Диверсификацията на газа ще свършва на границата с Турция. И оттам нататък Турция ще води разговор с Европа от позицията на силата

За Русия проектът „Южен поток” не е само бизнес, но и вектор на геополитиката. ЕС се опита да въведе Третия енергиен пакет спрямо „Южен поток” като стратегическо оръжие и средство за шантаж срещу Русия. И изведнъж проектът изчезна. Основният смисъл на Третия енергиен пакет е да не допусне експанзията на руския „Газпром”. Официално заявената цел е Европа да се избави от монополизма на т.нар. вертикално интегрирани компании, които не само добиват газ, но и го доставят до потребителите чрез собствени газопроводи. Според ЕС необходимо е такива компании да отделят бизнеса си по производство от бизнеса си по транспортировка и да предоставят свободен достъп до газотранспортната система на всички желаещи да продават газ. Третият енергиен пакет е изключително удобен за САЩ и някои русофобско настроени държави, както и за европейските газови компании, които държат местните разпределителни мрежи и получават огромни печалби върху доставната цена на газа. Този пакет бие по така нежелания от Щатите руско-германски съюз, който САЩ все по-упорито се опитват да разбият още в неговия зародиш. Този пакет е бомбата под евразийския хартленд. Но той има и съвсем ясни преки задачи: да не допусне „Газпром” да придобие разпределителните енергийни мрежи на Европа. Защото именно тук местните газови компании получават максимална печалба. Ако цената на газа, по която „Газпром” продава 1000 куб. метра газ на местните компании, е например 350 долара, то до потребителите газът достига на цена 600-800 долара, а в скандинавските страни и по 1000 долара. Поради тази причина да се говори, че въвеждането на конкуриращи се доставчици по тръбопроводите ще намали цената на газа за крайния потребител, е просто огромно заблуждение. Този пакет е направен, за да се провали енергийната стратегия на Путин, която се свежда, както казват неговите врагове, до покупка на газовата инфраструктура в Европа и до осигуряване на дългосрочни контракти за продажба на газ. Този пакет принуждава добивните газови компании като „Газпром” да продават своята собственост в транспортната структура или да предават управлението на „независим оператор”. Путин отбелязва, че руските компании са инвестирали много в газовата инфраструктура на Европа и че Третият енергиен пакет представлява по същество „фактическа конфискация на собствеността”. Някак е логично Русия да намали интереса си към Европа.

Точно две седмици преди да започне строителството на морската част на „Южен поток”, Путин обяви, че проектът няма да се състои. Тогава ЕС изненадано каза, че „сега очаква обяснение”. Всъщност Европа няма по-евтина алтернатива от руския газ, но под натиска на САЩ истински се обърка. И докато европейските вестници, особено германските и италианските, тиражират своите истински притеснения относно европейското енергийно бъдеще, то американската преса счита решението на Москва за пренасочването на „Южен поток” към Турция за „дипломатическо поражение” и го нарича „рядка по рода си победа за Европа и администрацията на Обама”.

Съветничката на Обама по сигурността Сюзън Райс заявява, че този ход ще подобри енергийната сигурност на Европа. Това разминаване между целите на САЩ и интересите (и нуждите) на Европа започва да очертава един бъдещ остър конфликт, който все още няма общо оформено измерение, но има отделни будни огнища – Гърция, Испания, Унгария, Турция, Германия и др. Просто обичайната практика на САЩ е да накарат своите партньори (в случая Европа) да плащат цената за американските външнополитически и бизнес интереси. Турския вестник SABAH, който е проправителствен и много близък до Ердоган, пише следното: „САЩ не се справиха с ролята си на хегемон и загубиха способността си да разрешават световните проблеми. В резултат започнаха да затварят кръга около Русия. Оттук нататък обаче САЩ няма да бъдат единствената сила, управляваща света. ЕС също не е способен да претендира за тази роля. ЕС декларира демокрация, свобода, както и универсалните човешки ценности, но ЕС се отказа от тях, когато игнорира държавния преврат в Египет и масовите убийства в Сирия. Всички тези признаци показват, че епохата на САЩ и ЕС върви към своя край. И новият център на тежестта се сменя от Запад на Изток”. Статията в SABAH подчертава опита на САЩ да заврат Турция в ъгъла с помощта на прозападните сили в страната. Тоест Ердоган е съвсем наясно кой иска да го свали от власт и защо. Играейки на страната на Русия, но в изключителна полза на своите национални интереси, Анкара в момента си издейства перспективи и възможности, недостъпни за много европейски държави. Тя получава и 6% отстъпка от цената на руския газ. Формулата е ясна: по-тясно сътрудничество с Русия, по-ниски цени на газа и обратно. Анкара за разлика от злополучна Европа отказва да се присъедини към антируските санкции. И решително се противопоставя на своите партньори от НАТО, когато става дума за икономическите интереси на Турция. Руският сухопътен участък от „Южен поток” е вече построен, остава само да се положат тръбите за морската подводна част до Турция и т.нар. „Турски поток” ще стане факт. „Газпром” е вложил до този момент 4,66 милиарда долара, но загубите ще бъдат малко за руската държава, тъй като инфраструктурата на „Южен поток” ще се пригоди за газопровода до Турция, а произведените тръби отиват направо по новото направление. Най-големият губещ от спирането на проекта е България, която губи 400 милиона долара годишна транзитна такса. Неглижирайки проекта „Южен поток”, Европа извършва две стратегически грешки. Първо, оставя Украйна като страна транзитьор, което е неизвестна величина – не е ясно дали Киев няма да реши отново да преустанови транзита на газ до Европа. И, второ, превръща Турция в енергиен разпределителен център, от който много скоро ще зависи голяма част от енергийната сигурност на Европа. Защото през Турция ще минава газът към Европа от няколко различни трасета – Русия, Каспия и Близкия изток. Ще се сбъдне мечтата на Ердоган Турция да бъде енергиен хъб между Азия и Европа. Живеем във време, което се характеризира с драматично ускорение на историята. На фона на украинската криза Русия развива изключително мощна и активна дейност в международните отношения. Руската дипломация явно има намерение освен всичко друго да използва историческия интерес на Турция към Азербайджан, за да конфигурира геополитически триъгълник. И дори четириъгълник. Алиансът между Русия, Турция и Иран, към който може да се присъедини и Азербайджан, е сложен, но твърде важен от гледна точка на енергийните ресурси на планетата. И от гледна точка на съпротивата срещу хегемонията на САЩ. Азербайджан е основната страна, която Западът използва, за да игнорира Русия в трасетата от Азия към Европа. Затова и основна цел на Русия е да изключи планираните схеми на САЩ за доставка на газ от Азербайджан в Европа през контролирани от Америка тръбопроводи. В момента турският президент Ердоган, подтикван от Русия, се опитва да възстанови отношенията между Баку и Техеран. Досега Русия потискаше конкурентните възможности на „своите приятели” поради това, че те се явяваха конкуренти за руските пазари на енергоресурси. Днес обаче ситуацията е критична. Русия има нова стратегия за света. И тя е да обедини някои от „едрите” сили на планетата срещу хегемонията на Америка. Това е възможно да стане само чрез изгодно партньорство за развитие на националните икономики на тези страни. Русия може да отговори на финансово-икономическата и политическата война, която се води срещу нея, само по един начин, като осветли истината и като се кооперира на базата на взаимната изгода. Например Иран – една истински мощна страна, е силно притискана от САЩ да не развива енергийния си потенциал. Това заклещено положение на Иран досега устройваше идеално Москва, тъй като Русия се опасява от стремежите на Иран да придобие крупен дял от европейския енергиен пазар. Факт е, че именно Иран е планиран най-напред като основен доставчик на газ за проекта „Набуко”. Факт е също, че тогава Турция най-силно лобира за участието на Иран в проекта, тъй като това рязко би повишило транзитната роля на Турция. Турция инвестира в разработването на иранското находище „Южен парс” 4 милиарда долара. И има план да закупува и реекспортира 17,5 милиарда куб. метра газ годишно. Но според интересите на САЩ Иран е твърде мощен, за да бъде освободен да се развива на енергийното поле безпрепятствено, още повече, че изповядва антиамериканска доктрина. Освен това един бурен икономически подем на Иран би направил от него необратимо доминиращ фактор в Близкия изток, което никак не устройва всички негови съседи в региона от Израел до Саудитска Арабия. Ето, че дойде моментът обаче, в който много затворени „тигри” ще бъдат пуснати от „икономическите си клетки”. Целенасочено. Русия явно има намерение да предостави възможности за развитие на Иран, Турция и Азербайджан в енергийните трасета, но при едно условие: това да не са дирижираните трасета на западния икономически, политически и военен полюс. И още едно условие: Русия да участва в разработването на находищата и тръбопроводите. Азербайджан е особен партньор. След разпадането на СССР юридическият статут на Каспийско море не е уреден, но Азербайджан, без да се консултира с никого, отбелязва в конституцията си, че Каспийско море е езеро и го обявява за съставна част от своята територия. Между 1998 и 2003 г. се налага все пак трите държави – Русия, Казахстан и Азербайджан, да разделят северната част на Каспия по принципа „водата е обща, но дъното го разделяме”. Става дума не за установяване на държавен суверенитет над получените участъци и за присъединяването им към националните територии, а само за икономическото им използване, тоест за ползване на находища, ако има такива. Техеран обаче не признава това споразумение. Според Иран всяка промяна на статута на Каспийско море изисква съгласието на всичките пет държави, които го споделят. Поначало между Иран и Азербайджан по южните части на Каспия има спор за граничната линия, тъй като става дума за крупни нефтени находища. Азербайджан претендира, че находищата му принадлежат, а Иран смята тъкмо обратното. Става ясно защо западният полюс така отчетливо предлага възможни тръбопроводни проекти на Азербайджан („Набуко”, Южен коридор, Транскаспийски газопровод от Туркменистан и пр.), които да захранват Европа. Русия и Иран са крайно заинтересовани от контрола над енергийните коридори около Каспийско море. Кремъл иска Иран да е достатъчно силен, за да противостои сериозно на Америка, но и не чак толкова силен, че да оспорва влиянието на Москва в бившите съветски републики. Русия ще трябва да потисне своите опасения, защото целта да се отблъсне хегемонията на Америка е по-висока от обикновено, вече е въпрос на оцеляване. Изключително важно е Азербайджан да бъде привлечен към групата Русия, Иран, Турция, тъй като Баку е важно звено в западната стратегия срещу Русия. Още повече, че исторически Азербайджан е бил част от Руската империя и част от Иран. Според Гюлестанския договор от 1813 г. между Руската империя и Персия азербайджанците се разделят между двете държави. Затова и днес много азербайджанци живеят в Иран. Основното неразбирателство между Иран и Азербайджан върви по линията на Каспийско море и в този разкол голям принос имат САЩ. Америка контролира и финансира нефтогазовия сектор на Азербайджан и по този начин влияе изключително на политическите решения на страната. Така че привличането на Азербайджан към тройката Турция, Иран и Русия ще бъде трудно, но не е невъзможно. Пример за възможен геополитически поврат е именно Турция, в чиято лоялност САЩ са инвестирали повече от половин век. Но съвсем леко разхлабване на хватката довежда до грандиозно опомняне на турския елит. И до опит за отхвърляне на американското влияние. Русия разчита на етноблизките отношения между Турция и Азербайджан и на това, че както Русия, така и Турция еднакво страдат от преминаването на Азербайджан към западната политическа орбита. Трябва да бъде добре обяснена и неочакваната реакция на Турция по отношение на войната в Сирия. Турция е основен играч в операцията по изобретяването на сирийската опозиция. Експертите по геополитика се надпреварват да изясняват новите експанзивни цели на Турция да бъде фактор в близкоизточния ислямски свят. Истината обаче винаги се крие в по-прагматични детайли. Става дума за сключения договор през 2011 г. за изграждане на газопровод между Сирия, Иран и Ирак. Проектът е на стойност 10 милиарда долара и трябваше да бъде осъществен в продължение на 3 години. И точно тогава (съвсем изчислено) започва войната в Сирия. Огромният проблем идва от това, че Иран планира да разшири тръбопровода, за да може да доставя газ и в Европа. Изобщо газопроводът Иран–Ирак–Сирия хвърля Близкия изток в пълен хаос. Още повече, че през 2009 г. Башар Асад отказва на Катар да се построи газопровод, който да минава през Сирия и да стига до Турция и ЕС. Това е сигналният изстрел за начало на действията срещу Сирия. Обединяват се засегнатите страни. САЩ, които непрестанно настояват Европа да купува катарски газ, защото виждат в Катар начин за изтласкването на Русия от Европа. Катар, който е движен от търговски цели за собствения си газ и който търси начин да превземе пазарите на Европа. Но и не само. Катарците са сунити, също като Саудитска Арабия, която не може да допусне възхода на шиитски Иран да се състои. Саудитите се стремят на всяка цена да ограничават влиянието на Иран и да подкрепят катарското газово трасе. И другият участник – Турция, която е изключително амбициозна. Тя иска и близкоизточния газ за себе си. Тези четири интереса организират войната в Сирия. Тази война трябваше да открие пътя за нов газопровод от Персийския залив до Европейския съюз през Турция. Русия обаче буквално извади Турция от конфликта със Сирия, като й предостави достатъчно възможности по отношение на Русия и Иран. Турция все още не си е променила нагласата спрямо Башар Асад, но вече има варианти за стратегически разговор. Особено от перспективата Техеран да осигурява газ за турската тръба към Европа. „Енергийният алианс между Москва и Анкара ще означава рязко изменение на външната политика на Турция” – пише турският вестник Today's Zaman. Турция е увлечена от възможността да изнася турски стоки на руските пазари и съответно силно съобразява външнополитическите си позиции със своите икономически интереси. А не с интересите на САЩ или НАТО. Турция отказва да поддържа санкциите против Иран в ООН, което предизвиква особен гняв в САЩ. Освен това дипломацията относно Сирия може да изглежда така: има война – няма енергиен хъб в Турция; няма война – има евтин газ и силни икономически перспективи както за Европа, така и за Азия. Дотук играта на Путин е блестяща. Ако Турция може да бъде привлечена и обвързана икономически, то тя ще бъде и стратегически партньор, за да се превърне Черно море в напълно контролирано „вътрешно водно пространство”. Става дума за ограничаване на достъпа на военни кораби на нечерноморски държави в Черно море. Освен това Турция не е важна само като транзитен играч, но и като партньор в поддържане на стабилността в Южен Кавказ и в страните от Средния изток. Включването на Турция в голямата игра срещу Запада създава историческа възможност за преструктуриране на геополитическите сили в региона. Обаче. Отсега нататък започва яростна борба за Турция. За прекратяване на нейния опит за самодостатъчност. Турция е доста капризен бизнес партньор, по-капризен от България. Русия е напълно наясно с това, но Путин рискува, тъй като и ползите са много повече. Той залага на националистическите амбиции и държавническия инстинкт на Ердоган, като счита, че голямото изкушение за Турция – да влезе в ЕС – няма да я преобърне. А тъкмо за това се заговори напоследък, тъкмо с това имат намерение да укротят Турция. Накъде ще тръгне Турция, ако й отворят вратата за ЕС? След като й спретнат сериозни проблеми, протести и революции, демократични бунтове, в крайна сметка Турция ще трябва да избира – между Европейския съюз и Евразийския съюз на Путин! Преди това обаче Турция ще бъде поетапно дискредитирана, ще бъде обвинена, че транзитира ислямисти, алкайдисти и други извънсистемни играчи във войната със Сирия, че подпомага логистиката на „Ислямска държава”, че има вътрешни проблеми с авторитаризма на Ердоган, че е недемократична, че се ислямизира, радикализира и османизира, че нарушава човешките права, че забулва жените и арестува инакомислещите, че Ердоган е корумпиран и има дворец с 1000 стаи, и пр. Ще започнат добре координирани медийни атаки, ще се активират огромен брой неправителствени организации, още повече, че Турция е много дълго обработвана страна, просмукана с прозападно влияние и агентура. Ердоган ще бъде изправен пред изключителни трудности и непрестанни удари. Този път организираният бой срещу него ще бъде по-мощен и по-прицелен, Ердоган дразни САЩ до краен предел. Той иска Турция да бъде независим полюс в многополярния свят. А трябваше просто да осигури транспортен коридор за каспийския нефт и газ в обход на Русия. Нищо повече. Днес Анкара излиза от предварително очертаните й рамки. И тръгва по пътя на регионална свръхдържава. Използвайки своето уникално географско положение, Турция няма просто да транзитира газ. Тя ще купува и ще продава газ съобразно своите икономически интереси. Така ще се изкушава да диктува ценовата политика. Но Русия има достатъчно инструменти да не допусне полумонополното положение на Турция да огъва пазара. Геоикономическата ос Анкара–Москва напряга твърде много САЩ. Защото тя започва да изгражда антиатлантическа платформа. Която лесно ще се вплете в съюз с Китай, Индия, Иран и други естествени съюзници. Всъщност Путин гради мрежа от националните интереси на множество държави, които търсят собствен просперитет и имат намерение в някакъв добре изчислен момент да се обявят срещу политическата и икономическата хегемония на САЩ. Така че диверсификацията на газа в Европа ще свършва на границата с Турция. Оттам нататък Турция ще разговаря с Европа от позицията на силата. Отслабената и изключително потънала Европа пропуска да забележи този ясен факт. Тя е продупчена от агенти за влияние, които трансформират американските геополитически и корпоративни интереси в европейски стратегически загуби и тежки икономически и политически грешки.