Този страшен, страшен „популизъм”

Напоследък разбиращи от всичко анализатори и загрижени политици размахват едно плашило, което трябва да всее в сърцата ни страх и паника. Това е плашилото на популизма. Направете си експеримент, гледайте или слушайте някое политическо интервю и ще видите, че най-късно на третата минута обезпокоеният събеседник ще почне да ви плаши, употребявайки думи като „популистки” и „популизъм”. Тези етикети биват лепени върху какво ли не, но най-вече върху политици или политически движения, които оспорват статуквото. Достатъчно е някой да се усъмни в светите скрижали на либералния консенсус, за да бъде моментално заклеймен като „популист”. Разбира се, най-бързи в заклеймяването са именно крепителите на статуквото – втръсналите политически лица, както и обслужващият им персонал, включващ железобетонни евроатлантически коментатори и грантови професори. За тях популист е всеки, който не се съгласява сто процента с клиширания им репертоар. Ако кажете, че преходът в България се е провалил и че от него се е облагодетелствал един изключително миниатюрен елит, а повечето българи са загубили – наричат ви популист. Ако призовавате за възмездие по адрес на извършителите на разбойническата приватизация, на онези, които станаха милионери за една нощ – заклеймяват ви като популист. Ако съвсем разумно обяснявате, че големият проблем на България изобщо не е някаква митична съдебна реформа, а постоянно увеличаващото се неравенство – пак ви обявяват за популист. Изобщо хранениците на чуждестранните фондации, били те политици или анализатори, определят като популизъм всичко, което е свързано с правата на нормалните хора.

По същия начин тези лица анализират и ставащото в чужбина. Всеки политик, който се отклонява от брюкселския консенсус, бива посечен с определението „популист”. За такава е обявявана и националистката Марин льо Пен и радикално левият лидер на „Непокорна Франция” Жан-Люк Меланшон. Меланшон наистина плаши крепителите на статуквото. Макар и вече 65-годишен, той кипи от енергия, с което напомня на звездата на американската левица Бърни Сандърс. Меланшон, както и Сандърс, призовава за гражданска революция и е убеден, че Европа може да бъде спасена, само ако бъдат подложени на тотална преоценка принципите, върху които е изграден Европейският съюз. През 30-те години на миналия век Франклин Делано Рузвелт спаси американския, а може да се каже и световния капитализъм, като отказа да вярва на „невидимата ръка на пазара” и напук на всякакви либерални мислители върна активната роля на държавата в икономическия живот. Противниците му го наричаха „комунист” и предупреждаваха, че неговите политики ще загробят Съединените щати. Случи се точно обратното. Рузвелт и неговият Нов курс извадиха Америка от депресията, а подобни политики осигуриха няколкодесетилетен следвоенен просперитет в Европа. Днес жреците на статуквото не спират да се вайкат, че радикалните реформи щели да разрушат прекрасния свят, в който живеем. Да, светът, в който те живеят, със сигурност е прекрасен, за разлика от нашия. Така че няма и какво толкова да загубим при евентуалното му разрушаване. Ето защо постоянните викове, идващи от страна на елита, „популизъм, популизъм” няма как да изплашат нормалните хора.