През 1967 г. Великобритания неочаквано обявява край на това, което за нея в продължение на десетилетия е глобална външна политика. Правителството трябва да реагира на обезценяването на лирата, дължащо се на скъпоструващата кампания по деколонизацията. Както и да отговори на формирането на друг нов манталитет и на социалните нагласи на поколението след войната. Министър-председателят Харолд Уилсън неочаквано заявява, че властта има намерение да променя своя политически курс, като съсредоточи вниманието си не върху военните ангажименти, а върху благосъстоянието и социалното обезпечаване на нацията . Налага се Великобритания да закрие всички свои военни бази „на изток от Суец” (с този термин британските политици и военни обозначават всички свои бази извън пределите на Европа). Респективно, в отговор на това, държавният секретар на САЩ Дийн Ръск гневно заявява, че „не може да повярва, че безплатният аспирин и зъбните протези са по-важни за Англия, отколкото ролята на Британия в света” . Обаче такова патрицианско отношение към външната политика, според което вниманието към вътрешните проблеми се счита за ненужно, крие опасност след време външната политика до голяма степен да загуби своята връзка с решаването на проблемите на хората. Оглушителната победа на Доналд Тръмп и сенатора Бърни Сандърс над номенклатурните им съперници на първичните избори в Ню Хемпшир говорят за това, че не е далеч времето, когато САЩ могат да попаднат в аналогична ситуация. Популистките възгледи на кандидатите за президент представляват сериозна заплаха за двата стълба (либерална икономика и либерален интервенционализъм), върху които се изгражда представата на политическия елит на САЩ за външна политика след края на Студената война. Да вземем например либерално-икономическото решение за отваряне на пазарите, олицетворение на което в президентската надпревара през 2016 г. е подкрепата на споразумението за Транстихоокеанско партньорство (ТТП) и създаването на Зона за свободна търговия. Стремителната глобализация, започнала след края на Студената война, като цяло е от полза за квалифицираните работници от западните страни, представляващи средните и висши слоеве на обществото. Това са тези, които могат да продадат в различни страни своите услуги и да се възползват от предлагането на евтини и разнообразни стоки. Но що се отнася до масата от американци в групата на слабо обезпечените слоеве от средната класа, то в техните представи глобализацията не е топъл летен бриз, а бръснещ зимен вятър . Производствените предприятия, в които някога са имали стабилни работни места, днес вече са изнесени зад граница. В собствената си страна те са принудени да се конкурират с емигрантите, при това за работни места с ниско заплащане, водещо до липса на всякакъв ръст на доходите. Но най-поразителен е фактът, че след 1999 г. от цялото американско население единствено в групата от бели работници, заети в производството, има намаляване на продължителността на живота . Основни причини за това са самоубийствата и злоупотребата с алкохол и наркотици. Вярно е, че благодарение на глобализацията американските работници също имат достъп до евтини стоки, но това не оказва влияние върху социалната мобилност. Затова не е учудващо, че връзката между личната свобода и либерализацията на икономиката, за която говорят всички кандидати в президентската кампания, и особено подкрепящите правителствената политика, буди недоверие и разгневява американците . Тръмп и Сандърс с поразителен успех изразяват този интуитивен, още ненапълно оформен гняв, като отказват да подкрепят ТТП. Съвсем наскоро към мнозинството отхвърлящо ТТП, се присъедини и сенаторът Тед Круз. От заеманата в момента позиция в държавната администрация той се изразява малко уклончиво и неопределено, което е обяснимо, отчитайки спорните му изявления, че ще се балотира като антиноменклатурен кандидат,  въпреки дипомите си от Принстънския университет, Харвардската школа по право и високия пост, който заема жена му в банката Goldman Sachs. Заявявайки своето несъгласие със споразумението за ТПП, популистите принудиха Хилъри Клинтън да се присъедини към тяхното мнение, въпреки ролята, която тя изигра за подготовката му в качеството си на държавен секретар в годините на първия президентски мандат на Обама . Единствените кандидати, които се опират на своя авторитет и поддържат споразумението за свободна търговия са Джеб Буш и сенаторът Марко Рубио. Но причината за това не са интересите на работниците, а ролята на САЩ в Азия и преимуществата, които споразумението дава на корпоративна Америка . През април миналата година Рубио публикува в пресата една статия в подкрепа на Транстихоокеанското партньорство. В нея той пише: „Това ще увеличи икономическата свобода и ще даде възможност в един от най-динамичните региони на света да се активират пазарните субекти в един свободен от ограничения пазар. Това ще позволи да укрепне алиансът между САЩ и западната част на Тихоокеанския регион.” За отстояването на подобна позиция е необходима известна доза смелост, след като е известно до каква степен тя е непопулярна в районите от промишления пояс на САЩ. Но от друга страна това потвърждава нестабилната основа на вътрешната политика на САЩ по въпросите за свободната търговия и отварянето на пазарите . Истина е, че либерализацията на международната икономическа политика все пак ще има ограничена поддръжка на незначителен дял от населението след изборите през ноември. Това е логично, с оглед на предимствата, които може да получи част от електоратът със средни и високи доходи. Освен това, тази поддръжка ще служи и като доказателство, че глобализацията не може да бъде спряна, защото информационната революция ще продължи настъплението си. А политиката на протекции няма да помогне за защитата на работниците от бързо променящата се информационна икономика.

Сега, според тях, приоритетна задача пред правителството е образованието. Това ще даде възможност на повече хора да придобият навици, които ще им позволят да използват преимуществата на глобалната икономика. И ако целите на външната политика, основани на принципите на свободния пазар, постепенно отпаднат, то вторият стълб на американската външна политика, формиран след Студената война (либералният интервенционализъм) ще бъде обречен на политическа забрава. Неуспехите в Ирак и Либия са тази бухалка, с която Тръмп и Сандърс безжалостно налагат Хилъри Клинтън. Неразполагаща с контрааргументи и без да е в състояние да даде смислен отговор, тя е принудена не само да поема ударите, но и да понася тяхното негативно влияние върху избирателите. Що се отнася до Буш, неговата нерешителност и неспособност да изрази ясна и разбираема позиция за инвазията в Ирак говорят сами по себе си. През ноември ще видим прав ли е Тръмп, който опровергавайки всички авторитетни мнения (в контекста на последните дебати с републиканците), заяви, че: „Войната в Ирак беше ужасяваща акция. И ако ние не си признаем това, очакват ни още едни избори, на които демократите ще победят”. Не е трудно да бъде разбрана убедителността на аргументите на републиканците по този въпрос.

Съдейки по казаното в дебатите, вече е напълно очевидно, че в Сирия може да се повтори провалът, случил се в Ирак. Ако рухне режимът на Асад, може да се образува неуправляемо пространство, в което ще нахлуят транснационалните мрежи на терористичните групировки, особено ако смяната на режима стане без предварително подготвен план, както показва опитът от Либия и Ирак . Даже ако в сметката не слагаме кюрдите, въпросът със смяната на режима в Сирия остава сложен. Западните страни нямат алтернатива на Асад, даже ако самият той реши да си тръгне. При това положение напълно възможно е след смяната на режима да се образува политически вакуум, който да бъде запълнен от различни групи радикални ислямисти. САЩ или трябва да се примирят с реалностите, или отново да прехвърлят в Сирия военни части за установяване на ред в региона. Сигурно е, че избирателите няма да приемат и двата варианта. В тази геополитическа обстановка на Хилъри Клинтън нищо друго не й остава, освен да отбягва въпросите, свързани със смяната на режима в Сирия и да се концентрира изключително върху тесен кръг от проблеми свързани с „Ислямска държава”, или с хуманитарните мерки като например създаването на Зона свободна от полети, което всъщност въобще не би могло да промени конфликта. Единственият кандидат, който е твърдо за смяната на режима в Сирия е Рубио. Той е на мнение, че с престоя си все още на президентския пост, Асад всъщност работи в полза на „Ислямска държава”. Но Рубио не може да обясни по какъв начин, дали смяната на режима ще помогне да се предотврати джихадисткото стълпотворение по либийски образец.

Изглежда, че покрай Сирия започна да боксува и идеята за разпространението на демокрацията и правата на човека . Без да взимаме под внимание няколко неопределени изявления на кандидатите за „обезпокоеност”, нито един от тях не осъди решително жестоките политически репресии, извършвани в Египет от президента Абдел Фатах ас Сиси или предприетата от иракските въоръжени сили етническа чистка против сунитското население. Разбира се, от днешната риторика се подразбира, че приоритетна задача не е демокрацията, а „Ислямска държава”.

Но това замъглява неоспоримия факт, че след загубата на 4 500 американски войници и похарчени два трилиона долара в иракската война, единственият резултат е, че САЩ поднесоха Багдад на табла като подарък на Техеран .

И ако американското правителство беше послушало съветите, че САЩ трябвало да използват ядрено оръжие в Ирак, или че не трябвало да разпускат иракската армия, или, че  Буш е можел да разшири споразумението за статуса на американските въоръжени сили, като остави в Ирак войска и след 2011 г. Или, че Обама не е трябвало да извежда военните подразделения на САЩ от иракска територия след 2011 г. и т.н. Войната, която би се развихрила във всеки един от тези случаи, би се превърнала за САЩ, вън от всяко съмнение, в най-голямата стратегическа катастрофа след Виетнам . Ако приемем тези прости факти, ще бъде ясно, че ентусиазмът на Рубио за смяна на режима в Сирия, изглежда доста далеч от очакванията на американските избиратели.

И ако той не победи в изборите през ноември, външната политика на САЩ в близко бъдеще ще се върне към стария и проверен модел от времето на Студената война. Да се заложи на стабилността и създаването на силни алианси, а не на разрушителни и неоправдано скъпоструващи амбиции, целта на които е силово налагане на демокрация . В крайна сметка, провеждането на несъобразена с вътрешните проблеми и задачи външна политика, могат да си позволят само супердържави с мощна икономика. Америка е икономическа супердържава, но освен това е и демократична страна. Това обяснява и факта, че външната политика може дълго да остане отвъд съображенията за вътрешната политика. Но поради същите тези причини външната политика на САЩ внезапно може да претърпи крах.

Автор: Емил Симпсън, Foreign Policy
Февруари 2016 г.