Една от централните причини за интелектуалния и моралния банкрут на съвременния прогресивен либерализъм се съдържа в опита за радиоактивно расово разделение, осъществяван все по-агресивно в политически, НПО, академични и медийни лаборатории. От Варшава до Шарлътсвил, от Лондон до Будапеща, от Белия дом до всеки втори американски дом – журналисти, активисти, артисти, интелектуалци и други дилъри на пропаганда пласират разказа за възхода на „Големия лош бял расизъм”. „Малцинствата са под заплаха, свастиките са навсякъде, неонацисти маршируват в сърцето на демокрацията и цивилизацията! Брекзит и Тръмп, „Брайтбарт” и Орбан – това са символите и аватарите на яростта и ксенофобията на гневните бели мъже, които вече нямат причини да крият своя расизъм и решават да осребрят електорално колосалните си предразсъдъци, защото се усещат заплашени от демографската промяна и трансформиращата енергия на мултикултурализма. Белите са наследници на една колониална, капиталистическа и империалистическа цивилизация, която е мачкала и експлоатирала другите култури, и сега те трябва да платят цената. Те са носители на „бялата привилегия” и на първородния грях на расизма, предразсъдъците и потисничеството. Те са длъжни да мълчат, когато някой представител на малцинство говори, защото той винаги е исторически онеправдана жертва, а те неизменно са несправедливо поставени над него в йерархията и черпят дивиденти от това чудовищно неравенство. Западът носи вина, а белите популации с европейски произход трябва да се срамуват от своето наследство и да направят всичко възможно за просперитета и правата на малцинствата. Всеки, който не е съгласен с това, е расист, най-вероятно и нацист, който сигурно обича да слуша речите на Адолф Хитлер и Инок Пауъл и да напада мюсюлмани, чернокожи и евреи със слово на омразата в интернет. Не-белите имат пълното право, дори задължение, да се чувстват застрашени в общества, където белите са мнозинство, но в същото време трябва да мигрират на запад още по-масово. Прогнозите за редуцирането на белите мнозинства до малцинства до средата на века в някои западни държави е демографски джакпот, който трябва да бъде празнуван и окуражаван!” 

Горе-долу така звучи разказът за „света и хората” на голяма част от модерните либерали. Ако трябва да се дестилира някакво помпозно послание от този техен колективен хор на паниката, то би звучало така: „Ние не харесваме бели хора, нищо, че повечето от нас са бели. Ние сме от малкото „добри бели”, съществуваме в режим на екзистенциален антагонизъм със собствената си раса и цивилизация и действаме като активни съюзници с репресираните не-бели”. Oпозицията бели срещу не-бели (white vs non-white, англ.) захранва модерната „културна война” в много от западните общества. Либералният истаблишмънт продуцира рискован римейк на расовата динамика от XIX век. Само че сега вместо сюжетът за европейското превъзходство и „бремето на белия човек” (по Киплинг) да „цивилизова диваците” имаме сценарий на ужаса, посветен на тиранията на „бледоликите”, които са основните злодеи в големия геополитически филм. Демонстративният етномазохизъм на белите либерали действа като стимул и оправдание за техния огледален образ – белите националисти. Сред тях има истински неприятни и опасни расисти, неонацисти и крайнодесни реакционери. Но те са много по-малко, отколкото медиите се опитват да ги представят. За модерните мейнстрийм журналистически елити термини като „нацисти” и „ку-клуксклан” са твърде еластични. Всеки, който някога е изразявал критична позиция относно масовата миграция на млади мъже от ислямски страни на запад, рискува да бъде демонизиран като нова инкарнация на фюрера или Дучето в публикации на „Гардиън”, „Индипендънт” или „Вашингтон Поуст”. Това размиване помага на малкото реални неонацисти, защото в един свят на медийно мотивирано обезсмисляне на думите, в който всеки може да е нацист, никой не е нацист. Авторът Дъглас Мъри написа преди време, че модерното ляво дири фашизъм навсякъде за своите идеологически цели и когато не може да го намери, си го изобретява. Търсенето е много, предлагането е малко и затова купувачът променя характеристиките на продукта. Расизмът става водеща черта на белите американци и европейци, нещо, неделимо от тяхната природа и история. Така става съвсем лесно да се опишат гласувалите за Тръмп и Брекзит като фашисти, а подкрепящите политиките на правителствата в Полша и Унгария – като бесни бели националисти.

Медиите не се притесняват от обвинения в лъжа, лицемерие и двойни стандарти. Когато на протест срещу Доналд Тръмп има хора с плакати „Мелания трябва да бъде изнасилена”, които крещят „Убий всички бели хора”, това се игнорира и се акцентира върху по-умерените активисти, доколкото такова съчетание от думи вече има някакъв смисъл. Но когато на марш във Варшава по повод Деня на независимостта излязат 60 хиляди човека и някои от тях носят расистки или антимюсюлмански плакати, заглавията в големите медии са: „Най-големият нацистки марш на нашето време”, „Десетки хиляди крайнодесни излязоха в Полша”, „60 хиляди неонацисти във Варшава”…

Медиите представят маргинални фигури като белия националист Ричард Спенсър за влиятелни водачи с огромна тежест в „консервативна и бяла Америка”. Всеки крайнодесен с по няколкостотин последователи в социалните мрежи е разнасян от либералните журналисти като живо доказателство за „възродения и възбуден расизъм в ерата на Тръмп”. След като са възкресили демоните на фашизма, медии и либерални политици се впускат в безобразно практикуване на злините, срещу които казват, че се борят – реч на омразата, дискриминация и демонизиране на хора само заради цвета на кожата им. Миналата година BBC обявиха стажантска програма с изричното условие, че няма да се допускат бели кандидати. По време на президентската кампания Хилъри Клинтън нагло каза, че „белите хора трябва да се научат да слушат афроамериканците”. Преди това Бърни Сандърс безсрамно провъзгласи в своя реч: „Белите не знаят какво е да си беден и да живееш в гето”. Сали Бойтън Браун, която в началото на 2017-а кандидатстваше за шефска позиция в Демократическата партия в САЩ, рекламира себе си с думите: „Моята задача е да накарам другите бели хора да мълчат и да слушат!”. Бурни аплодисменти. В Германия, Швеция и Великобритания е пълно с политици и официални лица, които смятат, че местното население трябва да стане малцинство и да се стопи за сметка на мигрантите от Африка и Азия, за да изкупи историческата си вина. Радикалната реторика срещу белите хора и западната цивилизация в самата западна цивилизация е мейнстрийм и социално приета. Преди няколко седмици New York Times пусна в престижната си коментарна секция текст на професор от афроамерикански произход със заглавие „Трябва ли децата ми да имат бели приятели”. В статията авторът стига до извода, че на белите просто не може да се вярва. Особено след избирането на Тръмп. Един от най-промотираните писатели в САЩ – чернокожият псевдоинтелектуалец Та-Нехизи Коутс – редовно публикува расистки есета в престижното издание The Atlantic и се къпе в обожанието на либералната си публика. В последния свой текст той директно и без каквито и да било доказателства написа, че Тръмп е бял националист и победата му е продукт на американския расизъм. Мейнстрийм медиите се надпреварват да публикуват материали, чиято единствена цел е да приведат белите в режим на срам и самобичуване. От уж развлекателни материали като „26 начина, по които белите хора развалят всичко”, типични за един от най-посещаваните младежки сайтове BuzzFeed, до есе, озаглавено „Вашето ДНК е извращение: Бялото приключи”, с автор магистърът по философия Руди Мартинез. Нездравата обсесия на либералите по „белотата” може да засрами дори най-крайните неонацисти, които бълнуват за триумфа на арийската раса от мазетата на майките си. Но при прогресивните активисти „белотата” е знак на злото и вроден порок. В списанието Тakimag се опитаха да поберат в един материал статиите на големи и престижни либерални медии, в които се демонизира и стигматизира белият цвят на кожата, но количеството на етнопропаганда ги затрудни и те се спряха само на онези публикации, които се заиграват със заглавието на романа на Милан Кундера „Непоносимата лекота на битието”. Както вече се досещате, „непоносимата лекота” е трансформирана в „непоносимата белота”. Ето част от заглавията на статии в големи медии, излизали в последните две години: „Непоносимата белота на тръмпизма”, „Непоносимата белота на антиинтелектуалността”, „Непоносимата белота на масовите убийци”, „Непоносимата белота на научната фантастика”, „Непоносимата белота на медиите”, „Непоносимата белота на канадските колумнисти”, „Непоносимата белота на номинациите за „Оскар”, „Непоносимата белота на софт рока”, „Защо инди музиката е непоносимо бяла”, „Непоносимата белота на вечерните токшоу водещи” и за десерт „Опасната белота на тиквите”, което всъщност не е статия, а автентична професорска дисертация. Всичко това звучи като сатира, но не е. Индоктринацията започва още в колежите. „Ако си бял мъж, който не се притеснява от обстоятелството, че е бял мъж – културният климат в институциите на висшето образование ще бъде особено враждебен спрямо теб”, смята авторът Джим Гоуд. Големият проблем за него е, че радикалната левичарска пропаганда, която младежите в колежите поглъщат вместо нормално образование, често замества и самата реалност в техните съзнания. Миналогодишно изследване на политическите нагласи в елитните висши училища от Бръшляновата лига като „Колумбия” и „Принстън” показа, че съотношението между либерални преподаватели към такива с консервативни възгледи е 30:1. Професорът по психология Джонатан Хайд определи борбата за социална справедливост като „нов религиозен фундаментализъм” и всеки, който посмее да постави под въпрос светостта на модерните свещени крави, рискува да бъде остракиран и отлъчен от общността. И това е в най-добрия случай. „Както видяхме през изминалата, година всеки, който е идеологически вдясно от Троцки и се опита да изнесе публична лекция в Американски университет, автоматично става мишена за радикализирани протестъри, които са придобили плашещ рефлекс да саботират речите на неудобни за тях личности с крясъци, вувузели, а често и с физическо насилие”, казва Гоуд. Модерните направления в областта на хуманитарните науки представляват каталог на абсурда. В западните колежи се преподават курсове и дисциплини като „Кание Уест срещу всички”, „Научната фантастика според сексуално различните”, „Какво би станало, ако Хари Потър беше истински”, „Как да гледаме телевизия” и, разбира се, „Теория на белия цвят на кожата”. Централната заявка на академичната общност е борба с расизма. Концепция, която в условията на прогресивнолибералното индоктриниране означава целенасочени атаки срещу самата идея за „бели хора”. Студентите са окуражавани да канализират латентните си расови предразсъдъци срещу етническото мнозинство с европейски произход. Плодовете на тази пропаганда са очаквано отровни. Ето какво каза в публична лекция професорът от университета в Арлингтън, Тексас, Хосе Анхел Гутиерез преди време, без да се притеснява от каквито и да било последствия за своята репутация: „Бяла Америка остарява. Белите вече не правят бебета. Те умират. Въпрос на време е (смях). В същото време нашата популация се увеличава постоянно”. Никакви проблеми не срещна и професорката от Университета в Мичиган Сара Луис, която написа пропито с расова омраза есе, озаглавено „Моралната слепота на белите”. Безкритично се прие и събитието „Спрете белите хора”, организирано преди две години в Университета в Амхърст, Масачузетс. Расистите зад събитието дори си позволиха да спрат на входа студент само и единствено заради белия цвят на кожата му, но това също се размина, без да бъде забелязано от либералните медии. Журналистите решиха да не се занимават и с чернокожия професор по социология Джони Ерик Уилямс от „Тринити Колидж”, който призова всички представители на малцинства да се „конфронтират” с белите хора с думите: „Писна ми от ежедневното насилие, което идентифициращите се като бели хора извършват срещу имигранти, мюсюлмани, сексуално и расово потиснати хора. Настана време да се конфронтираме с тези безчовечни задници”. Напълно нормално се прие в академичните среди и репликата на чернокожата преподавателка по социология от Университета в Бостън Саида Грунди, че белите студенти от мъжки пол са „проблемна популация”. Тя дори става професор малко след това изказване, радушно прието в либералните среди: „Белите мъже са проблемът с главно П на американските колежи. Защо бяла Америка реагира с неохота, вместо да ги идентифицира като проблем?”. Социално приемливото враждебно отношение към „белите носители на привилегия” създава стимули за представителите на малцинства да се презентират като жертви на „белия расизъм”. Тази формула е особено потентна и плодоносна из университетите. Изминалата година предложи изобилие от примери на фалшиви сигнали за расистки прояви и инсценирани „престъпления от омраза”. Студенти постоянно докладват, че са забелязали членове на ККК със застрашителна бяла униформа да се разхождат из териториите на кампусите. След разследвания обикновено става ясно, че това не се е случвало. Няколко пъти чернокожи студенти бяха хващани в опит да изрисуват свастика или да изпишат расистки графити с идеята после да обвинят „лошите бели дяволи”. Комедийната кулминация на колежанския лов на „бели вещици” се случи миналата година – афроамерикански студенти, които сами бяха избрали да дискриминират други етноси, организирайки се в едно от все по-модерните общежития изцяло за чернокожи, обвиниха белите студенти от кампуса, че са сложили фекалии пред вратата на общежитието им. Като по команда последваха гневни статии, протести, медийно внимание… След няколко дни се разбра, че изпражненията са дело на куче водач на сляпо момиче, което случайно е минало оттам. „Жертвите на расизъм”, разбира се, не се извиниха за отправените обвинения. Нямаше извинение и за Брет Стивънс, либерален професор от еврейски произход, който изрази несъгласие със събитието „Ден на отсъствието” в колежа „Евъргрийн” във Вашингтон. „Иновативният ивент” диктуваше да има един ден, в който на всички бели студенти и преподаватели е забранено да припарват до колежа. Целта бе да се създаде „сигурно място” за „репресираните малцинства”. Стивънс, който през годините е подкрепял всякакви прогресивни каузи, този път сметнал инициативата за вредна и решил да протестира, „като си занесе белия задник в колежа”. Потресаващите кадри с обезумели студенти, които го обграждат, крещят в лицето му „нацист, нацист” и още малко ще го пребият, подействаха като студен душ за всички хора, смятащи, че проблемът с омразата срещу белите в университетите се преувеличава. „Западните колежи вземат деца, които са толкова индоктринирани от попкултурата и некадърната, мозъчно-попиляваща училищна система, че в момента на прекрачването на прага на висшето образование над 20% от тях смятат, че е морално оправдано да се използва насилие за стъпкването на неодобрени и неудобни мнения и идеи”, пише още Джим Гоуд. Две пети от американските студенти смятат, че Първата поправка в Конституцията на САЩ не защитава „словото на омразата”. В реалността Първата поправка защитава „словото на омразата”. Тези делюзии обаче произвеждат тревожен резултат – тълпи от протестиращи активисти, които търсят „хейт спийч” зад всяко дръвче в двора на университета и са готови да смажат физически всеки инакомислещ. Висшите училища дори вече не се преструват, че се стремят да научат младежите как да мислят. „Мисията на академичните измамници е да изтрият всяка следа от дисидентско мислене от мозъците на студентите, преди да ги пуснат в реалния свят, където те няма да могат дори да си вържат връзките на обувките, без да се нуждаят от антидепресанти”, смята Гоуд. В процеса на промиване на съзнания се създават либерални зомбита, програмирани да протестират срещу „бялата привилегия”, и други фантоми на прогресивната пропаганда. В съвременния културен климат има малко възможности за белите да избягат от тежката присъда – расизъм. Ако кажат, че не се срамуват от цвета на кожата си – расизъм. Ако не забелязват расовите различия – бяла привилегия и следователно расизъм. Ако забелязват расови различия – със сигурност расизъм. Ако се интересуват от чужди култури – културно присвояване и расизъм, а ако не се интересуват от чужди култури – евроцентризъм и расизъм. Ако се преместят в квартал с цветнокожи – неоколонизация. Ако се преместят от квартал с цветнокожи – „бяло бягство” и расизъм. Прогресивните либерали играят тенис без мрежата – всичко е точка и всичко е в полето на противника. С желанието си да внушат вина на група от хора заради общ произход и цвят на кожата те са на прага на голяма беля. Човеците и народите, обвинени колективно в първородния грях на предразсъдъка, ще започнат да действат като всички други, промотирани от либералите групи. Ще се потопят в политиките на идентичността и ще преоткрият своето расово самосъзнание. И тогава вече статиите на тема „Непоносимата белота” може би няма да звучат като лоша сатира. Но вината затова няма да е бяла, а наситено прогресивна с ляволиберални оттенъци.