на революцията съвпадаха, от моя гледна точка, с много от моите интереси: християнство, социална справедливост, хора на изкуството в управлението. Силата, която се усещаше в Сандинистката революция, трябваше да бъде смазана, защото имаше потенциала да пренесе огъня навън, и ако се беше случило в Мексико, САЩ щяха да се чувстват много несигурни. Социализмът, от който аз се интересувах, не беше от стария марксистко-ленински тип. Беше нова издънка, която не се опитваше да потуши вярата на хората, а посредством религията ги информираше за правата им. Мисля си, че това е един от най-важните моменти на XX век: раждането на този нов израз на равенство. Знам, че с времето ще се компрометира, но е наистина жалко, че религиозните институции не го възприеха и не доразвиха някои от идеите му. Архиепископ Ромеро например беше застрелян, а папата дори не го разпозна.” Опасността, на която се подлагат Боно и Али по време на пътешествието си в Централна Америка, е съвсем реална. Докато пътуват към едно село в Салвадор, се оказват в близост до правителствен отряд. Войниците започват да стрелят в тяхната посока. Вярно, над главите им, но никой не може да гарантира, че някой заблуден куршум няма да ги застигне. Предния ден пък виждат как от един микробус изхвърлят труп на магистралата. На следващия ден научават за няколко убити монахини. Една от песните в албума The Joshua Tree се казва Bullet The Blue Sky. Посветена е именно на случващото се в Централна Америка. Всъщност идеята на Боно да се впусне в подобни пътешествия идва след един концерт. Става дума за прословутия концерт Life Aid, организиран от музикантите Боб Гелдоф и Мидж Ур на 13 юли 1985 г. в помощ на гладуващите в Етиопия. Събитието се провежда едновременно на стадион „Уембли” в Лондон, където присъстват 72 хиляди души, и на стадион „Дж. Ф. Кенеди” във Филаделфия, където има 100 хиляди души. Концертът се излъчва на живо в 150 държави с обща аудитория от близо 2 милиарда души. U2 свирят на „Уембли” редом със Стинг, Дейвид Боуи, Фил Колинс, Шаде, „Куин”, „Дайър Стрейтс”, „Стейтъс Куо”. Програмата предвижда да изпълнят три песни – Sunday Bloody Sunday, Bad и Pride – тоталния им хит по онова време. Докато свирят Bad, Боно решава да изпълни един от номерата си, превърнали се в негова запазена марка – да се присъедини към публиката. Издърпва едно момиче зад загражденията, взема я в прегръдките си и двамата започват да танцуват. Прекрасна импровизация, само че тя му попречва да се върне на сцената и заради това U2 не успяват да изпълнят основния си хит. Веднага след като се прибират зад кулисите, всички, включително и Боно, са убедени, че са се провалили. Стига се до скандал. Лари Мълън дори заявява, че се отказва. Да, Боно и преди е слизал от сцената, хвърлял се е в публиката, но този път останалите са убедени, че е прекалил. Гледали са ги близо 2 милиарда души, а заради импровизацията му не са успели да изпълнят голямата си песен. Два дни по-късно обаче Пол Макгинес звъни на Боно с новината: „Няма да повярваш, но всички говорят за U2 на Life Aid. Телевизиите и радиото питат хората кое им е харесало най-много и повечето отговарят: U2”. По-късно Пол ще обобщи случилото се така: „Всички албуми на U2 се върнаха обратно в класациите, след което започнаха да се катерят нагоре. Нищо вече не беше същото, защото всички знаеха кой е Боно”. Адам Клейтън добавя: „Пътешествието на Боно беше знаково, то пренесе атмосферата на събитието при хората. Така че инстинктът му на изпълнител не го беше подвел. За пореден път”. Има и още една важна подробност около тази случка. През 2005 г. момичето, с което Боно танцува, 15-годишната по онова време Кал Калик, разказва, че всъщност певецът е спасил живота й. Тя е била така силно притисната към загражденията, че вече трудно е дишала. Намесата на Боно я е спасила. Докато се случват всички тези събития – пътешествия в Африка и Централна Америка, изпълнения на живо, U2 работят върху петия си албум, който ще бъде наречен The Joshua Tree. Процесът не върви особено добре. В един момент музикантите имат усещането, че са попаднали в дупка. И точно когато смятат кризата за преодоляна, когато работата потръгва, при тях идва Джак Хийли, ръководителят на американското бюро на Амнести Интернешънъл. Той е бивш францискански монах и голям фен на U2. Сега им предлага да се включат в организирането на турне заедно с други музиканти, което трябва да привлече вниманието на публиката към защитата на човешките права. „Не можеше да изберем по-лошо време, подготвяхме се да влезем в студио, аз се притеснявах, че цялата концентрация и постигнатият фокус ще изчезнат. В същото време нямаше как да не го направим. Изглеждаше прекалено важно”, признава Едж. Боно лично започва да звъни на всички музиканти, които познава. В крайна сметка в турнето, което получава названието „Заговор на надеждата”, освен U2 се включват Питър Гейбриъл, Лу Рийд, Брайън Адамс, Джоан Баез, Стинг, който за последно е на една сцена с Police. „Фантастично беше да се съберат такива изпълнители – спомня си Едж, – които да пътуват с един и същи самолет, да дават общи пресконференции и да свирят на едни и същи концерти във всеки голям американски град. Нямаше никакви проблеми с егото на всеки, атмосферата в компанията не можеше да бъде по-положителна. Един от големите успехи бе, че чрез влияние и медиен натиск издействахме освобождаването на нигерийския музикант Фела Кути, държан в затвора от нигерийските власти по някакво подправено обвинение в предполагаемо укриване на данъци. Всъщност бяха се опитали да му затворят устата, но накрая, преди шоуто да свърши, го освободиха и той свири с нас. Така започна сътрудничеството ни с Амнести и той беше първият политически затворник, получил свободата си, след като нашите фенове вдигнаха шум около случая.” И още нещо много важно споделя Eдж: „Имаше нещо в пътуването заедно с всички тези хора, което ни помогна да се съсредоточим. Затова, когато се върнахме обратно в Дъблин, записите по албума станаха много по-интензивни и много по-силни. Турнето, вместо да ни отдалечи от записването на албума, всъщност ни помогна в огромна степен да се насочим към онова, което имаше значение за нас”. Все по-ясно се оформят онези песни, които веднага ще се превърнат в хитове и ще останат такива до ден днешен – Where The Streets Have No Name, I Still Haven't Found What I'm Looking For, With Or Without You. Директно вдъхновени от политически и социални събития са парчетата Bullet The Blue Sky, Mothers Of The Disappeared, Running To Stand Still, Red Hill Mining Town. За въздействието на албума определена роля играе и визуалното му оформление, дело на известния холандски фотограф, а впоследствие режисьор на клипове и филми Антон Корбин. Слушайки все още не съвсем завършените песни от албума, той стига до извода, че най-добре ще бъде снимките към него да бъдат направени в пустиня. В Америка. Отиват в Лос Анджелис, а от там в пустинята Мохаве. Там прекарват няколко дни, обикалят, отсядат в малки мотели и през всичкото време Антон Корбин ги снима. „Истинско пътешествие си бе – разказва Лари Мълън, – а и образователно, особено за мен. Америка, която познавах преди, беше от автобусите, пътуванията от концерт на концерт, от град на град. Харесваше ми, но знаех, че там, навън, има и друга Америка. Америка на старите филми, на пустинята, на каубоите. И ето ни и нас, пътувахме през пустинята Мохаве, през стари градове на златотърсачи, изоставени преди повече от сто години, стояхме в местността Забриски пойнт, осъзнавайки великолепието, мащабите и красотата на Америка. За първи път виждахме този аспект на страната – само отворени пространства, без будки за бърза храна. Беше поразително.” Едж твърди, че „пустинята е място на прехода. Там не съществуват понятията правилно или грешно, нито пък има някакъв ясен облик. За нас беше пътуване през тази неутрална земя, за да стигнем, накъдето бяхме тръгнали.” По време на един от преходите в пустинята пътуващите започват разговор за различните растения, които срещат. Става дума и за едни странни кактуси, които, изглежда, са навсякъде, а никой от групата не знае как се наричат. Шофьорът им обяснява, че това са дърветата на Иисус. Антон Корбин предлага да снима музикантите на фона на едно дърво на Иисус. По-късно Едж ще обобщи по следния начин музиката, текстовете и визуалната страна на албума: „Знаехме, че сме постигнали нещо специално. В него имаше смисъл, а музиката сякаш идваше отникъде. Тя не беше близка с нищо, случващо се през 80-те, а като че идваше от земята. Групата също не приличаше на никоя от другите. Не правехме специален дизайн на вида си, просто се опитахме да намерим дрехи, които са удобно неутрални и биха били подходящи за снимките и образите, с които работехме, нещо като не-вид. В него имаше много простота”. Освен всички останали важни събития за U2, с които е изпълнена 1986 г., тя е белязана и с един трагичен момент. През месец юли загива Грег Керъл. Той е много специален човек в живота на групата. Грег е маор от Нова Зеландия, който се запознава с момчетата по време на турнето им в Оукланд. Работи като сценичен работник и прави голямо впечатление на всички със стопроцентовата си отдаденост. По време на концерти е сянката на Боно. Стои пред сцената, за да е сигурен, че когато певецът реши да се хвърля в публиката, няма да си счупи врата. U2 го вземат с тях първо в Австралия, после и в Америка. Накрая той идва и в Дъблин, за да работи с тях всеки ден. Загива в ирландската столица при катастрофа с мотор. Боно и съпругата му Али пътуват с тялото до Нова Зеландия и участват в традиционното маорско погребение. В резултат на това трагично събитие Боно пише песента One Tree Hill. В песента се споменава и името на Виктор Хара, чилийския музикант, който е измъчван и убит веднага след преврата на Пиночет. The Joshua Tree излиза на 9 март 1987 г. Няколко седмици преди премиерата Боно заживява с усещането, че това, което са направили, не става за нищо. Той дори обсъжда с останалите идеята да спрат излизането на албума. Все пак до такава крайност не се стига. Когато албумът се появява на пазара, U2 са в Дъблин и подготвят нови песни. Веднага след официалната премиера става ясно, че успехът е грандиозен. The Joshua Tree се превръща в най-бързо предавания албум в историята на Великобритания. Само за два дни са продадени 300 000 броя. Албумът влиза в UK Albums Chart директно на първа позиция и остава в класацията в продължение на 191 седмици. Америка, която предизвиква такава смесица от любов и омраза в сърцата на членовете на U2, също е завладяна. За три седмици The Joshua Tree се изкачва на първа позиция в американската Billboard Top Pop Albums и остава там в продължение на 9 последователни седмици. В Канада става номер едно за две седмици. Като цяло The Joshua Tree оглавява класациите в повече от 20 държави по целия свят. Това е първият албум в историята, от който в САЩ са продадени повече от един милион CD-та. U2 става четвъртата група след The Beatles, The Band и The Who, която попада на корицата на списание TIME. Веднага след излизането на албума групата заминава за Лас Вегас. Там ги водят на благотворително мероприятие, където присъства целият Холивуд, а голямата звезда е Франк Синатра. Ето разказа на Боно: „Беше впечатляващо. Синатра дойде, спря шоуто, посочи нашата маса и каза: „Хей, искам да спомена едни хора, които са тук при нас тази вечер. Те са изминали дълъг път. Те са от Ирландия. Те са номер едно. Те са на корицата на списание TIME. Те се казват U2”. И трябваше да станем прави и да помахаме като знаменитости. Франк стоеше втрещен на сцената. Той не можеше да повярва в какъв вид бяхме дошли. Франк беше много спретнат в облеклото си. Ние изглеждахме като група цигани. Той каза: „Леле, може да сте номер едно, но не сте похарчили нито цент за дрехите си”. Покани ни отзад в гримьорната си. Висяхме там с часове. Хората постоянно чукаха на вратата с думите: „Грегъри Пек иска да ви види, Джоан Колинс иска да ви види”. Той не излизаше навън и не пускаше и нас. Така отидохме на този гиг като U2 от Ирландия, а си тръгнахме с чувството, че сме номер едно на земното кълбо”. Не само публиката и звездите, но и критиците са във възторг от албума. U2 получават блестящи отзиви в пресата, между които най-обобщаващият е в „Лос Анджелис Таймс”: „U2 е това, което Rolling Stones престанаха да бъдат преди много години – най-добрата рок група в света”. А Бил Греъм, първият музикален журналист, с когото момчетата от току-що сформираната банда говорят в края на 70-те години, пише, че The Joshua Tree е спрял упадъка на рока и го е издигнал на нови висоти. Музикалните награди започват да засипват групата. Освен всички останали те получават и „Грами” за най-добър албум и за най-добро рок изпълнение. Where The Streets Have No Name също получава „Грами” за най-добър рок клип. Световното турне, озаглавено The Joshua Tree Tour, продължава от април до декември 1987 г. и включва 109 концерта в САЩ и Европа. На живо ги гледат 3 милиона души, а събраните приходи надхвърлят 3 милиона долара. Колко различно е всичко сега в сравнение с първото идване на U2 в Америка за скромно двуседмично турне в края на 1980 г. Ето спомените на Боно за онова време: „Беше декември, пристигнахме на летище „Кенеди”. Помня само митницата и че американците говореха невероятно високо, направо крещяха. После забелязах цветовете, в които беше боядисано летището, никога няма да видиш такива в Европа, мораво, зелено и жълто, с намек за това, което, сега осъзнавам, е било африканско и китайско влияние. Пол Макгинес беше решил да ни поглези. Нямахме никакви пари, а той беше накарал звукозаписната компания да ни изпрати лимузина! За първи път се возихме на лимузина. Вмъкнахме се в онази абсурдна кола с коледни лампички по прозорците и се разсмяхме. Тогава стигнахме 59-а Стрийт Бридж и видяхме Манхатън. За нас, хлапета, едва навършили 19-20, това си беше като страната на Оз”. Не липсват, разбира се, забавни моменти. От лимузината четиримата директно отиват в лоби-бара на хотела, като във вълнението си забравят китарите на тротоара. За щастие Едж поглежда през прозореца и вижда, че двама души са се насочили към тях. Музикантът се оказва страхотен спринтьор и стига до китарите преди непознатите. Така спасява инструментите. Боно пък не може да се насити на Ню Йорк: „Не исках да се прибирам в хотела, затова отидох на ъгъла и продължих да зяпам. Черното ми палто от изкуствена кожа побеляваше от снега, когато един господин спря колата си до мен и ми предложи да правим секс. Избягах обратно в хотела и разказах на всички какво се е случило. Те ме погледнаха и казаха: „А ти какво очакваш? Бил си облечен с шибано кожено палто, женчо!”. Освен в Ню Йорк тогава свирят и на няколко места по Източния бряг. Следват типичната за една начинаеща група схема. Пътуват по магистралите в малък микробус с две редици седалки, инженерът по звука е шофьор и отсядат в най-евтините хотели. През 1987 г. няма и помен от всичко това. Автобусите са забравени. Придвижването е само със самолети. U2 вече не свирят в маргинални клубове, а в огромни зали и на стадиони. Тук обаче има и рискове, свързани основно с политическите позиции на групата. Заключителният концерт от турнето е в град Темпи, Аризона. На Sun Devil Stadium има близо 60 хиляди души. Има и много агенти на ФБР. В навечерието на концерта групата получава анонимно писмо с ясно изразената заплаха, че ако свирят посветената на Мартин Лутър Кинг Pride, Боно ще бъде застрелян. Изминали са само седем години от убийството на Джон Ленън и ФБР приема заплахата съвсем сериозно. Дори предлага концертът да бъде отменен. U2 обаче не се отказват. Когато започва да пее Pride, Боно затваря очи. Когато ги отваря, вижда, че Адам е застанал точно пред него, готов да го опази дори и с риск за живота си. За щастие не се случва нищо трагично. Месец преди това, докато се подготвят за шоуто в Денвър, U2 научават за бомбения атентат в северноирландския град Енискилън. Извършителите са бойци от Ирландската републиканска армия (ИРА), която се бори за присъединяването на Северна Ирландия към Ирландия. Загиват десет цивилни и един полицай. 63 души са ранени. Повечето от пострадалите цивилни са пенсионери. Още в началото на концерта Боно произнася гневна тирада срещу насилието на ИРА, които избиват невинни хора в името на някаква, уж благородна кауза. В годините на Гражданската война в Северна Ирландия винаги е имало напрежение между най-известната ирландска група и екстремистите от ИРА. Причината е категоричното неприемане от U2 на въоръжената борба. „Имах чувството, че трябва да заемем позиция, която да е ясна – казва Боно, – че насилието не помага на никого, ще доведе само до отчаяние и ще затрудни интеграцията на двете общности. Чух, че Джери Адамс е свалил плаката ни от офиса на „Шин Фейн”, а на една пресконференция ме нарече „подло лайно”. Никак не е приятно водачът на въоръжената борба, с поддръжници във всеки работнически квартал и много маниаци зад гърба си, да те нарече така. Животът ти определено става по-труден.” След години отношенията им се оправят. Джери Адамс се запознава с Боно и двамата си стискат ръцете. През 1998 г. U2 свирят в подкрепа на мирното споразумение в „Уотърфронт Хол” в Белфаст. През 1987 г. обаче мирът в Северна Ирландия изглежда невъзможна цел. А и U2 въпреки традиционната си политическа ангажираност не са миротворческа, а музикална група. Основната им цел е да правят музика, която да се харесва на колкото се може повече хора. По време на The Joshua Tree Tour те осъзнават, че най-после са успели. Това особено личи по време на концертите в неанглоговорящите европейски държави. Боно много добре си спомня този момент: „На „Стадио Фламинио” в Рим Брайън Ино (продуцентът, допринесъл много за страхотното звучене на албума – б.а.) беше застанал отстрани на сцената. Спазваше принципа да контролира емоционалния си темперамент, но по лицето му се стичаха сълзи, докато 35 хиляди души в Рим пееха припева Ha la la la de day от Running To Stand Still. Той не можеше да повярва – хора, които говореха чужд език, да пеят една от песните, които бяхме направили заедно”. Следващият албум Rattle and Hum излиза през 1988 г. заедно с документален филм за групата, носещ същото име. Режисьор е Фил Джоану, който се среща с U2 по време на американското им турне и ги убеждава, че трябва да направят филм за турнето. Предлага им да вземат за режисьор Мартин Скорсезе или Джонатан Деми, но в крайна сметка бандата се спира на Джоану. „Филмът повече от всичко е моментна снимка на духа на групата – разказва Едж. – Показва колко забързани и разхвърляни сме били, докато сме си играли с U2, колко близко сме били да го провалим и как на косъм сме преодолели всичко и сме запазили целостта на групата. Вместо да използваме The Joshua Tree за трамплин към нещо още по-голямо, ние направихме филм за пътуването и замалко не излязохме от пътя.” В този период в живота на Боно и съпругата му Али настъпва най-важното събитие. На рождения ден на Боно, 10 май, през 1989 г. се ражда дъщеря им Джордан. „Тя беше много мъничка, когато се роди – разказва таткото, – два килограма и петстотин грама. Спеше на гърдите ми. Докторът каза: „Добре е, ако децата спят на гърдите ви, защото могат да чуят сърцето ви и бебето си мисли, че се намира вътре във вас”. Много сме близки двамата с Джордан. Всичко за мен се промени, когато тя се роди. Разбираш защо се водят войните, разбираш защо хората искат да притежават земя, разбираш защо жените са толкова умни – защото трябва да бъдат такива, трябва да се справят с толкова повече неща от нас, мъжете. Жените ме накараха да изпитвам благоговение пред тях. Раждането наистина преобърна живота ми.” Две години по-късно се ражда втората им дъщеря Мемфис Ив. Днес тя прави актьорска кариера под името Ив Хюсън. Любопитното е, че един от филмите, в които участва, е „Мостът на шпионите” на Стивън Спилбърг. Филмът разказва за преговорите около размяната на съветския шпионин Рудолф Абел, разкрит в САЩ, за Гари Пауърс, пилота на онзи същия самолет U2, свален над територията на СССР. Боно и Али имат още две момчета –Илайджа (р. 1999) и Джон Ейбрахам (р. 2001). Подобно на Боно барабанистът Лари Мълън също е женен за приятелката си от училище. Двамата с Ан имат три деца. Едж има три деца от първата си съпруга, отново негова съученичка, и две от втората. Адам Клейтън за разлика от всички тях се жени едва през 2013 г. Разбира се, преди този брак има множество любовни афери, като най-известната от тях е със супермодела Наоми Кембъл. През април 1993 г. те се сгодяват, но вместо сватба година по-късно следва раздяла. Скъсването се отразява тежко на Адам, който започва да злоупотребява с твърдия алкохол. Стига се дотам, че дори не се явява на един концерт в Сидни и се налага техническият му асистент Стюарт Морган да свири вместо него. Останалите трима правят всичко възможно, за да му помогнат да се оправи и да го задържат в групата. Както казва Боно: „Забъркаше ли се в нещо Адам, ние винаги заставахме зад него. Без значение от скандала, в такива моменти не ни пукаше за групата, само за него. Не приемахме победата, преди всички да са спечелили. Всички трябваше да оцелеем”. Вероятно Боно чувства и някаква лична вина за случилото се с Адам, защото именно той го запознава с Наоми. Фронтменът на U2 винаги е заявявал страстта си към супермоделите. Разбира се, в платоничния смисъл на думите. През 1992 г. той се появява на корицата на Vogue заедно с Кристи Търлингтън. „С тези момичета вървяхме по едни и същи маршрути, отсядахме в един и същи хотел. Имаше нещо много силно в тях. А тези на върха се оказаха много умни, много добри мениджъри на собствената си марка и в случая Кристи, Хелена Кристенсен, Наоми и Кейт Мос са хора точно по мой вкус. Бяха далеч по-интересни от повечето музиканти. Забавлявахме се чудесно, много се смеехме. Прекарвахме летата заедно. Беше чудесно, но цяло богохулство за феновете ни”, разказва Боно. Факт е, че някои от най-върлите почитатели на U2 са разочаровани от начина, по който започват да се държат любимците им, след като при тях идва голямата слава. Твърде силно заприличват на класически рок звезди, обградени са от манекенки и папараци, имат луксозни имоти в Южна Франция, както и милиони в сметките си. В същото време Боно е една от най-силно ангажираните с каузите на Третия свят знаменитости. В края на миналия век той особено активно се включва в кампанията Drop The Debt, чиято цел е опрощаването на дълговете на развиващите се държави в Африка и Азия. Активистите на кампанията искат да използват идващия Милениум, за да заострят вниманието на света върху хроничното задлъжняване на най-бедните страни на планетата. В крайна сметка се стига до опростяването на една трета от всички дългове, или на 100 милиарда долара. Боно обяснява, че благодарение на това днес в Уганда на училище ходят три пъти повече деца, в много държави се строят болници, променя се животът на цели общности. За да стане всичко това възможно, на Боно му се налага да използва звездния си имидж. Тоест много по-лесно е да си уредиш среща с президента на САЩ или на Световната банка, ако си фронтменът на U2. Няма ли обаче опасност политиците просто да го използват, да се снимат с него, за да си вдигат рейтинга пред избирателите? „Аз съм на разположение да бъда използван – отговаря Боно, – това е уловката. Ще преспя с всеки, но не съм евтино маце. Знам, че ме използват и на каква точно цена... Например в края на 2002 г. получихме 5 милиарда долара от САЩ и обещание за още 20 милиарда за следващите няколко години, плюс повече помощи за страните, борещи се с корупцията, и мащабна инициатива за борба със СПИН.” За да е възможно всичко това, обяснява Боно, е необходимо директно общуване с най-важните хора на планетата, като президентите на САЩ например. Той има директни разговори с Бил Клинтън и Джордж Буш-младши. Спомня си, че на срещата с Клинтън в Овалния кабинет отишъл, облечен с тениска, комбат панталони и кубинки. Имал и кашмирено сако, много елегантно, но го свалил, защото му станало горещо. Когато се ръкували с президента, му се сторило, че Клинтън приличал повече на музикална звезда от него, защото самият Боно сякаш бил изпълзял изпод някоя кола. Буш пък излязъл много по-забавен от очакваното. Пускал готини смешки. Накрая се снимали заедно, като Боно направил знака на победата. „Знам, че за имиджа ми ще е по-добре да ме снимат с кърпа през устата и коктейл „Молотов” в ръка”, казва Боно. И уточнява, че подобни действия със сигурност са ефектни, но ако искаш директно да помогнеш на развиващите се страни, трябва да се снимаш с хора като американския президент. Естествено, не всички са убедени в ефективността на тази тактика. Писателят и пътешественик Пол Теру, който от дълги години работи в Африка като доброволец на Корпуса на мира, още през 2005 г. пише статия за The New York Times, където остро критикува благотворителните активности на звездите от шоубизнеса. На мушката му освен Боно попадат и други знаменитости като Брад Пит и Анджелина Джоли. Пол Теру ги нарича митоманиаци, хора, чиято основна цел е да убедят целия свят в това колко са стойностни. Според Теру тези хора създават изключително грешното впечатление, че Африка може да бъде спасена само с чуждестранна помощ. Боно и другите ангажирани звезди са обвинявани също така, че превръщат глобалното движение за справедливост в „грандиозна оргия на нарцистичната филантропия”. През годините критиките към „показната благотворителност” на звездите, в това число и на фронтмена на U2, не престават. Например Боно използва турнето Vertigo през 2005-2006 г., за да промотира кампанията ONE. Основната цел на тази кампания е борбата с бедността и лечимите заболявания, особено в Африка. Името идва от убеждението на организаторите, че един глас, съчетан с много други, идващи от ляво и от дясно, от бизнеса, неправителствения сектор и от безброй други места, е в състояние да промени света. Vertigo се превръща в едно от най-печелившите турнета на U2, а групата инвестира спечеленото по начин, който да намали данъците им до минимум. Не спират и обвиненията, че широко рекламираните благотворителни акции всъщност не помагат на африканските държави, защото ги учат да живеят от милостинята на богатите, вместо да ги научат как сами да ръководят живота си. Боно отговаря, че това са заяждания, идващи от хора, които вечно критикуват, но никога самите те нямат смелостта сами да направят нещо. Факт е, че колкото повече расте популярността на U2 през годините, колкото по-големи звезди стават някогашните момчета от Ирландия, толкова повече се увеличава и броят на хората, които не ги харесват. През първата половина на 80-те години U2 е група с не чак толкова много, но затова пък изключително верни почитатели. Днес те имат милиони фенове, но пък и яростни отрицатели. Факт е също така, че голяма част от неприемането на U2 е свързано с извънмузикалната дейност на Боно. Яростните му критици го описват като човек, който е неприлично богат, непрекъснато се мотае с президенти, принцеси и шефове на мултинационални компании, а в същото време не спира със сълзливите си тиради за бедните. За отрицателите си Боно е не толкова артист, колкото една вечно самолюбуваща се звезда, която се кара на публиката, задето не отделяла достатъчно време и средства за благотворителни каузи. Понякога поводите за критика са съвсем неочаквани. През 2014 г. излиза 13-ият албум на групата Songs of Innocence. Боно го определя като „най-личният албум, който някога сме правили”. Основната тема в него са младежките години на членовете на U2 в Ирландия, техните мечти и разочарования. Преди излизането на албума е сключена сделка с Apple, според която всички ползватели на продуктите на тази марка получават Songs of Innocence безплатно на мобилните си устройства. Компанията изхарчва 100 милиона долара, за да промотира инициативата. На пръв поглед какво по-хубаво от това да получиш безплатно новия албум на една от най-великите съвременни групи. Оказва се обаче, че много хора изобщо не мислят така. Интернет пространството е залято с оплаквания от ползватели на продуктите на Apple. Те са гневни, задето някой им натрапва какво да слушат. Тази реакция е толкова неочаквано остра, че от Apple публикуват приложение за това как да бъде изтрит албумът, а Боно публикува специално извинение за причинените неудобства.
Независимо от всички тези проблеми U2 продължават да бъдат една от най-харесваните групи днес. Доказват го и пълните стадиони, на които те изпълняват песните си по време на започналото в началото на май тази година The Joshua Tree Tour 2017. Политическата ангажираност на групата изобщо не е намаляла. Още на първия концерт в канадския град Ванкувър между песните става дума за човешките права, правата на жените, кризата с бежанците. Групата посвещава песента Ultraviolet от албума Achtumg Baby (1991) на „страхотните жени, които познаваме”. След което Боно изрежда имената на съпругите на членовете на U2 и продължава с „... нашите майки, нашите дъщери, жените в публиката, които усещаме, че познаваме, както и тези, много далеч, които живеят в условия, които не познаваме. Вие, които се борите за правата си, които се съпротивлявате и постоянствате, именно вие осветявате пътя”. Докато Боно произнася тази реч, на огромния екран зад него се прожектират портрети на Роза Паркс, Джони Мичъл, Ема Голдман, Пати Смит и много други. Разбира се, не може да бъде подмината темата „Доналд Тръмп”. Няма особена оригиналност във факта, че U2 са част от групата холивудски звезди и музикални знаменитости, които са критично настроени към американския президент. Всъщност, независимо дали харесваме или мразим Тръмп, сме длъжни да му признаем едно: той дава чудесен повод на звездите от шоубизнеса да демонстрират политическа ангажираност и да се почувстват освен милионери вече и уж дисиденти. Вярно е също така, че U2 за разлика от повечето си колеги са политически ангажирани много преди появата на Доналд Тръмп на политическата сцена. При това в творчеството си и в публичните си изяви се занимават не само с такива удобни за обсъждане теми като тази за настоящия американски президент. Още през 80-те години те отделят голямо внимание на социалните проблеми в съвременното общество. Една от песните в албума им The Joshua Tree е посветена на миньорската стачка, която разтърсва Великобритания през 1984 г. Клипът към Red Hill Mining Town е дело на Нийл Джордан, ирландски режисьор и писател. Той е автор на филмите „Мона Лиза”, „Играчка-плачка”, „Майкъл Колинс”, „Интервю с вампир”, „Краят на аферата”. Любопитното е, че U2 изпълняват тази песен на живо за първи път по време на настоящото си турне. Освен всички песни от албума The Joshua Tree на този тур U2 изпълняват и някои от любимите на публиката хитове от други албуми: Sunday Bloody Sunday, New Year's Day, Pride, Beautiful Day, Elevation, One. В програмата е включена и най-новата им песен – The Little Things That Give You Away. Тя ще бъде част от предстоящия да излезе албум Songs Of Experience. Явно стремежът на U2 е да покажат, че отбелязването на 30-годишнината от излизането на The Joshua Tree съвсем не е паразитиране върху старата слава, че истинската им цел е да припомнят миналото, за да подготвят феновете си за бъдещето.
Източници: Боно, Едж, А. Клейтън, Л. Мълън-младши, „U2 за U2”, М. Асайес, „Боно – изповеди”