Интервю на Антоанета Киселинчева с Валери Тодоров, журналист, бивш генерален директор на БНР

Г-н Тодоров, за българската медийна среда като че ли вече стана традиция преди избори да се правят чистки в обществените медии. В момента отново бива оказван натиск на определени журналисти. В името на какво БНТ и БНР преследват качествени журналисти като престъпници?

Чистка е силна дума. Първо, аз забелязвам едно прогресивно влошаване на медийната среда в България. Икономическата криза след 2008 г. не само в България, а в повечето европейски страни беше използвана за натиск върху медиите с обяснението, че медиите също са пазар и съответно към тях трябва да се отнесем като към пазарни структури. Това е невярна теза. Даже в известен период от време пазарното мислене и пазарното отношение към медиите надделяха и в някои от европейските структури, естествено, под натиска на частни интереси. За съжаление това нанесе обща вреда върху медийната среда, тъй като медиите са обществен ресурс. Тоест, ако говорим за електронните медии, те ползват при определени условия държавен честотен ресурс. Съответно има и изисквания за това кой и при какви условия получава достъп до тези ресурси. Достатъчно ясни трябва да са регламентите за това кой придобива собственост, как я управлява, каква е прозрачността, кой може и кой не може да купува медии.

Аз смятам, че определено не бива офшорни компании да притежават медии у нас. Първо, защото ние имаме достатъчно лоши практики и не бива към тях да прибавяме още една. Второ, защото в повечето случаи чрез офшорните компании се размива собствеността. Ако приемем, че една частна медия може да прокарва интересите на определена група или човек – добре, тогава знам, когато чета това, чии интереси стоят зад него. Но когато тези интереси много бързо се прегрупират при всяка промяна и ти не можеш да разпознаеш обществената група, тогава положението става тревожно, защото рискът и медийното пространство да се монополизира е много висок. Всъщност онези правила, които бяха достатъчно ясни преди икономическата криза, изведнъж бяха старателно забравени. С други думи позволи се конкуренцията да бъде заместена с монополизация. Това доведе до много тежки последствия за малкия и средния бизнес у нас. Средната класа, която напъваше да поникне, изчезна и в момента ние имаме едно доста силно разслоено общество без средна буферна граница, която да осигури мек преход при големи промени. Това важи и за медиите, защото има много силни медии, които много силно мачкат медийното пространство – казвам това и в добрия, и в лошия смисъл на думата. Когато това е позитив, ок, но когато тези медии прокарват определени интереси, това е лошо.

Ако по-рано медиите държаха на независимост, защото по този начин поддържаха пазарната си ниша и степента на обществено доверие, въз основа на което получаваха финансиране, то при новите условия разглезващо обстоятелство се оказаха и европейските програми и чуждите фондове, които се намесиха и донесоха допълнителна деформация на медийната среда. Когато започнаха информационните войни и започна да се задава въпросът, кой кой е, наистина стана страшно. Наблюдавал съм няколко конфузни ситуации в ефир, в които журналистът атакува събеседника, а събеседникът на свой ред го пита кой е собственикът на медията и водещият не може да отговори.

Един от големите проблеми е липсата на инвестиции и сриването на печатните медии. Печатните медии са важни по редица причини. Първо, заради защитата на част от населението, което получава информация именно чрез тях. Второ, защото трябва да се съхрани навикът за четене. Трето, печатните медии са една важна утвърдена ниша, тъй като са традиционна медия, към която има изградена степен на доверие. По-голямата част от тях не успяха да преминат в цифровата ера и да се приспособят бързо по много причини. Една от тях е липсата на достатъчно ясна регламентация за защита на интелектуалната собственост в интернет пространството в условията на цифрови технологии.

Мисля, че има много тревожни тенденции в медиите – големите стават все по-големи, а малките се смаляват и се разтяга едно буферно пространство, в което няма медии, които да поддържат различните нагласи и да изразяват мненията, които не могат да бъдат групирани в останалите медии. Забелязваме и нещо друго – една доста безцеремонна намеса на държавата чрез властта. Това става главно чрез политиката на моркова: ако са наши медии, ще получат съдействие, ако не…

Смятате ли че и частните, и националните медии бяха овладяни от ГЕРБ? Отдавна вече няма политическа цензура, но в същото време се оказва, че цензурата на парите и властта е много по-опасна.

Мисля, че онова разбиране на политическата цензура, което някога съществуваше, вече го няма. В сила е икономическата цензура. „Можете да кажете всичко, но нали знаете последствията”, т.е. няма да получите финансиране или бонусите, които очаквате. И от тук нататък започва съобразяването. Различните медии се борят по различен начин в зависимост от това кой стои зад тях и кой стои пред тях. Общо взето, това е тенденцията, която се наблюдава. Говори се, но е трудно да се докаже, че някои политици имат акционерно участие в медии. Не знам дали това е истина или не, но може би една програма за филтриране на собствеността поне няма да оголва тези влияния по начина, по който предполагам, че те съществуват. Има и партийни издания. Но мен лично това не ме притеснява, стига да е ясно, че това е изданието на еди-коя си партия.

Защо ръководителите на обществените медии преследват силните журналисти, свалят от ефир критичните предавания, какъвто беше случаят с Петър Волгин например? Не смятате ли, че по този начин се обезличава характерът на тези медии и те се превръщат в говорители на властта?

Всяка медия има редакционни правила. Понеже ме питате какво мисля за онова, което се случва около Петър Волгин, пак ще кажа – важно е да се спазват редакционните правила. Когато журналистът спазва редакционните правила, а програмните структури го изискват и се постига съгласие и яснота какво и как се прави, тогава няма проблем. Но бих искал да ви споделя една тенденция, която забелязвам, и с огорчение ще го кажа критично и към БНР. Има определени водещи, за които, като чуя, веднага мога да ви кажа поне двама от събеседниците, които ще им гостуват. Подчертавам, че не става дума за Петър Волгин. И ако приемам, че останалите колеги допускат подобно нещо, бих искал да попитам защо от тях не се изисква? Има колеги, чиято политическа нагласа разпознавам безпогрешно, и то като обикновен слушател. Разпознават я и слушателите. Ако това се случва, то вече е деформация на медийната среда. Мен не ме интересува какви политически възгледи изповядва един човек, който работи в обществена медия. И ще дам следния пример. Имах случай с колега кореспондент, която в един частен сайт беше нарекла БСП с всякакви епитети, за които можете да се сетите, а след два дни трябваше да отиде на Бузлуджа да отрази тяхно събитие. Кажете ми, ако аз съм ръководител на този човек, как да го изпратя на въпросното събитие? А как ще гледат на него? Затова всеки журналист трябва да има и собствена професионална хигиена. След като сте се наели да работите в обществена медия, трябва да спазвате изискванията и балансите, а чувствата си можете да изразите в избирателната урна. Смятам, че е много важно правилата да се спазват и да важат за всеки. Защото, ако се направи изключение за един човек, това означава, че трябва да се направят изключения и за останалите. Лош знак е, когато един спор се решава с административни мерки, вместо проблемите да се преодоляват със силата на редколегията и на екипната култура и когато всеки се изкаже какво мисли, за да се разбере дали наистина и при какви обстоятелства са нарушени правилата.

При последните двама ръководители на БНР се наблюдават едни непрекъснати конфликти с екипа. Как си обяснявате това?

Откровено казано, това се дължи на ниска компетентност – професионална, административна, управленска, всякаква. Предишното ръководство беше просто безпомощно. То нямаше компетентността и авторитета да наложи професионална позиция. Доста често нещата зависят от авторитета на самото ръководство. Защото, ако то иска да предяви някакво изискване, но не може да го мотивира, а колегите нямат респект към него, няма как да стане. Освен това, когато разпознавате една тенденциозност и услужливост в лична полза или на някоя конюнктура, това вече е фатално, защото доверието изчезва. Мисля, че това се случи в конфликта с предишното ръководство, което безцеремонно гледаше на журналистите като на придатък към управленските си функции. Знаете, че аз съм уволняван, след като в качеството си на директор на програма „Хоризонт” отказах да се подчиня на политическия натиск, който беше използван срещу медията. Сега отново с лека ръка се уволняват опитни хора, известни имена. На тяхно място идват случайни, неизвестни, незнаещи, неможещи. Откъде идват? Винаги съм казвал, че когато човек е податлив, това се усеща.

Какви качества трябва да притежава един ръководител на обществена медия, за да бъде тя коректив, а не подгласник на властта?

Една добра защита в тази посока са редакционните правила. Тъй като стана дума за Петър Волгин, нека приемем, че в едно авторско предаване опонентът е той, а отсреща винаги имаме опониращата страна. Опонентите се сменят, при това журналистът невинаги е в най-добрата светлина, защото опонентите с различна ярост могат да му опонират. Тоест всичко зависи от умението на журналиста, от една страна, да провокира събеседника, а от друга, да не накърнява личното му достойнство. Предаванията, които водеше Петър Волгин, бяха именно от такъв провокативен тип. Това е предизвикателство към аудиторията, дърпане за ръкава с цел да се представят алтернативни гледни точки – чрез съмнението, колебанието, неверието, като източник на различното мислене. Когато обаче човек започне да бъде притискан, и то в гръб – вътре в медията, естествено, сработва защитният му рефлекс и той започва да прави точно онова, в което го обвиняват. Може би точно това се получи в един момент в този публичен конфликт между Петър Волгин и ръководството на БНР. Жалко е, защото „Деконструкция“ беше слушано предаване. Чувал съм много горещи мнения и колеги, които уж изповядват идеите за плурализма, обективността и независимостта на медиите, да казват: „Той трябва да бъде махнат?”. А защо да бъде „махнат”? Опитът да създадете изкривено огледало на нещо, което е силно и ярко, дори да не сте съгласен с него, и да го замените с нещо, което е деформирано, на друго ниво, с по-ниска аргументация и по-слаб професионализъм, само подсилва позициите на атакувания. Също както в случая с Петър Волгин, където всички опити да бъде заглушен уж с някаква огледална алтернатива бяха погрешни и доведоха до разрушаване на доверието към медията и до падане на рейтинга. И това падане продължава. Колкото до качествата на ръководителя на обществената медия – ако той няма собствена професионална биография и име, знания и опит, може да бъде употребен за всичко.

Изглежда ли Ви ефирът на обществените медии плуралистичен? Питам Ви, защото все по-очевидно една определена гледна точка бива лансирана почти до припадък. И обратното, за критичната дума няма място…

Много е важно да се чува мнението на всички. И когато това се случва, всичко е наред. Но когато необосновано преобладаващото мнение е в полза на една гледна точка, значи има нужда от коректив и той трябва да се направи. А когато силово, административно, без аргументация и без да се изслушат другите мнения, се налага гледна точка, тогава, естествено, съпротивата също е директна и тя също избягва коригиращата сила на колегията. Затова смятам, че спокойният и уравновесен диалог между колегите дава самочувствието на медията, че тя произвежда един продукт, който е съобразен с нейната обществена мисия, с екипната работа и който отразява правилата и нагласите вътре в самата нея.
Когато говорим за обективност, има едно понятие, което аз винаги подчертавам – това е съотносимост на събитието. Едно събитие не бива да бъде представяно с по-голяма значимост от онази, която има. Например, когато пред парламента протестират петима души, които обаче викат като за 150, и ние им даваме глас, трябва да подчертаем, че това са само петима души. Когато стане ясно кой какви мнения изразява, тогава медията си е свършила работата. Но когато тя казва: „Има небивали протести, страшен шум, грохот…”, но без да поясни, че това го правят петима души, тогава вече е опасно. Затова смятам, че свободата на медията да изпълни своята мисия е много важна. Но начинът, по който тя прави това, е още по-важен. И ако има регулация, която да следи за спазването на периметъра на медията, всичко е наред. Но когато има органи, извършващи медийна регулация с политически мотиви и с компетентност, по-ниска от тази на медията, тогава възникват проблеми. Вие ги виждате.

Такъв ли е случаят в момента?

Предишните случаи са такива. Смятам, че органът за медийна регулация на съдържанието не беше на достатъчно добро ниво, за да мотивира своите забележки към медията, в конкретния случай БНР. Съществува системен проблем с медийната регулация. Там попадат хора, които нямат опит нито в администрирането, нито в професионалната работа, нито чисто житейски и социален опит, за да извършват тази регулация. И докато на тях се гледа като на пазители на интереси или на подставени лица на определени политически сили, ситуацията в медиите ще продължава да бъде деформирана. Вземете последния пример. СЕМ излезе от всички законови срокове за обявяване на конкурса за генерален директор на БНТ. Наложи се даже с поправки в Закона за радиото и телевизията да бъде замазана тази кокоша слепота. И изведнъж се обявява извънредно заседание, за да бъдат обявени процедурата и сроковете за конкурса. И на него петимата членове на регулатора едновременно гласуват „въздържал се”. Не му било времето. Ами от сега нататък, която и дата да посочите, все няма да й е времето. Защото сте излезли от него и от закона. Защото не е нормално да вземат решения хора с изтекли преди година и половина-две мандати, след което спешните назначения в регулатора да се представят като извършена ротация. А законът ясно казва: ротация на парламентарната квота – на две години, т.е. теглене на жребий за обновяване, и на президентската квота – на три години. Кой е виновен за забавените назначения? И не е добър знак, когато член на СЕМ сезира прокуратурата за липсата на ротация при предишния председател, а когато сам става председател, се прави, че решението на прокуратурата за изпълнение на закона не се отнася за него.

Докога изборът на ръководители на БНТ и БНР ще бъде политически, а не професионален?

Вижте какво се получава. Съветът за електронни медии, който извършва медийната регулация за съдържанието, е обществен орган за разлика от другия регулатор – КРС, който е държавен. Кое му е общественото на СЕМ? Той се избира с две квоти на президента и с три квоти на парламента. Тоест избира се с политически протекции. За да се избегне неприятното усещане, че политиците ви бъркат в съзнанието и ви манипулират, членове на СЕМ трябва да са лица с високо обществено доверие или с изключителен професионален капацитет, така че те да защитават не само този, който ги е посочил, но и личното си име. Когато изчезне това усещане и вътре влязат хора без име, които няма какво да губят, започва едно общо деформиране. Освен това не е справедливо, когато законът извършва свръхрегулация на обществените медии, а в същото време на практика прилага доста либерален режим спрямо частните медии. Не твърдя, че трябва да се упражнява същата свръхрегулация спрямо частните медии, но условията на регулацията трябва да се уеднаквят. И изобщо компетентността на медийния регулатор трябва да превишава компетентността на медиите. А се получава тъкмо обратното. Когато кандидатства за генерален директор на обществена медия, човек трябва да защити концепция пред хора, на които никога не им се е налагало да защитават такава концепция и които никога не са работили в кухнята на тази медия. Кой кого да изпитва? Това е трагедията в регулацията. Искам да подчертая, че много от деформациите в медийната среда у нас дойдоха от начина на регулация – от остарелия закон и от липсата на отговорност в политическата воля, от случайните хора, които да я извършват. От това произтича и неубедителният избор на някои генерални директори на медиите. Те на свой ред посочват своите управителни екипи и накрая виждате каква редукция на професионализъм настъпва вследствие и на странични влияния. От тук нататък журналистът е потърпевш от тези обстоятелства. Кажете ми кой понесе отговорност за несполучливия избор на предишното ръководство на БНР? А дали е достатъчно убедителен и сегашният избор?

Изборът на нов генерален директор на БНТ се забави доста дълго, мандатът на Вяра Анкова изтече още на 1 август. Сега обаче виждаме едно голямо забързване на процедурата. Това част от плана за овладяване на медиите ли е?

Чак сценарий за овладяване на медиите не виждам, но ако говорим за такъв, то въпросът е кой ги овладява. Медиите се управляват от определени интереси, изразявани чрез влиянието на определени продуценти, които имат връзки с определени политически структури. Едните правят предизборните кампании на другите, а после започват благодарностите или извиненията. Затова възниква въпросът, защо СЕМ проведе навреме процедурата за избор на генерален директор на БНР, а отложи процедурата за избор на генерален директор на БНТ? Наложи се спешно да бъде внесена поправка в закона, която на практика дерогира мандатността, един от най-демократичните принципи на управление. Кажете ми защо мандатите на регулаторите бяха удължени на 6 години, членовете им бяха редуцирани от 9 на 5, а мандатите на ръководните органи на обществените медии останаха 3 години? Така един регулатор теоретично може да избере три ръководства на обществените медии. Нелепо е, че след като беше удължен мандатът на Анкова, изведнъж се сетиха, че са забравили и трябва да се удължи и мандатът на Управителния съвет на БНТ. Едно изключение доведе до следващо и така до поредицата безпомощни абсурди, резултат от липсата на административен и управленски капацитет в СЕМ и недопустимо политическо влияние.

Каква е Вашата хипотеза за закъснелите назначения в СЕМ и за удължените мандати в БНТ?

Моята хипотеза е ясна – че подходящите хора трябваше да изберат подходящия човек. Дали те успяват и как го правят, е отделен въпрос. Но след като беше избрано ръководството на БНР, защо не бе избрано това на БНТ? Грубо беше нарушен законът. Какво се случи след това? Изведнъж някой се сети, че така не може да се продължава. Дайте тогава да направим поправка в закона, която да позволи генералният директор да продължи да изпълнява функциите си до избора на нов. Възниква въпросът: а какво се случва, ако не бъде избран нов директор?
Сега внезапно СЕМ се разбърза да проведе избор точно когато бе избран и нов президент, когато се променя и парламентът, и изобщо ситуацията в страната.
Доколкото разбирам, мотивацията за това бързане в СЕМ е фактът, че предстоят парламентарни избори и трябва да има легитимен управленски екип в БНТ. Ами защо не го осигуриха за президентските избори. Не може важни решения, засягащи медиите, да зависят от командировките на председателя на регулатора или на неговите членове. Когато не се спазват правилата, няма доверие. Поне към СЕМ отдавна няма.

Как ще коментирате резолюцията на Европейския парламент за борба с пропагандата на трети страни, където на прицел всъщност е Русия? В нея изрично се упоменават две медии – Russia Today и Sputnik. Не смятате ли, че под наслов „Опазване на демократичните ценности” се посяга именно на свободата на човек да избира източниците, въз основа на които изгражда своето мнение?

Вижте, това започва да се превръща в параноя. Аз не приемам нито русофобията, нито русофилията като философия. Няма нужда от такива страсти. Човек трябва да приема разумно онова, което се случва. В края на краищата, ако на една сила не можете да противопоставите друга сила, то това означава ли да забраните първата, за да наложите втората? Смятам, че това е недопустимо, защото се връщаме към времената на Студената война, към времената на маккартизма. За мен е грешка Русия да бъде превръщана във враг в момент, в който тя може да бъде ефективен партньор в борбата с тероризма, с бежанската вълна и всички проблеми на регионалната и глобалната сигурност.

Мисля, че превесът на Единната народна партия (ЕНП) в европейските структури започва да дава негативен ефект. Това са десни фобии и те трябва по някакъв начин да бъдат балансирани. Опасна тенденция е Русия да бъде превръщана във враг. Формирайки я като враг, рано или късно тя може наистина да се превърне в такъв, а това би било огромен риск за глобалната сигурност. На фона на всички реплики, които могат да се хвърлят към Доналд Тръмп, той каза една истина. Европа насила формира враг в лицето на Русия, чувствайки зад гърба си САЩ. Но в момента, в който Съединените щати се оттеглят и Европа остане с Русия като враг, то това увеличава ли сигурността, или я намалява? Това е въпрос към онези идеолози, които развиват определени тези, а след това те се оказват погрешни. Бих искал да ги попитам те каква отговорност носят?

В България, ако кажеш, че нещо не е така, както ЕС вече е казал, значи ти не си евроатлантик, ти не си европеец, ти не си модерно мислещ човек! Е, ама ние тоя урок го карахме четири десетилетия.

Как трябва да се противодейства на такова поведение?

Отново чрез медиите трябва да се даде гласност на всичко онова, което има като настроения в обществото. Това, което искат да ни припишат в Европа като проруски настроения, всъщност е недоволството от тази политика, която изкривява картината. Нямам нито нещо против Украйна, нито против Русия. Искам тези две държави да бъдат наши партньори. Но когато някой ме убеждава, че Украйна можела да ни бъде партньор, а Русия не, веднага бих попитал защо? И в какво може да ни бъде партньор Украйна в момента? Не искам да деля страните на по-симпатични и по-малко симпатични. Ами това, което се случва в Турция, как ще го наречем? Защото ние непрекъснато демонстрираме приятелските си чувства към нея, а случващото се там е много тревожно. Отново в интерес на някакви съображения това също не се изказва. Значи срещу Русия може, а срещу Турция не може! Нека да кажем и едната истина, и другата.

Отварям фейсбук, където има всякакви щуротии, и виждам, че наша колежка е написала как една от политическите сили карала хората в селата да развяват руския флаг. Това са смехории, но те са показателни за грамотността на посланията и за нуждата от едно по-широко дискусионно мислене, което трябва да провеждат медиите.

Много са обвиненията, че в Русия няма свобода на медиите, а всъщност повечето от тях са опозиционни. Как ще коментирате този парадокс? Там, където се твърди, че има плурализъм – в Европа и САЩ, гледната точка е една. А именно, че Русия е по-голям враг от „Ислямска държава”.

Аз не бих правил паралел между Русия и Съединените щати, въпреки че тези държави много си приличат и по манталитет, и по начина си на действие. Чета руските медии, чета и нашите медии. И искам да ви кажа, че понякога в руските медии има по-голяма свобода, отколкото в нашите. Да, има натиск върху руски медии. А у нас няма ли? Да, има натиск и на държавата, и на политически сили. И тъй като заради силната президентска власт там партиите никога не са играли особена роля, когато се оказва натиск, е ясно откъде идва той. А у нас натискът идва от много страни и даже понякога е трудно да се сетиш откъде. Не бих казал, че нещата с медийната и другата част от демокрацията у нас са нормални.
Иначе в Русия има тревожни тенденции, те са факт. Има една нетърпимост към чуждото мнение и изострено отношение към помощите и влиянията, които идват отвън. Но това е и защитен рефлекс. Ако продължим да обявяваме Русия за враг, тя ще се затвори в себе си. Тя не бива да бъде оставяна сама със себе си и своите страхове, защото това ще създаде проблеми. Уверявам ви, че руското гражданско общество достатъчно трезво оценява онова, което се случва.

В класическия си вариант везните имат две страни. От едната страна слагате вашия ум и мислите с високомерната идея, че оттатък стои един малък ум и вашият ще натежи на везните. Не е така. В медиите всичко се мери – и думата, и жестът, и отношението, и начинът на мислене, и изразните средства, и внушенията. Така че онова, което правят медиите се излага на едно сериозно публично обветряне и всеки си застава на мястото. Затова не бива да се произвежда русофобия, нито пък русофилия. Когато един човек казва, че е единствен и добър, за другия остава да е лош. По същия начин едни хора се нарекоха демократи, а всички останали какви са? Но защо? Или пък: „Ние сме реформатори!“ А останалите какви са? Не бива чрез определения да се правят този тип внушения. Това с умните и красивите беше изключително грозно и очевидно не беше добре премерено.

Наскоро бе арестуван руският министър на икономиката Алексей Улюкаев. Какъв знак е това за процесите в руския политически елит?

Това е борба между различни кръгове в руския политически и икономически елит. За мотивите за арестуването му могат да се зададат много въпроси. Например, може ли министър от такъв ранг да участва в корупционна сделка или да поиска комисионна от човек, за когото е ясно, че е доверено лице на президента. За мен това е част от борбата за надмощие между по-либералното и по-консервативното крило. И тъй като в световен план либерализмът започна да губи позиции, аз разглеждам случая като част от по-общ глобален процес. Онова, което либералите формулираха като икономическа и политическа концепция, не се оправда. То създаде доста кризи и сътресения и продължава да създава проблеми, а нова версия няма. Оттук започват да се появяват нови тенденции, някои от които са консервативни и могат да имат по-неприятни последствия като затваряне на икономики и политики, т.е. оттегляне на държавите вътре в собствената им територия. Това е процес, който познаваме от предишни години, но никой не е изследвал.

Онова, което се случва в момента, не е популизъм. Това е антиглобализмът, който намира популистки форми, за да се бори с тази глобална тенденция. Казахме, че няма да има държави, няма да има граници, а сега какво правим – строят се стени, изграждат се граници, държавите се затварят в себе си. Ето например САЩ, които бяха яростният проводник на идеята за глобализма. Сега и там се говори за стени. Това са тенденции, за които България също трябва да си направи някои изводи, защото ние също сме техен обект. Те винаги идват с известно закъснение у нас, както и модата от модните столици. Но все пак това се случва и се надявам ние да сме сресани на път в този момент.   

Как според Вас ще се развият отношенията между САЩ и Русия при президентството на Доналд Тръмп? Преди изборите беше широко разпространена гледната точка, че Тръмп е по-добрият вариант за руснаците. Възможно ли е обаче сега те да бъдат неприятно изненадани?

Знаете, че политиката на държави като Съединените щати и Русия не се прави само от един човек. Колкото и да е силен президентът Владимир Путин, дори в Русия има достатъчно центрове на властта, които могат да бъдат коректив, и всеки лидер се съобразява с реалните тенденции. Все пак в САЩ има изграден достатъчно активен баланс между центровете на властта и тези, които определят политиката. Така че колкото и възгледите на президента Доналд Тръмп да са силни и да оказват влияние върху тези процеси, има буферни и стабилизиращи фактори, които няма да позволят да се отиде в крайности. Разбира се, този по-спокоен тон, с който той разглежда отношенията с Русия, ще повлияе, защото тенденцията за нагнетяване на напрежението наистина можеше да изправи света пред риска от една голяма война. От изборите си личи как американците разпознаха различните виждания на двамата кандидати. Може да се каже, че американците се стремят към един по-спокоен диалог с всички страни, дори с тези, с които отношенията може да са по-изострени.

Например, ако погледнем от американска гледна точка, защо Русия изглежда по-голям враг от Китай? Реално Китай, който е икономическа и политическа сила, в момента разполага с повече възможности от Русия в някои области, които засягат американските интереси. Китай по тази логика би трябвало да бъде обект на по-специално внимание.

Като че ли Китай доста сдържано прие избора на Тръмп, който идва с идеите си за реиндустриализация на САЩ.

Предизборната платформа е едно, а реалностите са друго. Как ще се адаптират съединителят, газта и спирачката тепърва предстои да видим. Вижданията на Тръмп за една по-сдържана роля на Съединените щати в световните процеси – оттеглянето от някои международни споразумения, преразглеждането на отношенията с някои държави, преразглеждането на вътрешната политика – това са въпроси, които тепърва ще се изясняват. Някои от тях, разбира се, будят тревога и това е обяснимо. Но в никакъв случай не смятам, че е възможно да има такива резки обрати, които да предизвикат земетръсни последствия в световната политика. Ще има промяна, тя се чувства. Но това е следствие от натрупвания в резултат на тежката икономическа криза и на политически процеси, които останаха в нерешено състояние. Особено в новите сфери на влияние – Източна Европа, Далечния Изток, Иран, Ирак, Афганистан. Прекалено много станаха нестабилните точки. И в тази ситуация никой не предлага икономически решения, политическите решения се бавят, а военните са изчерпани. Ако тези региони бъдат оставени сами да решават тези процеси, това също е опасно. Оттук и поводът за фразата на Доналд Тръмп, който каза: Ако ние можем да регулираме тези процеси със съдействието на Русия, защо да не го правим? Някои от въпросите му изглеждат логични. Този външен популизъм, който той демонстрираше, може да е подвеждащ. Но все пак той е бизнесмен, той е успял човек и знае как се постигат успехи, което за мен е успокояващо обстоятелство. 

Г-н Плевнелиев може би ще остане в историята като президента, който успя да влоши отношенията ни с Русия. За ген. Радев пък тръгна удобната за някои политически среди версия, че е „човек на Кремъл”. Смятате ли, че той ще се различава като президент?

Няма да давам оценка на това, което президентът Росен Плевнелиев е казал и свършил, защото мисля, че всеки гражданин има личното право и възможността да го прецени. Предполагам, че го очаква добра евроатлантическа кариера. Разбира се, смятам, че политиките у нас не бива да зависят от бъдещата кариера на политиците. Тоест държавата трябва да изгражда някакъв механизъм, било то морален или процедурен, който да предотвратява вероятността една политическа или обществена позиция да бъде употребявана за кариерно развитие в дадена посока. Колкото до въпроса дали г-н Румен Радев е проруски настроен, мисля, че това вече е прекаляване с маниите и параноите. Например моите руски приятели ме приемат като българин, а не като европеец или евроатлантик. Казано иначе, с личната, човешката мярка. По същия начин можем да смятаме, че ген. Радев е натовски генерал, проамерикански настроен, защото е обучаван в САЩ. Това, че казва, че в Крим се вее руският флаг, прави ли го проруски политик? Независимо дали приемате или не присъединяването или анексията на Крим, има едно съобразяване с историческите реалности. А защо бяха прекроени европейски граници? Как се случи това и как беше мотивирано? Ами защо изнесохме демокрация, а сега се чудим какво да правим с вноса на бежанци? Дайте да не сърбаме непрекъснато чужди каши, а да се опитаме да защитим нашата кухня. Защо трябва да квалифицираме г-н Радев по определен начин, за да го различим? От кого?

Всъщност какво се цели с това квалифициране? Като че ли то не изглежда много естествено, като имаме предвид, че ген. Радев говореше доста умерено по време на кампанията.

Определени среди искат да кажат: Плевнелиев беше нашият човек, защото той говореше против Русия, а пък, след като новоизбраният президент не продължава тази линия, какъв е той? Това нанася вреда на баланса в отношенията ни с външни партньори. И тъй като тези оценки произтичат от определени хора, които ги дават в България, това чертае една опасна тенденция на опит за управление на процеси чрез внушения. За щастие аз виждам в г-н Радев изключителна сдържаност, балансираност и много точно премерена лексика във всички сфери, в които трябваше да защити публичното си присъствие. Надявам се да имаме един балансиран президент, който ще пази националния интерес, ще казва нещата в естествения им вид и няма да крие истинската си позиция, когато се налага да я изрази. Ние сме малка държава. И, от една страна, викаме: „Началниците да се разберат”, а, от друга страна, тичаме подир тях и им повтаряме думите. Дайте да си седнем на мястото и да си гледаме нашите интереси – да ги назоваваме, да ги защитаваме, независимо от това кой каква геополитическа линия провежда.
Понеже дълго време съм работил в Русия, спомням си следното. По време на управлението на Борис Елцин имаше един външен министър, Андрей Козирев, който непрекъснато се чудеше къде да се интегрира Русия – в НАТО ли, в ЕС, в Евразия и т.н. Когато Евгений Примаков стана външен министър, го попитаха дали Русия ще се интегрира с НАТО. Неговият отговор беше: „Ние сме прекалено големи, за да тичаме нагоре-надолу. Никъде няма да тичаме и с никого няма да се интегрираме, съединяваме или обединяваме. Ние сме тук и който иска да разговаря с нас, да заповяда”. Мисля, че това беше една достойна позиция, въпреки че говорим за други мащаби, страни и друга ситуация. А ние изпитваме национални комплекси и трябва да сме присъединени под формата на залепване за някого, за да сме добре. Няма нужда да се залепваме, защото после трудно ще ни изкъртят от залепването. Затова е добре да поддържаме една балансирана политика и да защитаваме икономическите и политическите си интереси.