Интервю на Антоанета Киселинчева с Валентин Вацев, експерт по политически анализ, геополитика и международни отношения, преподавател по европеистика и политическа философия в Европейския колеж и в Пловдивския университет „ Паисий Хилендарски”.
Фотография: Антоанета Киселинчева

В редица европейски държави се надигат гласове за отпадане на санкциите против Русия. Погледнете Франция, където се гласува резолюция в Горната камара на парламента за тяхното сваляне.

Да, наистина най-новото е, че Сенатът гласува резолюция. Разбира се, там всичко е формулирано „изящно, по френски”.

Тази резолюция няма задължителен характер.

Използвани са всички възможни модалности. Но има много неща, които имат задължителен характер и не стават, а други, които са пределно незадължителни, но се случват подозрително бързо. Първата видима крачка бе, когато една част от Долната камара на френския парламент успя да прокара резолюция, с което проби първия кордон на антируския блокаж на френската политика. Сега се случи същото и в Сената, който не е по-властен, но е много по-репрезентативен за двата сегмента на единния френски елит. Там са представени високите управленски равнища във Франция и така наречения френски суперелит. Във Франция има два елита – petite bourgeoisie, който може да обитава скъпи квартали, но в Антиб няма собственост, и суперелитът – това са хората, които притежават каменовъглени мини, ядрени централи и ядрени мощности, рудници, пристанища, корабостроителници, хора, които притежават плантации на Мартиника, калаени рудници в Нова Каледония и разкошни резиденции във Френска Полинезия. Това е френският суперелит, който не обича да се показва, но който, например, не прие за свой Саркози и затова той не успя да повтори мандата. В очите на френския елит, Саркози беше беден роднина, който само прави истории. Историята с Либия беше напълно ненужна, защото само за да докаже че е от мъжки пол, пръсна сума пари, боеприпаси и нанесе щети върху облика на Франция. Светът видя, че Франция разрушаваше Либия. Да, Америка гръмна стотина крилати ракети, колкото да не бъде обвинен Обама, че не желае да воюва начело на демократичния свят. Но в Либия се постараха френските въоръжени сили, което във Франция оцениха като – „Хубаво де, но защо е нужно това? Други грижи нямаме ли си?“

Френският суперелит, който е достатъчно добре представен в Сената на френския парламент, където е говорилня, но се говорят важни неща, е готов да премахне санкциите.

Защо? Какво се промени откакто бяха въведени? Загуби ли нещо Франция?

Много неща загуби. Може да се направи един лош списък на реални щети, но още по-дразнещ е списъкът на пропуснатите ползи. Истината е, че Путин ги развращава непрекъснато, като предлага и обещава всичко, което на Франция не ѝ достига. А на нея много неща не ѝ достигат, като започнем от най-очевидното и простото – ядрено гориво. Имаше една страна, която, ако да не бе разрушила урановото си производство, щеше да бъде изключително важна за Франция, но ръководството на тази страна реши да бъдем бедни, но честни. Затова тази страна няма ураново производство днес, но пък Русия има достатъчно. И това не е най-важното. Русия може да предложи безкрайно много суровини за развитието на френската промишленост. Може да предложи военни технологии, защото френската военна промишленост е поостаряла и не е на челно място в света.

Има и друго – днес в китния френски град Антиб 80% от всички имоти на стойност над 50 милиона долара са руска собственост. Руските граждани, които обитават този град се шегуват, че това е новото Комарово (курорт на север от Санкт Петербург), а Комарово щял да стане старият Антиб. Изкупили са невероятно количество имоти в Сен Жан Кап-Фера, което пък е Светая Светих на френската супербуржоазия, за малко да купят дори вила Леополда…

Наблюдава се известно съгласие между руски олигархични кръгове и френския супер икономически елит. При това руските олигархични кръгове представляват в известен смисъл интереси на Кремъл, в момента са все по-непредставителни в Русия, но вероятно имат своите аргументи във Франция.

Германия е още по-лесна в това отношение. Развратът с нея се реализира още по-лесно. Германската икономика е една гладна ламя, която иска суровини. А Путин предлага суровини на корем – колкото искате, че даже и малко повече.

САЩ натискат за продължаване на санкциите. Могат ли да предложат аналог на това, което губи Европа?

Сигурно могат, но това не е тяхната политика. В момента те са заети да решават големите си въпроси – изолационизъм или експанзионизъм, опазване на американската национална държава или превръщането ѝ в местообитаване на глобалните елити, както и въпросът за природата на американската държавност, която е реална държавност. Съединените щати могат да предложат суровини, но на цена, която не е икономически изгодна, а американският разум е преди всичко икономически. Те могат да докарат втечнен газ до Португалия, да помиришат ценовата атмосфера в Европа и да върнат кораба с втечнения газ. Америка е разумна страна и най-добрият начин да спреш войната си с американците е да им предложиш добър бизнес. Те винаги чуват за бизнеса най-напред.

Вижте, тук става дума за избора на стратегическата насока на американските интереси. Съединените щати в кръгове, близки до Демократическата партия, са уверени, че Америка без контролираната земя Европа се превръща в третостепенна регионална сила, което е недопустимо. А има и други авторитетни гледни точки, според които Тихоокеанският регион е естествената зона за разгръщане на американските интереси. В американската политика има стари дебати, още от времето на доктрината „Монро”, американският реализъм и американският идеализъм не са спрели да спорят, понякога по закодиран, непонятен за нас начин. Връщането на Европа под американския контролен чадър не е абсолютен императив на голяма част от американските елити. И изобщо Америка живее своя собствен наситен и драматичен политически живот.

Така че – не, не могат да се противопоставят на Русия, очевидно не успяват. Досега просто Русия побеждава…

Но оттук започва политическата и историческата метафизика, която е заредена с ужасни проблеми. Работата е там, че руската история тече циклично. Дългият цикъл на руската история е около 80 до 100 години и всеки път, когато настъпи инфлексната точка, едната глава от герба изкълвава очите на другата. Тогава империята е луда и се прави не на империя, а на хамстер. Много е смешно, но и жалко когато мечка се прави на хамстер. След това тя се сеща, че е мечка, но решава, че е време да има папийонка и да танцува танго. „Значи, да, ние сме мечка, но сме една европейска мечка.“

В момента мечката търси новото си самосъзнание, което не е никак лесно. В Русия има няколко геополитически доктрини – като започнете от най-примитивния и пошъл европеизъм, който съм убеден, че не е добър за Русия, и минете през примитивната и семпла славянофилия, на която също не е времето вече, а има и други неща…

Ако аз трябваше да избирам между руските господстващи геополитически доктрини, според мен руският геополитически изолационизъм е най-адекватен за момента. Но днес там на власт са европеизаторите на Русия.

Изобщо, в руското политическо съзнание има много тежки противоречия. И досега се усеща загадъчното противоречие между Русия като царство и Русия като империя – или, казано иначе – между Московски и Санкт-Петербургски период; руснаците добре чувстват и знаят тази разлика, но много трудно я обясняват навън, не са склонни да го правят, може би защото не очакват да бъдат разбрани.

Това е фундаментален въпрос, който не може да не се реши някак.

Второ, в Русия има три лагера – февруарци – леви и десни либерали, октомврийци, които са наследници на болшевиките и в момента търсят новия си облик. И има хора, които твърдят, че са над това деление – имперци, да кажем. Това са хора, които носят на тържествени дати портрета на Николай Втори, невинна жертва на зверствата на комунистите. Разбира се, не е важно кой го е свалил от властта, там има загадки как точно са го убили, за какво и дали въобще.

В момента Русия е в сложно динамично равновесие и гарант за това равновесие е именно Путин и неговият кръг. Аз се радвам на европейските успехи на Русия, но интерфейсът на Русия към Европа са хора като Абрамович и други нечисти фигури. Това фактически е утайката на Перестройката. Такива хора са все по-малко представителни, с все повече милиарди на запад и с все по-малко корени в руската автентична политика.

На този етап Москва, Берлин и Париж се сближават и няма как да се противостои на това, никой няма сили да го спре. Не съществува такава технология, освен една жестока война, разбира се. Но за да разгърнеш война са нужни здрави гащи и готовност за какво ли не. Ясно е – за война се говори лесно, но трудно се прави. Очертава се руско-европейски съюз. За да не се случи това, ще се направи ново НАТО, в което гигантите Франция и Германия няма да участват, но ще кимат със съгласие, а ще участват “малките тигри” като България. И защо пък да не поканят и Хондурас…

А прибалтийските държави?

Да, разбира се. Там НАТО имаха два самолета, а сега вече са четири, т.е. има 100-процентово увеличаване на натовското присъствие. Ще участва и интересната страна Украйна, в която едната половина от населението не е съгласна с другата половина. И Полша, която е най-ясна. В Полша да воюваш срещу Русия е съдба, това е достойно и гонорно. Нищо, че ги бият от време на време, но иначе какъв поляк си…

А ако говорим сериозно, там има много разумни хора, които знаят какво правят, така че полякът не е примитивен човек, той знае къде е полският интерес. В това НАТО-2 координиращата роля е оставена за Турция, но самата тя е страна със сериозни проблеми. Там е световно-историческата личност Ердоган, а неговата съдба е крайно неясна. Защото главните душмани на Ердоган не са в Кремъл, а в Анкара и Истанбул. Това са кемалистите, които помнят дълго и не прощават, че Ердоган успя да промени характера на турската държавност. Той посяга да възстанови онова, което разруши Кемал Ататюрк и да разруши това, което Кемал Ататюрк построи. Кемалистките елити на Турция, които са могъщи – и военни, и цивилни, и културни, и икономически, гледат с очевидно несъгласие. Така че Турция е страна с противоречия. И тази страна ще трябва да координира бъдещото глобално противопоставяне на Русия. Не съм изпълнен с увереност, че могат да го направят.

В НАТО-2 ще влезе и Азербайджан – много интересна страна, където нищо не е еднозначно. Тя е крайно заинтересована от мир със съседите (но без Армения), и от мир с великата регионална сила Иран. Без волята на Иран, Азербайджан няма да направи никакво рязко движение. Както виждате, това е една широка схема. Колкото повече я анализираме, толкова повече тя се разширява. Става интересно – голямото НАТО, онова, историческото, не успя да воюва нито веднъж (да, помня как разстрелваха отгоре Сърбия, но там истинският победител все пак беше не генерал Кларк, а Черномирдин). А това ново, малко НАТО може пък да има късмет да се срещне със съдбата си.

В момента вниманието на американската аудитория, а и на тази в целия свят, е прикована от образа на Доналд Тръмп, от нестандартния тон на кампанията му, от тезите, които друг американски политик досега не е вербализирал, дори и да е мислил по сходен начин. Вие как виждате фигурата на Доналд Тръмп? Какво означава „тръмпизация” и защо не говорим за „хилъризация” например? И въобще, каква е прогнозата Ви за американските избори през 2016 г.?

Америка определя съдбата си днес, тъй като въпросът не е Тръмп или Клинтън. Въпросът е може ли да пробие един аутсайдер, извън петдесетте семейства, които от времето на Никсън определят президента на САЩ. Тръмп е аутсайдер. В нашите очи той е богат ексцентрик със странна прическа – но всъщност си е един отчаян аутсайдер.

Виждам, че ще се направи всичко възможно Хилъри Клинтън да спечели, защото това е победа не на семейство Клинтън, а е победа на сегашните елити на Съединените щати. Помните ли колко ужасен беше републиканският истаблишмънт от победите на Тръмп? Самото ръководство на Републиканската партия се боеше от него и му пречеше. То изпусна контрола над републиканския си електорат и съмишленици.

Защото Тръмп говори с гласа на средния американски републиканец. Той може да бъде груб, често пъти много жесток и нетолерантен, от време навреме може и да замирише на расизъм. Да, Тръмп не е обичен човек, но той е гласът на действителната Америка – неполиткоректната Америка, която не забравя, че между мъжа и жената, слава Богу, има разлика. Електоратът на Тръмп не знае какво е това трети пол. В този смисъл те са примитивни и никога няма да овладеят субтилната диалектика на мъжката и дамската тоалетна, те не разбират, че това са условности. И няма как да им се обясни, че половете са (всъщност) социо-културни конструкти, а може би просто са някаква форма на субстанциализация на трансцеденталната аперцепция…

В този смисъл, те не са изящни леви либерали от постмодерен тип. Това е проста Америка. Америка на Леля Поли – лелята на Том Сойер, която живее сама и възпитава непрокопсания си племенник. Тя е здрава и строга жена, на стената ѝ виси пушка. Няма мъж, но има власт, има отговорност. Тя е добър човек. Не си показва краката на всеки, а само на когото трябва. Днешната Леля Поли ненавижда Холивуд, разбира се. Тя мрази всички възможни сексуални революции, не защото няма пол, а защото смята, че това е бесовство и непотребство. Нормална жена е. И да, консервативна е. Леля Поли спазва правила, завещани от основателите на Америка.

Тръмп в своето безгранично импровизационно творчество (защото не е образован политик, а просто пита интуицията си), се оказва, че изразява нагласите на американското простолюдие, на ред-нековете, а не на американската адвокатура, софтуеърни инженери и хора с динамичен пол. Има такива хора – сутринта си от единия пол, вечерта си от другия, а по средата си каквото дойде, ситуационно.

Електоратът на Тръмп не мрази мексиканците и другите латиноси, но се пита „точно с техните ли ценности ще издигаме славата на Америка?“ Тръмп поставя по възможно най-неполиткоректен начин реалните проблеми на американското общество. В този смисъл, той е безкрайно непрестижен и безкрайно представителен. Той е много по-представителен от елегантната клика. Тя е либералната „демопубликанска” клика, която се бои от народа си. Тръмп в момента активира дълбинните тревоги и надежди на обикновения прост американец.

Смятам, че Тръмп няма да победи в дългосрочен план, дори и да стане президент. Освен това не съм напълно уверен, че ще стане президент. Очаквам все пак кланът Клинтън да победи, защото това не е кланът Клинтън – това са 50-60 семейства, които са носители на реалната власт в Съединените щати. Те не са нелегални, но общо взето са невидими. За да не се виждат те, за тях работят всякакви холивудски клоуни и актриси, които крадат всяка седмица от кварталния супермаркет, за да се вдига шум. А когато ги попитат: „Защо крадеш?“, те отговарят: „Ами, аз съм клептоманка, защото баща ми не ме обичаше“. На Холивуд това му отива – да отклонява вниманието от реалната власт. Реалната власт е такава субстанция, която не обича да се съблича, а да се облича, не се разкрива, а – вярна на природата си – се покрива. Тенденцията на властта е да бъде невидима. В момента не можеш да отидеш да наблюдаваш от хеликоптер именията на реалните властници на Америка, защото ще те свали локална зенитна отбрана. Те летят с хеликоптери без опознавателни знаци и се събират на разни спокойни места, където решават какво ще е бъдещето. Това са първите 50-60 семейства на САЩ, американският глобален елит. На тях Тръмп пречи много, защото заплашва да развали играта. Тръмп е естествен националист, в смисъл, че той не разбира как от великата Америка ще направите нещо друго. Това не е хотел за милиардери. Това е нашата родина.

Второ, Тръмп без да иска повтори една формула на Линкълн, който е казал, че Америка трябва да помага на демокрацията и свободата в цял свят, но не да търси враговете си навсякъде по света и да ги бие. Между другото, това е духът на великата Америка, която и аз харесвах, но за съжаление вече я няма. Последните искрици на онази Америка угаснаха в края на 70-те години, а тя заслужаваше да бъде харесвана и обичана. Тръмп е един реакционен романтик, който желае да я върне, но вероятно няма да успее. Предполагам, че той ще загуби, не лично, и че ще бъде възнаграден за усилията си. Но онази Америка няма да се върне, няма как. Тя беше лабораторията на световния индустриализъм. Днес американската индустрия вече е на друго място. Онази Америка имаше 64% средна класа. Днешният процент на средната класа, след всички манипулации, които трябва да се отчетат, е към 31-32%, т.е. двойно срутване. Тази Америка, с която сега живеем, от време на време се държи като обезумял носорог, с когото не знаеш как да постъпиш.

Ако победи Тръмп, в Русия ще си отдъхнат. Ако победи Клинтън, тя ще направи всичко, което зависи от нея и за което има ресурси, да свали днешното ръководство на Русия. Очевидно е, че нейните задачи ще бъдат да се дестабилизира руското ръководство. Пулът от значими фактори в САЩ, който избра Клинтън да бъде днешното политическо лице на властта води, и ще продължи още по-ожесточено да води, джихад, свещена война срещу Русия. Според тях, Русия изобщо не бива да я има. Тя трябва да се превърне в удобна за експлоатиране територия.

Русия не е ли необходимият враг?

Те искат да победят този враг. Те не знаят тънката диалектика, която Вие предвиждате, че ако нямаш враг, ти нямаш политическо битие. Те имат нужда от суровините на Евразия и ще направят всичко възможно да ги получат. Те приемаха Елцин – нищо, че той разстреля Парламента, пусна на свобода най-тъмните сили на руското общество, издигна в ранг на закон произвола на бандите, уплаши руснаците до такава степен, че днес главният ресурс на Путин е това, че го приемат като гарант, за това че няма да се върнат 90-те години. Елцин беше напълно приемлив за Съединените щати, защото той беше предложил на всички, които не ги мързи, да дойдат и да си вземат каквото поискат. Русия бе нарязана на баклавички и там всеки можеше да си построи сонда, рудник, или каквото поиска. Сключени бяха безброй споразумения за разделяне на продукцията. Това е икономическо право, без възможност държавният суверенитет да значи нещо. Този Елцин беше приемлив и обичен, даже му разрешиха да прегръща Кралицата на Обединеното Кралство, което е чудо невиждано. Това е жена, която никой не докосва, а той я прегръща.

На Путин не се прощава само едно нещо – той твърди, че „Да, ние имаме много, но ще ви го продадем, няма да ви го подарим. Платете и ще получите всичко, което искате.“ „Но как така да платим, нали ние сме Правилните Хора. На нас принадлежи бъдещето, ние сме Демократичната Общественост! Как така ще ви плащаме? Негодник, иска да му се плаща! Как се живее с такъв човек?“ Клинтънови ще се постараят да го няма, за да дойде човек от рода на Ходорковски, с когото ще се разберат. Пак ще разделят Русия на парцели за частно ползване и ако има местно население, то може да бъде помолено да напусне. Има технологии за това и ако не му харесва този свят, може да напусне в по-добрия. Вече се е случвало на други места по света.

С други думи, в момента се решава, чрез взаимодействие на най-различни фактори, дали Америка ще бъде изолационистка или експанзионистка, какви ще бъдат отношенията с днешния Кремъл и на последно място – без да се мисли за България, някой там ще предопредели и нейния път. Защото ние сме песъчинка в колелата на световната история. Това ние го разбираме, въпросът е можем ли да правим нещо. Затова твърдя, че завършва една цяла епоха и започва друга. Може да пламне война, а може да настъпи и един дългосрочен мир, в който основните фактори са се успокоили.

Преди време Владимир Путин обяви създаването на национална гвардия с приоритетно направление борба с тероризма и организираната престъпност. Как ще коментирате тази стъпка на руския президент?

Според мен, това не е от добър живот. Аз знам къде другаде и кога са правени национални гвардии – и никъде не е било от хубаво. Руската национална гвардия е белег на това, че руският силов елит отново, за пореден път преживява период на противоречия.

Руския елит изобщо се дели на две крила – финансово-западнически и руски-имперски-силов елит. Сега вътре в имперското крило отново назряват противоречия.

А президентът Путин навлезе в много тревожни времена. Той е напълно успешен по главното направление – отношенията с Европа. Но мъката с Донбас и Луганск, украинският проблем не се решава, както Лавров твърди. Той е великолепен външен министър, но нито един външен министър не може да казва истината, когато тя е неудобна. А неудобната истина е, че въпросът с Украйна не се решава. Договорите от Минск (Минск1 и Минск2) спряха голямата война, която всъщност беше вече започнала – но не са я отменили, тя предстои. Не съм срещнал сериозен руски анализатор и геополитик, който да се съмнява в това, че предстоят „мътни времена”, руската военна и геополитическа мисъл подозрително често се връща и върти около една странна идея – за т.нар. “метеж-война”, за която Русия следва да бъде готова, за да може успешно да я избегне…

Именно гвардиите са ефективните инструменти в такива войни.

И истинските противници на Путин съвсем не са либералите около „Эхо Москвы“. Те са на хранилката, „Газпром” им сипва в копанята и те рупат, живеят щастливо и са много симпатични. Биков, Венедиктов, моята любимка – гениалната Латинина (макар да е и малко луда), и всички останали са бели и пухкави домашни същества, които могат и да те одраскат, но всички те по-скоро украсяват пейзажа.

Истинските противници на Путин са на други места – във високите елити на либералната администрация, във високите елити на силовия блок. Там има хора, които открито го обвиняват в предателство. Украинският развой на Путин няма да му се прости.

По аналогичен начин руският Императорски дом е навлязъл в труден етап от живота си след неуспеха на Руско-турската освободителна война. Защото главната цел, разбира се, не е била да се извоюва независимостта на България. Да, тази цел е постигната в някаква форма – ние помним и винаги ще помним. А в деня, в който императорът изпраща депеша да се атакува Истанбул, да се превземе и да стане Константинопол, до обяд е имало военен подем, войските са били ентусиазирани, а по обед е дошла обратна депеша. В руското Външно министерство пристига британският посланик и казва: само още една крачка на вашите войски напред и те ще срещнат английския флот в Дарданелите. Тоест: „Още малко и ще ви обявим война“. Руският цар, според мен напълно разумно, се отказва, защото Русия не е била готова да води война не само с Англия, но и с нейните съюзници. А Англия е била хегемонът на тогавашния свят. Пред риска да бъдат победени с втора кримска война, руснаците са се отказали. На Османската империя се е разминало за момента. От този момент обаче, на имперската политика се противопоставят всички привърженици на царския идеал, по силата на който Москва е Третият Рим и това е богопазената обител на истинската Християнска вяра, която е длъжна да издигне кръста над Св. София (Истанбул), с което да спаси славянските народи, но и всички православни – Армения, Грузия, и балканските славянски народи, и Гърция. В момента, в който руският императорски дом се отказва от реализацията на тази мисия и надделява студеният рационализъм на руската империя, всички привърженици на идеята за кръста над Св. София тръгват по пътя на народоволството, стъпват на пътя на революционната борба и започва обратното отброяване на времето на Романовския дом. А краят на това време настъпва в подземието на Ипатиевския дом, който днес – непонятно защо – е разрушен.

Мисля, че на Путин няма да му се размине украинският сюжет. Не го казвам с радост. Неговите противници ще се осъзнаят като противници и ще набучат на копията си „предадените национални идеали”. Ще напишат на знамената си имената на руските герои, загинали в Донецк и Луганск, всъщност вече го правят. Оттук нататък е много лесно да се обвинява ръководството в държавна измяна.

Между другото последната фаза в живота на Руския имперски дом е минала под знака на обвиненията в държавна измяна. Обвиненията идват от един либерален депутат в Думата – че Нейно Императорско Величество Александра Фьодоровна работи директно за Генералния щаб на германската армия. Значи в разгара на Първата световна война Императорският дом е обвинен в предателство. Това е началото на края на властта на императора и на Руската империя.

На Путин ще му се предявят обвинения в предателство на националните интереси и безотговорност. Мисля, че за този момент също ще е необходима Национална гвардия. Около Путин има умни хора. Разбира се, че и Путин е умен, но той не е учил тези неща и има друг тип образование. Той изключително бързо се учи, но не е хуманитарен интелигент. Но в Кремъл има великолепна експертиза. Там работят експерти, които познават в съвършенство и света, и собствената си история. А Путин навлиза в труден период. Говори се за негов охранител, който спокойно би могъл да бъде и негов приемник – Золотов. Това е ръководителят, бъдещият командир на Националната гвардия. Золотов е много интересен генерал, респектиращ руски военен. Отначало е бил шеф на личната охрана на Путин, после е командвал Вътрешните войски на Русия.

Националната гвардия, това са добре въоръжени и добре подбрани сили, различни от въоръжените сили на Русия. Във всички случаи те ще имат ролята да стабилизират процеси, и не да настъпват, а да охраняват. Не на първо място, но на съвсем реалното второ – и да гарантират сигурността в случай, че от Близкия Изток се върнат руски мюсюлмани с бойни навици и оръжие. 18% от населението на Руската федерация са мюсюлмани. Сигурно много по-малко от 18% от руските мюсюлмани са джихадисти, но все пак там има такова нещо. А един мотивиран привърженик на „Ислямска държава” струва колкото 10 други. Това са хора, които умират с радост и с вик „Аллах Акбар“. Така че има причина да се увеличава военната мощ на руската власт, но според мен Путин смята, че невъзможността украинския проблем да се реши на този етап трябва по някакъв начин да се компенсира с подготовка на сили за реагиране.

Неговите противници вече усещат, че нещо се е променило в атмосферата. Усетих го, когато Путин за пръв път се отказа от привилегията си да мълчи. Той не се чувства цар, но обективно го възприемат като цар. И обективно той има право на царски привилегии, а една от главните такива е да мълчиш. На едно официално мероприятие – годишнината на един от руските ядрени центрове, на която той присъстваше, ръководителят на ядрения център спомена Ленин, но в контекста на едно стихотворение на Александър Блок. Тогава Путин, без да разбере, че става дума за сложно, опосредствено цитиране в друг контекст, побърза да се разграничи от Ленин. Веднага негови привърженици му казаха: „Володя, това не е необходимо, не е твоя работа! Остави Ленин на мира! Ленин няма рейтинг, но ти имаш!“ Този, който има рейтинг не може да се бори с този, който няма, защото това е сблъсък между яйце и камък. Изказвания по адрес на Ленин технологично не бяха нужни, но нали сърце юнашко не трае. Това беше грешка. Имаше един период на ненужна бъбривост от страна на руския президент, но той отмина. Сега вече Путин отново е загадъчен и достолепен, както си му е редът. Но аз добре помня как се оживиха неговите противници тогава – „О! Я чакай-чакай! Той си изпусна езика!“

Путин спокойно балансира между трите идейни центъра – февруарци, октомврийци и имперци. Наруши ли се балансът обаче, самата вълна ще го изтласка. Идват трудни времена за Русия. Умни американски наблюдатели – противници, но умни – отчитат това и със сигурност няма да пропуснат шанса да дестабилизират противника си.

Вероятно в плана на тази нова проблемност се е родила идеята за Национална гвардия. Аз не се радвам на създаването й, тъй като това просто не е от добър живот. Мисля си, дали не е трябвало просто да се заложи на подсилване на въоръжената сила на редовната руска армия – но приемам, разбира се, че Путин знае по-добре.

Сигурно е едно – Русия е пред драматични промени, още по-лошо – светът предстои да се променя драматично, защото руските драми удивително често са драми на цялото, на света.