Точно преди година Държавната дума на Руската федерация посрещна с аплодисменти съобщението за избирането на Доналд Тръмп за президент на Съединените щати. Сюрпризът, зарадвал депутатите и приятно учудил доста хора в Русия, бе шок за света и голяма част от американската публика. Докато се провеждаше президентската кампания, Русия бе единствената страна от групата на „голямата двайсеторка“(G-20), в която повечето анкети сред населението сочеха симпатии към Тръмп. Реакция напълно разбираема, като се има предвид фактът, че кандидатът на демократите Хилъри Клинтън никога не е крила рязко негативното си отношение към политиката на Москва, докато съперникът ѝ правеше реверанси, насочени към Кремъл, давайки да се разбере, че би  искал подобряване на взаимните контакти с Москва.

Година по-късно мнозина си задават логични въпроси от типа: А ако стопанка на Белия дом бе станала Хилъри Клинтън? Нямаше ли руско-американските отношения да бъдат по-малко враждебни и по-стабилни? В края на краищата от лагера на Клинтън тогава даваха да се разбере, че след като тя стане лидер на Съединените щати, ще се постарае да направи по-умерена американската реторика и да потърси прагматично сътрудничество с Кремъл. Видите ли, това са хора опитни, предсказуеми, катаклизми няма да има. Би ли могла в случай на успех на Хилъри, историята да тръгне по друг път?

Година след победата на Тръмп, Русия и САЩ се намират в ситуация, която дори е трудно да се опише. Това, което първоначално изглеждаше като напълно измислена кампания за дискредитиране, в идеалния случай за отстраняване, на нежелания от истаблишмънта президент (руската карта се оказа най-удобният за това инструмент), прерасна в истерично търсене на врага и плашещо самобичуване на най-мощната държава в света. Как по друг начин може да се характеризира ситуацията, в която Америка, в своята самозабрава, потъна до шия в „мръсна кал“, уж разчиствайки я? При това, с мръсотията, която ринат около Тръмп, би трябвало да разобличат един практик – при положение, че практичността по принцип е присъща на американската политика въобще.

Когато пламенната публицистка Ан Епълбаум възкликва от страниците на „Вашингтон пост“, че арестуваният бивш шеф на предизборния щаб на Тръмп Пол Манафорт бил „развален“ от Русия, която го научила на „всичките си мръсни трикове“, това повече от обидно за Съединените щати. Какво излиза? Излиза, че лобистът и политически инженер, десетки години обслужвал политици като Джералд Форд, Джордж Буш-старши и Джон Маккейн – не без съдействието на различни специални ведомства – и множество „приятели на САЩ“: от Фердинанд Маркос и Жонас Савимби до Сиад Баре и Мобуту Сесе Секо – едва свързал се с руснаците, усвоява основите на професията. А до този момент си е оставал простодушен идеалист.

Силата на лавината, стоварила се върху американската политика след скандалните избори през 2016 година, би следвало да накара всеки здравомислещ човек да допусне, че ако го нямаше фактора „Тръмп“, би се появил някакъв друг импулс, който да даде път на назрелия процес. След като на върха се е струпала огромна снежна шапка, рано или късно тя ще падне долу.

Една от очевидните причини за промените: курсът на САЩ на международната арена, воден след края на Студената война и считан за аксиома в глобалното лидерство на Америка, се изчерпа:

  • От една страна, значителна част от населението престана да разбира защо е нужна цялата тази глобализация във всичките ѝ проявления – от войната за моретата до прехвърлянето на производства в други страни.
  • От друга страна, световната хегемония се сблъска не с призивите от страна на конкретния президент – това още не стои на дневен ред, а с растящата „съпротива на материала“.
  • От момента на началото на разпада на СССР, поради липса на реален съперник Съединените щати престанаха да се готвят за голяма война. Този „богатир“ обаче не дооцени една друга заплаха. Напускайки бойното поле, той се оказа в пуста планина, където долу, в ниското, пълзят отровни змии; във въздуха летят насекоми кръвопийци; зад дърветата дебнат малки, големи и още по-големи хищници, които не убиват – силите им не достигат за това, но осакатяват; под нозете им от време на време се образува блато, а разумът помътнява от блатните изпарения.

Завоят към по-малко амбициозен дневен ред в политиката и обществото е назрял. Същият този „еднополюсен модел“, който през 90-те години на миналия век обяви консервативният политически коментатор Чарлз Краутхамър, с уговорката, че той няма да продължи вечно, приключва. Още Барак Обама разбра това – без да изневерява на патосната реторика относно глобалното лидерство, той де факто започна да „свива“ амбициите или поне да ги преформатира. Но запазването на предишния начин на изразяване не позволяваше рязка смяна на курса – като порядъчен представител на партийно-държавния истабишмънт, Обама не можа да се откаже от общоприетата лексика.

Доналд Тръмп се появи навреме. Това, което не може да си позволи харвардският възпитаник или представителят на потомствената аристокрация, се отдава с лекота на „милиардера от народа“; човек със съмнително образование и нулев политически опит. Тръмп реже наляво и надясно не само противниците, но и – което е по-важно – съюзниците си. Обърква всички със своите разнопосочни изявления по една и съща тема, мятайки се от една крайност в друга, карайки всички да съчувстват горчиво на американците.

Понякога Тръмп е толкова карикатурен, че дори не е ясно дали трябва да възприемаме действията и думите му сериозно, или наблюдаваме някакъв по неизбежност популярен трол. Американският мейнстрийм съзнателно влошава положението като моментално се нахвърля едва ли не върху всичко, изречено или направено от Тръмп – осмивайки и излагайки на показ неговите faux pas. А едновременно с това – и „предателската“ му същност: целият политически елит се наслаждава на предположението, че президентът на Съединените щати (защо пък не?) е „чуждестранен шпионин“, предизвиквайки аналогии с банановите републики… 

Борба за власт? Несъмнено. Несистемното парвеню раздвижи номенклатурата, която взема мерки за възстановяването на реда и по възможност, за предотвратяването на евентуални бъдещи ексцесии. Но по всичко личи, че работата не е само в това. Тръмп по същество изпълнява функцията на строителна машина, чието предназначение е да разчисти терена от износените постройки. Не бива да се твърди, че той срива  всичко, което е било досега – ако се абстрахираме от скандалния му стил, Тръмп не е чак толкова далеч от множество традиционни, както се казва, постулати. Но несъмнено 45-ят американски президент „разширява съзнанието“, раздвижва рамките на възможното и позволеното във всичко, което засяга поведението на САЩ в света. Ако се случи нещо недотам приятно или дори неприлично – всичко може да се прехвърли на раменете на „полуумния самозванец“. Той открито и нагледно приучва света, че практически днес от Америка може да се очаква и най-неочакваното.

Тръмп не е завинаги. Било то в посочения в конституцията срок или предсрочно, той ще напусне Белия дом. Вероятно неговият приемник ще бъде в доста по-голяма степен „конвенционален“. Скандалите ще се разсеят, думите и изразите ще се върнат в нормите. Но разширените рамки и усещането, че Съединените щати са способни и готови да действат в много широк диапазон, ще остане. Това, което при Тръмп е изразено в изключително концентрирана степен – откровената меркантилност, разглеждането на националния интерес в праволинеен разбираем вид, отстъплението от това да се следват универсални правила – ще остане, но в по-гладка и учтива форма. На думи ще бъде обявено, че се слага точка на крайностите и завоите и САЩ се връща към „отговорната външна политика“, но същността на нещата на практика няма да се промени. И колкото по-малко се променя същността, толкова по-голямо ще бъде реторичното дистанциране от „волунтаризма“ на Тръмп, за да бъде утвърдена „новата нормалност“, както е прието да се говори сега, „почистена“ от следите на екстравагантния ѝ основоположник.

Всичко, изложено по-горе, не означава, че за радост на многобройните родни любители на конспирацията, имаме работа с поредната интрига на световното задкулисие. Случващото се сега е резултат от обективните социално-политически процеси в САЩ и в света, които имат определена вътрешна логика.

Описаната стройна схема на хартия изглежда добре, но как и в какво ще се обърне всичко това в реалния живот, е трудно да се предскаже. С присъщия си безпардонен стил Тръмп е в състояние не просто да разшири „строителната площадка“, но и да събори много важни сгради в рамките на нейния периметър. Лютата ненавист на истаблишмънта към него разклаща цялата партийно-политическа конструкция, която и без друго не е достатъчно монолитна.

Впрочем за САЩ, наред с външната задача, която може да се нарече „глобално  намаляване на тежестта“, на дневен ред е и важна вътрешна задача – много по-сложна и деликатна. Американската върхушка бе разтърсена най-вече от факта, че обществото – или поне доста значителна част от него – започна да се държи съвсем не така, както тя би желала. Преплитането на социалните и технологични промени, от една страна, пробуди далеч не прогресивни инстинкти (Тръмп се превърна в олицетворение на това). От друга страна, то въоръжи хората с нови средства за себеизразяване и въздействие върху обкръжаващата ги действителност. Проблемът на управляващия елит в целия свят, независимо от политическия строй, е загубата на държавен контрол над толкова разнообразните процеси, случващи се на подведомствените му територии. И връщането на този контрол е голямата обща задача.

Когато Конгресът на САЩ пристрастно се допитва до главните юристи на Google, Twitter и Facebook доколко чуждестранни саботьори са в състояние чрез социалните мрежи да влияят на националната сигурност (в дадения случай става дума за руснаците, но може да има и други варианти) – това вече сериозно променя атмосферата. Представата за виртуалния свят като пространство на абсолютната свобода и надеждна защита на безграничната глобализация бива заместена от картината на опасно поле за нахлуване на чужди влияния – и всичко това се случва в сърцето на либералната общност. Ясно е, че подобна промяна в състоянието трябва да бъде много сериозно обоснована.

Дали „руската заплаха“ е достатъчна? Или настоящото зацикляне на „руската следа“ ще прерасне в противодействие на по-глобални опасности, ще се разбере следващата години, именно тогава си струва да очакваме  кулминацията на разследването. И киберсферата е само един от сегментите, в които трябва да се очакват промени в съотношението на правата на държавните и недържавни играчи.

Да се върнем към началото – дали нещата биха се развили по друг начин, ако някой друг беше станал президент на САЩ. Да, възможно е предишният ред да се бе запазил за известно време, въпреки че не би имало начин той да остане стабилен – разместването на пластовете започна още през първите години на XXI век. Необходимостта от кардинално обновление на Америка, на нейната политическа система, на позиционирането ѝ в света, на персонажите в управляващата я класа, на икономическите ѝ приоритети – всичко това обуславя неизбежността на предстоящите много дълбоки промени. Така че Тръмп – не той лично, а човек с неговите функции – най-вероятно би се появил много скоро, а може би и по-рано. Защото трансформацията едва започва, остава само да гадаем кой още ще дойде – вместо Тръмп или редом с него.

Автор: Фьодор Лукиянов

Източник: Известия

Превод: Елена Дюлгерова