Тук не ви е Европа!

Година след победата на Майдана, след тържеството на т.нар. „революция на достойнството” украинската държава е на ръба на пропастта. Съсипаната от гражданската война страна е в икономически колапс. Междувременно властта в Киев прави всичко възможно, за да отклони вниманието на украинците от ежедневните проблеми, фабрикувайки нови и възкресявайки стари националистически митове.

Когато в края на 2013 г. в Киев започват протестите срещу президента Виктор Янукович, редица западни анализатори и политици заговарят с инфантилен възторг за „светлото европейско бъдеще”, което се очертавало пред „смелия украински народ”. Възхвалява се украинското гражданско общество, което дръзнало да излезе „в бой последен срещу ненавистната олигархия”, пеят се химни за „гордите борци срещу кремълската агресия”. Заети с тази логорея, певците на „украинската пролет” не забелязват, или по-точно казано, се правят, че не забелязват една изключителна трансформация на т.нар. „Евромайдан”. Оттам твърде бързо изчезват белите рояли, както и останалият мирен реквизит, познат ни и от софийската протестърска клоунада. На мястото на „умните и красивите”, на хората, повели невръстни дечица и сладки кученца, идват едни съвсем различни персонажи. Киевските улици са превзети от добре тренирани младежи, разполагащи най-напред с боксове и бухалки, а твърде скоро и с коктейли „Молотов”, хладно и огнестрелно оръжие. Те не се възторгват от европейските ценности и не призовават за „върховенство на закона”. Те съвсем открито възхваляват Бандера и украинските нацисти и с огромно удоволствие крещят „демократични” лозунги от сорта на „Москаляку на гиляку!” („Руснаците на бесилото!”). Западните спонсори на тази т.нар. „европейска революция”, която по същество си е съвсем откровен метеж, не се притесняват от тези подробности. Целта оправдава средствата. А целта е изключително „благородна”. С всички възможни средства трябва да бъде ударена Русия, задето си позволява да води самостоятелна политика и да оспорва „безалтернативната” американска хегемония. За да бъде изпълнена тази задача, крайните украински националисти и откровени нацита набързо са произведени в „борци за свобода и за европейско бъдеще на Украйна”. В крайна сметка Янукович е свален, а на власт в Киев идват хора, за които една усмивка на Виктория Нюланд осмисля целия им живот.

Но какво се случва с Украйна? Превръща ли се тя в „съвременна европейска държава, където върховенството на закона е над всичко, а омразната олигархия е победена веднъж завинаги”? Ако има хора, които все още отговарят положително на този въпрос, то те са в непреодолима финансова зависимост от американски NGO-та. Украйна под ръководството на Янукович със сигурност не е приятно място за живеене. Само че днес тя е съвсем невъзможно място за живеене. При Янукович се краде безобразно, но поне украинците не се избиват един друг. Днес към неспиращите кражби се прибавя и гражданската война, довела до смъртта на хиляди хора.

Заради безмозъчната проамериканска политика на повечето лидери в Европейския съюз Европа се сдобива с кървава рана, която едва ли ще зарасне някога. Да не говорим, че свалянето на предишната украинска власт няма нищо общо с демократичните процедури или с каквито и да било правила на модерните държави. Представете си например следната „революционна” картинка. Активистите на финансираната от супермилиардерите братя Кох Чаена партия организират „Вашингтонски майдан” с искане за сваляне на президента Обама. На всички аргументи, че това е незаконно, понеже президентът е избран на честни избори, от Чаената партия отговарят, че това няма абсолютно никакво значение. Според тях президентът е изключително вреден за Съединените щати и затова трябва незабавно да напусне поста. В крайна сметка „Вашингтонски майдан” печели, а Обама е принуден да се спасява с бягство. Не можете да си представите това, нали? И американците не могат да си го представят. Защото подобно действие би било противоконституционно и би представлявало унищожаване на самата идея за представителна демокрация. Според правилата на представителната демокрация управляват партиите, които са спечелили най-много гласове на изборите, а не партиите с най-вресливи и агресивни поддръжници. Е, в Украйна става тъкмо обратното. Властта е завзета от едно вресливо, агресивно и финансирано от чужбина малцинство, а „свръхцивилизованите” западни лидери обявяват този преврат за тържество на демокрацията. Да очакваш, че хора, дошли на власт по насилствен път, мечтаят единствено за това как по-бързо да въведат демократичните правила, е откровена глупост. Никой от управляващите днес в Украйна няма никакво намерение да въвежда каквато и да било демокрация. Основната цел е да бъде задържана властта. С цената на всичко. В името на тази цел срещу бунтовниците в Новорусия бяха хвърлени набързо мобилизирани и необучени младежи, които се превърнаха в лесна плячка за несравнимо по-мотивираните опълченци. Несъстоятелността на днешните управляващи в Киев проличава още по начина, по който в края на миналата година е сформирано новото правителство на Арсений Яценюк. Явно е било изключително трудно да се намерят украински специалисти, които да отговорят на „високите критерии” и затова начело на три важни министерства са назначени чужди граждани. Литовецът Айварас Абрамовичус поема Министерството на икономиката, грузинецът Александър Книташвили става здравен министър, а американката от украински произход Наталия Яреско оглавява финансовото министерство. Още една грузинка, Еки Згуладзе, става зам.-министър в Министерството на вътрешните работи. Тя е заемала същия пост в правителството на Грузия, когато там президент е Михаил Саакашвили. Самият той пък наскоро е назначен за съветник на президента Петро Порошенко, след като преди това отказа поста на първи вицепремиер. Още докато вървят дебатите около тези назначения, из Киев се разнася мълвата, че въпросните чужденци са попаднали във властта не толкова заради доказания си професионализъм, колкото заради желанието на президента Порошенко да следи отблизо какво точно се случва в правителството на Яценюк. Публична тайна например е фактът, че президентът никак не харесва как стоят нещата в управляваното от Арсен Аваков Министерство на вътрешните работи. И понеже е ясно, че министърът няма никакво намерение да се разделя с поста си, се е родила идеята да му пробутат зам.-министър чужденец, който поне да го следи изкъсо. Запитан какво мисли за новата си заместничка, министър Аваков, чието лично състояние се изчислява на близо 100 милиона долара, снизходително коментира: „Момичето е добро. Момичето е красиво. А дали е възможно в Украйна да бъде пренесен едно към едно грузинският опит? Не, не е възможно”. Междувременно г-жа Згуладзе, която е омъжена за сина на известния френски философ Андре Глюксман, предизвиква фурор в социалните мрежи, след като там се появи нейна снимка, наподобяваща прословутия кадър от „Първичен инстинкт”, където Шарън Стоун определено е без бикини. Тъй като победата има много бащи, след успеха на Майдана всевъзможни малки и големи украински играчи започнаха да претендират за бащинство и да искат съблазнителни постове във властта. Понякога скандалите между бившите съратници стават толкова страшни, че единственият изход от ситуацията е назначаването на чужденци, за които поне се смята, че не са обвързани с местните олигархични мрежи. През октомври миналата година премиерът Яценюк уволнява със скандал министъра на здравеопазването Олег Мусий. Мусий, който ръководи здравната служба на Майдана, обвинява доскорошния си шеф, че покровителства корупционните схеми при закупуването на лекарства от държавата. Новият министър Александър Квиташвили, който е заемал тази длъжност и в Грузия, твърди, че добре познава проблемите със закупуването на лекарства и че е абсолютно решен да пресече корупционните практики в тази област. Говори се, че идеята да бъдат назначени чужди граждани на ключови правителствени постове идва от Джордж Сорос. Именно след неговото посещение в Киев там започват да говорят за необходимостта във властта да влязат „честни и безкомпромисни” чужденци. Точно неговата фондация „Възраждане”, т.е. украинското „Отворено общество”, координира работата на агенциите, които търсят и наемат чуждестранните граждани за правителствена работа. В крайна сметка на ръководни длъжности в правителството са назначени 24 чужденци, които моментално получават украинско гражданство. Тази практика има както привърженици, така и много противници. Нима в цяла Украйна не могат да се намерят няколко десетки души с безупречна професионална репутация, негодуват критиците. Изказват се и редица съмнения, че чужденците бързо ще бъдат „смлени” от видялата какво ли не и оцелявала при всякакви условия местна бюрокрация. Олигархът и бивш губернатор на Донецка област Сергей Тарута заявява, че е категорично против назначаването на чужденци на ключови позиции, защото, докато се ориентират в ситуацията, ще мине много време. Да си правиш такива експерименти днес, добавя Тарута, е все едно да експериментираш на операционната маса върху пациент, чийто живот е в смъртна опасност. Когато в края на миналата година Арсений Яценюк сформира своя втори кабинет, от него са отстранени всички „министри на Майдана”, т.е. хората, които попаднаха в първото му правителство под натиска на протестиращата маса. Един от тях разказва пред медиите, че „майдановците” никога не са имали особена тежест в правителството. Ето какво конкретно споделя вече бившият министър: „Пред камерите Яценюк говореше това, което искаха да чуят хората на улицата, а когато журналистите ги нямаше, започваше най-безцеремонно да ни прекъсва, заявявайки, че нищо не разбираме от управлението на държавата, че сме парвенюта и непрофесионалисти и че трябва да си мълчим”. Сюжетите с назначаването на чужденци за министри и за липсата в новото правителство на „автентични майдановци” определено бледнеят пред най-обсъжданата тема – създаването на Министерство на информационната политика, което журналистите моментално преименуват на „Министерство на пропагандата” и „Министерство на истината”. За ръководител на новата структура е назначен Юрий Стец, кум на президента Порошенко и директор на неговия „Пети канал”. Новият министър веднага заявява, че ако подобно министерство е било създадено преди 20 години, Украйна нямаше да загуби битката за Крим и за Изтока. Най-лошото е, че загубихме битката за умовете на хората, съжалява Стец и обещава, че оттук насетне украинската пропаганда ще бъде много по-добра от руската. Междувременно повечето анализатори оценяват идеята за създаване на „Министерство на истината” като безперспективна. Дори и Станислав Белковски, един от най-отявлените критици на Владимир Путин, казва, че подобно министерство няма да може да изпълни функциите, които му възлагат. „Русия успява да води успешна информационна пропаганда и без подобно министерство” – напомня Белковски и твърди, че за да бъде ефективна украинската контрапропаганда, на страната й трябват нови идеи, а не ново министерство. В момента украинската пропаганда има две основни задачи: тоталното омаскаряване на Русия и всичко, свързано с нея, както и намирането на нови герои и символи, с които „нова”, „демократична”, „евроатлантическа” Украйна би могла да се идентифицира. С най-висока скорост върви възхвалата на „небесната стотица” (небесная сотня). Става дума за загиналите по време на най-кървавите дни на Майдана през февруари 2014 г. В първите дни след държавния преврат преобладаващата гледна точка не само в нова Украйна, но и в западните медии е, че въпросните протестиращи са избити от командваните от хора на Янукович специални части. Напоследък обаче няколко независими разследвания включително на Би Би Си и на Ройтерс установяват, че снайперисткият огън по протестиращите е заповядан от съвсем друго място, от т.нар. самоотбрана на Майдана. Факт е, че сградите, в които са разположени мистериозните снайперисти, са окупирани именно от противници на Янукович. Това, разбира се, изобщо не пречи на новата власт да отдава постоянна почит на загиналите, обявявайки ги за жертви на „престъпния режим” на бившия президент. Из цялата страна никнат паметници и мемориални табели, преименуват се улици и площади, за да бъде отдадена нужната почит на падналите за свободата. Дори вицепрезидентът на Съединените щати Джо Байдън в една от своите речи спомена „героите от небесната стотица”. С пълна сила върви героизацията на украинските части, които се сражават с бунтовниците от Новорусия. Дори срамният провал в Дебалцево не е в състояние да спре тези венцехваления. В многобройните репортажи от бойното поле украинските войници биват представяни като безумно смели герои, готови да дадат и живота си за „правото дело”. В тези репортажи украинската артилерия с хирургическа точност поразява единствено позициите на „сепаратистите” и „терористите”, а за разрушаването на жилищните сгради и убийствата на стотици мирни жители няма и думичка. По време на най-ожесточените боеве за летището в Донбас украинските медии наричат своите бойци „киборги”, защото според тях, самите „терористи” от ДНР казвали, че се сражават не срещу хора, а срещу киборги. Когато в края на краищата прехвалените украински части са изметени от района на летището, веднага е пусната следната опорна точка: „киборгите издържаха, не издържа бетонът”. Единственият проблем в случая е, че приказката за „киборгите” влиза в изключително ярък дисонанс с реалните събития. Тоталната неспособност на украинската армия да води победоносни сражения проличава особено ясно в битките за Дебалцево през януари и февруари тази година. Заради некадърността на украинските командири, както и заради липсата на мотивация на голяма част от личния състав да излага живота си на опасност, в този район проруските опълченци хващат в „чувал” значителни части на редовната армия. В крайна сметка опълченците установяват пълен контрол над района, оформяйки поредното унизително поражение на украинските части. В случая обаче става дума не само за военна загуба. Дебалцево е стратегическо място. Това е ключов железопътен възел, свързващ Донецк и Луганск. Сега вече предприятията, които се намират на контролираните от опълченците територии, ще могат да получават много по-лесно необходимите им суровини, което, естествено, ще способства за подобряване на икономическото положение в двете самообявили се републики. От своя страна властта в Киев се изправя пред още един голям проблем: отсега нататък ще трябва да си доставя толкова необходимите въглища единствено през територията на Русия. Опитвайки се да отклони вниманието от тези изключително сериозни проблеми, властта в Украйна продължава да занимава аудиторията с измислени сюжети, с припомнянето на стари герои и с фабрикуването на нови. Последната от изброените тенденции стига до истинска истерия при казуса с Надежда Савченко. Савченко (родена през 1981 г.) е старши лейтенант от Украинските въоръжени сили и пилот на вертолет. През 2004-2005 г. участва в украинския контингент в Ирак. През 2014 г. се записва като доброволец в батальона „Айдар”, който се сражава срещу опълченците в Новорусия. Батальонът е сформиран през май същата година и в него влизат активисти от т.нар. самоотбрана на Майдана, както и бойци на „Десен сектор”. Финансирането на доброволците се осъществява от олигарха Игор Коломойски. На 7 септември миналата година неправителствената организация „Амнести Интернешънъл”, която няма как да бъде заподозряна в проруски симпатии, излиза с официален доклад, в който се твърди, че бойци от „Айдар” са отвличали хора, извършвали са неправомерни арести, занимавали са се с кражби, изнудвания и вероятно с екзекуции на пленници в северните райони на Луганска област. Когато се срещат с ръководителя на батальона, служителите на „Амнести” чуват от него следните думи: „Тук не ви е Европа. Тук ситуацията е малко по-различна. Тук се води война. Законите се измениха, а правилата се опростиха. Ако поискам, мога да ви арестувам, да ви сложа чували на главите и да ви затворя в мазето за 30 дни по подозрение в съучастие със сепаратистите”. Именно в този батальон Савченко се записва като доброволка и по собствените й думи се е занимавала основно с изнасяне на ранени от бойното поле. Службата на Надежда в „Айдар” обаче не продължава дълго. В началото на юли 2014 г. става ясно, че Надежда Савченко се намира в килия в следствения изолатор на руския град Воронеж. Версиите как се е озовала там са диаметрално противоположни. Според украинската версия тя е отвлечена от проруски сепаратисти, които с помощта на руските спецслужби незаконно я транспортират в Русия. Според руснаците пък Савченко е проникнала сама на територията на Русия, представяйки се за бежанец, след което е била задържана. Руската прокуратура обвинява Савченко в извършването на военни престъпления. Според официално повдигнатото й обвинение, участвайки в бойните действия на батальона „Айдар”, тя е определила координатите на местоположението на група руски журналисти и ги е предала на украинските военни. Веднага след това по въпросното място е извършен минометен обстрел, в резултат на който загиват журналистите Игор Корнелюк и Антон Волошин. Надежда Савченко, разбира се, категорично отрича да е правила подобни неща, а през декември миналата година обявява гладна стачка, заявявайки, че няма да я прекрати, докато не бъде освободена. Историята на Савченко дава чудесен повод на украинските, а и на някои западни медии да включат на максимум антируската си пропаганда. Доброволката от „Айдар” е представяна като нещо средно между Жана д’Арк, редник Джейн и Майка Тереза, която е готова да даде живота си в борбата за „освобождението на Украйна от руската тирания”. Преди парламентарните избори през октомври миналата година тя е поставена на първо място в избирателната листа на партията на Юлия Тимошенко, като по този начин става депутат в Радата. На първото заседание на новия украински парламент на специален екран е показан листът с клетвата, подписан от Савченко в следствения изолатор. Естествено, всички присъстващи стават на крака и аплодират видяното. Месец по-късно Надежда Савченко е включена в състава на украинската делегация в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа. На 2 март тази година президентът Порошенко я награждава със званието Герой на Украйна, заявявайки, че тя се е превърнала в „символ на това как трябва да обичаш и защитаваш родината”. По странно стечение на обстоятелствата точно в деня, в който е застрелян руският опозиционен политик Борис Немцов, в интернет се появява информация за смъртта на Савченко. Твърди се, че тя е починала вследствие на безсрочната си гладна стачка. Информацията моментално е опровергана от руското Министерство на вътрешните работи, но все пак авторите на слуха постигат определен ефект. В продължение на часове социалните мрежи биват изпълнени с постове, заклеймяващи „тиранина Путин” и оплакващи кончината на „смелата украинка”. Междувременно веднага след убийството на Немцов украинската пропагандна машина прави всичко възможно, за да внуши на аудиторията, че зад смъртта на опозиционера стои именно Кремъл. Тонът е даден от най-високо място. Украинският президент Порошенко заявява, че Борис Немцов е имал намерение да предостави неопровержими доказателства за участието на руски войски в боевете в Източна Украйна. Всяка пропаганда обаче, колкото и успешна да изглежда, няма как да осигури популярност на управляващите, при положение че икономическата ситуация в страната им се влошава. Точно това се случва в момента в Украйна. Националната валута там постоянно се обезценява, а в киевските магазини се въвеждат ограничения върху продажбите на продукти от първа необходимост като захар, брашно и олио. Напоследък украинските социални мрежи са пълни със снимки, показващи празните рафтове в магазините. Като манна небесна в Киев чакат кредита на Международния валутен фонд, макар редица анализатори да посочват, че заемите от подобни институции наподобяват даровете на данайците. За да получи парите, украинското правителство трябва да извърши редица крайно непопулярни реформи, включващи съкращаването на доходите на работещите пенсионери, увеличаване на трудовия стаж, рязко повишаване на цената на газа за населението. Премиерът Яценюк съвсем чистосърдечно признава, че повишаването на заплати и пенсии в Украйна е „мисия невъзможна”, тъй като целият свободен ресурс отива за финансирането на сражаващите се в Донбас части. От думите на премиера разбираме, че за нуждите на армията Украйна харчи 5,2% от своя БВП, а заради гражданската война страната се е простила с 20 процента от икономиката си. Става дума за загуби в отраслите, които осигуряваха износа и притока на валута. Властите в Киев реагират на тези проблеми точно по начина, по който го правят слабите управляващи – обвиняват злоумишлениците. Министърът на земеделието и храните Алексей Павленко твърди, че за продуктовия дефицит в магазините вина носят всевъзможните спекуланти. Заради ненормално високото търсене, обяснява министърът, някои магазини не съумяват да сортират елдата и брашното, други пък спекулират с възможността да вдигнат цените. Президентът Порошенко пък обещава, че ще върне на страната силната гривна (украинската валута). Ще действаме решително, обещава той, така че доларът няма да струва повече от 20-22 гривни. В момента по официалния курс един долар е около 30 гривни. В обменните бюра стойността му е 40 гривни, а на черния пазар върви по 50. Само за последната една година стойността на гривната се срина три и половина пъти както заради конфликта в Донбас, така и заради общата икономическа криза в страната. Допълнителен натиск върху украинската валута оказва недостигът на международни резерви, които ще стигнат само за близките два месеца. Факт е, че валутните резерви на Украйна са спаднали до 6,42 милиарда долара. В момента минималната заплата в Украйна е 43 долара. По този показател страната се нарежда след държави като Бангладеш, Гана и Замбия, където минималната заплата е 46,6 долара. Макар в близко време да не се очакват мащабни протести срещу влошаването на икономическото положение, от време на време се наблюдават и признаци на организирано недоволство. Наскоро пред Националната банка в Киев се събират няколко десетки души, които протестират срещу икономическата криза. Проявата в никакъв случай не е масова и все пак властите реагират необосновано нервно. В нощта на 26 февруари силите на реда разгонват събралите се, като междувременно ги набиват хубавичко и събарят палатките им с булдозери. Вярно, след инцидента вътрешният министър Аваков признава, че използваната сила е била прекалена и се извинява на протестиращите. Ако в най-скоро време в Украйна не бъде почувствано поне малко подобряване на икономическото положение, въпросният протест пред Националната банка ще се струва на властите като новогодишен купон в сравнение с много по-сериозните неща, които могат да се случат. Проблемът е в това, че от зоните на бойните действия на изток във вътрешността на страната започват да се прибират стотици и хиляди души. За тези хора, които са видели смъртта на най-близките си приятели, които едвам са оцелели, понятия като „демокрация”, „върховенство на закона”, „парламентарни процедури” не означават нищо. Когато усетят тежестта на икономическата криза върху раменете си, те няма да чакат следващите избори, за да дадат воля на гнева си срещу днешните управляващи. Ще искат да се разправят с виновниците за тежкото положение веднага. А прекаралите месеци в окопите бивши доброволци и редови запасняци познават само един начин за решаване на проблемите – с помощта на оръжието. Далеч не само бойните действия в Новорусия оформят подобен начин на мислене у все повече украинци. Още в разгара на майданските времена в края на 2013-а и началото на 2014 г. става ясно, че победата ще бъде за този, който най-последователно се придържа към крайните действия. Тогава властта на Виктор Янукович и неговата клика е в ступор, който се предава надолу по веригата до последния редник. Така се обяснява и на пръв поглед необяснимото бездействие на силите на реда, които почти не реагират на провокациите на майдановските екстремисти дори когато последните ги нападат с бухалки или ги замерват с коктейли „Молотов”. Бездействието на властта не успокоява крайните елементи, а ги прави още по-убедени в правилността на стратегията им. И след като става напълно ясно, че властите нямат никакво намерение да попречат на противниците си да ги свалят, бойните отряди правят най-нормалното нещо на този свят: вземат търкалящата се по паважа власт. Ако искаш да постигнеш целите си, трябва да действаш безкомпромисно. Това е основният майдановски урок. Цветните балончета, белите рояли и концертите на рокзвездите няма как да те доведат до властта. За да я вземеш, трябва да палиш гуми, да приготвяш коктейли „Молотов” и да използваш снайперистки огън. Съвсем не е случайно, че най-възхваляваните герои в днешна Украйна не са някакви „лигави либерали” или „защитници на евроатлантизма”, а лица като председателя на Организацията на украинските националисти (ОУН) Степан Бандера и командира на Украинската въстаническа армия (УПА) Роман Шухевич. По време на Втората световна война въпросните структури си сътрудничат с германските войски, сражават се срещу Съветската армия, съветските и полските партизани и участват в масовите избивания на поляци и евреи. След разпада на СССР в нова Украйна се засилват гласовете, които призовават за тотална реабилитация на членовете на ОУНУПА. През 2007 г. „прозападният демократичен” президент Виктор Юшченко издава указ, който присъжда на Роман Шухевич званието Герой на Украйна заради „забележителния му принос в националноосвободителната борба за свобода и независимост на Украйна”. Три години по-късно Юшченко издава нов указ, с който обявява за Герой на Украйна и Степан Бандера, а бойците от УПА са наречени борци за украинска независимост. В годините на управлението на Юшченко по украинските телевизии започват да се излъчват документални филми, възхваляващи честния път на бойците от дивизията СС „Галичина”. Въпросната дивизия е съставена от западноукраински националисти и се прославя най-вече с жестокостите си по време на Втората световна война. Когато на власт идва президентът Виктор Янукович, въпросните укази по героизация на някогашните съюзници на нацистка Германия са отменени, но днес гласовете за възстановяването им стават все по-силни. По улиците на Киев се провеждат митинги, които отдават почит на ОУН-УПА. Основният патос на ораторите при тези събирания е, че Украйна може да бъде силна независима държави само в случай, че следва заветите на Степан Бандера и принципите на твърдия национализъм. Разбира се, голямо внимание по време на тези прояви се отделя на Русия и по-конкретно на омразата към нея. Говорейки на последния подобен митинг през януари тази година, Олег Тягнибок, лидер на партията „Свобода”, специално подчертава, че с „Москва не бива да има никакви съглашения, защото който и да е на власт там, тя си остава вечният враг на Украйна”. Създаването на всеобщо приети национални митове и формирането на нация няма как да стане, без да бъде посочен абсолютно ясно врагът. В украинския случай това безспорно е Русия. И затова още в началото на майданната истерия в края на 2013 г. лозунгите срещу всичко руско много бързо изместват призивите за евроинтеграция. Да мразиш Русия за екстремистки настроените украинци, т.е. за тези, които в крайна сметка взеха властта през февруари 2014 г., се оказва много по-съществено, отколкото да мечтаеш за „път към Европа”. Случайно или не, първият Майдан в Киев се случва преди точно сто години. На 26 февруари 1914 г. няколко хиляди души излизат по киевските улици. С викове „Долу Русия!” и „Да живее независима Украйна!” тълпата се насочва към австрийското консулство. По пътя си демонстрантите хвърлят камъни и разбиват магазини. В града влизат казаците, които арестуват няколко десетки души и въвеждат ред. Либералната общественост в Петербург и Москва се възмущава: „Ама какви са тези глупости! Откъде накъде националисти! Държавната преса лъже! Това са прогресивни младежи, отбелязващи рождения ден на поета Тарас Шевченко”. Само че полицията е по-добре осведомена – демонстрацията е организирана от украинските националисти, а финансирането на протестите идва от чуждите разузнавания и минава през западните посолства. Не само в Киев, в цяла Западна Украйна шетат агитатори, които твърдят, че малорусите са съвършено различен народ, който задължително трябва да се отцепи от Русия. До началото на Първата световна война остава още половин година и бъдещите участнички в нея правят всичко възможно, за да отслабят потенциалните си бъдещи противници. В тази стратегия важно място заема укрепването на украинския национализъм. Ако целта бъде постигната, това автоматично означава отслабване на Руската империя. Това би било добре не само за бъдещите й противници във войната, като Австро-Унгария и Германия, но и за бъдещите й съюзници Франция и Великобритания. Много по-добре е да имаш отслабен съюзник, когото ще можеш да манипулираш по всяко време, отколкото силна и уверена в себе си държава. С избухването на Първата световна война западните автори на проекта „Украйна” се заемат с удвоени сили за осъществяването му. За целта трябва да бъдат унищожени всички онези жители на украинските земи, които имат дързостта да се смятат за част от руския народ. В началото на септември 1914 г. австрийците създават лагера Талерхоф. Това е първият концентрационен лагер в Европа. В него са депортирани онези жители на Галиция и Буковина, които са подозирани в симпатия към Русия. Напълно достатъчно е при обиска да бъдат открити руска книга, руски вестник или икона с руски светец, за да бъдат изпратени техните собственици в Талерхоф. Много от заподозрените дори не стигат до лагера. Обесени са на място. Екзекуциите се извършват както от австрийските войници, така и от съседите на заподозрените в русофилия, които обаче с гордост се наричат „украинци”. В самия Талерхоф затворниците умират от глад, изтощение и непрекъснати изтезания. За да не бъдат застигнати от същата съдба, хиляди галичани бягат в Русия. По този начин руският елемент в Галиция на практика е унищожен. През ноември 1914 г. външният министър на Австро-Унгария Леополд Бертолд заявява: „Нашата главна цел в тази война е дългосрочното отслабване на Русия. И затова, ако победим, ще пристъпим към създаването на независима от Русия украинска държава”. В разгара на Първата световна война Паул Рорбах, който е основният експерт в германското външно министерство по Руската империя и по-специално по откъсването на западните й територии, пише: „Именно защото притежава Украйна, Русия има мощта, която й позволява да установи контрол върху черноморските проливи и Балканите. Ако Украйна остане част от Русия, Германия никога няма да реализира стратегическите си цели”. Германците не крият, че силно биха се радвали, ако на границата с Русия възникне независима русофобска държава, чиито ръководители ще изпълняват безпрекословно желанията на западните си ментори. Идеите на редица западни държави за създаването на независима Украйна по един парадоксален начин се споделят от либералната руска интелигенция в началото на XX век. Много либерални интелектуалци толкова силно мразят руското самодържавие, че са готови да подкрепят всеки проект, който е в състояние да го отслаби. Както леви, така и десни журналисти, писатели, политици, подкрепят независима Украйна, виждайки в нея така необходимия инструмент срещу самодържавието. И съвсем не е случайно, че украинската държава се появява едва след избухването и победата на Октомврийската революция. Именно Владимир Ленин е най-големият привърженик на идеята за създаването на украинска съветска република, където всичко е украинско и на украински – училището, науката, икономиката. През 1921 г. по време на заседание на X конгрес на партията в Москва народният комисар по националните въпроси Йосиф Висарионович Сталин казва: „Ако в момента в украинските градове все още преобладава руският елемент, то с течение на времето тези градове неизбежно ще бъдат украинизирани”. И наистина от началото на 20-те години официалната политика в новото държавно образование е тоталната украинизация. Ако днешните украински националисти бяха чели малко повече, щяха да знаят, че по време на манифестациите си трябва да носят портретите не на Степан Бандера, а на Лазар Каганович, един от най-верните приближени на Сталин. Именно Каганович с желязна ръка създава от малоруските селяни украинска нация и внушава на местната младеж украинска идентичност. Благодарение на неистовите усилия на Лазар Мойсеевич само за няколко години украинският език се разпростира навсякъде – в училищата, театрите, висшите учебни заведения, пресата. Леонид Кучма, президент на Украйна между 1994-та и 2005 г., пише в книгата си с многозначителното заглавие „Украйна не е Русия”, че независимо от различната трактовка на събитията през 20-те години на миналия век трябва да се признае, че ако не е била проведена тогавашната украинизация на учебния процес, днешната украинска независимост най-вероятно нямаше да се състои. Украйна обича позата на жертва. Украинците вечно намират някой друг виновник за постоянните си неблагополучия. Руснаците, поляците, комунистите, евреите, всички те се стремели да унищожат гордия украински народ. Е, днес вече никой не пречи на въпросния горд народ да удиви света с чутовните си постижения. Само че пак и пак, и пак нещата не се получават. Дали пък не е крайно време украинците да потърсят вината за проблемите си и в самите себе си?