Интервю на програмния директор на Клуба „Валдай“ Дмитрий Суслов пред  Lenta.ru

Как да определим свалянето на руския самолет Су-24 от турците – като нещастно стечение на обстоятелствата или като предварително подготвен план?

Руското ръководство основателно нарече това планирана провокация. Целта беше да се торпилира сближаването между коалицията, оглавявяна от САЩ и коалицията между Русия, Иран и сирийските войски, които се сражават с ИДИЛ. Още от самото начало Турция зае много твърда позиция по отношение на руската операция в Сирия. Анкара разбира, че военното участие на Москва в конфликта може да доведе до прекратяване на гражданската война в Сирия и до създаване на единен фронт в борбата с ИДИЛ. По същество това би означавало федерализация на страната, а федерализацията означава и появата на кюрдска автономна област. Турция пък приема това като заплаха за своята сигурност. Ердоган се позиционира като новия султан и в този контекст му е крайно неприятно да признава, че е възможен компромис с Башар Асад. Затова основната задача на Анкара е да се стигне до провал на руската военна операция в Сирия или поне да не се допусне легитимация на действията на Москва пред Запада. Само че след атентата в Париж Франсоа Оланд почти дума по дума повтори думите на Владимир Путин, произнесени по време на Генералната асамблея на ООН за необходимостта от създаването на антитерористична коалиция. Така че перспективата Русия и САЩ да почнат да координират своите действия стана реална, както и увеличаването на ефективността на борбата с ИДИЛ. А точно това е неприемливо за Турция. Сваляйки нашия самолет, турците разчитаха да провалят сближаването на Русия и Запада в борбата срещу тероризма. Анкара иска да представи Русия като заплаха за безопасността на самата Турция и на НАТО. Затова след свалянето на самолета турците най-напред се обадиха не на руските официални лица, а на НАТО.

Заинтересоваността на Турция от подобна провокация е разбираема, обаче веднага се появи следната хипотеза – самите турци едва ли биха се решили на такъв ход, той им е подсказан от „по-големите американски братя“…

Това е важен въпрос, но няма как да знаем отговора му. Първата американска реакция беше опит да се дистанцират от случилото се. В същото време в американския истаблишмънт има влиятелни групи, заинтересовани от това действията на Москва в Сирия да се провалят и да няма обединение между коалициите, оглавявани от Русия и САЩ. Мнозина в САЩ смятат, че тоталният хаос в Сирия и превземането на Дамаск от ислямистите е по-добър вариант, отколкото компромис с Асад и Русия.

Защо е така, какъв е проблемът?

Компромисът би означавал, че САЩ признават необходимостта от колективно урегулиране на сирийския проблем и че само със свои собствени сили не могат да се справят. А това би означавало, че светът е многополярен и американците не могат по свое усмотрение да сменят режимите в различните държави. Така че руско-френските договорености не се нравят на мнозина в САЩ и не изключвам, че атаката срещу Су-24 е била съгласувана между турците и някой от американското ръководство. Не мисля, че това е Барак Обама, защото той ясно даде да се разбере, че не иска допълнително влошаване на диалога с Русия. Това не значи, че иска подобряване на отношенията, не бива да се чакат от него решителни стъпки в този аспект.

Има едно понятие, което не е част от дипломатическия тон – да се перчиш. Струва ми се, че точно с това можем да обясним поведението на Ердоган. Той е амбициозен и горделив, провежда политика на неоосманизъм и сякаш казва на света: „Турция е велика държава, ние сме наследници на империя, уважавайте интересите ни“

Съгласен съм, че този елемент играе роля. Турция се позиционира като „старата нова велика държава“. Впрочем по това си приличаме с турците – ние също живеем в страна с богата и велика история, с имперска традиция. И тъкмо тази традиция Ердоган възражда сега. Той иска Турция и Русия да си взаимодействат като еднакво велики държави. И счита за неприемливо Москва да нарушава турските интереси с действията си в Сирия. Даже аргументацията му е имперска: „Ще защитаваме живеещите в Сирия туркмени, защото те са наша отговорност.“ Унищожаването на самолета, нарушил въздушното пространство на Турция без каквито и да било предупреждения, е опит да се води диалог от позицията на велика сила. Турция смята, че като държава от региона е длъжна да играе по-голяма роля при определянето на съдбата на Сирия, отколкото извънрегионалната Русия. Ето защо, за съжаление, настоящата криза между Москва и Анкара ще продължи много дълго. Националната гордост и на двете държави е дълбоко засегната. Турците, най-вероятно, няма да ни се извинят, а и ще се опитат да отговорят симетрично на нашите дипломатически и икономически санкции. Това е голям проблем, защото без Турция постигането на политическо регулиране на ситуация в Сирия е много сложно.

Да, едва ли ще се извинят. Ердоган дори каза, че Русия е тази, която трябва да се извини, защото самолетът е нарушил въздушното й пространство. Но ме интересува повече изявлението на Ахмет Давутоглу, който обеща да направи „всичко възможно, за да освободи окупираните територии на Азербайджан“. Колко сериозно трябва да приемаме тези думи и трябва ли да очакваме напрежение на азербайджанско-карабахската граница?

Русия трябва да се отнася максимално сериозно към такива заявления. Ние влизаме в продължително и остро противопоставяне с Турция, която ще ни отмъщава на различни фронтове. Анкара ще иска Баку да започне провокации по границата с Карабах, като така създаде проблеми на Москва. Нагорно-карабахският въпрос има голямо значение за Турция именно в контекста на нейната неоимперска политика. Анкара разглежда Азербайджан като по-малък брат, като държава, намираща се в орбитата на нейното цивилизационно влияние.

А Баку ще се включи ли в тази игра?

Надявам се, че азербайджанското ръководство ще прояви мъдрост. Няма да се поддаде на провокациите на Анкара и няма да създава проблеми на Русия, разпалвайки война в региона – пък и имаме сериозно политическо и икономическо сближаване между Москва и Баку.

Когато говорим за антитерористичната коалиция, през цялото време споменаваме САЩ и Франция. Как във Вашингтон и Париж гледат на перспективата за размразяване на карабахския конфликт?

След провокационното заявление на Давутоглу тези държави трябва да реагират адекватно, давайки да се разбере, че няма да допуснат дестабилизация на региона.

Вие имате колеги и приятели в страните-членки на НАТО. Как те реагират, неофициално, на свалянето на руския самолет?

Повечето от тях смятат, че става дума за турска провокация, несъгласувана със САЩ и че най-важното за Русия сега е да запази спокойствие и да запази възможността за създаването на голяма антитерористична коалиция. Москва всъщност постъпи точно така. Някои обаче смятат, че към подобни провокации могат да прибегнат и други държави – например Саудитска Арабия или Катар. Да, те няма да свалят руски самолет, но спокойно могат да доставят оръжие, с което това се прави, на екстремистите в Сирия. Саудитите и катарците са по-заинтересовани и от Турция от провала на руската операция в Сирия. За тях успехът на радикалните ислямисти е по-малкото зло в сравнение с компромиса с Асад.

Навремето Ердоган и Асад бяха много близки, даже отпуските си прекарваха заедно. Но след началото на вълненията в Сирия Ердоган тотално смени отношението към приятеля си, решавайки, че дните на Асад са преброени. Ердоган имаше прекрасни лични отношения и с Путин. Как подобно поведение ще се отрази на имиджа на турския президент като надежден съюзник?

Няма нищо специфично в поведението му. Така постъпват много политици. Спомнете си колко много приятели имаше Кадафи на Запад и как те бързо го забравиха. Да не говорим за Мубарак – най-верният съюзник на САЩ, когото моментално предадоха. Ердоган просто иска да изглежда като султан, провеждащ неоимперска политика и считащ Сирия за своя зона на влияние. Изглежда обаче не разбира, че арабите не са готови да станат васали на турците. Между другото, това е част от глобалния проблем, който има сериозно значение за бъдещето на целия Близък Изток. Нито една неарабска страна – нито Иран, нито Турция – не може да играе ролята на лидер за пробуждащия се арабки свят. Такъв лидер може да стане Саудитска Арабия, ако се откаже от джихадистката политика, но тя няма намерение да прави това.