След посещението на Хакан Фидан в България турските агенции написаха стандартните съобщения, че ползотворните срещи на турския външен министър у нас разкриват колко силни са стратегическите отношения между нашите две страни. България и Турция са наречени две съюзнически държави, които „трябва да се сближават още повече пред изпитанията, които се случват в международен план и в нашия регион“. Споменава се и темата за сигурността в Черно море и изказването на Хакан Фидан за Конвенцията от Монтрьо. Подчертавам това, защото ситуацията е такава, че в следващите години типичното клише за „сближаване“ ще се окаже фактическа свръхреалност. Нека започна от това, че много ангажирано западни, руски и турски анализатори коментират до каква степен външната политика на Турция е враждебна към Запада и колко дългосрочно би могло да бъде доброто й взаимодействие с Русия. Всъщност трябва да се отбележи, че Турция винаги е била многопосочна във външните си отношения и с различен уклон от западната линия. Дори по време на Студената война, когато външната политика на Турция на пръв поглед изглежда едностранчива, под чадъра на НАТО и изключително зависима от Западния блок, това не е точно така. Първото разочарование за Турция идва по време на Кубинската ракетна криза през 1962 г. Тогава САЩ успяват да пресекат решението на СССР за разполагане на ракети в Куба, като се съгласяват да изтеглят американските ракети „Юпитер“, които са разположили край Измир в Турция. Това създава съмнения в Турция, доколко САЩ могат да са гарант за сигурността й в критична ситуация. Следващият разрив е „Писмото на Джонсън“ от 1964 г. по отношение на Кипър. В писмото американският президент Линдън Джонсън пише на турския премиер Исмет Иньоню, че Турция трябва да се консултира със САЩ преди изобщо да си помисли, че може да предприеме каквито и да е действия в Кипър и че Турция не може да използва американско оръжие за задачи, извън поставените й от САЩ. Именно това е критичния момент, в който Анкара започва да мисли за гъвкавост в турската външна политика и дори предприема известно сближаване със СССР. Този ход веднага принуждава САЩ отново да започнат по-плътно взаимодействие с Турция. Но тъй като САЩ са непоследователни и често заемат позиции, съвпадащи с гръцките интереси, през 1972 г. Турция подписва със СССР Декларация за добросъседски отношения. Което Западът отбелязва като момент на опасност. Още повече, че Москва винаги е търсила близко взаимодействие с Турция, заради стратегическата позиция на турската държава. След нахлуването в Кипър през 1974 г. САЩ и западните държави осъждат действията на Турция, а министър-председателят Бюлент Еджевит, емблематична фигура за турската политика, заявява, че Турция е станала твърде зависима от САЩ, че членството й в НАТО трябва да се преосмисли, че Турция трябва да развие собствена отбранителна индустрия и да установи „доверие със съседните страни“. В този ред на мисли Турция прави опит да подобри отношенията си с Източния блок в областта на икономиката. Но САЩ не могат да си позволят Турция да се отклони от американската орбита, затова през септември 1980 г. Кенан Еврен осъществява военен преврат и отново сближава Анкара със САЩ.

Този бърз и неизчерпателен преглед показва, че Турция никога не е била послушна кукла на западния полюс. Тя е била притискана, често дори грубо с военни преврати, с убийства и банкови кризи, и е изпитвала остра нужда да има собствена стратегия във външната политика. Това обяснява и поведението на Ердоган. То не е нещо ново, както се опитват да ни го представят. Необходимостта на Турция да има собствен регионален код на действие, на значимо регионално лидерство следва от нейните естествени експанзионистични черти на бивша империя. Това отлично съвпада със стратегическите цели на руската външна политика в момента, които трябва да се разглеждат единствено в контекста на сблъсъка за изместване на американското глобално надмощие. Базова отличителна черта на сегашната външна политика на Русия е да развива отношенията си с ислямския свят и особено с Турция и Иран, за да изгражда позиции, точки и клъстери на съпротива срещу еднополюсната фигура на САЩ.

Войната в Украйна е критичен момент, който ще накара Русия да преосмисли формулата си за влияние в региони, в които дълго е доминирала, каквито са Балканите и някои държави от постсъветските територии. Ще се наложи да отстъпва, разменя или споделя територии на влияние, за да може да създава мотив и енергия в регионални играчи, които имат сила и основания да нарастват и да участват в създаването на многополярен модел на международно взаимодействие. Защото оттук нататък нито САЩ, нито Великобритания, нито Русия, нито Китай ще могат да създадат някаква устойчивост сами особено пък в региони на света, които са сложни, горещи и нееднородни. Така Турция се очертава като факторът, който ще получи възможност да разширява своето политическо, военно и икономическо влияние на Балканите до степен, че да установи мек контрол за поддържане на сигурност. В този смисъл на територията на България в момента САЩ и Великобритания опитват да запазят позиции срещу Русия, поддържайки марионетно и безпомощно правителство с всички възможни средства, но Русия вече започва да лансира и Турция като аватар на руските интереси за изтласкване на американското влияние. Така ДПС от балансьор в политиката се превръща в ключов играч. За разлика от преди САЩ и Великобритания вече се интересуват по друг начин от ръководството на ДПС, изискват други действия. И ако преди години американците ползваха Турция в стратегията си за възпиране на Русия на Балканите, то сега е обратното. През турските интереси навлизат и руските. И това са не просто икономически интереси, например газови и нефтени трасета, а геополитически задачи – контрол върху Балканите и Черно море. И Хакан Фидан със сигурност е най-компетентният човек в тази посока, който за съжаление няма съответната съизмерима величина в България. Бъдещето на нашата страна обаче няма да зависи от това дали някога Турция отново ще се сближи със САЩ и ще охладнее към Русия. Историческите факти за флуктуациите на турските отношения със Запада сочат системно притискане и военни преврати за задържане на Турция в орбитата на САЩ, което едва ли ще бъде възможно някога вече. Последният опит за пуч със същата цел беше през юли 2016 г. за свалянето на Ердоган, който знаем как приключи. Но дори Турция да стопли отношенията си със западния фактор, тя ще използва подкрепата пак за същия сценарий за регионално лидерство на Балканите. С която и глобална сила да взаимодейства Турция в по-голяма степен, резултатът ще е един и същ – нарастване на Турция, експанзионистична политика на основание на турските етнически общности на Балканите, икономическо проникване и неформално усвояване на политическия суверенитет на някои държави, където е възможно. В Гърция това няма да е възможно. България ще бъде най-любимата опция.   

Източник: БНР, "Хоризонт", "Политически НЕкоректно"