Беглият поглед върху програмата на поредната Мюнхенска конференция по сигурността е достатъчен за да ви обхване чувството за безизходица. Едната от дискусиите „Светът-2015: рушащият се ред, безсилните пазачи”, набелязана за събота, 7 февруари 2015 г., е безсмислена. Както и заключителната неделна дискусия „Края на Близкия Изток”. Няма нищо впечатляващо в тези теми. Съдържанието на високия форум е пълна бъркотия. В източна Украйна не просто продължават боевете, но и се прекратиха опитите за спиране на насилието. „Ислямска държава” проявява все по-дивашка жестокост, заплашвайки своите противници с още по-префинени екзекуции, изпълнявани публично.
Средновековният дух тържествува с неговите междуособни войни, където всякаква стратегия е потопена в кървавата стихия на страстите.
Неизменното желание да отмъстиш на врага стократно, даже ако това е вчерашният ти съсед или приятел, често е примесено с религиозен фанатизъм. Преди около двадесет години американският учен Самюъл Хънтингтън написа знаменитата статия (впоследствие преработена в книга) за неизбежния сблъсък на цивилизациите след края на Студената война. На фона на западната еуфория, мрачните прогнози на професора звучаха в дисонанс с общите настроения и бяха отхвърлени от много анализатори. Още повече, че Хънтингтън не бе успял да избегне схематизацията и опростенческия подход, свойствени за разработките в толкова умозрителен жанр като цивилизационния подход. Обаче неговите призиви да не се подаваме на илюзиите, предупреждението, че с краха на комунизма човечеството не е решило всички свои проблеми, са много по-реални, отколкото мейнстриймните творения през последните две десетилетия. Дали е справедлива диагнозата на Хънтингтън за конфликта на цивилизациите, все още не може да се твърди със сигурност. Това, което се случва днес е сблъсък на епохи, на исторически периоди, а не на някакви културно-исторически общности. Столетия назад добрите християни публично са изгаряли хора или са избивали цели поселения за всяване на страх сред враговете, както днес това прави „Ислямска държава”. А племенните междуособици на принципа око за око, независимо от цивилизационната принадлежност, не са прекъсвали никога. Просто с времето социално-политическият прогрес създаде определени норми, призвани да ограничат всички тези изконни прояви. Защо Хънтингтън и останалите песимисти от началото на 90-те се оказаха прави? Нали всичко започна с увереността, че след краха на системното препятствие, наречено СССР и съветски блок, по-нататък хуманитарната и обществената мисъл, кореняща се в епохата на европейското Просвещение, ще се разпространи из целия свят?! Тук се прояви и главното противоречие, което доведе до сегашното плачевно положение. Водещите световни държави (а в края на ХХ век това са държавите от Запада) започнаха да ревизират ключовите принципи, върху които в продължение на 400 години (от епохата на Просвещението) са се изграждали международните отношения.
Принципът на непоклатимост на суверенитета на националните държави е структурен елемент в цялата световна система.
Именно преосмислянето на отношението към суверенитета оказа най-голямо въздействие върху това, което се случи след 1990 г. Класическото разбиране за суверенитета се разрушаваше от различни страни. Към обективните фактори може да отнесем икономическата и информационна глобализация, която макар и да не изтрива държавните граници, то със сигурност ги прекрачва. От субективна страна, това бе преплитането на хуманитарния подход с преследването на политически цели и успеха на европейската интеграция. Като следствие от „хуманизацията” се създаде концепцията „задължение да защитаваш”, приета на ниво на ООН в качеството на морален, а не на юридически императив. В тази концепция, за първи път се третираше възможността за силова намеса във вътрешните работи на суверенна държава от хуманитарни или нравствени съображения. В какво се превърна концепцията при липсата на ясни критерии за интервенция вече нееднократно е говорено. Обаче независимо от резултатите в крайна сметка под въпрос се оказа самия принцип за суверенитета. Проектът на европейската интеграция в началото изглеждаше толкова ефективен, че ни се прииска да бъде приложен повсеместно. ЕС е пример не точно за отказ от суверенитета, а за опериране с него, което води до загуба на редица качества на суверенната държава в замяна на придобиването на други възможности. В европейския идеал границите не изчезват, а плавно се разтварят в общността и стават условни. Условията, при които стана възможен този модел, бяха уникални и като че ли всички бяха съгласни, но въпреки това усещането (и самоусещането) за „еталон” дълго време определяше поведението на Евросъюза и неговото възприемане в света. Каквото и да е обаче, ядрото на Вестфалския модел -суверенната национална държава – де факто престана да бъде такова в системата, която възникна след Студената война. И това се считаше несъмнено за признак на исторически прогрес. Но липсата на ядро, естествено разклати целият модел.
Човечеството се отправи не напред към някакво ново непонятно устройство, а назад, в довестфалската реалност, когато всичко се определяше от племенната и религиозна принадлежност, а не от принадлежността към националната държава.
След модерността имаше непродължителни опити да се изгради нов, постмодерен свят, и отново дойде средновековието. Феодалната раздробеност на Украйна и фанатичната непризнаваща граници, истерична „Ислямска държава”, са само най-ярките примери за това днес. При съвременното темпо на живот една тридесетгодишна война вероятно ще бъде много по-кратка от своя исторически първообраз. Но същността на затихващите или отново избухващи многостранни конфликти няма да се промени. Ясно е, че и това не е крайната гара и историята няма да спре тук. Може би отново ще започне нова възходяща фаза на укрепване на държавата като единствена възможност за защита на хората от трансгранични заплахи. Това би могло да предизвика отново класически, международни, а не хибридни войни. Или напротив. Държавата няма да успее да докаже своите права на насилие и колективно представяне на интересите на своите граждани. Тогава гражданите ще започнат да търсят защита в нови форми на самоорганизация. Или пък новите форми на самоопределение ще доведат до това, за което пише Хънтингтън. Във всеки случай, епохата след Студената война ще остане в паметта ни като изключителен контраст между намеренията и очакванията, от една страна, и резултата от усилията по тяхното въплъщение в живота, от друга страна.
Фьодор Лукьянов, gazeta.ru
7.02.2015 г.