Който владее Крим, контролира Източна Европа, Черноморския басейн и значителна част от Евразия. Това е геополитически императив в резултат на самото геостратегическо положение на полуострова. Таврида е едно от историческите названия на древен и средновековен Крим…

В своята многовековна история Крим винаги е бил граница между враждата и мира. На полуострова е събран целият евразийски микрокосмос. Военностратегическото положение на Крим е ключово и уникално. Именно то е причината, която превърна полуострова в арена, на която глобални и регионални фактори противоборстват един с друг. На кримска територия се водят непрестанно геополитически, етнонационални и етноконфесионални битки. Решава се бъдещето на евразийската и световната политика. В своята многовековна история от над 2500 години Крим никога не е бил незначителен придатък към слаба държава. Винаги е споделял съдбата на световни и евразийски империи. Сред тях са Атинският морски съюз, империята на Александър Македонски, Римската и Византийска империя, Тюркският и Хазарският каганат, Монголската империя (Златната орда), Киевска Рус, Великото литовско княжество, Османската и Руската империя. На полуострова са оставили своите следи генуезките градове колонии с черноморска столица Кафа (Феодосия), княжество Теодоро и Кримското ханство. Съгласно договора между Русия и Османската империя от Кючук Кайнарджа, сключен на 21 юли 1774 г., Кримското ханство е обявено за независимо от Турция. По-късно по Яшкия мирен договор от 1791 г. Крим е присъединен окончателно към Русия. Полуостровът има сакрална стойност за православна Русия. Тук е покръстен киевският княз Владимир през 988 г. Така Великата Рус се приобщава към високата византийска култура, която е адаптирана за славянския свят от българите, както пише в своите книги Арнолд Тойнби. Кримският микрокосмос е сплав от местни и византийско-гръцко-християнски традиции, които са в противовес на генуезците католици и мюсюлманите. В Крим ярко са фокусирани в миниатюра не само разколът в православието, но противоборството с католическия Запад и мюсюлманския Изток. С времето там се е изградила една уникална конфесионална търпимост. През последните 150 години полуостровът е три пъти епицентър на военни конфликти – през Източната (Кримската), Гражданската и Великата отечествена война. В битката за Крим, включително през руско-турските войни, Русия е дала над 3 милиона убити. В миналото към полуострова са проявявали апетити всички велики държави – Руската, Британската и Германската империя, Третият райх, световната еврейска диаспора, кримските татари, украинците, а след разпадането на СССР много активни се оказват и американците. През 1918 година хетман Павло Скоропадски предявява претенции за сливане на Крим с Украйна. Но в кримския вестник „Таврически глас” от 3 октомври 1918 г. е публикуван документ до председателя на украинското правителство, подписан от представители на земските и градските самоуправления на Крим. В него се подчертава, че мнозинството от населението на Крим счита за единствена своя родина Русия и живее с надеждата за нейното възраждане и за присъединяване към нея. Днес на територията на полуострова, който е част от Руската федерация, са съсредоточени интересите на Москва, Анкара, Вашингтон, Пекин и Брюксел.

През март 2014 година Крим се присъединява към Русия. Приключва периодът на неговото пребиваване в състава на Украйна, който започна през 1954 г. със знаменитото решение на Никита Хрушчов за „предаването” на Крим от състава на РСФСР в състава на УССР. Днес Република Крим е неразделна част от Русия. Севастопол е град с федерално значение, образуван е Кримски федерален окръг. След решението на Никита Хрушчов полуостровът да бъде „предаден” на Украйна всъщност въпросът със статута на Крим винаги е бил повдиган отново и отново и е оставал недовършен. Проблемът се изостря сериозно през 1990 и 2000 г., когато Русия и Украйна стават независими държави. По всяко време е съществувала гледната точка, че Крим по никакъв начин не е украински и че решението за неговото „предаване” е незаконно. Особено пък включването му в състава на Украйна незабавно след разпадането на СССР. Това усещане продължава до политическата криза в Украйна, която се развихря през ноември 2013 година. Кризата в Киев се превърна в кървав държавен преврат и потопи страната в гражданска братоубийствена война. Именно тези две събития катализираха бързо във времето желанието на кримчани да се присъединят към Русия.

Присъединяването на Крим към Русия нагледно показва, че понятието „демокрация” в края на XX век и началото на XXI век в света се е изпразнило тотално от съдържание. „Най-демократичните” страни в света, които претендират да налагат демократични стандарти, всъщност не признават референдума на 17 март 2014 г. в Крим. Даже го наричат „бутафорен”. А в действителност референдумът се счита за най-добрата форма за волеизявление на хората в рамките на демократичните процедури. Въпросите са ясни и разбираеми: „Вие за присъединяване на Крим към Русия с правата на субект на Руската федерация ли сте?” и „Вие за възстановяване на действието на Конституцията на Република Крим от 1992 г. и за статут на Крим като част от Украйна ли сте?”. Първият въпрос събира 96,77% от гласовете. Цифра, която едва ли се нуждае от коментар. Малко се знае за премеждията на кримския народ непосредствено след разпадането на 26 декември 1991 г. на СССР. В началото на същата година в Крим назрява решение за възстановяване на Кримската АССР (Автономна съветска социалистическа република). По-ясно казано, да се повиши административно-териториалният статут на полуострова, като се предполага, че Крим ще стане съюзна република и участник в съюзния договор. На 20 януари 1991 г. се провежда референдум. На него 93,26% от населението се изказват за възстановяването на Кримската АССР в качеството на субект на Съветския съюз, т.е. да се превърне в съюзна република, равнопоставена с Русия и Украйна. На базата на този референдум на 4 септември 1991 г. Крим провъзгласява своята държавна независимост. На 12 февруари 1991 г. Върховният съвет на УССР възстановява Кримската АССР... но в състава на УССР. В пълен разрез с волята на кримския народ. Доста нагло и недемократично. И от този момент властите в Киев винаги действат спрямо Крим по този груб и безцеремонен начин.

На 1 декември 1991 г. се провежда референдум за независимостта на Украйна. Около 54% от гласовете са „за”, но никой не предлага на кримчани да се произнесат дали желаят да останат в състава на Украйна. Управляващите в Киев възприемат Крим и неговото население като своя „собственост”, която не подлежи на обсъждане. На 26 февруари 1992 г. Върховният съвет на Кримската АССР преименува полуострова в Република Крим. На 5 май 1992 г. е приет Акт за провъзгласяване на независимостта на Република Крим. На 6 май 1992 г. е приета Конституция на Република Крим, в която се говори за договорни отношения с Украйна. В този момент е било напълно възможно едно присъединяване на Крим към Русия. Но тогавашната власт в Москва е объркана и не проявява никакво разбиране към желанието и волята на кримчани, не ги подкрепя. А след октомври 1993 г. (пучът на Елцин) всички надежди на Крим да се присъедини към Русия се изпаряват. Вземането на властта в Кремъл от Борис Елцин дава кураж на властите в Киев. Те ликвидират кримската автономия, създадена по волята на кримчани. През септември 1994 г. Върховният съвет на Украйна преименува Кримската АССР в Автономна република Крим. Но на 5 март 1995 г. Киев отменя Конституцията на Крим. Премахнат е постът президент на републиката. Крим е лишен от право да поддържа международни отношения, собствено гражданство, собствени въоръжени сили, собствена финансова и парична система. Автономната Република Крим е лишена от правото да приема свои закони. Ръководителите на органите на властта в Крим се назначават и сменят единствено с укази на президента на Украйна. В действителност в периода 1991-1995 г. властта в Украйна смазва тотално волеизявлението на населението на Крим, което желае независимост и даже създава своя независима република. Тогава кримчани не са против това да влязат в състава на Украйна, но на федеративни и договорни начала. Обаче украинската власт категорично отхвърля подобна формула. На практика се получава едно принудително, насилствено присъединяване на Крим към Украйна в разрез с волята на населението на полуострова. Тогава стремежите и усилията на кримския народ се игнорират тотално, когато трябва да се говори за териториалната цялост на Украйна. Това положение е фиксирано и в договор, подписан между Русия и Украйна на 31 май 1997 г. Двете страни се съгласяват взаимно да уважават териториалната си цялост и нерушимостта на националните си граници, въпреки че липсва подписан договор за точно фиксиране на новите граници. Негативизмът на властите в Киев към историята на Крим постепенно достига до гротескни форми. Например по случай 60 години от Ялтенската конференция, която се е състояла в Бялата зала на Ливадийския дворец през 1945 г., започва обществено обсъждане за поставянето на паметник на Голямата тройка (Сталин, Рузвелт и Чърчил). Тогавашната „оранжева власт” в Киев обаче демонстрира потресаващо невежество по отношение на световната история, както и към историята на собствената си страна. Киевската власт просто забранява поставянето на паметника. И предлага в памет на Ялтенската конференция да се сложи паметник само на Рузвелт и Чърчил (като заслужили победата), а третият стол да бъде оставен празен (все едно, че Сталин не е участвал във войната!). Шегаджиите веднага измислят смешка по този повод. Те предлагат в духа на най-добрата съветска традиция скулптурната композиция да се нарече „В очакване на Сталин”. Историческата кръгла маса в Бялата зала, на която са заседавали Сталин, Рузвелт и Чърчил, е изнесена от „истинските украинци”, почитащи историята. Като такава, която няма никаква стойност. Поставена е друга маса. И на нея през 2006 г. се провежда „историческата” среща на „оранжевия” президент на Украйна Виктор Юшченко и бъдещия губернатор на Одеска област Михаил Саакашвили. Тогава той е президент на Грузия. По време на политическата криза през ноември 2014 г. Крим е на страната на президента Виктор Янукович и на премиера Николай Азаров. Върховният съвет на Крим категорично подкрепя преустановяване на процеса на евроинтеграция. След това събитията започват да се развиват стремглаво и необратимо. На 22 февруари Върховната Рада на Украйна сваля Виктор Янукович и се заема с назначаване на министри. Събитията в Киев предизвикват в Крим взрив от политическа активност на населението. През нощта на 26 срещу 27 февруари въоръжени формирования заемат зданието на Върховния съвет на Автономна република Крим, блокират пътищата към континента, блокират украинските военни части и щабовете на територията на Крим. На 4 април 2014 г. министърът на отбраната на Руската федерация Сергей Шойгу даде пояснения, че в акциите са взели участие и военни от контингента на Военноморския флот на Русия, дислоцирани на полуострова. По думите на министъра те са предотвратили заплахите за живота на мирното население и възможното превземане на руската военна инфраструктура в Крим. В този момент вероятността за кървав хаос на полуострова е огромна. На 25 февруари 2014 г. неофашистката организация Десен сектор заявява, че изпраща в Крим „влак на дружбата” за потушаване на „сепаратизма”, за възстановяване на „териториалната цялост” на Украйна. Населението на Крим помни. През 1992 г. УНСО (Украинска народна самоотбрана), днес организацията е част от Десен сектор, изпраща такъв „влак на дружбата” в Севастопол, пълен с десни екстремисти, които да малтретират и тормозят местното население. Като наказание за нагласите им за независимост и симпатии към Русия. На 25 февруари 2014 г. обаче същият този „влак” не успява да стигне до своята крайна спирка. На 11 март 2014 г. Върховният съвет на Автономна република Крим и Севастополският градски съвет приемат Декларация за независимост и решение да бъде проведен референдум. Срокът два пъти се променя поради разгаряне на политически конфликти на територията на цяла Украйна. Започват превземания на административни сгради в страната и сблъсъци между населението. На 17 март 2014 г. се провежда референдум. Върховният съвет на Автономна република Крим провъзгласява Крим за независима държава на базата на получения вот и се обръща към Русия с предложение полуостровът да бъде приет в състава на Руската федерация. Москва признава независимостта на Крим още същия ден. На 18 март е подписан договор, а на 20-21 март 2014 г. той е ратифициран. Събитията се случват съгласно демократичното волеизявление на жителите на Крим. Спазени са всички правни процедури. Днес по чисто геополитически причини и поради нарушаване на геостратегическите планове на постоянния глобален фактор много страни считат присъединяването на Крим към Русия за незаконно, нелегитимно, даже го наричат „окупация”. Тази позиция се заема от всички европейски органи, европейски страни, НАТО, Парламентарната асамблея на ОССЕ. На практика всички страни, които са свързани със САЩ и ЕС, публично са против кримския референдум. Но всички те страдат от „селективна амнезия”. Всички те „забравят” постоянната борба за независимост на кримското население непосредствено преди и след разпадането на СССР. Тежко забравят, че и преди е имало референдуми в Крим. И на тези референдуми кримчани отново са гласували еднозначно за връщане в родната Русия. Народното волеизявление е било постоянно такова, каквото и на 17 март 2014 г., но е било брутално пренебрегвано. Кримската държавност е била ликвидирана. А самоуправлението – почти унищожено. Населението на полуострова се е тероризирало от неофашистки организации чрез силови акции от типа на „влак на дружбата” и пр. Да не говорим за сравняване на казуса „Косово” с този в Крим! Бомбардировки с бомби, заредени с обеднен уран, не са демократична процедура за отделяне на една територия. На цивилизацията на Запада много дълго време се гледаше с респект, като на „цивилизация на правото”. Но със събитията в Косово, Либия, Сирия, Ирак и Египет се демонстрира абсолютно пренебрежение към международното право, човешките права и чуждия държавен суверенитет. Днес Западът тотално е загубил уважението, което достойно му се полагаше по време на Студената война като крепител на човешките ценности и свободи в хода на борбата му с тоталитарния модел.

Крим като ценна геополитическа „награда”

В геополитическите концепции територията на Крим се счита за една от най-големите „награди” за победителите в геостратегическите схватки. Утвърденият от Конгреса на САЩ през март 2007 г. „Законопроект за разширяване на НАТО” планира Севастопол да се превърне в американска база на НАТО още през 2012 г. Да си припомним. По това време е в сила договор, валиден до 2017 г., който е за аренда между Киев и Москва и позволява дислоциране на бойни кораби от руския Черноморски флот в Севастопол. На 19 май 2008 г. американският Сенат единодушно утвърждава Резолюция №532 от 28 април за подкрепа на стремежа на Украйна и Грузия да станат членове на НАТО. След като в Косово край град Гниляне вече е изградена най-голямата военна база на САЩ в тила на Европа – „Бондстийл”, американските стратези си поставят за цел овладяването на Крим. Превръщането му в протекторат подобно на Косово и трансформирането му в „непотопяем” самолетоносач на американската геополитика в Евразия. И ако „Бондстийл” е център предимно за електронно разузнаване, комуникации, складиране на оръжие и логистичен тил, то Крим е планиран от Пентагона като „кинжал”, насочен към сърцето на Евразия и по-точно към Русия. Погледнете картата и начертайте права линия между Севастопол и Гниляне. Крайните две точки имат стратегическо значение. Те позволяват да се осъществява контрол над ракетните ядрени сили на Русия. Много важно: и контрол над енергийните комуникации от Русия, Каспийския басейн и Големия Близък изток към Европа. Българската територия е част от стратегическия транспортен коридор №8, който преминава през Бургас и стига до Албанското адриатическо крайбрежие в района на град Вльора. Къде са разположени американските военни бази в България? Естествено, по трасето на транспортен коридор №8, но, разбира се, изключително за сметка на приемащата страна. Нищо, че говорим, че американски бази в България де юре няма, а де факто се наричат „обекти за съвместно ползване” уж под български флаг и командване. Американската армия ползва, както намери за целесъобразно, въпросните бази за защита на „жизнените интереси” на САЩ, без да плаща аренда на приемащата страна, която поема всички военни рискове и заплахи като следствие от тяхното присъствие.

Защо Владимир Путин взе решение да подкрепи референдума в Крим с конкретни действия от страна на Москва и полуостровът малко по-късно се присъедини към Руската федерация? През 1988 г. Русия подписва неизгодния за нея „Договор за ликвидиране на ракетите със среден и малък обхват”. Балистичните ракети с малък обхват имат радиус на поразяване 500-1000 километра. Ракетите със среден радиус – 1000-5000 километра. В момента Русия, САЩ и Западна Европа нямат ракети със среден и малък обхват. При евентуален изпреварващ ядрен удар на НАТО срещу Руската федерация се получават едни такива „мъртви зони”, в които разположените руски въоръжени сили и ракети няма да могат да бъдат унищожени. Оперативно-тактическите ракети даже с ядрен заряд имат ограничен радиус на поразяване и не могат да достигнат до множество цели на европейската територия на Русия. При тази ситуация ответният удар на Москва би бил унищожителен и никой не би рискувал да нападне Руската федерация. Но ако Крим се бе превърнал в американски протекторат, както Косово, то сценарият се променя кардинално. Изстрелваните от полуострова ракети покриват всички жизненоважни цели на руска територия и, естествено, времето за полет се съкращава два пъти. Вероятно и на хора, които не са военни специалисти, им е ясно какво означава да имаш във военна база в Крим 5-7 крайцери и фрегати от клас „Tайкондерога” и „Арлей Бърк”, носещи на своя борд по 300-400 ракети „Томахоук”. Ето защо след анализ на тенденциите и ситуацията, която би могла да бъде фатална за Москва, руският президент е взел възможно най-адекватното решение. Да се подкрепи изразената легитимна воля на населението в Крим. След присъединяването на полуострова към Русия се премахва заплахата от пръв изненадващ ракетен удар и надеждно е закрит оголеният фланг. Нещо повече. В момента Русия контролира цялата акватория на Черно море. Контролира и морските райони, от които е възможно изстрелване на ракети от вражески авионосни ударни групи. На практика е преформатирана военностратегическата мозайка в най-важния регион на планетата. Рязкото активиране в последно време на САЩ под „етикета” НАТО в Черноморския регион е резултат от провала на първоначалния замисъл на Пентагона. Това е причината за непрестанните опити за милитаризиране на Черно море и лансирането на идеи за всякакъв вид „флотилии”. Формулата е известна. Тя се нарича „обекти за съвместно ползване под местен флаг и командване”. Съгласно Конвенцията от Монтрьо за статута на Проливите от 1936 г. за търговските кораби на всички страни се запазва свободата за преминаване през черноморските проливи както в мирно, така и във военно време. За военните кораби на нечерноморските държави има специален ограничителен режим. За останалите кораби на нечерноморските държави са въведени съществени ограничения за клас, тонаж и срок за пребиваване. Но Румъния, България и Турция са черноморски държави – членки на НАТО. Затова една обща българо-румънско-турска „флотилия” под прикритието на НАТО може да се формира и от кораби клас „Tайкондерога”, „Арлей Бърк” или друг тип, които да са под български, румънски или турски флаг и съответно да са под обединено българо-румънско-турско „командване”.

По времето на Борис Елцин Русия е истински васал на Запада. С идването на власт на Владимир Путин обаче тази ситуация коренно се променя. Започва процес на суверенизация на Русия. Още в периода 2006-2008 година започват да прехвърчат първите искри в диалога между Кремъл и Запада. А през 2012 г., след като Владимир Путин отново печели позицията президент на Руската федерация, светът тръгва към второто допълнено и преработено издание на Студената война. Западът не признава, че Крим е в състава на Русия. А Кремъл никога няма да се откаже от присъединяването на Крим към Русия. За сравнение след 1945 г. Западът не признаваше и прибалтийските републики, че са в състава на СССР. Но Съветският съюз продължи дълги години да съществува и без това признание. Проблемът днес за Москва е, че военният, икономическият, политическият и културният потенциал на Руската федерация е несравним с този на СССР. САЩ добре осъзнават това. Те се надяват и работят за това Руската федерация да мине през „майдан”, подобен на този в Киев и организиран от американските неправителствени организации. САЩ очакват предателство поне на някаква част от руския овластен елит и на някои руски олигарси. Мечтаят Владимир Путин да бъде свален и изпратен в съда в Хага. Руската държава да бъде тотално разрушена и да се върне към състоянието, в което беше по времето на Борис Елцин. Това обаче няма как да стане към този момент. Руснаците се опариха от управлението на руските либерали след 1993 година, които са извън Думата и служат предимно за „екзотичен” декор на политическите токшоу програми по руските телевизионни канали. Чуждите НПО-та са дискредитирани в очите на милионите руснаци като чужди агенти за влияние, които вредят на матушка Рус. Руският елит с някои изключения не желае рециклирането на Елциновия период. Руските олигарси разбраха, че им трябва силна руска държава, за да са спокойни за своите пари и бизнеси. Риториката на Кремъл се втвърдява в диалога със Запада. Пример за това е публичният разговор на Владимир Путин с Фарид Закария, който анимираше последния проведен Международен икономически форум в Санкт Петербург. От този разговор става съвсем ясно, че Путин продължава линията на суверенизация на Русия и превръщането й в активен глобален фактор. Въобще очевиден „кримнаш”.