Ангела Меркел, която не успя да превърне гърците в германци, сега се опитва да направи афганистанците германци

Интервю на Калина Андролова с Владислав Апостолов, журналист от вестник „Труд”

Филмът Moonlight спечели „Оскар” за най-добър филм тази година. Как си обяснявате това, че на фона на изключително много драматични събития, които разклащат света в момента (войната в Украйна, войната в Сирия, тероризмът, упадъкът на досегашния световен ред, проблемите в ЕС и пр.), един филм за тъмничко момче с нетрадиционна сексуалност печели голямата награда?

Артистичният елит на САЩ е жестоко обсебен от политиките на идентичността и триумфът на Moonlight на наградите „Оскар” се оказа просто поредната демонстрация на този – вече откровено дразнещ холивудски фетиш за промоция на малцинства. Расови, религиозни етнически, сексуални... Всеки колектив, който може да бъде изобразен като репресиран от мнозинството, автоматично се превръща в ресурс за вдъхновение на производителите на кино, музика, литература и медийно съдържание в западния свят. В съвременния филмов пейзаж, доминиран от неистово желание за социален активизъм, шумно сигнализиране на добродетели и плакатно развяване на морално превъзходство, една история за чернокож гей в САЩ е нищо по-малко от мултикултурен джакпот. Ако протагонистът беше и мюсюлманин, може би Moonlight трябваше да кандидатства направо за Нобелова награда. Всъщност един от основните актьори във филма – Махершала Али – е мюсюлманин и, разбира се, той беше удостоен с „Оскар” за играта си. Или, както биха казали някои по-скептични и цинични наблюдатели, получи „Оскар” заради религиозната си идентичност. Защото в днешен Холивуд, изглежда, това е по-важно от органичната артистична стойност. Драматичните и значими световни събития, за които говорите, нямаше как да попаднат във фокуса на академията, защото те не могат да бъдат използвани като оръжие срещу администрацията на Доналд Тръмп. В сюрреалистично изкривената представа на Холивуд за света да се промотират сексуални и расови малцинства представлява акт на съпротива срещу Тръмп. Или, по-точно казано, срещу версията за Тръмп, която днешните елити си изобретиха – лошия и тираничен расист, диктатора, „буквално Хитлер”! Това, разбира се, е смехотворно, но за голяма част от прогресивните, постмодерни елити на Америка реалността отдавна е без значение. Това е културна война и тя трябва да бъде спечелена на всяка цена и с всички средства. Затова и новият американски президент бе централната мишена по време на церемонията, серийните атаки към него от страна на наградените надхвърлиха дори най-смелите очаквания и прогнози. Тръмп е абсолютният враг на Холивуд, медиите и академичната класа. Не джихадът, не нихилизмът, не социалното разложение и културната импотентност, а Доналд Тръмп. В този контекст за мен беше изключително удоволствие да наблюдавам епичния гаф на финала на церемонията, когато обявиха грешния филм и после трябваше да замазват. Имаше поетична ирония и справедливост в проявата на тотална неадекватност на една индустрия, която, ако не с друго, то поне можеше да се гордее с безупречна техническа презентация и калкулиран шоубизнес финес. Те имаха една задача и я опропастиха. И това е прекрасно. Холивудската аристокрация лъсна в цялата си безобразна неспособност.

Аз лично съм уморена от превъзпитаването на света в хомосексуализъм. Използват се всевъзможни начини, изкуството е един от тях, улични паради и пр. Вие считате ли, че хората с нетрадиционна сексуална ориентация са дискриминирани в западното общество? Свободата ни е заринала в собственото си „повръщано”, извинете, от злоупотреба с мащаба на позволеното.

Разбира се, че се прекалява. Прекалява се брутално и безогледно, стига се дотам, че хора, които доскоро са подкрепяли LGBT каузата, се чувстват отблъснати от безобразния дидактизъм на културните елити. Всеки рационален човек, който не е индоктриниран в религията на модерния западен крайноляв прогресивизъм, може лесно да забележи, че това е изкуствено създаден проблем. Действително преди 30-40 години темата за хомосексуализма беше важна за киното и тогава действително имаше условия за създаването на смели, силни, смислени произведения. Днес в западния свят сексуалните малцинства са всичко друго, но не и потискани. Няма институционална дискриминация и широко разпространена обществена неприязън към гейове и лесбийки. Напротив. Те са промотирани, празнувани, фетишизирани от мейнстрийм културата. Знаете ли кое щеше да е смело и важно? Филм за съдбата на хомосексуалните хора в ислямския свят. Една история на лесбийка в Иран? Тежка драма за гейове в Саудитска Арабия, които ги очаква законна екзекуция заради сексуалната им ориентация? Трилър за тиранията над сексуалните малцинства в Пакистан или Йемен, в Бахрейн или палестинските територии? Това би имало смисъл. Защото там сексуалните малцинства наистина имат чудовищни проблеми. Животът на различните в мюсюлманския свят е ад. Но Холивуд никога не ще посегне на другата си свещена крава – исляма и мултукултурната делюзия, която диктува да не се критикуват други култури и цивилизации.

Не се ли доказа с филма Moonlight и въобще с целия този спектакъл на оскарите, че Америка вече напълно и категорично е абдикирала от изкуството като социално значимо послание, като форма на „възпитание” в ИСТИНАТА? Преди считахме, че тези конкурси се движат от комерсиални подбуди, сега сме свидетели на чисто политически цели... Всъщност като че ли винаги е било така, ако си припомним и Студената война...

Наградите „Оскар” окончателно потвърдиха впечатлението, че културната атмосфера в Америка е политизирана до крайност. Артистите мутираха в социални активисти. Посланията им не са значими, а отразяват колективните им комплекси – историческа вина, параноя и паника относно тяхната „бяла привилегия”, отчаяно желание да се изобразят като толерантни и загрижени за малцинствата. Лично аз предпочитам кино, което залага повече на естетиката, отколкото на политиката. Би било прекрасно, ако може да се обвърже чистото изкуство с важни социални и морални теми, както Кубрик направи с „Д-р Стрейнджлав” или „Портокал с часовников механизъм”, но критичната маса от днешните „престижни” автори не са толкова заинтересовани от стила, от езика, от образа. Те повръщат плакатна пропаганда, правят си колективен екзорсизъм на това, което се нарича „бяла вина” или „бледолика вина” (white guilt). Плоски, евтини, предвидими и стерилни сюжети и образи, които експлоатират болезнено предъвканата тема за лошото мнозинство, тероризиращо окъпаните в мъченическа светлина малцинства. Все още има много качествени автори в съвременното западно кино, но средата е доминирана от политиките на идентичността и от техните посредствени проводници. Феминистки версии на „Ловци на духове”, „Бандата на Оушън” и „Робин Худ”, идеи и проекти за черен Джеймс Бонд и Спайдърмен, негласна забрана да има филми с антигерои от малцинствата, особено мюсюлмани... В ерата на джихада е почти невъзможно да се направи студиен филм за ислямски терористи. И, разбира се, вулкан от заглавия за тежката участ на гейове, лесбийки и трансхора в единствената цивилизация, която уважава и спазва човешките им права. Съществува звероподобен апетит да се направи римейк на цялата западна култура, но този път изцяло през ракурса на репресираните, маргинализираните, стигматизираните. Или поне тези групи, които културните елити виждат като „репресирани, маргинализирани и стигматизирани”. Техните домашни жертви. Виктимизацията е като вирус, който засяга целия организъм на западния свят. Патогенът се храни от вината и се разпространява в културата на колективизма, която, уви, срази културата на индивидуализма. В западното изкуство човекът все повече е интерпретиран първо и основно като цвят на кожа, сексуален избор, подменени гениталии, религиозна принадлежност... Това е рецепта за интелектуална и културна катастрофа. Скучно и отвратително.

За първи път сме свидетели на огромно напудрено и подготвено недоволство в САЩ срещу американския президент – в случая Доналд Тръмп. В Америка досега съществуваше смайващо несломим респект към президентската институция. Как си обяснявате това разцепление в американското общество, което видимо е напомпвано от заинтересован фактор?

Атаката срещу Тръмп е без паралел. Медиите, интелектуалците, Холивуд и повечето политици провеждат системна и ирационална по своята природа офанзива срещу законно избран президент на най-стабилната демокрация в света. Те демонизират Тръмп до абсурдна степен, приписват му чертите на Хитлер, Сталин и Джак Изкормвача едновременно, инвестират огромни количества време, усилия и ресурси, за да го опаковат като най-голямата заплаха за планетата. Културният елит на САЩ от десетилетия е в лагера на Демократическата партия и се е отнасял враждебно към републиканци и консерватори, но нищо не може да се сравнява с озъбената истерия срещу Тръмп. Той от своя страна – за разлика от повечето републикански политици в миналото – не само че не отстъпва, но атакува свирепо своите врагове и няма илюзии относно дефиницията на това, което се случва: тотална война. Тръмп не предизвика това драматично разделение в САЩ, той е продукт на поляризацията. Културната хегемония на прогресивното американско ляво в последните няколко десетилетия доведе до крайности. Много американци усетиха пълзящия тоталитаризъм на господстващата социална рамка и политическа коректност. Елитите от двата бряга третираха останалата част от федералната република като „кошницата с отвратителните” по думите на Хилъри Клинтън. Те бяха унижавани, обиждани, описвани и отписвани като селяни и расисти, като членове на ККК, като излишната част от САЩ, която дърпа просветения прогресивен елит назад. Плурализмът на мнения се изпари. Колежани протестираха с насилие срещу лектори с различни политически позиции. Университети бяха палени, поведе се война срещу полицията, законни полицейски убийства на чернокожи престъпници се представяха като институционален расизъм, медиите отразиха расовите бунтове като справедливи протести, хиджабът и бурката станаха инструменти на еманципация и символи на феминизма. Ислямът получи специална защита, а всеки критик на тази религия осъмваше с разрушена репутация. Натрупа се критична маса от лудост с марката на прогресивния либерализъм, който се превърна в обратното на класическия либерализъм. Колективизмът опита да убие индивидуализма. Медиите, Холивуд и Демократическата партия се постараха да окарикатурят САЩ като ретроградна расистка дупка, в която само привилегированите бели мъже успяват. Всеки аспект на живота в страната бе гледан през ракурса на раса, пол, сексуалност и религия. Започна състезание за най-репресирани групи. Културният климат стана непоносим, а тези хора едва започваха. Тяхната цел бе тотална социална трансформация и подчиняване на всеки несъгласен. Така се създаде перфектна среда за възхода на фигура, която да бъде пълното отрицание на парализиращата политическа коректност. Доналд Тръмп. Той можеше да бъде избегнат, ако тези, които наричат себе си либерали, не бяха се превърнали в зомбирани, цензуриращи отряди на „социалната справедливост” и „равенството на резултата”. Някой наскоро обясни Тръмп като неизбежната еволюционна автокорекция на развилнелия се, самозабравил се либерален елит. Сега този елит е сложил всичките си чипове на масата, а целта е само една – пълното политическо унищожение на Тръмп и всички, които го подкрепят. В процеса медиите, Холивуд и интелектуалците простреляха остатъка от своята репутация. Вероятно и смъртоносно. Тръмп и неговите хора са готови за конфронтацията. Стратегът му Стив Банън правилно опакова медиите като „опозиционната партия”. Културната война погълна политиката, сега се разгръща и обещава всичко друго, но не и скука.

Европа беше богата на своя непреодолим чар именно чрез изкуството, включително и филмовото. Европа от векове е интелектуалната компонента на западния свят. Апропо европейците винаги са се отнасяли със скептицизъм и дори насмешка към опитите на Америка да „създава култура”. От картините през романите покрай философите, та до филмите. Какво се случва с киното на Европа? Защо „умря” то, както казват специалистите?

Има интересна теория за неспособността на съвременна Европа да създава смислено и значимо изкуство. Според нея населението на континента е станало толкова зависимо от разширяващата се държава, потънало е до такава степен в лепкавото блато на нихилизма и релативизма, че вече няма никакъв стимул за истинско артистично изразяване. Лесният живот и социалната държава са лишили тези народи от креативно либидо. Вече няма какво да кажат. Консумирани от колониална и историческа вина, проядени от параноята и паниката на собствената си привилегия, хората от европейските страни нямат увереността да разказват, снимат, рисуват, записват. Или поне не с размаха на великото си минало. Изгубили са смисъла на собственото си съществуване. Сега просто искат никой да не ги мисли за расисти. Желаят да са толерантни и добри, да приемат всички и никога, ама никога да не критикуват чуждите култури. Тъжна теория със солидни аргументи. За доброто на всички ни е Европа отново да намери своето артистично либидо.

Как ще коментирате ситуацията на все по-задълбочаващата се пропаст между брюкселската бюрокрация и народите на Европа? Вие считате ли, че нациите са безсмислени „затруднения” в културната среда на европейската обща „супа” и че няма значение дали цяла Азия и Африка ще се преселят на европейския континент? Защо всеки, който повдигне въпрос на безпокойство за изгубването на Европа, бива обвиняван в расизъм и неприличие?

Европейският елит днес изглежда безнадеждно изчерпан. Брюксел стана символ за анонимна, неизбираема бюрокрация, която се грижи единствено за собствения си просперитет и гледа презрително на националните интереси на различните страни членки. Справедлива ли е тежката оценка на публиката? Със сигурност самодостатъчната политическа класа не прави особено много, за да адресира тревогите на толкова много хора на континента. Има огромен проблем с идентичността на Европа. Марк Щайн беше казал, че днес там, където трябва да бъде идентичността на европейските държави, зее една огромна бездна. Кухина, която трябваше да бъде запълнена от утопичния проект на мултикултурализма. Той обаче се провали и вече прие контурите на класическа дистопия. Мазохизмът и културният релативизъм на западните елити доведоха до абсурдната идея за възможното подменяне на цели местни популации с мигранти от екстремно различни и враждебни на западните ценности цивилизации. Има хора, важни, богати, влиятелни, целеустремени и организирани хора, които сякаш действително вярват, че ако населението на Белгия бъде напълно сменено с населението на Йемен например, няма да има особено голяма разлика. Те вярват, че европейските страни са просто пощенски кодове без особено важна история или култура. Не национални държави, а огромни открити лаборатории за всякакви социални експерименти.

Отново Щайн отбелязва абсурда на ситуацията – Ангела Меркел, която не успя да превърне дори гърците в германци, сега се опитва да направи афганистанците германци. Няма как да стане. Ако културата, традициите, историята и наследството на европейските държави бъдат заличени и подменени с плодовития поток от Северна Африка и Близкия изток, това вече няма да е Европа. Ще бъде нещо съвсем друго. А проблемът с ислямизацията е грандиозен и сериозен. Но единственият отговор на импотентните елити е етикетирането на всички несъгласни с тяхната утопия като расисти, ксенофоби и ислямофоби. Така се роди и шегата „Всеки, който не мисли като мен, е Хитлер!”. Точно затова съвременната класа на западните политици и медии се проваля. Тяхната неадекватност никога не е била по-релефно очертана.

Защо ние, българите, не съумяхме да разговаряме (в публичния дебат) за миналото си така, че да извлечем максимални ползи за възпитанието на децата ни? Защо разговаряхме така, че да насадим омраза, която да покълне и да ни направи по-непоносими, по-грозни и повече изпълнени с омраза, отколкото сме били преди? Защо през този четвърт век учихме децата ни да мразят дядото на съседа, който бил комунист, фашист, костовист, монархист, бесепар, реформатор и пр.? Можеше да има коментар върху миналото, без да затриваме смисъла на историческия опит.

Омразата е силно пристрастяваща субстанция. Намира се лесно, консумира се масово, разпространява се безплатно и без регулации. Омразата е могъща емоция, тя може да придаде смисъл не само на един човешки живот, а на цяло поколение или движение. Тя е движеща сила, мотивира, ангажира, храни, създава илюзия за смисъл, мисия, цел. Омразата също така е прекрасно оправдание за личния или колективния провал. „Прецакаха ме и ги мразя!” Понякога ми се струва, че българите имаме нужда от омраза, че цялата ни социална структура ще рухне, ако суровият гняв и колекцията от фрустрации бъдат хирургически премахнати от обществения организъм. Но това е само привидно. Разбира се, че разделянето с омразата е необходимо условие за просперитет и свобода. А метаморфозата на децата на комунистическата номенклатура в прогресивни демократични активисти е точно тази литературна гротеска, която нагорещява и поляризира културния климат в България. Винаги остава онова усещане за незатворена глава, за незавършен цикъл, за замърсена среда. Политическата радиоактивност изражда разговора, деформира всеки опит за открита комуникация на свободния пазар на идеи. Може би националната ни еволюция ще продължи, без да се реши казусът, травмата ще се пренася върху поколенията, ще се видоизменя. Можеше да е и по-лошо. Третият свят ни дава достатъчно примери за жестоки национални съдби, но пък, от друга страна, България никога не е желала да се сравнява с ретроградните и дивашки режими на Третия свят. Може би това е диагнозата ни, заложена в колективното ДНК – прекалено сме добри, за да изпаднем в тотален хаос и насилие, но сме прекалено зле, за да просперираме и вдъхновяваме.

Нормално ли е след четвърт век да говорим за проблемите комунизъм–антикомунизъм в политическите си кампании, при положение че светът живее своя следващ живот? Пак се движим обратно, докато се блъснем в собствената си несъстоятелност. Това идейно, интелектуално безсилие ли е, липса на политически креатив, провинциализъм или що? Аз не съм чула Меркел да повдига въпроса за комунизма, когато разговаря с хора от източните провинции на Германия...

Мисля, че идейното безсилие е водещ мотив в българското обществено говорене, в опитите да се композират значими и влиятелни послания за публиката. А липсата на политически креатив е „надскочена” само от провинциализма. Така че диагнозата се съдържа във въпроса. И тя е ясна. Допреди години острата антикомунистическа реторика ми се струваше адекватна. Не съм сигурен, че днес изглежда така. Истеричният, параноичен антикомунизъм играе ролята на мързелив заместител за посочването на истинските проблеми. В епохата на ислямизма, джихада, проваления мултикултурен проект, разпада на либералните елити и перспективата за тревожни алтернативи да се обясняват вси беди със сърп и чук е проява на особено злокачествена интелектуална импотентност. Класата на „говорещите глави” често рие дъното и действа механично, инстинктивно бърка в мухлясалия запас от метафори и аргументи. Тежкото историческо наследство и бруталното корупционно настояще на България могат да бъдат предизвикани и абсорбирани и от малко по-глобална перспектива. Желанието за откриване на нов и свеж обществен хоризонт не означава реабилитация и реставрация на комунистическия режим, но много хора не са в състояние да се разделят с любимото си историческо и политическо зомби. Предполагам, че много от тях си имат аргументи, но те просто вече не работят за мен, а май не работят и за обществото. Един критично мислещ човек може едновременно да мрази комунизма – и всяка форма на тоталитарно управление – и да не бъде дълбоко ангажиран с местната кауза на параноичния, сектантски антикомунизъм и неговите трагикомични персонификации. В същото време в световен план се забелязва възраждане на крайнолеви настроения, но днес те носят мутиралaта ДНК на модерния прогресивен либерализъм. Изродените деца на мейнстрийма пищят за „социална справедливост” и „преразпределяне на благата”, но го правят лицемерно от комфортните предградия на средната класа в САЩ, Канада и Западна Европа.

Тъй като медиите захранват умовете на хората с „разбирания” по много въпроси, то какво е състоянието на българските медии? И какъв тип граждани (избиратели) отглеждат те? Може ли да се каже, че посредствеността е най-ефективната политическа цензура на всички времена?

С облекчение мога да кажа, че световният морален фалит на елитните медии мотивира малко по-благосклонен поглед към българската журналистика. Тя все още си е толкова зле, колкото преди, но сравнена с дискредитираните и компрометирани гиганти на Запада, вече не изглежда чак тъй неадекватна. През последните две години станахме свидетели на смъртта на престижните медии, те извършиха ритуално сепуко върху репутацията си и не виждам как ще съумеят да възвърнат своето достойнство. Посредствеността е страшно ефективна политическа цензура, но мисля, че истинската цензура си остава най-опасна. А укриването, изопачаването и манипулирането на информация плюс посредственост е невероятно токсичната формула за подмяна на реалността и прокарване на фалшиви наративи. Не фалшиви новини, а направо фалшиви наративи. Голяма част от медиите открито флиртуват с идеята за социално инженерство, а зрелищният им провал носи удовлетворение. В България засега изглежда, че гражданите/избирателите са по-силно подвластни на посланията на медиите, ще бъде интересно да се види дали и как ще протече тяхната еманципация. Нека не забравяме, че националният характер си остава странно и противоречиво животно – микс от радикално недоверие и склонност за сляпо следване на изфабрикувани авторитети.