Интервю на Калина Андролова с Борислав Цеков, председател на Института за модерна политика, доктор по конституционно право в Института за държавата и правото към БАН и университетски преподавател

Г-н Цеков, ГЕРБ оттегли промените в Закона за съдебната власт, свързани с финансирането на НПО за магистратското съсловие. Трябваше ли тези промени да бъдат прокарани и защо?

Като цяло законопроектът, с няколко критики, е добър. Това, което се гласува, например за кариерните бонуси на магистратите, е положителна стъпка. Голямото разочарование поне за мен е, че не се намери достатъчно характер в управляващото мнозинство да прокара тази поправка за финансирането на магистратските организации. А тя беше важна не защото това е борба между някакви групи, лобита, среди в обществото, а защото е елемент от етиката на магистратите. Магистратите по дефиниция и по закон са длъжни да бъдат политически неутрални, независими в дейността си, от което произтичат изисквания за несъвместимост с други дейности, да не получават доходи от други източници извън бюджетните магистратски заплати и т.н. Това влече същите изисквания и към магистратските организации. Опонентите на тази поправка у нас, заинтересованата група от хора, среди, експерти и самият Съюз на съдиите, претендираха, че това било едва ли не ограничаване на свободата на сдружаване. Опитвайки се да приравнят магистратските съсловия и организации към някаква обикновена неправителствена организация, което е несъстоятелно. Магистратските организации имат професионален характер, те трябва да са политически независими, като естествена последица от това, че магистратите са длъжни да бъдат независими. Това, което се задвижи тук, е, че интересите на местна клика бяха ретранслирани своевременно по все още функциониращата мрежа от времето на Обама и Хилъри. Интересите се превърнаха в опорни точки, които нашите власти не намериха за необходимо да опровергаят. Защото аз питам: позволяват ли САЩ частни организации на чужди държави да финансират техните съдии – да ги водят по учения, да ги развеждат на специализации в чужбина и пр.? Никъде това не е позволено. Има етични кодекси. Тоест ние като държава искаме чрез този законопроект да се съобразим с цивилизованата практика, но се оказа, че нашите власти нямат характер и се огънаха при най-малкото възражение от страна на чиновници от американското посолство и от Вашингтон.

А как си обяснявате парадокса, че БСП гласуваха „въздържали се”, а дори един депутат от БСП гласува „против”?

Изключително разочароващо. Но не съм изненадан, защото в БСП винаги е имало едно подавляващо мнозинство от хора на отговорни позиции, които се опитват да се харесат на своите най-големи врагове и са готови по въпроси, които не засягат жизнено БСП, включително да се колаборират с тях в името на някакво имагинерно стопяване на ледовете или личностно толериране, признаване, легитимиране. Така че го отдавам на това.

НПО, финансирани отвън, имитират гражданско общество и през този аргумент се считат за недосегаеми. Можем ли да развенчаем този мит, че те са носители на абсолютната истина и справедливост, и да осветим фактите, че става дума за мрежова структура, която функционира в полза на външен фактор?

Не случайно в САЩ още от 1938 г. е приет (тогава в друг исторически контекст, свързан с Втората световна война, но действа и до днес, вече в новите условия) Закон за регистрация на чуждестранните агенти. Според този закон всяка организация или личност, които се опитват да лобират, да поставят искания за определени политики или законодателни промени пред американските власти и в същото време получават финансиране от чужди държави, чужди частни организации, чужди физически лица, следва да се впишат в публичен регистър. И този регистър е достъпен за всички. Например по времето на външния министър Паси се разбра, че държавата е заплатила на лобистка фирма, за да лобира за влизането на България в НАТО. Но това е част от прозрачността, това е правото на гражданите да знаят кой от каква позиция и от името на какви интереси и с какво финансиране защитава определени позиции, свързани с промяна на политиката и законите. Но аз ще започна от това как възникна този сектор у нас, кое беше доброто и как се изроди през последните години. С падането на Берлинската стена САЩ успяха да помогнат в много източноевропейски държави да се формират постепенно демократични опозиционни структури, които иначе щяха много лесно да бъдат смачкани от структурите на стария режим, синдикати, неправителствени организации. Тогава, през 1989 г., се прие един Закон за подкрепа на демокрацията в Източна Европа, според който първоначално в Полша и Унгария, а после и в останалите държави се създаде един фонд, който финансираше инвестиционни фондове, насърчаваше частната инициатива в тези държави. В България Българо-американският инвестиционен фонд се създаде през 1995-1996 г., който подпомогна много начеващи бизнеси и съумя да работи ефективно, така че тези 50 милиона долара, които бяха отпуснати от САЩ за създаването на фонда, бяха умножени. Беше създадена Българо-американска кредитна банка, впоследствие тя беше продадена. И когато България влезе в ЕС, Американската агенция за международно развитие официално се изтегли като финансиращи програми и пр., тъй като България вече премина в друг етап, вече не беше страна с развиваща се демокрация, а беше установена в рамките на ЕС. Тогава на основата на тези бюджетни пари и след продажбата на Българо-американската банка се сформира фондация „Америка за България”. Казано от гледище на американското право, те имат статут на квазидържавна организация. Една организация, създадена и финансирана с парите на американските данъкоплатци, но управлявана като частна корпорация. Политическите решения във фондацията се вземат с участието на официални представители на американското правителство. Посланикът на САЩ в служебното си качество е председател на борда. Това е формалната страна на нещата. До възхода на Обама и Хилъри Американската агенция за международно развитие финансираше стотици неправителствени организации в България. Имаше прозрачни критерии, плурализъм, организациите бяха всякакви. От политикоидеологическо естество и леви, и десни, и зелени, и центристи, регионални, местни, големи, малки, всякакви. Не става дума за това, че е имало повече средства, просто такъв беше принципът. Това помогна много за създаване на такъв тип култура в България. Но. До тук беше доброто. След възхода на Обама и Хилъри започна да се сформира (в момента затова я разследват Хилъри, даже искат възобновяване на едно старо разследване срещу нея) една мрежа pay to play. Плащам ти, за да играеш, да свършиш работа. В множество региони на света, в това число и в България, се създадоха местни клики, които са много лоялни политически на глобалистко-неолибералната концепция, която беше водеща за екипа на Обама и Хилъри като продължение на политиката, която Америка води от Рейгън насам – политика за световно господство, за Америка като световен полицай и за налагане на пазарния фундаментализъм като едва ли не единствената възможна форма на демокрация и пазарна икономика в света. Тогава започна израждането на неправителствения сектор. Фондация „Америка за България” върши и много полезни неща – в културата, в образованието, концерти, Нощта на музеите и пр. Но там има и една програма, наречена „Демокрация и гражданско общество”, която започна да функционира като чисто политически инструмент. По напълно непрозрачни критерии отпуска грантове, по напълно непрозрачни критерии ги отчита, заедно с това самите изисквания за кандидатстване са напълно непрозрачни, буквално кандидатстването там е: пускаш един мейл с резюме и чакаш някога да ти отговорят, тоест, общо взето, чакаш „от умрял писмо”. Това е, за да се обезсърчи нормалното плуралистично финансиране. Финансира се просто една клика. Там се създадоха и корупционни практики. Един координатор на тази програма финансира със стотици хиляди долари собствената си организация, има много такива примери. Някои хора олицетворяват тези неща с Америка и с държавната й политика. Но това не е държавната политика на Америка. Ако се намери една група от 30-50 български интелектуалци и сериозни фигури, които да опишат тези скандални корупционни практики, с които се корумпира гражданското общество у нас, изкривява се медийната среда, като се финансират пак по неясни критерии корпоративни медии... да ги опишат в едно писмо до американския Конгрес и до Бюджетната комисия, вероятно тогава това би се превърнало във въпрос за американската държава. В момента имаме една местна клика, която е вкарала свои хора в управлението на тази програма, те са създали впечатление в локалните американски чиновници, че те са евроатлантическото крило, а всичко е заобиколено от врагове, които искат България да се отклони от дадения път. И паразитирайки върху това, тези хора усвояват милиони. Ефектът обаче е, че тази клика изигра ролята на дискредитиращ фактор за Америка. Сега всеки втори човек на улицата си мисли лошо за Америка, защото олицетворява американската политика в България с тази клика от корпоративно-политико-медийни структури, която се финансира с десетки милиони долари от „Америка за България”. А като говорим за ролята на неправителствените организации, за която Вие казвате, да, точно тези организации прескочиха в съвсем друга сфера. Те вече нямат ролята на НПО. Защото ролята на неправителствената организация, ако трябва да е коректна и да спазва конституционния статус на сдруженията с идеална цел, е да формира мнения, експертизи, да критикува, да предлага промени в нормативна уредба и т.н. от гледище на интересите, които защитава, и убежденията, които носи. Когато обаче една такава организация започне да се намесва в политиката, тоест да иска оставки на правителства, да предлага и да лобира за назначения на този или онзи прокурор, съдия, тоест да прави кадрови предложения, които са част от политиката на партиите, които са легитимният фактор, в това число конституционен (който, първо, изразява политическа воля, второ, формира институции, представителство и т.н.), такава неправителствена организация спира да е НПО и се превръща в лобистка организация. Лобисти за конкретни частни, корпоративни, други интереси, но не и за обществен интерес. Има разлика в лобирането за обществен интерес. Например една екоорганизация иска да се промени еди-коя си наредба, защото застрашава нещо. Но когато същата тази организация каже: „Ние предлагаме еди-кой си за главен прокурор... ”, това вече не е лобиране в обществен интерес, а организацията започва да играе квазиполитическа роля, без обаче да има това обществено доверие, което се дава на изборите. Често такива организации са експерт, бюро и кошче за боклук. Те не представляват никаква демократична воля. Как така те се изказват от името на обществото и на обществения интерес?! Те, разбира се, могат да изразят собствената си гледна точка, но при тях има една претенция за монополизъм. От която те не се смущават и говорят дори, че са експертният монопол. Така че имаме едно израждане. Тоест корпоративни и частични партийни интереси биват представяни под маската на обществена кауза.

ГЕРБ оттегли промените за финансирането под натиск отвън. Как ще коментирате подобно поведение на българските управляващи, имаше такъв случай и при Орешарски. Съвсем видим натиск от чужди представители и от наша страна следва промяна на линията на поведение?

За съжаление два са най-запомнящите се примери. Обаче това се случва в България системно. В случая си мисля, че може да има и друг нюанс. Че тази поправка за финансирането на магистратските организации беше по-скоро димна завеса, зад която опитаха по-лесно да минат другите поправки. Които от гледище на управляващите и техните идеи за реформи в съдебната власт са по-важни. Може това да е било само подход, стратегия. Да го пуснат това. След като реагират като ужилени засегнатите страни, да се отстъпи. И докато трае цялата тази полемика, по-лесно да бъдат преглътнати другите текстове. Но като цяло текстовете, които бяха приети и срещу които сега грантовата общност протестира, са добри. И не виждам причина за истерия. Това, че засягат лични интереси или амбиции на отделни хора от Съюза на съдиите, не може да се превръща в проблем на държавата, нито на съдебната власт.

„Америка за България” претендира, че поощрява демократичната култура на страната ни. Но всъщност се роди един нов жанр – грантовата журналистика, която обработва общественото мнение съобразно интересите на донорите...

Другият сериозен проблем на и без това отровената българска медийна среда е, че принос в това има и абсолютно безпринципното финансиране на две-три корпоративни медии, за които това е изкуствено дишане. Които в нормална пазарна среда или в нормални демократични условия вероятно нямаше да съществуват или да имат това присъствие, което сега имат. Достатъчно е да се види този кръг от двайсетина човека, които през времето се клонираха в тези организации, разменят си участия в управителни съвети и т.н. Те са двайсетина-трийсет човека, на които им беше даден начален тласък по време на управлението на Иван Костов. Тогава се създадоха няколко такива звена, които бяха захранени финансово, включително и с различни форми на държавни поръчки и пр. Те трябваше да играят ролята на апологетите на управлението, на експертното, на гражданското крило, което подкрепя управлението на Костов. И така се формираха Институтът за пазарна икономика, Центърът за либерални стратегии и още няколко. Но разбирате ли, някои от тях дори са свързани чисто роднински. Едни и същи хора са, които се разклониха, профилираха, за да завземат първо обществена територия, като претендират пред донорите си, че те всъщност са монополистите, че те са цялото ветрило на гражданското общество, за да могат да усвояват грантове по различни теми, програми и т.н.

Тези медии доминират пазара.

Защото тези медии получават грантове. Всъщност пропазарниците не могат да просъществуват и една седмица, без да бъдат дотирани от някъде... в случая от американския данъкоплатец.

Как ще коментирате договора с Македония? Кое наложи такава спешност, при положение че ние имаме доста неразрешени исторически констатации с Македония?

Аз съм потомък на бежанци от Македония. И темата с антибългарската просръбска македонистка политика в Македония през последните 50-60 години ми е позната, закърмен съм с нейната болка, даже дълги години съм бил прекалено краен по темата, включително прекарвах цели денонощия да преработвам измишльотините в македонската Уикипедия, докато 10 минути по-късно администраторите променяха текста и го забраняваха. Минал съм и през тази емоция. Още помня дядо ми, който беше комунист в най-чистия смисъл на тази дума, с какъв гняв говореше за БКП и за Политбюро, и въобще за номенклатурата тогава, които са го карали, знаем събитията тогава, да се пише македонец. Казваше: „Това е най-голямото предателство, което е вършено към България!”. Казвам това, защото България има достатъчно грехове към Македония от гледище на българската кауза там, достатъчно предателства сме вършили като държава и действия на политици. Затова е време нещата да отидат в по-спокойна, по-правилна посока, истината е на наша страна. Сега стана политическа промяна в Македония и от тази гледна точка договорът е добър. Но защо сега се случва? Да, очевидно има силен импулс за ускорена интеграция на Западните Балкани в ЕС и НАТО и особено на Македония, която е в едно такова вакуумно положение години наред. Това даде увереността на новата власт в Скопие, а и на нашата власт в България да пристъпят към нещо, което засега е само начало. Защото предстои да видим как ще се върши работата в тези двустранни комисии, които ще определят историческите аспекти. Но аз не съм притеснен от това, че има такъв импулс от Запада. Защото го намирам за нормален. Ако приемем, че има други геополитически центрове, като Русия, като Китай, то каква алтернатива предлагат те на Западните Балкани – икономическа, интеграционна, политическа, военнополитическа? Никаква. Ние не можем да очакваме, че тези народи ще стоят вечно в един вакуум или че другите геополитически фактори, ЕС и НАТО, някак ще бъдат дезангажирани и няма да правят нищо. При липсата на каквато и да било алтернатива съвсем естествено е тези общества да потърсят перспектива за развитие. Защото независимо от това кой как приема евроатлантическата интеграция тя носи със себе си една дългосрочна перспектива за обществата, канализиране на отношенията между страните и т.н. Така че, ако се опитаме да излезем извън конкретните противопоставяния или от идеологическите гледни точки, този процес е естествен.

Въпросът е, че ние имаме неизяснени неща с Македония от гледна точка на тяхната интерпретация на общата ни история. Ние не можем да приемем констатации, които те са записали дори в конституцията си. Затова е неприятно, че отново външен фактор ни принуждава да действаме не съобразно нашия национален интерес, а съобразно чуждите цели. Спешната интеграция на Македония е в ход, за да може да й се поставят условия, най-вече по отношение на големи енергийни проекти и инфраструктурни трасета. България отново действа по нареждане. Това е дразнещо.

Да, за съжаление така се получава. Не беше постигнат такъв напредък преди пет години именно защото нямаше импулс отвън, от западните фактори. Не искам да влизам в клишето: такава е съдбата на малките държави, когато става дума за регионални отношения. Но в случая ми се струва, че в тази ситуация и с ограниченията, които ги има, нашите власти, не партийнополитически, а като държавност, съумяха поне на договорно ниво да дадат необходимите параметри, които защитават рамката на националния интерес. Целият въпрос обаче сега е, като започне всекидневието на прилагането на този договор, дали този национален интерес ще бъде отстоян.

Зоран Заев няма достатъчно подкрепа в Македония и му беше наложено да се колаборира с проалбански партии. У нас властта нехае за албанския фактор на Балканите, че той може лесно да бъде използван за подпалване на конфликти. Казват ни, че Зоран Заев трябва да бъде приет, за да бъде легитимиран, и ние веднага го приемаме. Отново влизаме в чужди схеми.

Напълно съм съгласен, че има изключително много рискове и в самата Македония, и въобще за бъдещето на двустранните отношения. Не съм сигурен, че тези рискове се осмислят достатъчно на необходимите нива в държавата. И затова казвам, че договорът е добро достижение, но от тук насетне прилагането му ще покаже, доколко българската държава има капацитета да защити интереса си.

Познавате Америка много добре. Образован сте там, имате книги за Америка. Можете ли да кажете какво според Вас се случва в Америка в момента? Защо е тази ужасяваща война на публична Америка срещу президента Тръмп – на медиите, на политиците, на културния елит и пр.?

Самата война срещу Тръмп е резултат от идеологическия обрат, който изборният резултат утвърди. Казвам изборният резултат, защото, за да се превърне той в действия на политики, има още много време, ако въобще съумее да се превърне. В продължение на повече от две десетилетия, от Рейгън насам главно, в американската политика настъпи една симбиоза между неоконсерваторите във външната политика и неолибералите в икономическата политика и визията за световната глобализация. Те бяха едни относителни малки интелектуални ядра през 60-те и 70-те години. Например неоконсерваторите възникват като крило в Демократическата партия, в левицата, част от тях са троцкисти по първоначална идеология тогава, млади, интелигентни – вярват в перманентната революция, глобализма, заличаването на границите... Никсън през втория мандат побеждава с разгромяващ резултат на изборите, демократите са в криза и тогава тези неоконсерватори създават един Комитет за реформа на Демократическата партия. Така те формират тази идеология за Америка като световен жандарм (полицай), която е в тотален противовес на старите консерватори от типа на Никсън. Ричард Никсън беше последният президент от това идеологическо течение. Затова и демократите се и разправиха по този начин с него, защото той проповядваше точно това разведряване, тогава се случиха и договорите SALT 1 и SALT 2, имаше пробив в отношенията с Китай – те се подобриха... Постепенно част от тези демократи се прехвърлиха при републиканците и между двете партии настъпи симбиоза. Затова и у нас е много популярна тази констатация през годините, че няма значение кой идва на власт във Вашингтон, защото и двете партии провеждат като цяло една и съща политика. Това се дължеше не на друго, а защото и двете партии бяха превзети от тази върхушка. Част от тях са хора, преминали от едната в другата партия, дори Хилъри е била при републиканците. Десетки имена могат да се изброят, които показват как преминават идеологически сходни хора от едната в другата партия. Падането на Берлинската стена превърна тяхната идея, глобализаторската, за еднополюсния свят, във водеща. И дълго време наистина това беше водещата концепция не само на вашингтонската политика и отделно на Вашингтонския консенсус като международна доктрина, но се превърна в една обща идея за развитие на света, която беше възприета от Европа. А дори в онези години на нестабилност и в Русия. Идването на Доналд Тръмп върна във властта онова старото, Никсъновото крило, което беше изтласкано и маргинализирано дълги години. Те ги наричат палеоконсерватори. Тези консерватори имат коренно различна концепция за света. Властващите досега неолиберали и неоконсерватори са за глобализация, докато старите консерватори говорят за укрепване на държавата, за повече протекционизъм. Едните говорят за еднополюсен свят, другите – за баланс на интереси в многополюсния свят. Лозунгът America first не е онова, което го приравняват на Хитлеровото Deutschland über alles!, което всъщност е претенция за господство над другите. America first е затваряне и гледане първо на националния интерес. Има и още един факт, че Тръмп е, така да се каже, изтърсакът в съсловието на американските милионери.

Той е един много богат човек, какво го отличава от съсловието, за което говорите?

Той не е от онези династии, които са много богати, нищо, че баща му и дядо му са хора предприемачи, но техният път е съвсем друг. Те не са, ако мога така да се изразя, от голямото добро утро, не са от онази американска аристокрация, която е владяла през годините и стоманата, и нефта и пр. И понеже Тръмп е експанзивен, скандален на моменти, през цялата му кариера – професионална, медийна, а сега вече и политическа, той е приеман от много хора остро, особено от този ляволиберален, соросоиден, интелектуален елит, съсредоточен главно по двете крайбрежия. А старите милиардери не го обичат, защото... Вижте, те нямат нищо против забогателите от IT сектора и новите технологии, защото това не е техният терен. Докато изведнъж Доналд Тръмп от Куинс в Ню Йорк става милиардер, и то такъв, който претендира, че е най-добрият на един от техните терени – на пазара на недвижимите имоти и строителството. Това са старите пари. От тогава те не го приемат, а и той не прави особени усилия да го приемат като част от някакъв си истаблишмънт. Това имам предвид, като казвам, че е изтърсак. Същото се пренася и в политиката. И понеже Тръмп има изградени възгледи на стар консерватор, представлява особена заплаха за тази огромна, гигантска схема, политико-финансово-икономическа, която се изгради от Рейгън насам и която провежда тази глобалистка политика. Американската властова структура не е пирамидална, както е, да речем, в Китай или както до известна степен е в Русия, където всичко започва от президента и от там нататък се регулират властовите отношения и структури. В САЩ е по-скоро една шахматна дъска, в която няма само един цар, а са няколко царе, няколко топа и т.н. Основните властови центрове са, от една страна, президентската институция, от друга страна, са целият конгломерат от компании и политици, свързани с Пентагона, всички тези субконтрактори, това е огромна, многомилиардна индустрия, особено, откакто неолибералният модел доведе до приватизация на войната. Другият много важен фактор е разузнавателната общност и свързаните с нея гигантски икономически интереси, отново субконтрактори, частни разузнавателни компании и т.н., които си имат своите политически измерения и в двете партии. И, разбира се, следващият властови фактор са двете партийни машини, на републиканците и демократите, съответно техните представителства в Конгреса и Сената. И четвъртият силен фактор във властта са онези големи индустрии, които харчат много за политически лобизъм, които обаче не играят тази активна роля в определянето на цялостната политика, те нямат такъв пряк интерес от диктовка, те следват предимно корпоративния си интерес. В този смисъл това, което се случва в момента в Америка, е, че има опасност тя да бъде отклонена от неолибералната-неоконсервативната доктрина, и то чрез една от най-важните структури на властта – президента. Затова изпаднаха в истерия. Тази истерия е сходна с тази, която се създаде от соросоидите по времето на Орешарски. Соросоидната доктрина, която е част от всичко това, през годините изгради точно на маоистки принцип цялостна мрежа от медии, граждански структури и включително щурмуваци. Ето, виждаме в Америка в момента, че при всяко различно мнение от соросоидното, например, ако някой изнесе публична лекция, започват не просто демонстрации, а грубо насилие, палежи, побоища от хора, които претендират, че са носители на демокрацията – соросоидни левичари. Истерията в основните медийни централи, изключвам няколкото сравнително големи консервативни медии от типа на Newsmax, Daily Caller, Washington Times и др., които нямат обаче това международно проникване, каквото имат CNN, New York Times, Washington Post… e война за запазване на модела. Тръмп е първият, който от тяхна гледна точка е неуправляем и заплашва да срути този модел. Особено с първите си действия като президент, включително с изваждането на Америка от Споразумението за климата и всички други заявки, които прави, от които неолибералите бягат като дявол от тамян. И затова е цялата тази истерия.

В крайна сметка измина доста време, вече можем да направим някои констатации. Загуби ли Тръмп битката за същинската власт?

Изминали са само шест месеца. Властовата структура все още не може да се промени. Не знам дали Тръмп ще успее да я промени. В тази война са се консолидирали в момента, включително разузнавателните служби и свързаните с тях медийни централи, и за съжаление една предателска групичка в Републиканската партия, водена от Джон Маккейн, който дори онзи ден в противовес на всички възгледи на републиканците, а и на своите собствени гласува срещу отмяната на Obamacare. До такава степен демонстративно, че една ултралевичарска група разпъна транспарант с хеликоптер над Аризона: „Благодарим ти, сенатор Маккейн!”. Той гласува с демократите само и само да покаже, че е част от тази симбиоза, той е един от носителите на идеята за глобализма, за тропането по масата и за Америка като световен полицай.

Как ще коментирате Закона за новите санкции срещу Русия, Иран и Северна Корея, който беше приет в САЩ?

Тръмп е в сложна ситуация. Той претърпя първото си голямо поражение (на практика той нямаше поражение от момента, в който се кандидатира) с гласувания Закон за санкции срещу Русия, Иран и Северна Корея. Но това все още не означава, че е загубена войната. Позицията на руското ръководство е премерена. Вярвам, че в Русия разбират много по-добре от нас, че властовата структура в Америка не е толкова черно-бяла и едноизмерна, и едва ли ще тръгнат на конфронтация с президента Тръмп. Според мен ще водят диверсифицирана политика, защитавайки своя интерес. Със съзнанието, че един от най-мощните властови центрове в САЩ е по-скоро техен възможен партньор, отколкото мишена за тяхна негативна политика. Мнозина казват, че Законът за санкциите е противоконституционен, че е иззета изпълнителна власт от американския президент, но според мен не е така от конституционно-политическо гледище. Като цяло това не е нещо ново за американската политика – Конгресът така да върже ръцете на президента. Американската конституция съдържа два изрични текста относно външната политика. Според единия Конгресът регулира въпросите на международната търговия и обявяването на война. Другият изрично възлага на президента да назначава посланици със съгласието на Сената и да сключва международни договори. Извън тези изрични текстове в американската конституционна доктрина има дълголетни дебати за т.нар. имплицитни правомощия и разделението на властта във външната политика между президента и законодателите. Вън от съмнение е обаче, че Конгресът може да приема закони за икономически санкции, доколкото те са свързани с международната търговия. Има ги историческите примери, дори в годините около Втората световна война, през 30-те години има цяла серия от закони за неутралитета на Америка, които връзват ръцете на Рузвелт тогава – да не може да осъществява техническа и друга помощ на антихитлеристката коалиция и пр. Рузвелт, разбира се, преодолява тази ситуация. По време на Виетнамската война се опитаха да вържат ръцете на Никсън, като приеха действащия и сега закон, който забранява изпращане на американски войски за повече от 60 дни в чужбина без разрешение на Конгреса. Но в крайна сметка нещата се преодоляха. Защо обаче се стигна до тук? Защо почти с пълно единодушие и Долната, и Горната камара приеха закона? Трябва да се потопим в американската атмосфера. Всяка велика сила – и САЩ, и Русия, и Китай, е особено чувствителна и това е част от самочувствието й и самовъзприятието й за велика сила срещу чуждо вмешателство по високите етажи на властта. В Китай направо разстрелват за това. В Русия приеха цяла каскада от закони, които да ограничават чуждото влияние. В САЩ също има такива закони, но сега изведнъж по повод на Доналд Тръмп се появи тази системна атака, подклаждана от специалните служби, за някаква имагинерна руска намеса в изборите. Никакви реални доказателства към момента няма, но върви тежка процедура. Всичко това влияе на общественото мнение. И тук заработва инстинктът за самосъхранение на Републиканската партия.

Според мен става дума изобщо за маниера на САЩ да оказват натиск и да решават свои задачи през санкции, маскирайки грубо чисто финансови интереси... Изглежда, Русия е жизненонеобходим враг за САЩ :)). Как иначе Тръмп ще продаде оръжие за 7 милиарда на Полша например...

Това също е вярно. Да, това е линия, която я има в американската политика. И тя е точно линията на тази неолиберална симбиоза, която все още е достатъчно могъща. Линията на Тръмп е по-прагматична. Видяхме, че малко след коректния разговор с президента Путин буквално за дни, и то експресно, беше внесен законопроектът за санкциите. На 24 юли се внесе, на 25 юли мина на първо четене и няколко дни по-късно се прие. С тези оръжейни сделки с Полша и Саудитска Арабия, които иначе имат и този аспект, за който Вие казвате, Доналд Тръмп всъщност се опитва по неговия си маниер и начин (мисля, че в случая това е съвсем легитимен политически подход) да овладее и удържи на своя страна другия властови фактор, който все още не е тръгнал срещу него – става дума за целия конгломерат около Пентагона. Въпреки че назначи нови шефове на ЦРУ и ФБР, виждаме по резултатите, че Тръмп няма реална власт върху разузнавателната общност. Президентът се опитва чрез тези многомилиардни сделки да спечели поне политическия неутралитет на Пентагона, ако не неговото благоразположение. Още е рано да се дават оценки, минали са само шест месеца, а обикновено към края на втората година си проличава дали един президент може да направи нещо съществено през мандата си или не. Не искам да говоря пожелателно, трябва да съдим по фактите. Според мен факт в момента, който не може да се отрече, е, че независимо от тежката вътрешнополитическа битка в САЩ, заради която понякога Тръмп изглежда като пате в кълчища, той донесе един шанс – най-малкото за социална промяна в света.

Да, със своята непремереност и откровеност Тръмп сякаш оказва благотворно влияние върху Европа. Европейските политици започват да отрезвяват до известна степен. В Тръмп има прямота, която разчупи досегашното фалшиво политическо прикритие за отношенията САЩ-Европа.

Първо, легитимира от американската президентска институция, един от най-високите пиедестали на властта в света, това, че моделът на неолибералния глобализъм не е без алтернатива и не е единствената легитимна форма на демокрация и развитие на света. Второ, показа, че Русия не е най-черният враг, както ескалираха нещата при Обама и Хилъри по отношение на руснаците. И, трето, Тръмп съумя да покаже на онези – забравените мълчаливи мнозинства в Америка, на работническата класа, на хората, които са изоставени от политиката на идентичностите, че в крайна сметка те не са втора категория хора. Той спечели на своя страна работническата класа, особено бялата. И това е нещо, което е наченка на социална промяна. В глобален мащаб. Дали тя ще се реализира, не зависи само от Тръмп или от Америка, зависи и от това, доколко в останалите части на света има фактори и сили, които ще могат, включително надмогвайки идеологическите си догми и разбирания, да видят голямата картина и да се подредят по този начин. Защото неолибералният модел действа като стройна, буквално подредена по нацистки образец машинария, в която всички се строяват, козируват, маршируват в глобален мащаб – пропагандно, политически, икономически... Така че тези, които търсят промяна и търсят другия модел в света, трябва също да съумеят да постигнат най-малкото една базисна солидарност помежду си. Тръмп, факт е, донесе някакво начало на социална промяна. Жалко е, тъй като много от позициите на Тръмп са в социален интерес на обикновените хора, че примерно европейската левица като цяло се отнася враждебно към Тръмп. Да се чуди човек на какво отгоре, защото иконите на европейската левица като Корбин, Иглесиас, Ципрас и пр. освен приказки не са донесли никакви промени в собствените си държави. И вместо с цялото си разбиране и с различията си, разбира се, които имат, да видят голямата картина и да се подредят по нея като алтернатива на неолибералния ред, те всъщност са част от това статукво и се включват в хора анти-Тръмп. Тръмп не трябва да бъде нито възхваляван, нито пък тотално отричан. Има неща, които той евентуално може би ще постигне, но предстои да видим, доколко тази промяна ще се подеме от света. И тук наистина ключова е ролята на Русия. Неслучайно дори и сега в оправданата реакция, която руската страна има по повод на този закон, ние виждаме, че руснаците реагират така, както трябва да се реагира. Те разбират, че проблемът е в другите властови фактори, не в президента. Целият въпрос е – и това е предизвикателството, дали Тръмп в крайна сметка няма да се умори от тази гигантска битка?! Която се води срещу него. И дали няма да потърси по-лесния път на съобразяване със статуквото. Мисля си все още, че няма да стане така, но предстои да видим.

Интересно е това, че и Обама дойде на власт с миролюбиви намерения и Нобелова награда за мир, но постепенно сe превърна в „необходимия” президент, такъв, какъвто изискват от него да бъде – русофобия, войни, източване на ресурси, откъдето е възможно, желание за контрол върху почти всички части на света...

Обама беше един убедителен пиар продукт на тази система. Аз си спомням 2004 г., тогава бях на едно наблюдение на избори, тогавашните президентски избори в Америка. По различни места ни водиха. Едното място беше Чикаго. И след една среща с представители от Университета в Чикаго ни заведоха да гледаме къщи на архитекта Франк Лойд Райт. Минавайки покрай една къща, единият от американците каза: „Това е къщата на сенатор Обама. През 2008 г. той ще бъде нашият президент”. Казвам го като любопитен детайл и за да дам още един аргумент към тезата, че Обама беше продукт на цялата тази система, великолепно опакован, пиарски, който беше с ясен дневен ред, независимо от нюансите, които лично е привнасял. И неговият дневен ред имаше за цел да издигне на ново равнище неолибералната доктрина, която пострада морално доста по времето на Буш.

Все още смятате, че Тръмп може да се окаже различен? И да не претърпи обичайната за американските президенти метаморфоза...

Това е наченката на социална промяна, за която говорих. Доналд Тръмп я олицетворява като фактора, който постигна политически успех, но тя не е негова заслуга. Има такава потребност в огромни маси от световната общественост. И в САЩ също. Техният глас до голяма степен е потискан. Чак сега този тип мнения започнаха да се появяват, въпреки че пак фабриките за фалшиви новини се опитват да ги маргинализират. Но все пак подобни мнения срещу неолибералния модел едва сега започнаха да присъстват равностойно в публичното пространство като гласове на експерти, гласове на независими медии и т.н. Тръмп направи дори революция в медийното отразяване на Белия дом. Там винаги от десетилетия няколкото основни медийни централи си имат запазени места и винаги им се дава думата. Доналд Тръмп за първи път каза: „Демократизираме пресконференциите! Ще може да се задават дори въпроси по Скайп от малки локални медии”. Администрацията на Тръмп пусна на първите редове представители и на друг тип идеологически оцветени медии, не само неолибералните, а и такива с ясно консервативни възгледи. Освен това Тръмп за първи път демонстрира, и то агресивно, такъв е неговият стил, недоволство и оценки към медийните империи, които са свикнали отношението към тях да бъде като към Светая Светих. А той каза: „Не, вие тук лъжете!”. Каза още на CNN: „Няма да ви дадем думата, вие сте фабрика за фалшиви новини!”. Това са неща, които са били десетилетия подред немислими. И изведнъж се появява един човек, и то не някой, който лесно могат да смачкат, който, дори да не е винаги прав, просто подкопава чувството им за недосегаемост.

Как гледате на версията, че Тръмп беше нарочно избутан на първичните избори в Републиканската партия, за да може по-късно да се изправи именно той срещу Хилъри. Като един кандидат, който не е носител на политическото и е извън системата. Не беше ли Тръмп грешка на стратезите?

Напълно е възможно и да е имало елемент на подценяване, хайде да го пуснем като по-нестандартен играч, който да бъде лесен противник за статуквото в лицето на Хилъри. Но се постигна и ефекта от това, че хората, които са масата на Републиканската партия, най-после започнаха да чуват неща, които са по-близки до тях. Няма да забравя, и то не е било медийна сглобка или реклама, а съвсем автентични интервюта на хора, които имат YouTube канали и търсеха по време на кампанията гледни точки, които иначе няма къде да се видят. Беше някакво малко градче в Канзас, от този тип, дето и по филмите сме гледали, дето има една бензиностанция, един бар и няколко дюкянчета. Този, който интервюираха, беше на възраст около 40- 50 години и имаше студио за татуировки. Интервюиращите влязоха полуслучайно при него, защото искаха да влязат в обущарницата – там нямаше никой в момента, и тогава влязоха при него. И го питат: „Кого подкрепяте за изборите?”. Той казва: „Доналд Тръмп”. Те пак го питат: „Защо?”. И този човек каза с няколко думи: „Аз съм бил хипи и никога не съм гласувал. Не участвам и не се интересувам. По принцип вижданията ми са по-близки до републиканските, но никога не съм гласувал, нито на местни, нито на национални избори. Но сега за първи път се вслушах в кандидата Доналд Тръмп, защото чух неща, които ме засягат мен. Нашето градче например само допреди няколко години беше с 10 хиляди човека повече. Тук имаше фабрика, но я изнесоха в Китай. Изведнъж чух, че някой говори за мен, за моите проблеми, за малкия град и какво се случва тук. За това как ние пострадахме от всичко това. А не ми говори за световните събития, за нуждата да изнасяме демокрация и за джендър идентичностите. Понеже го чух и виждам, че всички са тръгнали срещу него, аз ще отида да гласувам за първи път в живота си”. Това са част от нагласите на хората, които всъщност се усетиха, без да се идентифицират с Тръмп, защото Тръмп има статут на селебрити, на знаменитост в Америка. А там не е като у нас – като си знаменитост, да е свързано главно с оплюване. Там дори да не харесват някоя знаменитост, има едно базисно уважение. Тръмп отдавна си е извоювал този статут. И дори тези, които не го харесват, когато видят в такъв тип знаменитост свои проблеми и това, че говори за нещата, които тях ги вълнуват, това има огромно въздействие. И Тръмп съумя да мобилизира такъв тип хора и да заобиколи обичайните медии и да действа през социалните мрежи. Комуникираше директно, и то с много по-голям успех, отколкото ако разчиташе на традиционните медии. Това му даде възможност да формира обществено мнение. Затова е тази истерия, защото те с тези 30-40 години неолиберална пропаганда стигматизираха всяко друго мнение, например ляво или дясноконсервативно, или пък че не е задължително да споделяш неолибералния модел, при който дори и водата трябва да е частна собственост... Всяко друго мнение беше стигматизирано като непрестижно, маргинално, като несъстоятелно. Това, което направи Тръмп, е, че започна да възвръща обществената легитимност на другото мнение. И гласовете на тези, които преди бяха заглушавани, включително дори и в научната общност, вече започват да звучат по друг начин.

Сегашният президент на България Румен Радев дойде като много ярка алтернатива на предишния Плевнелиев. Един от атрактивните анализатори, Валентин Вацев, дори обобщи, че най-голямото качество на Радев е, че не е Плевнелиев. Това качество ще бъде ли достатъчно, за да може Радев да постигне сериозен резултат в президентстването си...

Това, че образът на президента Радев е диаметрално противоположен на Плевнелиев, е добра изходна предпоставка. От тук насетне тя трябва да се превърне не просто в протоколна политика, не просто в протоколно присъствие, каквато опасност винаги има за един държавен глава при парламентарната система, но в действен фактор, който упражнява влияние върху големите посоки, в които се движи държавата. Според мен към края на първата година вече ще се очертае дали президентът Радев съумява да изпълни този образ на президентската институция със съдържание, или не успява. Засега е рано, казвам това не за да оправдая нещо или пък да похваля това, което се върши, а защото, първо, президентът Радев е нов за политиката. Той влиза без установена мрежа от политически контакти, доверителни отношения. И, второ, зад него не стои консолидирана политическа сила. Това също е в някаква степен проблематично. И, трето, той започва мандата си в условията на мнозинство, което е било негов опонент по време на изборите. И в такава ситуация винаги има един период от страна на съответното парламентарно мнозинство на лека или по-активна агресия към президентската институция, за да се изземат територии, институционални, политически, и той да бъде притиснат в ъгъла. Станахме свидетели на няколко подобни изблика. Не мога да преценя дали президентът Радев има тактика да изчака сега този естествен процес да отмине и да активизира в определени направления своята политика или не, но струва ми се, че засега поне президентът като институция стои солидно. Ще ми се да видя повече големи ангажименти, както например той се ангажира с модернизацията на армията, то е естествено за него като върховен главнокомандващ и като човек с кариера в армията. Но идва време и за други такива каузи, социални, икономически, които са свързани със стратегическите посоки, в които се развива България. По това ще се съди, доколко този мандат е бил успешен.

Какъв е Вашият коментар на сигналите, които идват от президентството? Очакванията за Румен Радев бяха много големи, най-вече за това, че ще създаде през авторитета си нов устойчив център на политическа власт, а няма да бъде просто кукленски президент...

Бидейки член на Правния съвет, не е коректно да давам нито положителни, нито отрицателни, нито скептични, нито оптимистични оценки. Има два типа президенти в историята. Единият тип президент съумява да консолидира една сериозна обществена среда от различни фактори в обществото, лидери на влияние в интелектуалната, културната сфера, местното самоуправление и т.н. Такъв например беше Георги Първанов. Той съумя и вън от партията, която го издигна, да създаде огромна мрежа от подкрепящи фактори от местна, регионална и национална величина. Друг тип президенти, например такъв беше до голяма степен президентът Желев, се затваряха в един кувьоз от няколко свои основни съветници, на които имат доверие. Президентът Желев след разделянето му със СДС нямаше и реална политическа сила зад себе си, благоприятна за него, СДС дори му искаше оставката. Всичко това доведе до едно самозатваряне на институцията, самозащитна реакция, която за кратък период беше положителна, но след това му попречи да изиграе активна роля в няколко важни исторически момента. По кой път и как ще се развие президентската институция в мандата на господин Радев, тепърва предстои да видим.

Няма такъв президент досега в България, а и в Америка, макар и институциите да имат различна тежест във властта, който така да се е дистанцирал от политическата сила, която основно го е подкрепила.

Президентът Желев беше такъв, но не той се дистанцира, а СДС го дистанцираха. Тогава имаше една прословута конференция на СДС в Японския хотел, на която президентът Желев отиде да държи слово и залата под влияние на крайните, които по-късно щяхме да наречем костовисти, с освирквания го прогони. Там партията отлъчи, така да се каже, президента. А не обратно.

Според Вас президентът Радев подготвен ли е за това, че премиерът Борисов има изключителен политически опит, какъвто Радев изобщо няма, и много скоро, както му се усмихва, ще започне да го рони, използвайки своите немалки възможности.

Това, което е важно, е на национално ниво да се запази коректният диалог, който засега и двамата демонстрират. Вероятно на партийно ниво от страна на ГЕРБ ще има атаки. Но вярвам, че на институционално ниво ще се запази този тон... Факт е и е вън от съмнение това, което и Вие казвате, че министър-председателят за тези три свои правителства, които оглавява, натрупа огромен опит, пък и авторитет в чужбина. Може да има всякакви критични оценки, но той е легитимиран като един от стабилните политически фактори в България вече почти десетилетие. И между другото това му дава в момента и тази възможност за осезаема външнополитическа активност, която среща реципрочност от големите фактори в Европа – Макрон, Меркел, Ердоган, Ципрас и др. Борисов натрупа опит и контакти през годините. Има огромна разлика между този Борисов сега и онзи през 2009 г., когото аз също съм критикувал доста остро, защото неговата политика беше изключително рязка, с много проблеми, свързани, ако щете, с полицейщина и пр. Но днешният министър-председател очевидно няма нищо общо с тази политика и си е направил изводите. Това не означава, че не трябва да бъде критикуван. Но ако гледаме, доколкото можем, безпристрастно от политическа гледна точка, той е един стабилен политически фактор като персона. А дали президентът Радев ще съумее да се превърне във втори такъв фактор в държавата, не знаем. Той има предпоставки да стане, общественият кредит на доверие, който получи, фактът, че няма партийнополитически лоялности, обвързаности, но едновременно това е и големият риск. Защото в такава ситуация е възможно човек да загуби ориентация. Така че аз предпазливо бих казал, че още е рано да се каже. Шест месеца са нищо, и то шест месеца, които не бяха един спокоен период, а бяха период, в който се проведоха парламентарни избори и в които на практика се препотвърди доверието в едно политическо мнозинство, което сега започва да си гони своя дневен ред. А президентът, който и да е той, не може и не трябва изначално да се противопоставя на правителството (както Плевнелиев направи с Орешарски) или пък безгласно да го подкрепя (както Плевнелиев правеше с правителството на Борисов). Мисля, че трябва да се натрупат няколко по-сериозни въпроса като политическо развитие и факти, за да видим как ще реагира на тях президентът. И доколко той ще бъде като институция коректив на това управление и същевременно добронамерен партньор. Или пък ще играе по-пасивна роля, ограничена в сферите на националната сигурност и външната политика.

Колко мислите, че ще издържи този кабинет?

Моето разбиране е, че преди края на втората година от четиригодишния парламентарен мандат трудно може да се очаква дестабилизация на това правителство. Едва след втората година, когато е скъсеният политически цикъл, който наблюдаваме през последните две десетилетия, ще има вероятно ерозия на това управление, но все си мисля, че господин Борисов отново ще бъде в позицията сам да реши кога да слезе и защо да слезе и в името на какво. За да спечели вероятно и следващите избори. Досега го е правил няколко пъти и в момента има всички предпоставки той отново да владее положението. Но година и половина е прекалено много политическо време, така че всичко може да се случи. Това го казвам само като най-вероятната за мен прогноза от днешна гледна точка.