Европейската интеграция има за цел да ограничи мощта на Берлин, но, напротив, увеличава я.
На 15 юли бившият финансов министър Янис Варуфакис в саркастична, направо унищожителна реч пред гръцкия парламент нарича суровите „спасителни” мерки, наложени от лидерите на еврозоната и особено от Берлин, „нов Версайски договор”. Тази добре премислена алюзия най-вече с „репарациите”, които Германия е принудена да заплати тогава, е подхваната от медийни коментатори и политици по целия свят. Мнозина осъждат подхода на Берлин като „брутален”. Кметът на Лондон Борис Джонсън зая вява, че „германският финансов министър Волфганг Шойбле е човекът с пушката” и че „германците са тези, които в момента контролират ситуацията и дърпат конците”. Наистина простено му е на всеки, който се пита дали не възниква „Четвъртият райх”. За неговата поява предупреждава още през 1989 г. малко преди падането на Берлинската стена Конър Круз О’Брайън, ирландски историк, политик и журналист. Дали еврокризата не осъществява по мирен път това, което кайзерът и Хитлер не успяват да постигнат с военни средства, а именно установяването на германско господство над Европа? Или казано не толкова хиперболично, прав ли е Улрих Бек, забележителният социолог, починал през януари тази година, като казва, че канцлерът Ангела Меркел е един пресметлив „Меркиавели”, чиято амбиция „да германизира” Европа днес се потвърждава от случващите се събития? Краткият отговор на тези въпроси е „не”. Германия не упражнява натиск върху Гърция, нито върху друга държава от еврозоната. Никой не е насилвал тези някога суверенни държави да приемат общата валута, опирайки им дуло в слепоочието или по някакъв друг начин. Това е танц, в който те сами настояват да се включат – в някои случаи го правят като грозните доведени сестри на Пепеляшка, накърнявайки облика на икономиката си, за да се поберат в обувките на задължителните критерии за конвергенция. При това никоя от тези държави не иска да напусне еврозоната, защото те нямат желание да възобновят неуспешните си национални политики, от които се опитват да избягат с помощта на Европа. Според социологическите проучвания при ясно предложен избор между връщане към драхмата и възстановяване на националния суверенитет или приемане на германското лидерство в еврозоната мнозинството от гърците предпочитат второто. Същото важи повече или по-малко и за останалите държави, приели единната валута. Несъмнено само едно нещо е по-лошо от това еврозоната да бъде контролирана от Германия и то е еврозоната да не бъде контролирана от Германия. Каквото и друго да се случва в това пространство, не може и да става дума за възпроизвеждане на Втория или Третия райх. И все пак настоящата криза е в голяма степен продукт на „германския въпрос” и в този смисъл на наследството на Германската империя. За да се разбере защо това е така, необходимо е да се върнем към корените на „въпроса”, който стотици години определя хода на историята на нашия континент и формира същността на политиката му днес. Германия, тоест различните форми на управление, при които са живели повечето германци, е опорната точка на цялата европейска държавна система поне от ХVІ век насам. Нейното централно географско положение я превръща в бойното поле на Европа, в територията, където чуждестранни армии – на османските турци, испанците, французите, британците, руснаците, шведите, да споменем само най-известните – оспорват господството си над континента. Нейното многобройно население, трудолюбието на жителите й и мъжеството на войниците й превръщат Германия в най-високо оценяваното завоевание в държавната система. През по-голямата част от последните петстотин години съществува страх не толкова, че самите германци ще нарушат европейския баланс на силите, а че някоя външна сила ще използва германците да го направят. Това е така, защото тяхното политическо обединение – Свещената римска империя на германската нация, е жестоко разделена между императора и водещите принцове и между католици и протестанти. Създава се вакуум в сърцето на Европа, който носи нестабилност и привлича хищническия интерес на съседите – най-катастрофално по време на Трийсетгодишната война (1618-1648), но също така и по време на турските инвазии в Централна Европа и революционните и Наполеоновите войни. По тази причина европейските държавници се опитват да видоизменят Германия по начин такъв, че самите германци да не се хващат непрекъснато за гушите, нито да попадат в ръцете на съседите си. Това изисква институции, които обезвреждат вътрешните напрежения дори и чрез намеса отвън и мобилизират всеобщата енергия за защита на външните граници на империята. Затова германската политика се отличава със сложна система на споделяне на властта, осъществявана от Върховния имперски съд, Имперския придворен съвет и имперското събрание – Райхстага. Франция и Швеция стават държавите гаранти на Вестфалския мирен договор през 1648 г., имайки правото да се намесват във вътрешните работи на Германия, за да запазят мира или да предотвратят чуждо вмешателство, а през ХVІІІ век Русия също получава официално тази привилегия. Германската конфедерация (или Германският съюз) от 1815 г., която наследява империята, е организирана по съвсем сходен начин с цел да не се допусне Германия да потъне в граждански войни и тя да остане достатъчно силна, за да може да отблъсква евентуални нашественици, но никога да не стане толкова силна, че да представлява заплаха за своите съседи . В резултат от всичко това се създава една германска политическа култура, която е вторачена в йерархията, законността, правилата и процедурите до точката на парализа. Двама от бащите основатели на Съединените американски щати – Джеймс Мадисън и Алекзандър Хамилтън, диагностицират това обстоятелство преди повече от двеста години. Те анализират „федералната система” на „германската империя” и я определят като „една инертна организация, неспособна да контролира собствените си членове, несигурна срещу външни опасности и тревожна поради постоянните си вътрешни вълнения и разногласия”. „Подготовката за военни действия, отбелязват те, задължително се предшества от толкова много досадни обсъждания, произтичащи от подозрителността, гордостта, различните възгледи и противоречивите претенции на суверенните органи, че преди някой да успее да вземе решение, врагът вече е пред портите…” Обратно, федералистите възхваляват англо-шотландската уния от 1707 г., чрез която двете страни, толкова разединени преди това, се обединяват, за „да се противопоставят на всички свои врагове”, като създават единна данъчна система, единно парламентарно представителство и обща външна политика, както и политика за сигурност. Това е моделът, който използват и Съединените американски щати. Германците добре съзнават собствените си слабости и се опитват да ги преодоляват с помощта на безконечен, но в последна сметка неефективен „дебат за реформи в империята”. През ХVІІ и ХVІІІ век германците играят по правилата, но никой друг не го прави. След дълга агония Свещената римска империя се разпада под яростния натиск на революционна Франция и Наполеон. По-късно Германската конфедерация, която не успява да възпре френския реваншизъм, е разрушена от Бисмарк в стремежа му да създаде обединена Германия през 1871 г. Това превръща германците от обекти на държавната система в нейни субекти с мощен глас в Европа и света.
Както е добре известно обаче, установяването на консолидиран властови център в сърцето на континента накрая преобръща целия европейски, а после и световен баланс на силите. Необходима е коалиция от най-силните световни държави, за да смачка кайзерова Германия и Третия райх на Хитлер в двете световни войни. След всеки сблъсък „германският въпрос” се поставя отново: как да се сложи ред в центъра на Европа така, че той да е достатъчно силен, за да овладява вътрешните и външните предизвикателства, без да развива в същото време тенденции към хегемония. Версайският мирен договор от 1919 г. драматично се проваля при изпълнението на тази задача – на първо място, защото предизвиква негодувание срещу опита да се върнат германците в положението на обикновени обекти на държавната система. Решението, до което се достига след Втората световна война, е далеч по-успешно. Германия е разделена териториално на комунистически Изток и демократичен Запад и преживява същностна промяна. Общоприето става мнението на писателя Томас Ман, че онова, което е необходимо, не е „германска Европа, а европейска Германия”. Следователно проектът за европейската интеграция е предназначен да сдържа Германия, като я направи неспособна в структурно и негодна в културно отношение към военна агресия. Проектът за обединена Европа е замислен също така и като механизъм за мобилизиране на огромния военен и икономически потенциал на Европа и особено на Германия, в полза на западната кауза срещу съветската заплаха. Реинтегрирането на Германия в общността на западните държави, основаваща се на взаимната изгода и зачитане на суверенитета, включително и великодушното опрощаване на много от дълговете й с подписването на Лондонското споразумение през 1953 г., е осъществено на тази база. И все пак, докато възстановяването на мира и спокойствието в Европа и сдържането на Германия изискват конституционен строй и политическа култура, то руснаците могат да бъдат държани далеч само с помощта на мощен съюз, сравним със съюза между британците и американците. От една страна, нарастващите усилия за възпиране на Съветския съюз принуждават западноевропейците да вземат по-сериозни мерки за собствената си отбрана, независимо дали на колективно или на индивидуално ниво: например чрез превъоръжаването на Германия. От друга страна, Европейската общност за въглища и стомана, с която се учредява съвместно управление на въглищните и стоманените ресурси на Франция и Германия от 1951 г. нататък, привидно е форма на икономическа рационализация, но в действителност е инструмент за поставяне на военния потенциал на Германия под многостранен контрол, обезвреждайки я по този начин. Планираната през 50-те години на ХХ век Европейска общност за отбрана е опит да се вгради военната мобилизация на Германия в един по-широк политически съюз. Стремежът е да се постигне „пълно обединяване на армия и въоръжение (включително на германците) под шапката на една-единствена европейска политическа и военна власт”. Предвижда се тази власт да се състои не само от Изпълнителен съвет на националните министър-председатели, съд и Икономически и социален съвет, но също така и от двукамарен европейски парламент: една камара, съставена от депутати, пряко избирани от хората на общността, и друга – от сенатори, представляващи „народите” на всички участващи държави. Фактически това е едно европейско правителство в сянка с възможност да се развие в истински парламентарен съюз по англо-американски образец, но проектът се оказва мъртвороден благодарение на противопоставянето на френския парламент. От този момент нататък европейската интеграция изключва сферата на отбраната и се ограничава само до икономически, културни и политически въпроси, намерили място в Договора от Рим през 1957 г., с който се създава предшественикът на Европейския съюз – Европейската икономическа общност. Интеграцията в сектора за отбрана пълна политическа интеграция, въпреки че се правят няколко опита за възраждане на процеса през следващите три десетилетия. След като промишлеността на Германия се възстановява, в Париж и изобщо в Европа се увеличават страховете, че мощната германска марка представлява някакъв вариант на германско „ядрено оръжие”, тъй като марката предоставя на Федералната банка (Дойче бундесбанк) контрол върху европейските лихвени проценти. Още преди германското обединение да излезе на дневен ред, френският президент Франсоа Митеран предупреждава: „Без обща валута ние сме… вече подчинени на волята на германците”. След като Берлинската стена пада през ноември 1989 г., процесът за въвеждане на валутен съюз получава нов настойчив тласък и единната валута е договорена в началото на 90-те години. Франция ликува, когато германската марка е извадена от обръщение, а някои коментатори открито описват споразумението – в духа на последните иронични забележки на Варуфакис – като новия Версайски договор. „Германия ще плаща”, злорадстват те, подемайки някогашния лозунг от 1919 г. Потоп от евтини кредити, отприщен от еврото, залива Европа и особено южната и западната й периферия, като намалява усещането за рисковете за държавния дълг. Европа процъфтява, макар че самата Германия, която се мъчи да се справи с разходите по поглъщането на бившата Германска демократична република, се напряга в икономическо отношение през първото десетилетие след обединението. Германците се съгласяват да участват в тези процеси поради три обстоятелства. На първо място те приемат, че това е цената, която трябва да платят, за да се сложи край на разделението. На второ място смятат, че ще се случи едно много по-широко и по-дълбоко политическо обединение на Европа, както се надява канцлерът Хелмут Кол. И на трето място за тях е важно условието, че няма да има финансова помощ между членовете на еврозоната, които ще се придържат към строгите „правила” за дефицита и другите икономически критерии. Тогавашният финансов министър Тео Вайгел уверява германците: „Ние ще вкараме германската марка в Европа”. Но както се оказва, валутният съюз не е съпътстван от истинско политическо обединение; Европейският съюз запазва хлабавата си конфедерална структура на управление. Французите са убедени, че са неутрализирали германската икономическа заплаха, съхранявайки политическия си суверенитет и военната си автономност. Британците, които знаят, че валутният съюз означава край на националния суверенитет, и се страхуват, че по-голямата европейска интеграция по-скоро ще засили, отколкото да ограничи позициите на Германия, остават извън еврозоната. Този политически компромис не е това, което очаква канцлерът Кол, но ситуацията напълно удовлетворява неговите сънародници. Те пренасят голяма част от своята предмодерна политическа култура в Европейския съюз, най-вече склонността към узаконяване на политическите диспути, безкрайните дебати и надлежните правни процедури, така че Европейският съюз започва все повече да прилича на старата Свещена римска империя. Френският вътрешен министър и бивш министър на отбраната Жан-Пиер Шевенман дори обвинява германците, че се опитват да отслабят властта на националните държави и по този начин да премахнат препятствията пред своето господство, като представят Свещената римска империя за модел за европейското конституционно развитие. Той е прав само донякъде, в смисъл че голяма част от властта, която страните членки губят в ключовите области на фискалната, външната и военната политика, е не толкова присвоена, колкото фрагментирана. Подобно на старата империя Европейският съюз разчита повече на дифузията на властта, а не на нейната концентрация. Това не тревожи германците твърде много, особено след падането на комунизма, защото разширяването на Европейския съюз и НАТО на изток поставя Германия за първи път в дългата й история в положението да е заобиколена само от приятели; нейният интерес в областта на сигурността, свързан най-вече с мощта на Русия, започва да се губи. И наистина, вместо да се опита да се наложи като военна сила в Европа след 1989 г., Германия отказва да участва в Първата война в Залива и се включва само в последвалите югославски войни и водената от САЩ война срещу терора в една категорично многостранна рамка. Излиза, че по един или друг начин поведенческата трансформация на Германия от 1945 г. насам неутрализира структурната промяна, постигната от обединението. „Германският въпрос”, изглежда, е решен чрез интегрирането на Германия към Запада. По отношение на поведението това е напълно вярно. Германците действително са се променили, но Европа не се е променила или поне не достатъчно. Първо, германската икономика оздравява: всички говорят за новия „германски модел”. След това балонът, създаден от валутния съюз, гръмва в западната и южната периферия, а Европа се оказва без необходимия инструментариум, за да отговори на наднационално ниво. Конфедералната политическа структура на валутния съюз улеснява своята най-голяма държава членка. Като най-работещата и най-здравата икономика Германия не само е в добри позиции да устои на бурята, но тя все повече доминира общоевропейския отговор. Берлин не е склонен да упълномощи Европейската централна банка да се впусне в мисията по изкупуване на държавни облигации, въпреки че банкрутиралата периферия жадува именно такъв сюжет. Вместо това Берлин предписва диетичен курс с неприятни фискални „правила”. Причината за това е, че при отсъствието на истински политически съюз всяко значително опрощаване на дългове или умишлена инфлация ще бъде за сметка на предпазливите във фискално отношение държави и само ще насърчава бенефициентите да поемат нови задължения. След това се пука също така и балонът на европейската сигурност. През 2014 г. кризата с Украйна повдига въпроса, до каква степен германците, закътани в своята централноевропейска идилия, копнеещи за добри търговски връзки с Москва и жадни за руски енергийни доставки, са способни да мислят за геополитическото благо на Европа. Тяхното оттегляне от отговорност не е по-егоистично от това на, да кажем, дори по-отдалечените испанци и италианци, при това то не само става възможно, но е и улеснено от дефектното политическо устройство на Европейския съюз, което по-скоро разпилява огромния икономически и военен потенциал на континента, вместо да го използва за упражняване на натиск върху общия враг.
Накратко казано, настоящата каша не е продукт на германците конкретно, а на „германския въпрос”, което не е едно и също. Европейската интеграция има за цел както да сдържа, така и да мобилизира Германия. Нейният основен елемент към момента е еврото. Но поради нежеланието на останалата част от Европа да влезе в съответстващия пълноценен политически съюз, то Европейският съюз се сблъсква с получилата се от това дългова криза. Сблъсква се и с руското предизвикателство, без да разполага с правителствения апарат, който му е необходим, за да сложи край на кризата. Вместо това европейският проект – по начина, по който е изграден сега, и най-вече валутният съюз, първоначално замислен да ограничава мощта на Германия, всъщност я правят по-мощна и по-силна – точно както предупреждаваха, че ще се случи, британските евроскептици. Германия не заслужава да бъде критикувана за това повече от всяка друга държава – членка на еврозоната. Разбира се, критиците имат право да посочват като източник на настоящото европейско заболяване германското имперско наследство, но империята, за която става дума, не е на кайзера или на Хитлер, а е старата Свещена римска империя, чиито силни и слаби страни продължават да живеят в Европейския съюз днес. Вместо да укрепи единната валута в съвместното парламентарно представителство и трайно да установи една силна държава, способна ефективно да извлича приходи, какъвто е случаят с Обединеното кралство и Съединените щати, Берлин се опитва да играе чрез приемането на германските „правила” и политическа култура. Вместо да имаме единна външна политика и армия, годна да сдържа агресорите, ние сме свидетели на един перманентен брътвеж, който не ни напомня на нищо друго освен за усукванията на Свещената римска империя, изправена пред лицето на турската или френската заплаха. Четири са възможните сценарии за развитие на ситуацията в бъдещето. Първият и най-вероятен в краткосрочен план е повече от идентичен – Германия налага правилата в еврозоната и всички останали мълчаливо се примиряват с тях. Дори и при възможно най-оптимистичния вариант резултатът ще бъде бавното притискане на държави като Гърция, на които им липсва сила да наложат и да се възползват от реформите, необходими, за да ги направят отново конкурентоспособни. Еврозоната ще продължи да се люшка от криза в криза. Доколкото този процес е подкрепян от отделни избрани правителства, той се радва уж на някаква демократична легитимност, но оставя нерешен въпроса, кои всъщност избиратели носят отговорност за европейския дълг. Сам по себе си вторият сценарий, а именно един катастрофален срив на еврото на международните пазари, остава възможен. Пазарите са наясно, че при тази конфигурация еврото не се подчинява на законите на политическата и икономическата гравитация и някой ден ще падне. Те няма да се успокоят, докато единната валута не се премахне или еврозоната не стане по-малка, или докато не се появи надеждно правителство, което да поеме отговорността за целия държавен дълг на еврозоната, като създаде пълен федерален политически съюз. Третият сценарий, а именно едно излизане на Германия от еврозоната, за да се позволи на Европейската централна банка да провежда по-свободна парична политика, или създаването на една много по-малка „същинска” еврозона, включваща Германия, може да реши или да не реши икономическия проблем, но напълно ще осуети реализирането на политическата цел на цялото упражнение, която е да сдържа Германия в рамките на една по-голяма организация. По-скоро това, а не някакво чувство за солидарност между фискалните прахосници мотивира решителността на французите да задържат Гърция и всичките останали мизерстващи държави в еврозоната. В този смисъл звучи и съвсем неотдавнашният призив на президента Франсоа Оланд за избиране на парламент на еврозоната с бюджетни правомощия. Ето я всъщност четвъртата и единствената наистина правдоподобна опция: създаването на завършен политически съюз, в който общият дълг и общата външна политика са отговорностите на общото парламентарно представителство. Това може да проработи само ако Оланд прокара тази идея и я доведе до логичния й завършек, който се изразява в окончателното прехвърляне на суверенни правомощия от националните парламенти към Европейския парламент. Което на свой ред означава Франция да се откаже от една от най-съкровените си политики, а именно да настоява за европейски режим (на разпоредби) за Германия, но френски за Франция. Каквото и да е решението, то трябва да позволи на германците да продължат да действат като субекти на европейската система, без да превръща останалите народи в нейни обекти. Трябва да се избегне един нов „Версайски договор” както за Германия, така и за която и да било друга държава. Трябва също така да се мобилизира колективната енергия на Европа включително и на Германия, за да се справи с огромните предизвикателства, породени от увеличаването на мощта на Русия, и да компенсира относителния упадък на Съединените американски щати. Трябва да запълни пропастта, която се е отворила между политико-военната и обществено-икономическата интеграция в Европа през 50-те години. Накратко казано, решението трябва веднъж завинаги да уреди със замах „германския” и „европейския въпрос”, защото уреждането на единия „въпрос” означава и уреждането на другия.