Няколко преплетени живота показват краткостта на нашето съществуване. Никой не осъзнава, че е велик, докато не се окаже, че съществуването му е осветлило общата човешка пътека. Това е единственият смисъл.
В заника на своя живот Нобеловият лауреат за литература Жозе Сарамаго прекарва последните си години в особено усамотение. Тишината в малката фамилна къща на канарския остров Лансароте е нарушавана единствено от грохота на вълните, разбиващи се в близките скали, и от тихата реплика „Как си скъпи?”, излизаща от устата на съпругата на писателя. Попаднал в прегръдката на книгите от богатата си библиотека, в кабинета му цари истинска творческа обстановка. Изоставената от години стара пишеща машина е в десния ъгъл на бюрото, а вече разкривените и покрити с тъмни петна пръсти на Жозе натискат трескаво клавишите на лаптопа. Още в ранния следобеден час умората бързо го настига.
Става от коженото кресло и отпуска тялото си в мекотата на леглото. Притваря очи и сякаш чува скрибуцането на ставите на старото си тяло. Кръвта тече все по-бавно. Костният мозък в гръбначния му стълб отдавна е започнал да си играе и произвежда парабласти. Левкемията постепенно приближава твореца към смъртта. Но дотогава остава още време, което ще изтече между леглото, бюрото и лабораторията в близката клиника, където химиотерапията често ще прекъсва връхлетялото го вдъхновение за писане. Така в края на май през 2005 г. в една дъждовна вечер, когато мракът ще бъде нарушен от светкавиците на далечния хоризонт, в пълно уединение Жозе ще напише финалните редове от новия си роман „Приумиците на смъртта”: „Смъртта се върна пак в леглото, сгуши се в мъжа и без да проумява какво й става, нали тя никога не спи, усети как сънят притваря нежно клепките й. На следващия ден никой не умря”. Това е една от последните книги на писателя, в която, съзнаващ надвисналата сянка на собствения си край, издирва отговорите на въпроса, какво ще стане, ако смъртта си даде почивка? А какво би станало, ако многоуважаемата смърт започне да води кореспонденция със своите жертви? За съжаление тя никога не е била любителка на епистоларните съчинителства с хората. И следващата история е истинско доказателство за това.
През декември 1928 г. германската столица е скована от студ. В контраст с умиращите от измръзване бездомници и кучета улиците са залети от празнично настроение. Наближава Коледа. Треперещ от поривите на вятъра, прихванал една голяма папка, нахлупил шапка на главата си, на гарата се озърта българинът Борис Георгиев. Той е роден във Варна през далечната 1888 г. и си е спечелил славата на един от най-ярките български художници. Сега очаква пристигането на влака, за да отпътува към малкото градче Капут, на двадесетина километра от Берлин. В шест вечерта той вече е там, а локомотивният шум на отдалечаващия се трен се примесва с камбанния стон на близката катедрала. Всички се разотиват, гарата опустява. В далечината се вижда силуетът на млада дама, която приближава към уреченото място за среща – под часовника, вляво от централния вход. Стрелките прищракват леко.
Точно 18:15 е.
Пред Борис се изправя млада жена, наметната с красиво, но не скъпо палто. Усмихва се, поднася ръка за поздрав, без да сваля ръкавицата, и след няколко реплики потеглят пеша заедно. Снегът бавно се спуска с нощта, за да обгърне цялото градче в бляскав мрак. Двете човешки фигури оставят следите си, като белотата на снега се смесва с калта на подгизналата от мокрота земя. Изминали са 20 минути, когато българинът и спътницата му са стигнали до малък схлупен дом. Къщата на външен вид е скромна, а когато пътната врата изскрибуцва при затварянето, входната врата на дома се изпълва от силуета на мъж с рошава коса, който избоботва приветливо: „Ех, че студ те посреща, момче! Заповядайте и се стоплете, сега ще направя и чай! А може и нещо по-горещо да ти предложа! Влизайте!”. Домакинът не е кой да е, а самият гений Алберт Айнщайн. Преди почти десетилетие физикът е свързал живота си със своята първа братовчедка Елза. Още в първите дни на съвместния си житейски път те се отказват от шумотевицата на Берлин и съграждат уютния си дом в Капут. Айнщайн припознава своите две племенници от първия брак на Елза за свои дъщери. По-голямата, Илзе, от няколко години е в Париж, където е неотменно до своя съпруг от еврейски произход, журналиста Рудолф Кайзер. По-малката, Марго, е дамата, която посреща Борис Георгиев на гарата. Тя е младо момиче, което все още не е взело решение какво да прави с живота си. Лутаща се между страстта си към музиката, литературата и философията, тя е объркана. Преди няколко месеца се запознава с българския художник и в нея пламва желание да се занимава с рисуване. Борис е невероятен, той ще успее да я накара в средата на 30-те години да се откаже от всичко, с което се е занимавала до този момент, и да постъпи в ателието по скулптура в Колумбийския университет, за да се посвети всецяло на работата с глина. Дотогава обаче има още много време. Сега, премръзнали, двамата с Борис стоят неловко на прага. Вратата хлопва зад тях, а от вътрешността на къщата се разнася прекрасен аромат на задушени зеленчуци, примесен с тънък дим на горяща дървесина. Марго се обръща към госта и бързо уточнява: „Татко винаги има проблеми с паленето на камината!”. След като се настаняват удобно край голямата кръгла маса в трапезарията, Айнщайн присяда до новопристигналия мъж и с усмивка прошепва: „Момче, съблечи това палто. Остави тази папка на земята, дай си шапката и се отпусни. Няма как нещо да изчезне. Може единствено да промени състоянието си!”. Вечерята минава в притеснително мълчание, но пресушените няколко пъти чаши с червено вино карат художника от Варна да се отпусне. Пристъпва към това, за което е дошъл, разтваря огромната си папка с рисунки, която самият Айнщайн е пожелал да види.
Половин година по-рано Борис Георгиев е в ателието си в Берлин. Денят е топъл, а художникът се е отдал на самотата си и съсредоточено подостря молива си, за да продължи с поредната рисунка. Датата е 19 март 1928 г. На вратата се чува плахо почукване. Борис се изправя и спокойно отваря. На гости в ателието му пристига Марго. Облечена в червена рокля с къс ръкав, преметнала бежов плътен шал през раменете, тя нахълтва в личното пространство на художника за втори път. Първият път е преди няколко седмици, когато след месечно издирване на адреса, където живее, го открива и идва да се запознае с него – тя е силно впечатлена както от външността и харизмата му, така и от картините, които създава. Второто посещение е още по-вълнуващо. Сега тя носи огромен музикален инструмент: „Каза ми, че било лютня, с която си акомпанирала. Аз бях чел във вестниците, преди да се запозная с нея знаех, че дъщерята на Айнщайн е взела участие в един благотворителен концерт и по божествен начин пяла стари арии и песни” – разказва в едно свое писмо Георгиев. Сега тя е пред него. И в следващите няколко часа, докато тя изпълнява любимите си кантати от Томас Арн, той е запленен от очарованието й и рисува неин портрет. Това близко общуване обаче не прераства в нищо повече от приятелство. Именно разказите за тази приятна мартенска среща са причината художникът да се срещне с великия физик. Айнщайн се взира в листовете, изпълнени с рисунките на варненския момък, и възкликва: „До този момент през живота си не съм виждал нищо подобно. Никакво изкуство (старо и ново) не е предизвиквало подобно чувство на възторг у мен. А на този портрет на Рабиндранат Тагор (индийски писател, поет, философ, педагог, композитор, общественик и приятел на Айнщайн) дори Леонардо би завидял. Ти действително си най-великият художник на света!”. А скъпата му съпруга Елза конфузно прошепва: „Колко ще сме доволни и щастливи, ако един ден направите портрет на мъжа ми”. Еврейското семейство е наистина обладано от гения на Георгиев, а два дни по-късно той ще се завърне отново, за да изрисува Айнщайн. Борис си спомня: „Уговорихме се и аз отидох във вторник в лабораторията му, за да рисувам. Бях невероятно щастлив, че имам честта да рисувам толкова велик човек, но и преживях ужасно мъчително и безпокойно състояние пред такава трудна задача… докато Айнщайн пишеше, диктуваше на своята секретарка и ходеше из стаята, аз за час и половина направих портрета му. Разбира се, след това ми бе необходимо време, за да го довърша в ателието, за да го изведа до съвършенство”. След като приключва, Борис Георгиев показва сътвореното. Айнщайн роши косите си и повтаря неколкократно: „Това е нечувано, как може така да се предаде духовната същност на човека!”. Физикът нервно излиза от стаята и секунди по-късно настаналата тишина е нарушена от звука на роял. След като Айнщайн виртуозно изпълнява Италианският концерт във фа мажор за клавир, той се връща отново в стаята, в която преди малко е зарязал художника, и възторжено заявява:
„Вие няма да напуснете Берлин, докато не представите своите картини на нашата публика! Аз ще ви съдействам лично!”. Така се и случва. След дълги перипетии Борис Георгиев открива своя самостоятелна изложба в галерия „Шулте” на булевард „Унтер ден Линден” 75 в Берлин. Събитието е бляскаво, а сред гостите е и рядко появяващият се на такива шумни събирания Алберт Айнщайн. Един от гениите на ХХ в. обявява българина Борис за най-великия художник и варненецът ще продължи житейския си път, за да остави своята трайна следа на световната сцена на изкуството. За Алберт Айнщайн предстоят дни на скръб и разлъка, насред които ще има и една много неочаквана и много специална среща. Срещата с Дейвид Бом, на когото след време Айнщайн гръмко ще каже: „Аз имам двама сина. Единият е този, който ме нарисува, а вторият си ти! А общото между вас е, че и двамата творите, той картини, а ти теории, за да се преборите със смъртта!”.
Маданапале е малко градче в югоизточната част на полуостров Индустан. Градът е основан още през Х век, а колониалната политика на Англия през ХІХ век го превръща в част от териториите, пряко администрирани от Британия. Като част от тази кампания за „поевропейчване” на местното население Рабиндранат Тагор ще създаде националния химн на страната, който ще бъде изпълнен за първи път през 1911 г. Но преди тези съдбовни дни се случва нещо, което ще преобърне историята на този народ. В далечното утро 11 май 1895 г. градчето е връхлетяно от невиждана от десетилетия тропическа буря. Жертвите са десетки, а почти всички жилища, съградени от изсушена растителност, са унищожени. През целия ден дъждът не спира да вали, а когато нощта настъпва, текат реки от вода и кал, чуват се писъци и стонове за помощ. Всичко е потънало в мрак, а единствената светлина идва от раздиращите небето светкавици, последвани от пронизващ гръм. Малко след полунощ в тази адска стихия се ражда Джиду Кришнамурти. И докато се ражда той, умира един от неговите братя, затиснат от свлякло се дърво. Браминската фамилия Кришнамурти е многолюдна, а от общо единадесетте деца зрелост ще достигнат едва шест. „Умирахме като мухи. А когато не умирахме, бяхме пълни с въшки” – спомня си след години роденият в дъжда Джиду. Детството му не е леко, а единствената утеха от глада и семейните несгоди хлапакът открива сред впечатляващия пейзаж на Маданапале. Десетките часове блуждаене сред природата го правят странник и самотник. Точно когато тръгва на училище през 1903 г., на Джиду и на целия род Кришнамурти се налага да се преселят в Кадапа, административния център на индийския щат Андхра-Прадеш. Стресът от преместването задълбочава още повече депресивните състояния на Джиду, а ходенето на училище се превръща в своеобразно наказание. Интровертното му поведение води до подигравки, а подигравките на другите деца често завършват с побой, от който той излиза с окървавено лице. В едни от горещите дни на март 1904 г. след поредното сбиване в училище, цял в сълзи, примесени с кръв от разбития нос, Джиду се прибира вкъщи. Когато пристъпва през прага, усеща, че в дома е настанала необичайна тишина. На кушетката в кухнята се е отпуснало тялото на по-голямата му сестра Ния. Тя е обляна в пот, повалена е от малария и след по-малко от 24 часа умира. „Шокът беше голям. Всички се бяхме събрали около немощното й тяло и не знаехме какво да правим. Очите ни пресъхнаха от сълзи. На следващата сутрин, когато денят отново се разбуди, тя си бе отишла завинаги” – разказва Джиду. Семейните отношения стават все по-обтегнати, а за Джиду настъпват месеци на непрекъснати крушения. Побоят от училище се пренася вкъщи. Баща му е изнервен от недоимъка, а гневът срещу несправедливостта се излива върху собствения му син. Година по-късно домът осиротява отново, този път умира мама Саниевама. Тази поредица от семейни бедствия стихва едва през 1909 г., когато малкият Кришнамурти е забелязан от членовете на местната теософска общност. Според тях Джиду и брат му Нития са носители на духа на Световния учител, дух, за който често в съчиненията си пише Елена Блаватска. За разпространението на тази идея е основано движението Орден на Звездата и главата на фамилията Кришнамурти предава двете си момчета в редиците на Ордена. Така те се сдобиват с шанса не само да получат европейско образование, но и да придобият такава популярност, която ще ги обособи като нови световни духовни лидери. Но през 1925 г. заболелият Нития се разделя с живота. Този път туберкулозата е тази, която отнема любимия брат на Джиду. Всички тези жестоки и ненавременни раздели обаче изграждат един особен характер, духовен водач, който се извръща от Ордена на Звездата и повеждайки след себе си милиони хора, заявява: „Ние трябва да сме съвсем наясно, че не се изисква вяра, няма последователи, нито култ, нито пък каквото и да било убеждаване в някаква насока. Само така можем да се срещнем на една и съща основа, на едно и също ниво. Тогава можем заедно да наблюдаваме изключителния феномен на човешкото съществуване”. Този нов духовен баща, проповядващ мир, любов и етносно израстване, ще изпълни десетки хиляди страници със своите мисли. Ще обиколи света, за да запознае със собствените си убеждения тълпи от хора, уморени от старите религиозни рамки. Ще създаде своя мащабна общност от съмишленици, която вярва, че истината не може да се постигне чрез религии и секти. Голямата кауза на Кришнамурти, както сам той обявява, е: „Да освободя човека безусловно!”. В този си път към освобождението обаче през 60-те години на ХХ век Кришнамурти открива своя истински партньор, за когото казва: „Той е не просто гениален физик. Той е мой приятел, брат. Да, сърцето на Дейвид Бом бие в едно с моето. И най-важното – със своята холографска теория той поведе истинска битка със смъртта!”.
На 26 септември 1939 г. в района „Голдърс Грийн” в покрайнините на Лондон пристига черна лимузина. Часът е 9:30 сутринта, а мястото често е наричано Фабрика на смъртта. Това е първият крематориум на Острова. Четирима младежи се втурват към спрялата кола, отварят капака на багажника и от него бавно изтеглят поредния ковчег с мъртвец, пожелал да премине в отвъдното, превръщайки се на прах. Те обаче не знаят, че в него е положено тялото на един от най-влиятелните умове на ХХ век. Поел последната си глътка въздух преди три дни, това е тялото на самия Зигмунд Фройд. По същото време, но в кокетното градче Бъркли една от аулите на Калифорнийския университет започва да се изпълва с десетки студенти. И докато Фройд се превръща в прах, на преподавателската скамейка пред студентите се изправя един друг евреин, когото днес всички наричат гальовно „бащата на атомната бомба”. Това е Робърт Опенхаймер. Пътят на Опенхаймер до лекторския пост в университета е дълъг. Роден е на 22 април 1904 г. в Ню Йорк в семейството на богат текстилен търговец от еврейски произход. Мама Елла Фрийдман е художничка, а парите на съпруга й Юлиус й позволяват да се превърне и в страстен колекционер, в чийто дом висят платна на Пикасо, Ван Гог и кой ли още не. Когато малкият Робърт е на 6 години, фамилията се разраства, в дома им проплаква братчето му Франк. „Цялото внимание се насочи върху него. Аз вече не бях нужен никому. Днес съжалявам за това, но тогава бях убеден в правотата си. Една нощ взех брат си, докато всички спяха, и го изнесох от къщата. Загърнах го в едно одеяло и го захвърлих през три преки от къщи. Прибрах се и си легнах” – спомня си Опенхаймер. Този акт на озлобление за щастие завършва без тежки последствия. След 24 часа издирване бебето е открито, а Робърт е наказан – изпратен е за едномесечен престой в детска психиатрична клиника, епизод, който ще го връхлита през целия му живот в самотните дълги нощи, изпълнени с тютюнев дим и хронично главоболие. Бурното детство е прекършено от спокоен период на образование, който преминава последователно през Харвард и Кеймбридж, а през 1926 г. е приет в университета в Гьотинген, където работи под прякото наставничество на Макс Борн. Именно там Опенхаймер има шанса да общува с големите умове на физиката и химията като Вернер Хайзенберг, Пол Дирак, Енрико Ферми. Година по-късно той вече е част от екипа на Националния съвет за научни изследвания на САЩ към Калифорнийския технологичен институт. Настъпилите политически промени в началото на 30-те години карат Робърт да предприеме драстични действия, той започва да отделя от собствената си заплата и да подпомага емиграцията на еврейски учени от Европа към САЩ. Така постепенно на родна почва той започва да натрупва огромен приятелски научен потенциал, а огромното наследство, което получава след смъртта на баща си, дарява на Калифорнийския университет, което му спечелва прозвището Комунистът. Едно прозвище, което през втората половина на 40-те години му навлича наблюдение от ФБР, както и безпощадния гняв на крайните маккартисти. Преди това обаче Опенхаймер свързва живота си не само с една от своите студентки, но и с научния гений Алберт Айнщайн. Стартира проектът „Манхатън”, чието седалище е в подземията на националната атомна лаборатория „Лос Аламос”. Именно тук под наставничеството на Робърт се раждат „Малчуганът” и „Дебеланкото”, двете атомни бомби, които разтърсват света в края на Втората световна война. Самият Робърт обявява гордо: „Аз идвам като смърт, унищожител на светове!”, цитирайки 32-ри стих от Бхагавад гита. Възходът на научната и политическата му кариера е омаскарен от заклеймяването му като комунист, което кара Опенхаймер да се завърне към консервативните общности на „лудите” учени. И ако преди края на войната е вярвал сляпо в силата и мощта на своята родина, сега, когато тя се обръща срещу него, той също се извръща от старите си убеждения. Заклеймява атомното въоръжаване и се отдава всецяло на публичните лекции, в които разкрива на тълпата опасността и подозрителните намерения на властимащите. „Всичко се върши заради икономическия диктат, който властта иска да наложи. И се прикрива зад приветливата маска на етиката и морала. А когато се надигне завесата, веднага се виждат истинските намерения. А със сигурност там не е общото благо на човека” – проповядва Опенхаймер. А като противостоене на тези нови убеждения на Опенхаймер държавната администрация на САЩ забърква името на учения в огромен шпионски скандал, който е силно раздухан в медийното пространство. Америка обича своите герои, но винаги знае как да се отърве от тях в момента, когато те се опитват да не са съгласни. Така бащата на атомната бомба е принуден да се оттегли от публичното пространство и се усамотява със семейството си в своето малко ранчо на един от Вирджинските острови. Тук животът е прекрасен, а злодеянието, в което ще загинат хиляди невинни след бомбардировките над Хирошима и Нагасаки, ще измести кошмара от детството, в който той се опитва да се отърве от собствения си брат. На острова е спокойно. Усмивките на трите му деца, придружени от смеха на съпругата му Кити, преобразяват дните в постоянен празник. В една от горещите летни вечери на 1965 г. в този малък фамилен оазис се настанява неочакван гост. „Вечеряхме на двора. Щурците свиреха, небето бе обсипано със звезди. Децата бяха вече по леглата. Робърт и аз стояхме и разговаряхме. Изведнъж той се закашля. Нещо нормално за човек, който пуши по четири кутии цигари на ден. Кашлянето продължи обаче повече от две минути. Изплаших се. Влязох в къщата да позвъня за бърза помощ. Когато се върнах на двора, той се тресеше в неистов гърч на земята” – казва Кити. След 30 минути те са в болницата, а свитото от болка тяло на Опенхаймер е станало почти бяло, обилната пот попива бързо по чаршафа на болничната количка. След тричасов обстоен преглед лекарите са категорични – става дума за изключително напреднала фаза на рак на ларинкса. Седмица по-късно е подложен на тежка дванадесетчасова операция. Разговорите в ранчото секват, а на тяхно място се настаняват мълчанието и тежките стонове от непоносимите болки от химиотерапията. Агонията продължава почти две години. И на 15 февруари 1967 г. Робърт умира. Пет години по-късно умира и Кити, споходена от белодробна емболия. Къщата на острова загубва очарованието си. Храстите изсъхват и всичко наоколо заприличва на пустиня. Тук остава да живее единствено любимото момиче на татко Опенхаймер – Тони. Тя става дипломатически преводач в ООН, но на нея й е отказан достъп за класифицирана информация след като ФБР повдига старите обвинения към баща й. Тя никога не превъзмогва загубата на баща си, а повдигнатите посмъртно обвинения срещу него в шпионаж и национално предателство отвеждат Тони до ръба на отчаянието. Когато то се съчетава и с провалени три брака, изходът е един. Едва на 32 години, през 1977 г. в една дъждовна вечер тя завързва на тавана въжето от люлката, на която я е люлял татко й, и увисва на него. Малко преди това надрасква върху един лист: „Представях си, че татко ме люлее!”. Но преди да се случи всичко това, още преди да се роди сладката Тони, Опенхаймер се изправя пред първия си випуск студенти на 26 септември 1939 г. Той вече е изтъкнат учен, а в аулата, докато в Лондон кремират трупа на Фройд, влизат повече от 70 младежи. Робърт Опенхаймер приветства дошлите, обръща се с гръб към тях и започва нервно да драска с белия тебешир върху черната дъска. Формула след формула, дъската се изпълва с неразбираеми уравнения и функции. Единственият в залата, който успява да запише всичко – и не само това, но и да го разбере, е дребничко на ръст момче с гъста черна и рошава коса, което има лошият навик да се оглежда наоколо и когато види, че никой не го гледа, понякога да бърка в носа си. Това е Дейвид Бом.
В началото на ХХ век щатът Пенсилвания е изпълнен с хиляди европейци, напуснали своите земи в издирването на американската мечта. Едно от най-колоритните градчета безспорно е Уилкс-Бар. Обособило се като свърталище на полски и ирландски емигранти заради богатите въглищни находища в околностите, градчето преобразява всеки новопристигнал в миньорски работник. Тук има работни места за всички и това прави градчето предпочитано за живеене. В края на миналия век в него пристигат, изнемощели от дълго странстване, и представителите на фамилия Попки. Избягали от своята родина Литва, наследниците на този стар еврейски род се установяват в Уилкс-Бар. Г-н Хари Попки е лекар по образование, но търговец по призвание. Леко кривоглед, не особено религиозен, той пристига с десет долара в джоба, които открадва от спящ на улицата бездомник. Само за няколко месеца успява да умножи многократно откраднатото и да създаде свой собствен бизнес, отваря малка еврейска кръчма в полския квартал. Вечер уморените миньори пристигат за отмора и оставят част от припечелената надница при г-н Попки, който не само им предлага качествено питие, но и забавната си компания. Затова му помага и обичната съпруга г-жа Хана Попки. Трътлеста, с необичайно голям бюст, с леко миришеща уста, но затова пък вечно усмихната и имаща всички качества, ако живееше в по-стари времена, да стане най-добрият придворен шут. Може да свири на флейта, да пее божествено и да укротява без особени усилия подпийналите мъже. Но освен всичко това или въпреки това тя е и брилянтна майка. Семейство Попки имат три деца, две момчета и една прекрасна малка принцеса на име Фрида. Момчетата са палави и често се завръщат след полунощ, а Фрида още е невръстно бебе. Една вечер след дълъг и уморителен ден в кръчмата се случва нелеп инцидент. Докато мама кърми своето момиченце, е споходена от съня. Така задрямва, че изпуска детето на земята. Последствията от това са необратими: постоянно психическо разстройство, което в онези дни всички наричат просто лудост. Според друга семейна легенда Фрида се е родила с психически проблеми като наказание за неверието на тате Хари. Каквато и да е истината, малкото момиченце е обдарено с чудновата красота. Всеки, щом я види, се захласва по нея. Така в абсолютна хармония фамилия Попки след 10-годишен престой в града се обособява като една от най-богатите и обичани сред своите съграждани. През 1905 г. в Уилкс-Бар пристигнал млад мъж на име Самуел, в чиито вени тече еврейска кръв. Роден в Мукачово (Унгария) през 1870 г., той произхожда от многолюдното семейство Бом. Погребва двамата си родители, загърбва братя и сестри, качва се на презатлантически кораб от Ливърпул и след няколкомесечно странстване като амбулантен търговец се оказва в кръчмата на г-н Попки. Именно тук той се установява и наема квартира. „Самуел беше красив мъж на 35 години. Още щом го видях, привлече вниманието ми” – разказва г-жа Хана Попки. По това време Фрида е вече на 18 години. И в унгарския преселник семейство Попки съзират потенциален жених за своята красавица. Така се и случва. Само след няколко месеца на взаимно опознаване Самуел и Фрида сключват брак, а като семеен подарък тате Хари дарява на младото семейство 5000 долара. С тях Самуел съумява да отвори магазин за мебели, който – не минава много време – се превръща в истинска финансова мина. Едва през 1917 г. на 20 декември семейство Бом се сдобива с първото си отроче. „Беше един адски студен ден. Фрида, облечена с дълга тъмнозелена рокля, се суетеше около мен в магазина. Хапнахме на обяд и тя каза, че ще се прибере да си почине. Един час по-късно в магазина нахълта Томи, приятел от квартала, който изкрещя: „Самуел, ти стана баща. Фрида роди преди минути!” Така на бял свят се появява Дейвид Бом, един от най-влиятелните физици на ХХ век. Четири години по-късно се ражда и брат му Боби. Това обаче не е в състояние да изведе мама Фрида от честите й психози, което е причина двете момчета да бъдат поверени на баба им Хана. Животът навлиза в своя нормален ритъм. Изминават точно шест години от първия плач на Дейвид и всички са се събрали вкъщи, за да отбележат празника на хлапака. Фрида днес е в добро състояние, а дядо Хари е на седмото небе – неговият внук пораства с още една година. Дошли са близки и приятели от целя град. Музика и танци, алкохол и сладки приказки, смях и игра на топка, празникът е подобаващ за финансовото благосъстояние на двете фамилии. Привечер обаче събитието е помрачено от внезапната смърт на баба Хана, която умира след масиран инфаркт. В този момент никой не подозира, че оттук насетне следва почти цяло десетилетие за Дейвид и Боби, което ще се превърне в своеобразен ад. Кошмар, който ще бележи безвъзвратно съдбите им. Пристъпите на лудост на Фрида зачестяват драстично. Тя напада съседката си, като я удря с бутилка през лицето, което води до фрактура на носа. Една нощ се съблича гола и обикаля улиците на града. Друг път подпалва къщата. Десетки са случаите, в които изчезва за дни. Не липсват и моменти, в които резултатите от неврозите й са посинената от бой детска плът на Боби и Дейвид. Въпреки това двамата безкрайно обичат мама. А когато тате Самуел се прибира вечер и когато няма храна и всичко е разхвърляно и изпонатрошено, ужасът продължава. Той пребива Фрида, изхвърля я от къщата, а по-късно започва да я дири в мрака на нощта. Попаднали в този омагьосан кръг на жестокостта и лудостта, семейство Бом бавно отвежда своите наследници към пропастта на психическия крах. Единственото, което спасява Дейвид от лудостта, е ходенето на училище. Там той обаче не намира приятели сред съучениците си, които гледат на него с присмех и шушукат зад гърба му за „откачената му майка”. Най-верен другар открива в библиотеката. Дейвид се потапя в света на литературата, а научната фантастика се оказва истинско спасение в нощите, изпълнени с тягостно напрежение. В седми клас малчуганът не просто е отличникът на класа, но е и най-добрият изобретател на машинарии, а експериментите в химическата лаборатория са като своеобразни уроци по магия, които той овладява до съвършенство. Именно така успява да се изтръгне от смъртоносната хватка на семейната драма и да напусне града, за да постъпи в Pennsylvania State College. Тук той задълбочава знанията си по физика на елементарните частици, а за разнообразие заравя поглед в трудовете на Дейвид Хюм, Имануел Кант и любимия Шопенхауер.
И така, на 26, септември 1939 г. пред него се изправя Роберт Опенхаймер от Калифорнийския технологичен институт в Бъркли, за да изнася лекция. Под наставничеството на Опенхаймер, с когото бързо преодолява дистанцията, младият г-н Бом започва да разработва своята докторантска теза. Силата на ума му е толкова впечатляваща, че през 1942 г. е поканен да се включи в проекта „Манхатън” за изобретяване на атомна бомба, но неговите убеждения на комунист, които той не полага никакви усилия да прикрива, се оказват истинска пречка. Тъкмо затова в началото на 1943 г. Дейвид застава на овакантеното място на своя преподавател и започва да води неговия лекционен курс в университета. Паралелно с това довършва последните изчисления около дисертационния си труд, които се оказват с ключово значение за решението на загадката, която се опитват да разплетат в Лос Аламос – атомната бомба. Всички разработки на младия учен са иззети и засекретени, като изрично му е забранено да продължава да работи по темата. Дейвид така и не довършва работата си, но затова пък само месец по-късно е обявен за успешно защитил и е награден със солидна парична сума. След края на Втората световна война Дейвид Бом напуска Бъркли, за да се присъедини към интелектуалния елит на университета в Принстън, където е поканен за асистент-професор. Наема малка квартира в близост до кампуса. Тъкмо е разопаковал багажа си и на вратата се чука. Когато отваря, мъж с бяла ръкавица му подава малък пощенски плик. Бом благодари топло и затваря. Отваря полученото писмо. На него е написано простичко: „Мама си отиде. Последното, което каза, е, че много те обича и те моли да й простиш”. Връхлетява го дълбока тъга и в същото време онова смътно усещане за освобождение, което го кара да се чувства виновен. Обзелата го депресия няма да го пусне да излезе повече от месец от квартирата си. Взира се в хоризонта през прозореца, в съзнанието му изплуват всички онези моменти, макар и кратки, на безмерно семейно щастие. След 32 дена усамотение той се появява на новото си работно място. Изправя се пред студентите и по-трезв от всякога ги въвежда в новите изчислителни методи, които развива, за да освети тъмните кътчета на квантовата теория. Извън лекциите Бом е непрекъснато в изчислителния център, където действа рамо до рамо с Алберт Айнщайн. Партньорството, а и искреното приятелство помежду им са смутени през късната пролет на 1949 г., когато ловът на вещици на маккартистите набира нови сили. Дейвид Бом е привикан да докладва пред американския Комитет за антидържавна дейност за свои приятели комунисти в научните среди. Категоричният отказ на Бом за съдействие принуждава членовете на комисията да изпробват други способи за извличане на информация. Тикват го зад решетките за няколко месеца. Тогава Айнщайн и Опенхаймер вземат нещата в свои ръце. През май 1951 г. двамата научни гении осигуряват освобождаването му и го изпращат извън пределите на страната. Дейвид Бом пристига в Бразилия, а новото му работно място е университетът на Сао Пауло. Денят е 10 октомври. Посрещнат е с изключително уважение. Тук поне няма да бъде гонен заради откритата си вяра в социалното равенство и идеите на Маркс и Енгелс. Не минава много време и десетките научни разработки, както и благият му характер въпреки комунистическото му сърце, бързо привличат вниманието на изследователите от други части на света. Така през 1955 г. той вече е в Израел, а две години след това е почетен професор в университета в Бристол. Интересът към постиженията на Бом нараства лавинообразно. В края на 50-те години той се установява в Лондонския университет, където ще остане до края на живота си. Именно тук той оформя своята окончателна холографска теория, която е своеобразен опит за намиране на отговорите на неразгаданите от квантовата теория въпроси. В идеята за света като холограма Дейвид Бом открива и нов път, по който ще потегли през следващите десетилетия. Според него физиката като научна дисциплина е достигнала до онзи праг, до който материята и нематериалното все повече не могат да бъдат отделени едно от друго. Зад всичко това стои някакъв скрит ред, който може да бъде познат единствено чрез преодоляването на дефрагментиращото мислене, при което човек е склонен да разлага природата на области без всякаква обусловеност. А лъчът светлина, който може да ни даде реалната картина на естествения ред на нещата, е мистиката. Онова, което го провокира да прозре тези идеи, са книгите на Джиду Кришнамурти, когото Бом назовава свой духовен баща. „Необходимо е да се придвижим от индивидуалното към общото, а от общото да навлезем още по-дълбоко в индивидуалното и може би там ще открием чистотата на това, което наричаме състрадание, любов и интелигентност. Но това означава да отдадем целия си ум, сърце, същество на това изследване” – учи Кришнамурти, а Бом е повече от убеден в това. Трезвият научен ум, устремил се към издирване на истината за света, го отвежда отново в Америка, където се запознава лично с индийския мъдрец Кришнамурти, според някои хора – шарлатанин, според други – месия на ХХ век. През 1965 г. Бом и Кришнамурти започват да организират публични сеанси под формата на диалози, в които се опитват да преодолеят кризата на новия глобален ред, в който диалогът все повече изчезва в общуването между хората. А темите, които разискват, действително касаят всяко живо човешко същество, като в центъра е познанието извън самото познание, защото Бом е убеден, че „науката и знанието са се развивали, но хората усещат живота си по същия начин, както и преди десет хиляди години”. Разгадаването на въпроса, защо се случва така, го обсебва и в последните години от живота си той отново се обръща изцяло към себе си, както в детството. В тези лутания между обичта към мама и освобождението от нея, между науката и мистиката, между квантовата теория и света като холограма Дейвид Бом успява да открие и свой спътник в живота – Сара Волфсън, еврейка, „ниска на ръст, но затова пък силно любяща”, както сам той я определя. Двамата се запознават в Израел през 1955 г. и след едногодишна любовна игра свързват живота си. Сара е до него при всяка негова крачка, а в моментите на депресия е единствената, която е в състояние да го спаси от опитите за самоубийство. „Намирала съм го на парапета на балкона, готов да полети като птица. Друг път се е налагало да бъркам дълбоко в гърлото му, за да го накарам да повърне нагълтания цял флакон с приспивателни. Държала съм го като малко дете в обятията си и съм попивала сълзите му” – разказва през 80-те години Сара. Двамата се запознават с Далай Лама и поддържат приятелски взаимоотношения, дори източният гуру често гостува в дома им в Лондон.
Годините се изнизват, Дейвид Бом публикува десетки книги, а славата му на брилянтен физик, обвързана с идеите на Кришнамурти, му печели все по-голяма популярност. Все повече образът на Бом се среща по телевизията и вестниците, а шумотевицата около убежденията му започва да става непоносима. В средата на 80-те години Бом се оттегля от светлината на прожекторите и се посвещава изцяло на Сара. Утрото започва с чаша кафе и разходка из шумните улици на града. Прихлупили шапки на главите си, двамата се прикриват от любопитните погледи, а когато слънцето се издигне високо в своя зенит, се прибират в уютния си дом. На 17 февруари 1986 г. сутринта, докато Дейвид е още в банята, телефонът прозвънява. Вдига Сара. Когато Бом, направил сутрешния си тоалет, присяда край масата в очакване на своята закуска, трябва да понесе думите: „Скъпи, той е починал!”. Джиду Кришнамурти се е простил с живота. Загубата е тежка, но още по-непоносими са фактите, които светът и Бом ще научат за Кришнамурти. Този проповедник на безбрачието и скромността, този така аскетичен духовен водач е имал безчет жени в живота си, обезпечени с хиляди парични средства, всяка от тях направила множество аборти. Това въвежда Дейвид в невиждана до сега от Сара емоционална криза. Всичко онова, в което е вярвал, се срива изведнъж. Светът на идеите извън материалното сякаш рухва всецяло. Следват месеци на тотално безмълвие. Той се затваря в себе си и не допуска дори любимата жена. За Сара това са месеци на отчаяние, страдание, болка, а единствените оръжия, с които разполага, са любовта и дълготърпеливостта. Единствено те връщат Дейвид към живота отново. Предстоят му бляскаво пенсиониране, както и подготовката на поредната му книга „Идеалната Вселена: Онтологична интерпретация на квантовата теория”. В началото на 1991 г. състоянието на Бом се влошава. Отново изпада в дълбоко депресивно състояние, което обаче този път е неконтролируемо дори от Сара. Чупи, хвърля предмети, събаря шкафове. На 10 май е настанен в болницата Maudsley в Южен Лондон. Облечен е в усмирителна риза, но съпротивата е толкова силна, че се налага да бъде затворен в самостоятелна стая. Лекуващият екип е на мнение, че единственото, което може да му помогне, е електроконвулсивна терапия. Приложеният метод се оказва ефективен привидно и на 29 август пациентът е изписан. Животът се връща към нормалния ритъм. Сутрешно кафе, разходка, дълги разговори. От време на време някой неочакван телефонен разговор. И така повече от година. На 27 октомври 1992 г., след като денят е пристъпил през огромните френски прозорци на малката кокетна дневна и след сутрешния ритуал, Дейвид излиза. Поканен е да вземе участие в публична защита на свой млад колега, физик от университета. Спира първото такси и сяда на задната седалка. Навън вали. Силуетите на сградите бързо се сменят върху мокрото стъкло. Старият г-н Бом внимателно прокарва поглед по забързаните по тротоарите случайни минувачи. В 9:47 шофьорът на таксито вежливо пита: „Пред кой вход желаете да спра?”. След като не чува отговор, поглежда в огледалото за задно виждане и повтаря въпроса. Отново няма никаква реакция. На следващия светофар, когато спира, за да изчака светването на зеленото, се обръща назад. Тялото на професора се е свлякло уморено на пода на колата. Очите са отворени, ръцете – сгърчени, просто сърдечен удар. Настъпилата паника, а секунди по-късно и настаналият ад от клаксони на задръстеното кръстовище оповестяват смъртта на Дейвид Бом. Така сред шумотевицата на деня в компанията на непознат превозвач на човешки души умира един от титаните на научната мисъл през ХХ век. В тези минути Сара се е отпуснала в мекото кресло у дома и се взира в първите редове на любимата книга на своя съпруг „Възпоминание за манастира” на Жозе Сарамаго, редове, в които се казва: „Към бесило вървеше мъж, а друг, като го срещна, му рече: „Какво е това сеньор, нима тъй си отивате, ваша милост?”. И обреченият отвърна: „Аз не отивам, тези ме водят!”.