„Поне не е Хилъри Клинтън!” – това е репликата, с която много хора посрещат дори най-ексцентричните, нарцистични и „непрезидентски” прояви и маневри на Доналд Тръмп, и то една година след шокиращата му победа срещу съпругата на Бил Клинтън на президентските избори в САЩ. Една от оптимистичните теории за The Donald е, че той собственоръчно успя да съкруши две изключително влиятелни, но в крайна сметка съмнителни, семейни династии в политическия пейзаж на Америка – Буш и Клинтън – и заслужава поздравления и кредит на доверие за този свой славен, неочакван, но необходим на републиката подвиг.

Първо, Тръмп се разправи брутално и безкомпромисно с „нискоенергичния” Джеб Буш по време на предварителните избори за републиканската номинация, а после зрелищно унищожи и десетилетната мечта на Хилъри да наследи мъжа си на президентския престол. Така Тръмп – този палав агент провокатор, политически некоректен аутсайдер и враг на вашингтонския естаблишмънт – се заяви като триумфалния аватар на многоликия гняв срещу снизходителната и самодоволна природа на морално банкрутиралия глобален елит. Особено вкусна подправка към ястието на отмъщението бе и обстоятелството, че пълен дилетант в институционалните игри като Тръмп поднесе поражение в чинията на такова опитно политическо животно като Хилъри Клинтън, подкрепена от съпруга си, семейство Обама, големите корпорации, европейските елити и почти всички медии.

В САЩ винаги са гледали с подозрение на кралските династии и аристократичните претенции на Стария свят, но модерната политическа траектория вещаеше президентският пост да бъде окупиран от хора с фамилиите Буш или Клинтън за общо 24 от 32-те години в периода от 1989 г. до 2021 г. Тръмп спря тревожната тенденция за семейно предаване на властта в една система, която е създадена от бащите – основатели на американската нация в края на XVIII век.

Но дойде ли наистина краят на клана Клинтън? Какво се случва с Бил, Хилъри и Челси? Ще се поздравим ли с хепиенд или ни очаква римейк на „Завръщането на живите мъртви”? Из разнообразни ъгли на американското прогресивно ляво се шепне за „Хилъри 2020”, а в медиите плахо се провеждат експериментални совалки за окончателното превръщане на дъщерята Челси в полиран политически продукт. Приключването на главата „Клинтън” от историята на САЩ е въпрос на културно и политическо самосъхранение, но може да се окаже само пожелателно мислене. Семейство Клинтън представлява опортюнистичен организъм, който се храни с власт, търгува с влияние и е вкарал своята ДНК дълбоко в тъканите на Демократическата партия и прогресивното либерално движение в САЩ.

Загубата от милиардера и бивш водещ на риалити шоу остави Хилъри шокирана, унизена, опустошена, в компанията на любимото си вино Шардоне и в търсене на вина навсякъде извън себе си. Сексизмът, ксенофобията, руснаците, медиите, наследството на Обама, собствената ѝ Демократическа партия... След няколко месеца на горчива изолация от публичния живот, Хилъри Клинтън пусна книгата What happened („Какво стана”) – неиронично озаглавена публицистична аутопсия на историческото поражение от Тръмп.

Заедно със своя бестселър, Хилъри тръгна на високоплатено самосъжалително турне из Америка с мисията да монтира амбициозен опит за завръщане на политическата сцена. Тя се презентира като жертва на сексизъм, тръмпизъм и кремълски конспирации, която несправедливо и може би дори незаконно е останала „на сухо” извън Белия дом. В последните седмици Клинтън на няколко пъти публично постави под съмнение легитимността на Тръмп като президент на САЩ и придаде необичайно остра и антагонистична форма на националната си литературна обиколка. Преди изборите миналата година същата тази Хилъри, от позицията на тотален фаворит, описа опасенията на Доналд, че системата е нагласена, като опасна атака срещу американската демокрация. Евентуалното непризнаване на Тръмп на нейната – сигурна тогава – победа беше разглеждано като радикално неприемлива радиоактивна реакция. Днес Хилъри прави точно това, което предупреждаваше, че нейният опонент ще стори, ако загуби. Но това е типично за Клинтън – „най-корумпираният и дискредитиран американски политик на нашето време”, както я описаха от редакторския борд на National Review преди няколко седмици.

Тук е моментът да се припомни защо тя наистина загуби тези „спечелени” избори и защо – ако действително реши да се пробва пак – това ще бъде катастрофа за Демократическата партия и благословия за кампанията по преизбирането на Тръмп през 2020 година.

През 2016 г. Хилъри Клинтън, въпреки почти сектантската подкрепа на либералните медии, Холивуд, обществените фигури и повечето политици, не успя да избяга от тъмното си минало. Каскада от скандали превърна нейната кампания от цитадела на феминизма и гордия естаблишмънт в подземие на корупцията и лъжата. Клинтън нямаше как да контролира информацията и репутацията си в условията на интернет общуването и хоризонталното разпространяване на идеи в социалните медии и мрежи.

Книгата на Питър Швайцер Clinton Cash упражни огромно влияние върху кампанията със своята детайлна документация на корупцията на Бил и Хилъри. Швайцер сложи на масата колосално количество качествена и достоверна информация за дейността на семейството: от изпълняването на политически поръчки под камуфлажа на тяхната семейна фондация до използването на Държавния департамент – докато Хилъри беше държавен секретар – като машина за „лакомства” и услуги за съмнителни фигури и чуждестранни организации, които преди това са плащали на Бил за речи и лекции. От сделките с мобилни телефони в Хаити и с уран в Северна Америка до частния и неосигурен сървър, на който Хилъри като държавен секретар е съхранявала строго секретни материали в противоречие с официални практики и протоколи, списъкът е дълъг и дълбок.

„Резултатът от разкритията в Clinton Cash беше, че Хилъри нямаше как повече да играе ролята на „добрата” професионалистка, която е търпяла своя палав съпруг и се е опитвала да го насочи в правилната и морална посока. Новият имидж на Клинтън беше като на пълноправен партньор в престъпленията. В сравнение с тези корупционни схеми скандалите около „Университетът на Тръмп”, „Стековете на Тръмп”, „Данъците на Тръмп” и „Вратовръзките на Тръмп” се приемаха от публиката като примери за старомодно американско мошеничество, извършено от частен гражданин без институционална власт и политическа кариера”, пише историкът и автор Виктор Дейвис Хенсън.

Той припомня, че Клинтън изгуби щатите от така наречения „ръждив колан” заради своята демонстративна безочливост и неискреност. Тя не успя да покаже, че има честна и принципна позиция по какъвто и да е въпрос, освен относно собственото си желание да продължи кариерата си във властта и да остане по върховете на Вашингтон, защото това е единствената възможна за нея среда. Тя излъчи впечатлението, че президентството ѝ се полага по право. Като семейно наследство.

„Хилъри и Тръмп поляризираха публиката по различен начин. Тръмп я превъзхождаше като телевизионен шоумен. Гласът, лицевите изражения и маниери на Хилъри просто нямаха дизайна на победата. Дори в редките случаи, в които тя казваше истината, Клинтън изглеждаше по-неискрена от Тръмп, когато той лъжеше”, пише още Хансън.

Доналд култивираше образа на „лошо момче”, който работеше за него за разлика от имиджа на гълчаща елитарна лелка, който Хилъри така и не успя да трансформира в печелещ президентски избори продукт. „Двамата са на приблизително едни години и в не особено върховна форма, но от Тръмп струеше животинска енергия, а Хилъри изглеждаше слаба, износена, а един път дори припадна на публично събитие и беше откарана със специален автомобил. Динамиката между двамата напомня на произведението на Кен Киси „Полет над кукувиче гнездо” – Тръмп е импулсивният измамник Рандъл Макмърфи, който всява хаос, но печели публиката на своя страна, а Клинтън е строгата и следващата стриктно етикета сестра Ратчет. От Рандъл/Доналд струи живот и енергия, от Ратчет/Хилъри се носи скука”, смята Хансън.

Клинтън беше и в незавидната позиция на пряк наследник на администрацията на Обама, оставила САЩ с анемичен икономически напредък, рекорден брой хора извън работния пазар и удвоен на 20 трилиона долара външен дълг. Във външнополитически план ситуацията изглеждаше още по-лошо – хаос, възход на ислямския тероризъм и възбудени авторитарни режими. Барак Обама се радваше на висок личен рейтинг в края на своя втори мандат, но политиките му не се харесваха на американския електорат. Това бяха „избори на промяната”, а Хилъри предлагаше още от същото, но този път с пола и с претенцията за правото тя да е първата жена, която да последва първия чернокож президент на САЩ. В година, в която хората бяха настроени за смяна на статуквото и желаеха да отправят послание към естаблишмънта, Клинтън нямаше много полезни ходове. „Аз съм жена” и „Тръмп е чудовище” не са сериозни съобщения за президентска кампания, но бяха единствените, които Хилъри предложи. Тя си мислеше, че ще накара американците да гласуват за нейния пол и срещу Тръмп. Повечето всъщност го направиха, но не и в ударените от глобализма средни щати, в които тежкото икономическо и културно наследство на Обама е най-видимо.

Хилъри Клинтън не може да избяга от образа си на кариерен политик във време, в което сред средните класи в западните държави се наблюдава остро презрение към „кариерните политици”. Затова и един от най-успешните слогани на Тръмп беше този за „източването на блатото” Вашингтон. Хилъри дори беше на ръба да изгуби още на предварителните избори за номинация на Демократическата партия, и то срещу социалист на 75 години като Бърни Сандърс. Или поне така изглеждаше. Той не беше обременен с обвиненията в корупция, които дефинираха кампанията на Хилъри – политически апаратчик с делюзията за историческа феминистка мисия.


По време на националния тур на Хилъри, интерпретиран от някои като безочлив опит за завръщане на политическата арена – нещо нетипично за изгубилите президентски избори кандидати – дойдоха и първите залпове на „приятелски огън”. Угнетени от наглостта на Хилъри някои фигури в Демократическата партия и прогресивното движение се разбунтуваха публично срещу династията Клинтън. Дона Бразил – една от най-влиятелните жени в либералното пространство и бивша шефка на Националния комитет на Демократическата партия директно обвини Клинтън, че е нагласила предварителните избори и нечестно е измъкнала номинацията изпод социалистическия нос на Бърни Сандърс. В статия за Politico тя обяснява, че от години кланът Клинтън контролира цялата партия и я е превърнала в своя семейна организация. Бразил посъветва всички да „следват парите” и посочи наследницата на шефския пост на Националния комитет – Деби Васерман Шулц, като „човекът за мръсни поръчки” на Хилъри. Самата Шулц беше принудена да напусне позицията си малко преди изборите заради изтекла информация, че е подкрепяла Клинтън срещу Сандърс против правилата. Сега Бразил подготвя книга, с която иска да разкаже за цялата политическа корупция в Демократическата партия, олицетворена от Хилъри.

Бразил твърди, че преди изборите Клинтън е осигурила финансиране за изпадналата в парични нужди партия и като условие за помощта си е поискала гаранции, че няма да има проблеми с номинацията. На хартия и за пред публиката Националният комитет на Демократите е трябвало да събира средства за който кандидат спечели предварителните избори и бъде излъчен като партийна номинация за националните избори. В реалността Клинтън е била сключила сделка, с която си е осигурила вътрешна подкрепа и е лишила Сандърс от всякакви шансове. 

Хилъри отрече думите на Бразил, но малко след това Елизабет Уорън – влиятелен сенатор от демократическата партия с шансове за номинация за изборите през 2020 – също пласира кинжала си в гърба на Клинтън и я обвини, че е прецакала Бърни. Скандалът несъмнено навреди на плана на Хилъри Клинтън да се завърне триумфално на арената, а в последните дни доскорошни заклети фенове на Бил Клинтън от New York Times, Washington Post, Vox и други прогресивно либерални медии решиха да ревизират отношението към „добрия стар Бил” и с 20 години закъснение да се сетят, че обвиненията в изнасилване и сексуален тормоз срещу него заслужават внимание. Това се случва в контекста на ръзгръщащата се сексуална криза и морална паника в Западния свят. Всеки ден някой важен играч губи работата и репутацията си след обвинения в неприемливо сексуално поведение, а либералните медии са в авангарда на обвинителите и новите морални кръстоносци. Преди години водеща прогресивна либералка и феминистка като Нина Бърли можеше да си позволи да твърди, че американските жени трябва да се „наредят на опашка и на колене да благодарят на Бил Клинтън, който щял да спаси страната от теокрацията на републиканците”. Днес подобна реторика е немислима. 

Нямаше как да му се размине на Бил в новия културен климат и от либерална икона той се превърна в презрян парий. Това е удар и срещу Хилъри, и срещу евентуалните ѝ планове за политическо възкресение. Със сексуален насилник като Бил на врата, на нея ще ѝ е трудно да се презентира като персонификация на феминизма и прогресивното джендър-егалитарно бъдеще.

Облаците на хоризонта пред Хилъри се сгъстяват. Но какво става с Челси? Преди време тя беше представена на корицата на Variety с придружаващ идеализиран портрет. Целта на статията – и на много други подобни материали – беше да се внуши на аудиторията, че Челси е „следващото голямо нещо”. Авторът Кевин Уилямсън смята тези опити за абсурдни и нелепи: „Челси Клинтън е млада мултимилионерка, която никога през живота си не е казвала нещо смислено и интересно по каквато и да е било тема. Ако съдим по нейните публични послания и речи, можем да заключим, че в нейната глава никога не се е раждала оригинална мисъл. Или изобщо някаква мисъл”.

Челси Клинтън е не особено атрактивното олицетворение на династичната клинтънова привилегия. Въпреки липсата на харизма, поведение пред камера и експертиза, тя получи договор в NBC и 600 хиляди долара заплата, за да прави аматьорски видеоматериали. После напусна фалшивата си медийна позиция и задълба в семейния бизнес на нова фалшива позиция, свързана с фалшива филантропия. В едно интервю – триумф на неосъзнатата глупост – тя сподели, че така и не е станала човек, който се интересува от пари. Просто не било нейното нещо. Челси казва това от апартамента си в Манхатън на стойност 10 милиона долара. Въпреки подобни „проблясъци” в либералните кръгове все още има хора, които желаят да „слушат” Челси. Тя е изключително активна в социалните мрежи, коментира политически събития и културни явления, критикува „расизма, сексизма, хомофобията, ислямофобията, трансфобията и ксенофобията” на „лошите американци” и подкрепя правилните прогресивно-левичарски либерални каузи. Ще бъде невероятно постижение, ако Челси продължи династията Клинтън с успешна политическа кариера. Тя няма чара, реториката и умението да лъже привлекателно като баща си, не притежава и майчините умения на политически апаратчик. Кланът Клинтън може би ще свърши с нейния евентуален провал да капитализира фамилията си в Конгреса, или, не дай Боже, в Белия дом. Това вече ще бъде хепиенд.