В първия ден на революцията той просто е неоценим, но на следващия трябва да го разстреляш.
12 часа на 1 юли 1876 г. в Берн, Швейцария, анархистите се разделят завинаги със своя идеолог Михаил Александрович Бакунин, или както ласкаво го наричат приятелите му, Мишел и Голямата Лиза. Многолюдна и многоезична траурна процесия съпровожда ковчега му до гробището Бремгартен. Бакунин завършва земния си път в болницата за бедни и бездомници в Берн, където е настанен по собствено желание. Една седмица преди смъртта си той отказва да приема храна и вода. Все пак минути преди да издъхне, се съгласява да хапне малко каша. Последните му думи са също толкова смайващи, какъвто е и целият му живот. „Каша, даа, това си е друго нещо...” – казва той доволен и минути след това издъхва. Михаил Бакунин се ражда на 30 май 1814 г. в село Премухино, Тверска губерния, в дворянското семейство на помешчика Александър Михайлович Бакунин и Варвара Александровна Бакунина (Муравьова по баща). Варвара Александровна ражда девет деца, пет момчета и четири момичета. Бащата Александър Михайлович произхожда от старинен дворянски род и дълги години е на дипломатическа служба в Италия. След оставката си за известно време предвожда дворянството в Тверска губерния. Има литературни наклонности, даже пише и превежда стихове. Михаил е най-младият, но става най-известният сред братята в семейството. Единият от братята, Александър, е много близък с Лев Толстой и заедно с другия брат Николай лежат известно време в ареста на Петропавловската крепост за нелегална дейност. Те не са много популярни в Премухино. Най-голямата сестра на Бакунин, Любов, пише стихове и по-късно се омъжва за известния по-това време с революционните си идеи Николай Станкевич. Но тя не живее дълго и умира на крехките 27 години. Другите две сестри Варвара и Александра са запленени от идеите на Белински, а петата сестра Татяна се увлича от Тургенев. Бащата, както по-късно пише самият Бакунин, е „собственик на хиляда крепостни селски души”. Александър Михайлович възпитава децата си в духа на Просвещението. В семейството говорят на пет езика, постоянно четат и обсъждат книги. Всички учат музика и рисуване. Татко Бакунин всъщност не е деспот, той е на мнение, че децата трябва да се възпитават с „ласкаво, дружеско и снизходително отношение към тях. Трябва да се убеждават в истината не с налагане на бащината воля и власт, а със съвети, примери и ум”. Спомняйки си годините, прекарани в родния дом, Михаил пише: „Инстинктивно, тоест по навик, придобит в средата, където преминаха детските ми години, аз обичах доброто и добрите и ненавиждах злите. Аз негодувах и се възмущавах от всяка жестокост, от всяка несправедливост. Мисля даже, че негодуванието и възмущението бяха първите усещания, които развих по-силно от всички други”. Впоследствие това остро развито чувство за добро и справедливост съпътства Михаил Бакунин през целия му съзнателен живот. Вероятно именно същото това чувство е една от причините така нареченият по-късно „апостол на анархията” да бъде еднакво ненавиждан от европейските монарси и руския цар. Да бъде недолюбван от Маркс, Енгелс и руските революционери. Но пък за сметка на това да бъде обичан от Вагнер и Херцен. Той едновременно е творец на доктрината за анархията и непоправим авантюрист. Михаил Александрович е харизматична личност и революционер ентусиаст, чийто живот много наподобява кашата, която изяжда в предсмъртния си час. В своята „Изповед” до цар Николай I той характеризира себе си така: „В моята природа винаги е съществувал един коренен недостатък: това е любовта към фантастичното, към необикновените, нечувани приключения, към действията, откриващи безграничен хоризонт, за който никой не може да каже къде му е краят”. Впечатленията на Александър Блок за него малко се различават от собствената му оценка. Той го представя като „... един от най-забележителните примери за безпътието в руския живот. Душата му е гъст облак от натрупани остри противоречия. Само стихове няма в тази душа, или иначе казано, няма хармония. Но и без друго той никога не е пял, а ако може така да се изразим, по-скоро винаги крещеше колкото му глас държи из цяла Европа или „издаваше рев като белуга”, грандиозен и безобразен, чисто по руски”. Но това е по-късният Бакунин.
През 1829 г. едва на 15 години той постъпва като юнкер в Петербургското артилерийско училище, нравите в което по това време са напълно противоположни на премухинската хармония, в която живее дотогава. Учи се отлично и на третата година от обучението си получава офицерско звание. Една година по-късно отличникът на класа безпаметно се влюбва в своята братовчедка Мария Воейкова и вече не му е до наука. На годишния изпит е скъсан и за наказание е изпратен да служи в артилерийска част в Литва. Обаче, вместо да се включи в традиционния армейски триъгълник „карти–вино–жени”, Бакунин усилено започва да се занимава с история. Чете Лабрюйер, Русо и стиховете на Кондратий Рилеев, поет, масон, един от ръководителите на Декабристкото въстание. Именно на Рилеев се приписват думите, казани, след като опитът да бъде обесен се проваля на ешафода и се налага втори път да го провесват на бесилото: „Проклятая земля, где не умеют ни составить заговора, ни судить, ни вешать!”. Освен с поезия и история Михаил Бакунин се занимава и с полски език и скоро научава езика много добре. Сред офицерите в полка намира няколко съмишленици и заедно с тях горещо обсъжда модните по това време идеи на немския философ Фридрих Шелинг. През април 1835 г. самоволно напуска армията, за което своеволие едва не е арестуван и осъден за дезертьорство. Установява се в Москва, където започва да изучава философия, история и богословие, а за да се прехранва, работи като учител по математика и публикува материали в различни списания. През 1835 г. той влиза в кръжока на Н. В. Станкевич, където се запознава с Белински и Херцен. Бакунин е идеен фанатик, пребиваващ в постоянно състояние на духовен делириум, така го описват приятелите му от кръжока. Той потъва изцяло във философията на Емануел Кант, Йохан Фихте и Георг Фридрих Хегел. Става яростен хегелианец. Ако използваме типологията на Тургенев, то „Бакунин и неговите приятели със своите философски спорове и беседи са хамлетовското поколение, дошло да смени декабристкото поколение от донкихотовци”. Едва след години, през 1843 г., в Швейцария Бакунин ще осмисли прекараното в Москва време и ще заяви: „Слава богу, времето на теориите измина... вече ни огрява заревото на новия свят”. За да задълбочи своите философски знания, през юни 1840 г. той решава да замине за Германия, където да слуша курс от лекции на Шелинг в Берлинския университет. Намерението му е никога вече да не се връща в Русия. Разноските по пътуването и неговото пребиваване в Германия поема приятелят му Александър Херцен, който впрочем и в бъдеще ще продължи да издържа Бакунин и някои негови последователи. В Германия Бакунин е щедър към своите съмишленици може би, защото все пак сметките плаща Херцен, и се включва в кръга на левите берлински младохегелианци (А. Руге и др.). Тази компания е хранителният бульон, в който се зараждат и излизат на бял свят добилите по-късно световна известност идеи на анархизма. През 1842 г. в списанието на Арнолд Руге „Немски ежегодник по въпросите на науката и изкуството” Бакунин публикува първата си и същевременно една от малкото завършени политически статии „Реакцията в Германия”. Публикацията е отпечатана под псевдонима Жюл Елизар. Впоследствие тази статия става неговият идеологически манифест. В нея той категорично отстоява позицията си за необходимостта от „пълно унищожаване на съществуващия политически и социален строй”. В подкрепа на тази теза по-нататък в статията се казва следното: „Дайте да се доверим на вечния дух, който поради това, че разрушава и унищожава, е неизчерпаем и е вечно съзидателен източник на всеки живот. Страстта към разрушение е творческа страст!”. Този негов афоризъм става култов и го прави знаменит. Впоследствие мнозина ще го интерпретират като „универсално-абсолютната формула на отрицанието, която по същество е формула на културата, изразена с гениална лаконичност”. В този афоризъм се разкрива превъзходно смисълът на Бакуниновото отрицание. Че разрушението е присъщо и неделимо от творчеството. Отрицанието може да има оправдание само дотолкова, доколкото е съпътствано от съзидание. Много изследователи на анархизма обаче погрешно правят извода, че Бакунин е черпил деструктивната си енергия изключително от отрицанието. Бакунин, също както и Маркс, стига до извода, че материалните интереси определят историята. Става дума за това, че единствено революцията може да донесе свобода на експлоатираните маси. На тази кауза той посвещава целия си по-нататъшен живот. Бакунинова теза намира отзвук и в текста на социалистическия химн „Интернационалът”, написан от поета, анархист и член на Първия интернационал Йожен Потие. Ето как започва вторият куплет: „Нека без милост, без пощада да сринем старий гнилий строй!”. До тук свършват съвпаденията на позициите му с марксистките възгледи. В статията си „Комунизъм” от 1843 г. Бакунин заявява: „Комунизмът не е свободно общество, не е живо обединение на свободни хора, а непоносима принуда, насилие на сплотено стадо животни, преследващо изключително материални цели, непознаващо духовната страна на живота и духовната наслада, която тя доставя”. Още тогава Бакунин съзира в „диктатурата на пролетариата” бъдещия комунистически терор, който по-късно Сталин ще превърне в реалност. Обаче на двамата вождове на пролетариата, Михаил Бакунин и Карл Маркс, им е тясно в една лодка. Всеки от тях мисли, че той е капитан и всеки предлага лодката да плава по посочения от него исторически път. Маркс счита, че бъдещето общество ще бъде построено с помощта на диктатурата на пролетариата, а Бакунин, отхвърляйки каквато и да била форма на държавност, говори за едно бъдещо общество, основано на самоуправление на независими комуни. Единият е привърженик на централизма, а другият на мекия федерализъм. Забележителна в този смисъл е идеята на Бакунин за смяна на държавата с „гражданско общество”, разбирано като федерация от асоциации, комуни и групи, обединяващи отделните индивиди. И двамата отричат Бога, религията, правото, данъците, частната собственост, патриотизма, патриархалността и семейството. И двамата възхваляват революционното насилие. Маркс ненавижда руснаците, а Бакунин немците. И двамата ненавиждат евреите. Макар баща му да е евреин, самият Карл Маркс издига антисемитски лозунги срещу Фердинанд Ласал, а Бакунин се подиграва с еврейския произход на Маркс. Двамата не могат да се понасят. Маркс е язвителен и по-всяко време е готов да се подиграе или да унизи Бакунин. В едно свое писмо до Енгелс през 1863 г. той споменава, че: „Бакунин е чудовище, само месо и сланина… Освен това страда от нимфомания”. Бакунин е много по великодушен и толерантен към Маркс. В свое писмо от 1869 г. до Херцен той пише: „Защо пощадих Маркс и даже го похвалих, като го нарекох великан? По две причини, драги Херцен. Първата от тях е нуждата от справедливост. Като оставим настрана всички гадости, които Маркс говори срещу нас, не можем да отречем огромните му заслуги за социалистическото движение, на което почти 25 години той служи умно, енергично и вярно и в което той несъмнено изпреварва всички нас. Той беше един от първите и, може да се каже, главният основател на Социалистическия интернационал. А в моите очи това е огромна заслуга, която винаги ще признавам, независимо от това какво ще говори той против нас”. По това време Бакунин превежда на руски език най-значимите произведения на Маркс – първия том на „Капиталът” и „Манифест на комунистическата партия”. Многогодишната вражда между двамата титани накрая завършва печално за Бакунин. Маркс го изхвърля зад борда на социалистическата революция, като през септември 1872 г. на Петия конгрес в Хага изключва Бакунин от редовете на Първия интернационал. В Берлин Михаил Бакунин все по-често се връща към мисълта, че главната задача на революцията е разрушението. „Да се изгорят държавните учреждения и всички съдебни дела за собственост да се хвърлят в огъня”. Бакунин не се съмнява, че революционният метеж ще бъде „кървав и жесток”. Тези негови фантазии за разрушителна промяна чрез насилие намират благодатна почва там, където са преплетени в стегнат възел яростта и безизходицата. За популярността на неговите идеи допринасят даже творци от калибъра на Емил Зола. В романа му „Жерминал” в диалозите, които води анархистът Суварин, прозират тезите на Бакунин. Суварин обяснява на механика Етиен Лантие: „Всичко трябва да се разруши. Никакви нации, никакви правителства, никаква собственост, никакъв Бог, никакъв култ”. На което Лантие отговаря: „Разбирам. Но до какво ще доведе всичко това? До раждането на ново безформено общество, до нов свят или до ново начало? А с какви средства ще стане това? Как ще въплътите това в живота?”. Суварин отговаря: „С помощта на огъня, на отровата и на кинжала. Разбойникът, това е истинският герой, народният герой. Поредица от жестоки нападения трябва да изплашат силните в света и да събудят народите”. Бакунин наистина вижда в руските разбойници, които живеят свободно в горите, прототипа на революционните асоциации на бъдещето. Личността на Бакунин успява да съчетае в себе си непримирими противоречия и да съедини несъединимото. От великолепния синтез на философските тези и антитези на Хегел до виждането му за революционери разбойници. Или както самият той пише: „Разбойничеството, това е една от почтените форми на руския живот на народа. Разбойникът, това е защитникът, народният отмъстител, непримиримият враг на държавата... боец на живот и смърт срещу цялата чиновническо-дворянска и казионно-попска цивилизация. Който не разбира разбойничеството, той нищо няма да разбере от руската народна история”. Без да подозира, тези негови думи се оказват пророчески. Само след няколко десетилетия един млад човек ще приложи на практика неговото дело. Отначало като престъпник, след това като главатар на банда, после като бунтар, революционер и накрая като диктатор и унищожител на опозицията, без значение дали това са анархисти, демократи или монархисти. Става дума за последователя на марксизма Йосиф Сталин. Явно тези странности в личността на Бакунин са впечатлили и Александър Блок, който в списание „Перевал” пише: „В неговата натура имаше нещо от пиянското безгрижие на руските кръчми. Способност да кипи от работа в начинания, които могат да съществуват само в сънищата или в романите на Д. Ф. Купър. В него имаше някаква вродена доброта и крайно неудобни за приятелите му схващания как трябва да се разпорежда с парите им”. Неговите високопарни речи по удивителен начин се съчетават с маниера му да живее за чужда сметка и нетактично да се намесва в личния живот на хората. По всеки въпрос той има категорично, неподлежащо на никакво съмнение мнение, същевременно подлагайки на жлъчна критика аргументите на своя опонент. Руският литературен критик, публицист и философ Висарион Белински се разделя с него поради властолюбивата му привичка безапелационно да критикува идеалистичните му възгледи. Една от известните фрази на Белински е: „За низките натури няма нищо по-приятно от това да отмъщават за своето нищожество, замервайки святото и великото с калта на своите възгледи и мнения”. Белински се дразни от Бакунин и заради склонността му по най-дребен повод да държи високопарни речи, издържани в хегелиански стил, и един ден се обръща към него: „Скъпи ми Бакунин, за Бога и за изкуството можеш да разсъждаваш от философска гледна точка, но за достойнствата на „студеното телешко” трябва да говориш по-просто”. Писателката Рикарда Хук, биограф на Бакунин, го представя обаче в съвсем друга светлина: „Когато в тогавашна Европа революционното брожение току-що прохожда, огромният руснак вече е на барикадите, вдига хората на бунт, спори с тях, споделя страховете им, празнува с тях, изживява ужаса и поражението. През живота си, изпълнен с приключения, той така и не пораства и до края си остава дете”. Макар и с голяма доза сарказъм, но пък впечатляващо е описан и външният вид на Бакунин от един френски революционер: „Той беше гигант, огромен и тромав. Могъщото му тяло, вечно потънало в пот, трудно можеше да влезе в стая през вратата, без да се наведе. Всичко в него беше пропорционално, но в някакви колосални размери. Огромна глава, обрасла като гора с дълга, непознаваща гребен коса, и гъста, неподдържана брада, обхващаща бузите и долната част на лицето му. Зиме и лете носеше един и същ костюм, който никога не сменяше, в комплект с безформени ботуши върху кончовете, на които падаха измачкани панталони, държащи се с едва затегнат колан. Върху раменете му лежеше сиво, развяващо се наметало с необикновена форма, без талия, закопчано само на горното копче. Бичият му врат обгръщаше провиснало парче от някаква материя, от която на места се показваше износена яка, умоляваща да бъде изпрана. На главата си беше нахлупил сива филцова шапка, имаща такъв вид, като че ли никога не е била нова. Тези ботуши, панталони, наметало и филцова шапка Михаил Бакунин никога не сваляше, даже и нощем. Така спеше, напълно облечен, върху една дъска, сложена на подпори и покрита с износен дюшек. Тези негови ботуши, тези панталони и това наметало пазеха натрупаните следи от мръсотията на всички преживени зими и праха на всички преживени лета… Точно така, както и по занемарената му брада, можеше да прочетеш менюто от изминалата седмица”. Автор на този унищожителен словесен портрет на Михаил Бакунин е френският член на Парижката комуна Артур Арну, укриващ се в швейцарския град Лугано, където през 1874 г. живее и Бакунин. Животът на Михаил Александрович постепенно се превръща в мит. Личността му е обвита в ореол от легенди колкото уморителни и трогателни, толкова комични и драматични. За него се разказват какви ли не невероятни истории, небивалици и анекдоти. Известна е например една такава история, в която Бакунин организира изпращане на кораб, натоварен с оръжие и стари, почти неизползваеми вече готварски съдове, за бунтовниците в Полша. Екипажът е събран от всякакви доброволци, главорези, полски офицери, войници от всевъзможни националности, включително малайци и кафри, а така също, неизвестно защо, един доктор, печатар и двама аптекари. Интересното в историята е, че с тази си мисия Бакунин успява да заинтересува брата на шведския крал, разни шведски министри и влиятелни лица. Накрая пътуването завършва катастрофално. „Всеславянският” кораб „Арго” се оказва стара разнебитена гемия и при първата по-сериозна буря, мятайки се ту към немския, ту към шведския бряг в опит да намери подслон, се разбива и потъва. Половината от екипажа отива на дъното, а оръжието е прибрано от една шведска фрегата. Кипящият от революционен ентусиазъм Бакунин не се задържа дълго в Берлин. Още в края на 1841 г. го виждаме да крачи по улиците на Дрезден, а след една година вече е в Швейцария. Там също не успява да се задържи дълго. През септември 1843 г. външният министър на Русия Карл Василевич Неселрод уведомява шефа на руската жандармерия Александър Христофорович Бенкендорф за причастността на Бакунин към дейността на швейцарските революционери. Бекендорф, без да се бави, му изпраща призовка да се яви на разпит пред полицейските власти в Русия. Бакунин категорично отказва да се върне и през февруари 1844 г. се премества за няколко месеца в Белгия, а през юли отива в Париж, като по повод на това си пътуване заявява: „Аз имам лош вкус и харесвам повече Париж пред Сибир”. Всъщност заплахата да го изпратят в Сибир е напълно реална, тъй като руският Сенат постановява: „Михаил Александрович Бакунин да бъде лишен от дворянски чин и привилегии и след пристигането му в Русия да бъде изпратен в Сибир на каторжна работа”. От тук нататък Бакунин вече ще трябва да живее в Европа като политически емигрант, преследван от руската полиция. В Париж Бакунин се сближава с най-влиятелния теоретик и деец на анархизма Пиер-Жозеф Прудон. Прудон е първият, който нарича себе си анархист, и впоследствие след революцията през 1848 г. става депутат в Учредителното събрание на революционното френско правителство. От това време датира и запознанството на Бакунин с Маркс и Енгелс, с които всъщност го запознава Прудон. В момента, когато избухва Февруарската революция в Париж през 1848 г., Бакунин живее в Брюксел. Докато се придвижи до Париж, изминават цели три дни. Революцията е завършила и на него му остава само да вземе участие в празненствата за победата. Ето как описва той Париж в първите дни след революцията в своята „Изповед”: „Този огромен град, център на европейската просвета, приличаше на дивия Кавказ. На всяка улица са изградени барикади, достигащи покривите на зданията, а върху тях между камъни и натрошени мебели стоят, облечени в своите живописни ризи, работници, въоръжени от глава до пети и почернели от прах. От прозорците боязливо поглеждат тлъсти бакали и търговци с оглупели от ужас лица. По булевардите нито една карета. Изчезнали са всички млади и стари контета, всички ненавистни светски лъвове с бастунчета и лорнети. А на тяхно място има ликуващи тълпи от благородни работници с червени знамена и патриотични песни, опиянени от своята победа! И сред цялата тази безгранична свобода, това безумно опиянение, всички са добри, състрадателни, човеколюбиви, честни, скромни, учтиви, любезни и остроумни, което може да видиш само във Франция, и то само в Париж”. През времето, когато пребивава в Париж, Бакунин живее заедно с работниците в бивши казарми на гвардията на улица „Турнои”. Макар че работниците са победили и в Париж е учредена Втората френска република, Бакунин не може да си прости факта, че революцията е минала без него. Обикаляйки барикадите, той започва с енергия и страст да агитира и организира парижките работници за нова перманентна революция. Тази негова енергия започва да плаши дори членовете на временното правителство и те бързат да го изпроводят от Париж. Даже новият революционен префект Марк Косидие, който му е приятел, удивено коментира: „Що за човек? Що за човек? В първия ден на революцията той просто е неоценим, но на следващия трябва да го разстреляш”. И вероятно, за да не го разстрелят, са го посъветвали да напусне по най-бързия начин не само Париж, а и Франция. В своята „Изповед” Бакунин оправдава необичайно бързото си отпътуване от страната по следния начин: „Не в Париж и не във Франция е моето призвание. Моето място е на руската граница. Там днес се отправя полската емиграция, подготвяща се за война с Русия. Там трябва да бъда и аз, за да въздействам едновременно както на руснаците, така и на поляците”. Какво удивително чувство за мисия има този човек! Докато той е в Париж, на 13 март избухва революция във Виена, в която също няма късмет да участва. Не успява да вземе участие и в нейното продължение през май 1848 г. Същата участ имат и други негови революционни начинания. По ирония на съдбата колкото и да се стреми през следващите години да бъде централна фигура в някои от бунтовете в Европа, Бакунин или не е на точното място, или не пристига в точното време, или, ако все пак е навреме там, където трябва, е принуден да играе второстепенна роля. Той пропуска първата февруарска революция в Париж, а когато на 23 юни избухва втората работническа революция и започва кървавата битка, той пак няма късмет да участва, защото през това време пътува от Прага за Берлин. Без него през 1848 г. преминават революциите в Унгария, Италия, Воеводина, Хърватия, Словакия, Трансилвания и Далмация. Пропуска и октомврийското въстание във Виена. Така че практическото въплъщение на неговите революционни начинания, може да се каже, че клони към нула. Единствените революции, в които е известно, че участва, нямат нищо общо с анархизма и те са в Прага и Дрезден. На Бакунин не му върви както с опитите да предвожда революции, така и с опитите му да ги организира. Той постоянно пътува из Европа, пише статии, програми и памфлети, които почти никога не довършва до край. Прави опити да организира тайни революционни общности, които полицията неизменно разкрива. При напускането си на Париж Бакунин взема от своя приятел революционния префект Косидие два паспорта. Един на свое име и един фалшив под името Леонард Неглински, след което заминава през Страсбург за Германия. Въпреки предпазните мерки, които е взел, за да не бъде разпознат, пристигайки в Берлин, властите го арестуват и го експулсират в Бреслау (Вроцлав). От там той попада в Прага, където веднага се включва и взема дейно участие в дебатите на Всеславянския конгрес, започнал работа на 24 май 1848 г. Тук революционните възгледи на Бакунин изведнъж правят завой към панславизма. Той написва манифеста „Възвание на един руски патриот към славянските народи”, в който призовава да бъде свалена империята на Хабсбургите и да се създаде в Централна Европа федерация на славянските народи. На конгреса Бакунин предлага проект за създаване на славянска федерация, но идеята е отхвърлена. И тук отново се проявява това негово удивително качество да съчетава несъвместими идеи, обединявайки едновременно идеологията на анархизма с теорията на панславизма. Германският печат, даже най-прогресивният начело с Карл Маркс, се отнася с отвращение и ненавист към славянския конгрес. Тъй като становището е, че всички славянски народи са настроени контрареволюционно. Но да се върнем в лятна Прага. Славянският конгрес завършва, но изненадващо веднага след него започва народен бунт. Конфликтът е предизвикан от чешките студенти, които демонстрират срещу германското население в Прага. Същия ден главнокомандващият гарнизона фелдмаршал Алфред Виндишгрец забранява уличните шествия и митинги. В отговор на това градът се покрива с барикади, а студентските демонстрации прерастват в митинги на работниците срещу пангерманската опасност. Започват стълкновения с войниците. На 12 юни Виндишгрец заповядва артилерийски обстрел на Прага и Храдчани, като междувременно ден преди това жена му е убита, а синът му е ранен от метежниците. На 17 юни бунтът е смазан жестоко. Естествено, през тези дни Бакунин е на барикадите като доброволец. Той предлага да се превземе кметството с щурм, да се изгонят умерените ръководители на въстанието и да се учредят революционни комитети с неограничени диктаторски пълномощия. Никой обаче не му обръща внимание. И този път той не успява да прояви своите лидерски качества и да докаже на практика революционните си теории. След потушаване на бунта в града започват масови арести на участниците в революцията, но Бакунин успява да избяга. След жестокия разгром на бунтовете в Прага той се озовава в Дрезден, където революцията е все още в своя зародиш. През пролетта на 1849 г. в Дрезден Бакунин се запознава с композитора Рихард Вагнер. Това става по времето на една от репетициите на Деветата симфония на Бетовен под диригентството на Вагнер. „На генералната репетиция тайно от полицията присъстваше Михаил Бакунин. След репетицията той се качи направо на сцената при оркестъра и гръмко заяви, че в очаквания световен пожар музиката ще загине, но ние ще трябва, макар и с опасност за живота, да се обединим, за да запазим тази симфония” – разказва Вагнер. След това действие сподвижникът на Бакунин Адолф Рейхел го запознава с Вагнер и двамата стават неразделни. Рейхел е хоров диригент, музикален педагог, пианист и композитор, с който Бакунин се запознава в Дрезден през 1842 г. Мишел, както Вагнер нарича Бакунин, впечатлява композитора още при първата им среща. Той говори блестящо, екзалтирано, размахвайки във въздуха дланите на огромните си ръце. Редом с него Вагнер се чувства като някакъв мъник. Пред себе си Вагнер вижда истинския Зигфрид. Могъщ, прекрасен, синеок, който не се бои от нищо. По цяла нощ двамата се разхождат по брега на Елба и спорят оживено за бъдещото устройство на света. Забавно е да се наблюдава тази впечатляваща двойка. Огромният, почти двуметров Бакунин, облечен в концертен фрак, защото не могат да му намерят подходящи за неговия ръст дрехи, и недоразвитият Вагнер, висок около 152 см. Те се разхождат нощем, понеже Бакунин се крие през деня от полицията в някаква запусната барака в края на града. В четиритомните си мемоари „Моят живот” Вагнер описва впечатленията си от своя приятел Мишел, като казва: „Когато за първи път видях Бакунин у Рейхел, аз бях поразен от необикновената импозантна външност на този тридесетгодишен мъж. Всичко в него беше колосално. От него лъхаше някаква първобитна свежест. Бакунин обичаше да води споровете в стила на Сократ. Видимо той се чувстваше прекрасно, излегнат на твърдия диван на гостоприемния хазяин, спорейки с разни хора за задачите на революцията, като в тези спорове винаги излизаше победител”. По-нататък в мемоарите си Вагнер отрежда специално място на Бакунин между останалите демократи, като го нарича един от най-последователните и крайни революционери на селячеството. Вагнер дотолкова е увлечен от Мишел, че няколко пъти за ужас на жена си Козима го кани на вечеря у дома. Обичайно вечерите, както ги описва в своите мемоари Вагнер, протичали по следния начин: „Жена ми поднасяше тънко нарязани колбаси и месо. Вместо да вземе филийка хляб, върху която да положи парченце колбас или месо, както е прието според саксонските обичаи, той (Бакунин) лакомо поглъщаше всичко наведнъж. Забелязвайки ужаса в очите на жена ми, аз деликатно му обяснявах как е прието да се храним в Саксония. На моите забележки той отвръщаше с усмивка, че на масата има достатъчно храна за всички и макар да чувства своята вина, трябва да му разрешим да се храни, както той разбира. Не ми харесваше също как Мишел пие вино в малка чашка. Но той не обичаше тази напитка, като по този повод казваше: „Една чаша водка постига същата цел много по бързо и ефективно”. Сравнявайки записите от дневниците на Вагнер и жена му Козима с писмата на Бакунин и свидетелствата на много други съвременници и приятели на Вагнер, руският историк Евгений Беркович лансира друга версия за отношенията между Бакунин и Вагнер: „Цялата работа се състои в това, че Рихард Вагнер е страстно влюбен в руския богатир Бакунин. И с надежда да спечели неговата любов се хвърля на барикадата. Вагнер вероятно е бисексуален, но умело е прикривал своя хомосексуализъм с многобройни любовни афери. Впечатление прави и фактът, че той винаги подбира за своите авантюри недостъпни красавици, с които шансовете му да има по-близки, интимни отношения са по-скоро несъстоятелни”.
За сметка на това публично известната романтична връзка на Вагнер с крал Лудвиг Баварски много по-откровено говори за характера на неговите сексуални наклонности. Според някои изследователи няма съмнение, че и Бакунин е имал хомосексуална ориентация. Въпреки своята мъжествена красота той винаги избягва жените. Даже се твърди, че Антонина, за която Бакунин се жени, когато е на заточение в Сибир, поддържа интимна връзка с адвоката Карло Гамбуци, от когото има четири деца, със съгласието на своя съпруг. През пролетта на 1849 г. избухва въстанието в Дрезден. Бакунин е в стихията си. Енгелс одобрително отбелязва, че: „Работническата класа намери своя способен, хладнокръвен водач в лицето на руснака Михаил Бакунин”. Този път Бакунин осъществява мечтата си. Той е един от водачите на въстанието. Избират го за член на Революционния съвет, от който получава мандат със следното съдържание: „От временното правителство се упълномощава гражданинът Бакунин да издава необходимите заповеди по всички въпроси, свързани с командването, които всички са длъжни да изпълняват”. В концертния си фрак и с цигара в уста Бакунин неуморно обикаля барикадите в града. Ето какво си спомня Вагнер от тези дни: „Тук се водеше тежка борба, организирана и сериозна. По лицата на всички бяха изписани следи на крайна умора. Всички хриптяха тежко. Само Бакунин излъчваше увереност и пълно спокойствие. Даже външно нямаше никаква промяна, макар че през цялото време не беше мигнал и час”. Самият Бакунин в своята „Изповед” пише по повод участието си в бунта следното: „Аз действах неуморно, давах съвети, давах заповеди, съставих почти сам временното правителство. С една дума правех всичко, за да спася загубената и видимо загиваща революция. Не спях, не ядях, не пиех, даже не пушех, борех се с всички сили и не можех нито за минута да изляза от правителствената сграда”. От непрекъснатия обстрел на правителствените сили на барикадите настава хаос. Бакунин се опитва да възстанови реда и да организира хората за настъпателни действия. Все пак той не е забравил знанията си по военна подготовка, получени в артилерийското училище. Но цялата му трескава дейност е напразно. Някои от комунистическите лидери на барикадите решават да запалят Дрезден и да изгорят няколко къщи, като припишат тези действия на заповеди, получени от Бакунин. В своята „Изповед” Бакунин отговаря на тези обвинения: „Никога не съм давал такива заповеди. Впрочем щях да се съглася и на това, ако мислех, че с пожарите ще спася саксонската революция”. В хода на сраженията саксонските войници, както и пруските, откриват огън по хората, които уплашено гледат от прозорците развитието на събитията, но никой не смее да протестира. Обаче когато бунтовниците започват да палят къщите, за да се отбраняват, всички започват да ги обвиняват във варварство. По този повод Бакунин пише: „Трябва да кажем, че добрите, нравствени, образовани немски войници се държаха в Дрезден несравнимо по-варварски, отколкото нашите демократи”. Германските офицери заповядват на своите войници да не вземат пленници. Те избиват всички, които срещат по пътя си. Влизайки в домовете, те направо разстрелват хората, които нямат нищо общо с революцията. Така е убит и принц Шварцбург-Рудолщатски, който лекува в Дрезден очите си. Бакунин вижда, че губят битката и повече няма смисъл да се съпротивляват, затова предлага да взривят кметството заедно с членовете на временното правителство, но останалите не се съгласяват. Тогава той издава заповед за отстъпление. По време на въстанието неотстъпно до него е верният му приятел Вагнер. В този период той нахвърля първите бележки към операта „Зигфрид”. Сред изследователите на творчеството му съществува мнението, че радикалдемократът Вагнер е използвал Бакунин за прототип на Зигфрид. Приятелството между двамата прекъсва едва когато Бакунин е изпратен на заточение в Сибир. По-късно след бягството си от Сибир Бакунин временно се заселва в Локарно. Квартирата му е на половин час път от Лугано, където живее Вагнер във вилата Трибсхен, подарена му от влюбения в него баварски крал Лудвиг. Въпреки че живеят няколко години почти един до друг, никой от двамата не прави опит за среща. За действията на Бакунин по време на дрезденските събития се носят легенди. Една от тях разказва, че той съветвал гражданите да сложат на градските стени „Мадоната” на Рафаел и предупредил пруските офицери, че ако обстрелват града, рискуват да унищожат безсмъртното произведение на изкуството. Но тъй като германците са добре възпитани, се предполагало, че те едва ли ще си позволят да стрелят по картина на Рафаел. Когато го питат дали би постъпил по-същия начин, ако се защитава от руската армия, Бакунин категорично отговоря: „Не братко, не! Германецът е цивилизован човек, а руснакът е дивак. Той не само по Рафаел ще стреля, а и по Божията майка, ако началството му заповяда. Би било грешка да се използват такива средства срещу руската войска. Нито хората ще защитиш, а съвсем сигурно е, че и Рафаел ще погубиш”. При защитата на Дрезден Бакунин проявява поразително хладнокръвие и непоколебима решителност, което донякъде преувеличава ролята му в дрезденското въстание. В крайна сметка въстанието и германската революция претърпяват съкрушително поражение. Бакунин бяга в Кемниц, където на 10 май е арестуван. Отначало го затварят в Дрезденската крепост, а след това е преместен в крепостта Кьонигщайн, където по време на въстанието се премества да живее и саксонският монарх Каземат. На 14 януари 1850 г. съдът на Саксония го осъжда на смърт, но през юни същата година заменя наказанието му с доживотен затвор и го предава на австрийските власти. В затвора на град Оломоуц Михаил Бакунин дочаква 15 май 1851 г., когато с решение на австрийския съд отново е осъден на смърт. Австрийските власти са изобретателни и измислят още по-жестоко наказание за затворника. На 17 май те го предават на царското правителство в Русия. Учудващо е, че Бакунин се радва на решението. На границата му свалят австрийските белезници и ги заменят с руски. В Русия го очаква специално приготвена за него килия в Петропавловската крепост в Петербург. От тук нататък дълго време нищо не е известно за затворника Бакунин и мнозина го считат за мъртъв. През това време обаче той, надявайки се да замени затвора със заточение, изпраща на Николай I своята „Изповед”, в която подробно обяснява възгледите и действията си в Европа при това, без да компрометира някого от своите съмишленици. Тази негова изповед вижда бял свят едва 70 години по-късно (през 1921 г.). Александър Солженицин я окачествява като: „Унизително самооплюване пред Николай I, за да избегне смъртното наказание”. Впоследствие Солженицин е разколебан в оценката си, защото задава въпроса: „Духовна нищета? Или революционна хитрост?”. Покаялият се грешник не успява да убеди напълно монарха в своето разкаяние, но все пак е преместен в Шлиселбургската крепост (на 45 км от Санкт Петербург), където получава редица привилегии. Има право да чете книги, да пие по чашка водка преди обед, да прави разходки и даже му позволяват да има клетка с две канарчета в килията. Въпреки облекченията, които получава, Бакунин скъпо заплаща престоя си в Шлиселбургската крепост. Той заболява от скорбут, зъбите му падат, а тялото му неимоверно се подува. Още по-страшно е, както самият той пише за този период: „Животът ти да се влачи без цел, без надежда, без интерес”. Николай I умира през 1855 г. и на престола се качва новият цар Александър II. На Бакунин се налага да пише поредното „разкаяние” този път до Александър II с искане да бъде освободен от затвора и изпратен на заточение в Сибир. Неочаквано за всички през 1857 г. Александър II издава указ, с който изпраща всички затворници от Шлиселбургския затвор на заточение в Сибир, където те ще могат да живеят относително свободно. Така от 1857 до 1861 г. Бакунин живее отначало в Томск, а по-късно в Иркутск. Веднага след като попада в Томск, Бакунин въпреки силно влошеното си здраве събира сили и започва да създава нова революционна мрежа. Той се обръща към свой роднина, който по това време е губернатор на Източен Сибир, като му представя план за създаване на „Обединени сибирски щати”. Планът му не е одобрен нито от губернатора, нито от близките на Бакунин. Животът в Томск е скучен и еднообразен. В града има католическа църква, построена от полските заточеници. Един ден Бакунин стои близо до църквата и с безразличие наблюдава влизащите богомолци. Погледът му се спира на младо момиче с черна рокля и забрадка, изпод която изскачат златисти къдри. Момичето му изглежда като някакво неземно, лъчезарно същество. Бакунин изведнъж чувства нещо много особено, сякаш за първи път през целия си скиталчески живот наистина се влюбва. До този момент той няма личен живот. Всички изминали години принадлежат на революциите. След като изчаква да свърши църковната служба, той проследява момичето. Тя заедно с майка си и сестра си София се прибират в сома си, където живеят с бащата на семейството Ксаверий Квятковски. Михаил Александрович бързо измисля план за действие. Той успява да убеди бащата да го наеме за домашен учител по чужди езици на дъщерите му. Много бързо Бакунин пленява въображението на момичетата чрез обаятелните разкази за Европа, свободата и революцията. Въпреки че най-голямата сестра София явно показва, че харесва своя необикновен учител, Бакунин е замаян от по-малката сестра Антонина. Той й рисува нежни романтични картини на техния бъдещ, изпълнен с любов и приключения, съвместен живот в Италия. Антонина Ксавериевна също се влюбва в импозантния анархист Бакунин. За чувствата, които изпитват един към друг, Бакунин пише: „Страстно се влюбих в нея и тя ми отговори със същото чувство. Аз й се отдадох напълно, а тя с цялото си сърце и мисъл споделяше моите стремежи”. За тяхна изненада обаче бащата на бъдещата съпруга не одобрява намерението им за женитба. И не поради това, че женихът вече е над четиридесетгодишен, а булката само на седемнадесет. Не поради това, че Бакунин е заточеник, защото в Сибир такива женитби са съвсем обичайни. Препятствието е в това, че той няма пари и няма работа. А без средства за съществуване никаква сватба и семейство не могат да се направят. Но ето, че в тази отчайваща ситуация неочаквано се появява спасител. Това е генерал-губернаторът на Източен Сибир Николай Николаевич Муравьов, трети братовчед на Бакунин по майчина линия, който минава през Сибир и решава да навести своя далечен родственик. По това време Муравьов се ползва с голямо уважение в двореца, защото успява да подпише Айгунския договор, определящ границата между Китай и Русия по река Амур. За тази заслуга пред отечеството царят го възнаграждава с титлата граф Амурски. Именно този блестящ дипломат и благородник решава да посети своя осъден далечен роднина. Странни са времената тогава! Това е едно преломно време, когато в ход е отмяната на крепостното право и когато само тогава сякаш е възможно анархист и високопоставен държавник да демонстрират близки отношения. След като разбира за проблемите на Бакунин с женитбата, графът със своята свита посещава дома на Ксаверий Квятковски и представя своя родственик пред бащата като човек с блестящи перспективи и имотно състояние. Когато си вземат довиждане, женитбата вече е уредена. На 5 октомври 1858 г. Михаил и Антонина се венчават. Кумува им граф Муравьов-Амурски. Впоследствие графът ходатайства за своя родственик пред царя и Бакунин е преместен да живее в Иркутск. Сватбата е разкошна за тези ширини. Има танци, богата трапеза и фойерверки. По-късно Бакунин често ще си спомня с умиление за щастливите дни, прекарани с Антонина в първия им семеен дом в Томск. По ирония на съдбата къщата по-късно е разрушена и на нейно място е построен полицейски участък. В своите знаменити мемоари „Былое и думы” Херцен коментира женитбата на Бакунин така: „Той е роден да бъде велик бродяга и велик бездомник. Това, че му е хрумнало да се ожени, си го обяснявам само със сибирската скука”. Независимо от щастливия семеен живот Бакунин постоянно крои планове за бягство от Сибир. Като опитен революционер и конспиратор той успява да измисли подходяща легенда, с която убеждава руските чиновници и високопоставените личности в Иркутск, където вече живее, да му разрешат да направи геоложки проучвания и някои търговски сделки по поречието на река Амур. Даже нещо повече, иркутските търговци му дават аванс от 3 хиляди и 500 рубли като комисиона по сделките. След около месец Бакунин вече е на един руски кораб, който тегли на буксир голям американски платноход. Бакунин веднага се премества при американците и наема каюта. Платноходът взема курс към Япония. На остров Хокайдо капитанът на кораба го кани на вечеря. За негова голяма изненада като почетен гост на масата е руският консул на острова. Връщане назад обаче няма и Бакунин убеждава консула, че се налага да завърши с чест мисията, с която е изпратен да посети Пекин. От Япония Бакунин минава през Сан Франциско, Панама и Ню Йорк, а през декември 1861 г. вече е в Лондон. От гарата направо отива в дома на Херцен и хвърля в шок семейството, което в този момент обядва около масата. Бакунин не разбира какво толкова необичайно има в появата му и без да им даде възможност да се опомнят от изненадата, ги пита: „Какво става? Миди хапвате виждам? Нещо ново при вас? Има ли нещо, което да ни заплашва? Само ми кажете къде е?”. В началото на 1863 г. съпругата му Антонина Бакунина, която живее при семейството му в Премухино, получава задграничен паспорт и заминава за Лондон, като след пристигането си също отива направо в дома на Херцен. За голямо нейно разочарование Бакунин вече не е в Лондон. В края на февруари малко преди нейното пристигане той заминава за Полша, за да вдига отново революция. Херцен се шегува: „Мишел е изпаднал типично по руски в революционен запой”. Бакунин обаче скоро се завръща от Полша и семейството отпътува за Швеция, където се настанява в малка двуетажна вила в един далечен ъгъл на кралския парк в Стокхолм, а през есента на същата година Антонина и Михаил се установяват в Италия. Във Флоренция Бакунини вземат под наем малка уютна квартира. На Антонина всичко й е интересно. Тя открива Европа, а Михаил й показва всички музеи и галерии, води я на концерти и театрални представления. Двамата вече имат един син, роден през 1868 г. в Премухино, а в Италия очакват и второто си дете. През следващите 20 години Бакунин и Антонина живеят заедно. Антонина Ксавериевна ражда четири деца и през цялото време се грижи за Бакунин, за да има той всичко, което му е необходимо за осъществяването на своите революционни идеи. Обаче според биографите на Бакунин самата Антонина или не разбира неговите идеи, или не е съгласна с тях. След смъртта на Бакунин тя се омъжва за неаполитанския адвокат Карло Гамбуци и живее с него до края на живота си. В годините, прекарани заедно, Бакунин разгромява Интернационала на Маркс, създава теорията на анархизма, основава свой „Алианс”, лично участва в лионското въстание и накрая, вече тежко болен, се опитва да вземе участие и в болонското въстание. Борейки се с Маркс и марксистите, Бакунин създава около себе си обкръжение от млади руски емигранти, като ги нарича „пионерите на новата правда”. През пролетта на 1869 г. в Женева се появява Сергей Нечаев. Той е съвсем млад, само на 22 години. Застаряващият Бакунин е очарован от младия руски екстремист. Той го настанява в дома си и двамата живеят заедно четири месеца. През това време те успяват да издадат един брой на списание „Народная расправа” и да напишат множество прокламации. Двамата подготвят и печално известния „Катехизис на революционера”. Тази брошура всъщност представлявала сбор от правила за революционно насилие, обединени на принципа, че „за постигане на целта всички средства са добри”. Там пише: „Делото ни е страшно и пълно с повсеместно, безпощадно разрушение. Трябва да се разруши всичко съществуващо до основи, без да се подбира. Трябва да се ръководим само от едно съображение, да го направим колкото се може по-бързо и по-скоро. Това другите ще нарекат тероризъм. Нека! За нас е без значение”. Двамата с Нечаев са страшно обсебени от страстта за разрушение. В един разговор Райхел, близък приятел на Бакунин, му задава въпроса: „Ако все пак се изпълни всичко това, което сега желаем, какво ще правим после?”. Бакунин се намръщва и отговоря: „Тогава пак ще разруша всичко и ще започнем отначало!”. Последователите му тълкуват този негов отговор като „гениално” прозрение за „перманентната революция”. През 1968 г. тези „правила” се появяват на бял свят. Оказва се, че са използвани като ръководство за действие от терористичната организация „Червените бригади”. За кратко време през септември 1869 г. Нечаев се връща в Русия с даден му от Бакунин мандат, издаден на 12 май 1869 г. под №2771 от несъществуващия Руски отдел на Световния революционен съюз и подписан от Бакунин. Върху печата на документа е гравиран текстът Alliance Révolutionnaire Européenne. Comité général (Европейски революционен алианс. Генерален комитет). С този фиктивен мандат Нечаев е упълномощен да организира в Русия революционна общност, която да пропагандира тяхната радикална програма. Така Нечаев успява да организира няколко революционни петорки и се връща обратно в Женева. На 21 ноември 1869 г. именно в Женева зверски е убит руският студент Иванов. За убийството му е обвинен Нечаев. Това убийство представя пред Русия и международната общественост идеите на Нечаев в цялата им криминална „красота”. По-късно Бакунин признава, че в случая с Нечаев се е оказал кръгъл глупак, защото престъплението на Нечаев е причинило огромни вреди на руското и международното революционно движение. Въпреки всичко Бакунин все пак прощава на своя млад приятел. Личността на Бакунин е харизматична не само за неговите последователи. Неговият образ вълнува въображението на много писатели и художници. Тургенев използва Бакунин като прототип на главния герой в романа си „Рудин”. Съветският писател и председател на Съюза на съветските писатели Константин Федин представя Бакунин като могъщ славянски „скиф”, чието превъзходство над германците е очевидно. Достоевски обаче рисува друг Бакунин в лицето на Ставрогин от романа си „Бесове”. Бакунин, както и Ставрогин, вярват в дявола. В своите размисли за Бога и държавата Бакунин възторжено прославя дявола, този извечен „бунтар” и „безбожниk”, като „първороден революционер”, започнал великата битка за освобождение на човека от „позора на незнанието и робството”. За Бакунин Богът и свободата са несъвместими и затова той определя свободата като „разрушение на създадения от Бога свят”. За него „свободата е неделима: не може да отрежеш част от нея, без да я убиеш. Свободата е самият живот”. В своята незавършена книга „Бог и държава” той измисля оригинално доказателство, че Бог не съществува, като казва: „Ако Бог съществува, значи човекът му е роб. Но ако човекът може и трябва да бъде свободен, това означава, че няма Бог”. Но все пак централният „бяс” в романа на Достоевски е Пьотр Верховенски, за прототип на когото е използван приятелят на Бакунин Сергей Нечаев. Чрез образите на Ставрогин и Верховенски Достоевски прави опит да покаже уродливостта на крайно деструктивните идеи на анархизма, водещи до тотално пренареждане на ценностните пластове, създадени от човечеството, и заместването на градените с векове духовна култура и образованост със свободата на „разбойниците”. В обръщение към руската младеж през март 1869 г. Бакунин и Нечаев пишат: „И така, млади приятели, изхвърлете веднага този свят, обречен на гибел, тези университети, академии и школи, които винаги са се стремели да ви откъснат от народа. Не ръкопляскайте на науката, която ви слага окови и ви прави безсилни. Тази наука трябва да загине заедно със света, който отразява”. В друга прокламация Бакунин казва: „Управлението на живота от науката не би могло да има друг резултат освен оглупяване на цялото човечество”. Обаче Пьотр Верховенски е по-директен в указанията си как трябва да се действа, за да настъпи желаната свобода: „Да се отреже езикът на Цицерон, да се избодат очите на Коперник, а Шекспир да се набие на кол”. Но както пише Николай Бердяев: „Да следваш дявола не е освобождаващо, а робско състояние. Защото, който възстава против великото, божественото и човешкото съдържание на историята и не го осъзнава като свое вътрешно усещане, а като нещо натрапено му отвън, неговият дух е поробен и не може да бъде свободен”. Странно е, че революционер като Бакунин, преминал през монархическия консерватизъм и всички стадии на революционното мислене, увенчал своя път като творец и учител на анархизма, не успява даже и на 60-годишна възраст да изживее възгледите и навиците си от юношеските години. Впрочем както Нечаев и Бакунин, така и всички главни герои на Достоевски са недоучили студенти, безпомощни да изберат житейския си път, предявяващи много често абсурдни претенции за промяна на обществото. Мнозина се отнасят с ирония към възгледите им, но Достоевски е оценил сериозността на техните намерения, способни да предизвикат историческа трагедия. През 1870 г. Михаил Бакунин пътува до Южна Франция с намерение да оглави започналото в Лион революционно брожение. Там той прави опит да обедини бунтарите, като провежда непрекъснати заседания на претенциозно наречения от него „Централен комитет за спасение на Франция”. Опитва се да убеди въстаниците, че трябва чрез въоръжено въстание да свалят властта и да установят федеративна република. Но в хода на съвещанията е арестуван от Националната гвардия и едва успява да избяга от Франция. В следващите години той живее в Локарно, където пише своите основни произведения „Кнуто-германската империя и социалната революция” (1871 г.) и „Държавата и анархията” (1873 г.). Довършва и една „Програма за действията на революционната младеж в Русия”. В тези свои работи Бакунин оспорва редица концепции на Маркс, като основно оборва марксистката постановка за превъзходството на пролетариата над селячеството. Споровете приключват, както знаем, с изключване на анархистите от Първия интернационал, но марксистите не успяват да го победят. В Северна Европа революционерите се придържат към марксистките идеи, но в Южна Европа подкрепят възгледите на Бакунин. През 1874 г. тежко болният Бакунин заминава за Болоня, където икономическата криза събужда революционната енергия на работниците. Заговорниците му обещават да го обявят за глава на революционното правителство в Италия. Въстаниците се договорят да обявят въстанието на 7 август 1874 г., а Бакунин трябва да се присъедини към тях, след като превземат казармите и кметството. Михаил Бакунин дълго чака в хотела, където е настанен, някой да дойде да го вземе, но никой не идва. Оказва се, че ръководителят на въстанието, двадесетгодишният Андреа Косте, е арестуван по донос още преди да успее да предприеме нещо. По ирония на съдбата Бакунин е принуден да се маскира като свещеник с очила и кошница пресни яйца в ръка, за да успее да избяга от града. Той тихо се завръща в Швейцария и се настанява в Лугано. През юни 1876 г. отново се премества в Берн, но здравето му, силно влошено от престоя в руските затвори, налага незабавно да постъпи в болница. Настанен е в клиника с хронично възпаление на бъбреците, ревматизъм, склероза и множество други усложнения, пред които лекарите са безпомощни. Смъртта, сякаш завиждайки на славата му, не го поглъща на барикадата, а го приласкава в една най-обикновена бернска болница. Предчувствайки наближаването на края, Бакунин произнася пред приятелите си с горчивина в гласа своята прочута епитафия: „Пред вечността всичко е напразно и нищожно”.