Планът за действие на администрацията на Тръмп има определена логика, но изпълнението ѝ ще бъде най-трудният дипломатически гамбит, който неговият екип е правил досега. Администрацията се опитва да даде знак на поддръжниците на Съвместния всеобхватен план за действие (JCPOA) – ядрената сделка, която американският президент Барак Обама договори с Иран, че Тръмп е готов да направи на пух и прах това споразумение, защото го смята за неизгодно за САЩ. В същото време обаче дава и друг сигнал – че президентът е готов да не посяга на сделката, ако получи своето по отношение на други елементи на своята стратегия за противопоставяне срещу Иран. Администрацията се опитва да даде знак и на противниците на JCPOA, че има начин слабостите в сделката да бъдат преодолени, в случай че тези опоненти успокоят президента, като преразгледат вътрешно-политическият законодателен акт за ревизия на ядреното споразумение с Иран (Iran Nuclear Agreement Review Act – INARA). Целта е да бъде премахнато изискването за излизане с позиция на всеки 90 дни за това дали Иран изпълнява ангажиментите си.
Изпращането на разнопосочни сигнали изисква напълно интегрирана стратегия, която да координира дипломатическите, политическите и комуникационните линии на действие.
В основата си това е стратегия, която създава проблеми, когато не е нужно. Тръмп заплашва да направи нещо, което повечето хора не искат да се случи – включително и повечето хора в собствения екип на президента, за да накара останалите да направят неща, които досега не са били склонни да правят. (Впрочем тази стратегия не се различава от стратегията, която екипът на Тръмп в момента прилага спрямо Северна Корея – само че там основната цел е китайското правителство, а тук основната цел са европейските съюзници и демократите в Конгреса.)
Съвместният всеобхватен план за действие има много слабости, но може би най-очевидната е следната: Дори и при най-смелите интерпретации, които не могат да надминат обнадеждаващото определение на Колин Кал, който я смята за „най-добрата от всички възможни сделки”, трябва да признаем, че с JCPOA въпросът за ядрената енергетика все пак стои, макар и да има забавяне на неговото разрешаване, докато в същото време останалите действия на Иран в региона са оставени без отговор. Те включват дестабилизираща ракетна програма, подкрепа за регионални терористични групи, подкопаване на иракската политика, подбуждане към сектантско насилие в целия регион и т.н.
Обама очевидно е смятал, че замразяването на ядрения въпрос чрез JCPOA ще създаде дипломатическо пространство за действие по другите фронтове, което да доведе до реформиране на иранско поведение. Неговите войнствено настроени съветници вярваха, че замразяването на ядрения въпрос чрез JCPOA няма да попречи на Съединените щати и техните съюзници да се справят с Иран по отношение на другите въпроси. И президентът Обама, и неговите съветници бяха твърде оптимистично настроени.
На практика Иран имаше полза от JCPOA и продължи своите дейности. И на практика Обама се колебаеше да предизвика Иран в това отношение, за да не прекъсне дипломатическите ползи от JCPOA, докато Тръмп получи твърде малка подкрепа от нашите съюзници, когато показа по-сериозна готовност да се изправи срещу Иран.
Когато това се комбинира с нежеланието на нашите съюзници да направят повече, за да притиснат Иран по въпроси, които не са свързани с ядрени оръжия, 90-дневното изискване президентът публично да удостоверява, че Иран спазва клаузите на JCPOA, се оказа твърде горчиво хапче, за да може Тръмп да го преглътне за втори път.
Поради тази причина президентът Тръмп реши, че просто няма да излиза с позиция дали Иран съблюдава споразумението. Трябва да се има предвид, че това е различно от това да бъде обявено, че Иран нарушава споразумението. JCPOA предлага много начини, чрез които президентът може да го отмени, и е съществено важно да се признае, че в момента администрацията не прави това. Създава се проблем, но от него не следва конфликт.
Отказът да се излезе с позиция за това дали Иран се съобразява със споразумението, задейства процес, при който Конгресът може да възобнови санкциите, свързани с ядрените оръжия. Ако Конгресът направи това, споразумението ще бъде отменено (и може да се стигне до конфликт).
Администрацията на Тръмп залага на това, че Конгресът няма да действа по този начин, защото Белият дом се надява да убеди нашите съюзници да бъдат по-твърди с Иран по въпросите, които не са свързани с ядрените оръжия. В замяна на това сътрудничество администрацията се надява, че ще може да убеди Конгреса да промени INARA и да премахне изискването за 90-дневното сертифициране на иранската сделка, като по този начин спечели повече време, за да окаже натиск върху Иран по други линии.
Какъв е най-добрият начин да бъдат разчетени объркващите сигнали, идващи от администрацията? Ако разчитам правилно знаците, екипът на Тръмп има стратегия, макар и стратегия, която трудно може да бъде реализирана.
Прилагането на тази стратегия изисква всички ключови играчи от американска страна – от президента до членове на Конгреса – да изпълняват внимателно и дисциплинирано своите задачи, да не представят по погрешен начин действията на администрацията и да нямат полюсни реакции по отношение на това, което тя върши.
Освен това се изисква оказване на натиск спрямо нашите съюзници. В същото време трябва да ги убедим да загърбят удовлетворението си, след подписването на JCPOA, и да ги уверим, че да работят съвместно с администрацията на Тръмп не е еднопосочен билет за най-лошата от всички възможни последици: жестока конфронтация с Иран, при която можем да бъдем обвинени за колапса на JCPOA.
Въпросът, който разяжда разума, е дали Белият дом, който все още се занимава със смущаващи течове на информация във връзка с вътрешни конфликти и проблеми с координацията, притежава дисциплината и дипломатическа мощ, за да я изпълни.
Това не е гаранция за успех. Врагът все още има право на глас и в този случай Иран има много свои гамбити, чрез които да осуети стратегията. Но контрамерките, които може да предприеме Иран, може би не са най-големият проблем, ако самата администрация не е в състояние да изпълни стратегията с необходимата сръчност.
Автор: Питър Фийвър
Източник: Foreign Policy
Превод: Десислава Пътева