Много често киното отразява духа на времето много по-точно от всички социално-политически анализи и публицистични материали. През 2015 г. на екраните в Америка излезе поредният филм на братята Коен „Да живее Цезар”. Една леко абсурдна, както винаги при тези режисьори, комедия за Холивуд от 50-те години на миналия век. На екрана е Америка през 1950 г., в която радостта от икономическия подем след неотдавна спечелената световна война съседства с мрачната параноя на Маккартизма, с карикатурни маргинали като леви професори и сценаристи, които се кланят на измисления от тях, но не съществуващ в реалността образ на СССР, а парите са едновременно всевластни и безсилни. Този филм стана символичен епитаф на събитията от 2016 г., която може да наречем „година на великия прелом в глобалната политика”. Велика Америка, която желае да върне Доналд Тръмп, са всъщност Съединените щати от епохата на президента Дуайт Айзенхауер. Това е Америка, която е толкова мощна, че е способна да защити начина си на живот и този на своите съюзници. Но е толкова умна, че не натрапва своите правила в двора на съседите и не се опитва да научи всички наоколо как трябва да живеят. Това е общество, което се труди да постигне собственото си благополучие, но още не е заразено от бацила на политкоректността и лицемерното възвеличаване на малцинствата. В такава Америка иска да живее Тръмп, а ако съдим по резултата от изборите, и значителна част от американското общество. Доколко тази Америка реално е съществувала и възстановима ли е тя във второто десетилетие на ХХI век? Отговор на тези два въпроса по-скоро няма. Но не става дума за политически програми и стратегии, а за настроенията на избирателите, при това не само на избирателите в САЩ. Политическите сили, които е прието да наричаме „популисти” (тези, които управляващата класа не харесва, но които за тяхна изненада все по-често печелят изборите), чувстват промяната в обществените отношения и я използват против истаблишмънта.

ПАРАНОЯ ОНЛАЙН. Братята Коен, пародирайки „лова на вещици”, като че ли са предвидили (филмът е излязъл през февруари) удивителната вълна от своеобразното възвеличаване на Русия и Путин, която заля Америка и Европа през втората половина на годината. Вярата във всемогъществото на руския президент премина на качествено ново ниво. Той не просто шашардиса света с геополитическите си игри и стратегически комбинации, но се оказа, че е способен да се разпорежда и със съдбата на демокрацията във водещите държави в света. Това даже не е Коминтернът със своята агентурна мрежа, която е виждал навсякъде сенатор Маккарти, а нещо много по-лошо. Това е незримата и безлика намеса на хакерите, а не на съпрузите Розенберг или опозиционните интелектуалци-марксисти.

С приключването на избирателната кампания в Америка напрежението не спадна. Съдейки по всичко, битката срещу Тръмп едва сега започва. Обвиненията, че новият президент е влязъл в Белия дом благодарение на Путин, ще бъдат основен коз, който неговите врагове ще използват, за да предизвикат импийчмънт, или пък този коз ще послужи като основание за блокиране дейността на новия президент. Паралелно с това същият процес започва и в Германия, където предстоят избори през есента на 2017 г. Тоталната „инфилтрация на пропагандата на Путин, целяща да заблуди честните германци” се определя от Bild като подразбираща се от само себе си. Таблоидът подробно разяснява как руските спецслужби чрез своите агенти между бежанците планират да организират актове на сексуално насилие срещу германските жени, за да не допуснат победата на Меркел на изборите. Само да припомня, че новогодишната нощ на 2016 година започна в Кьолн с десетки опити за сексуално насилие от страна на бежанците. Сега вече е ясно кой го е организирал...

Това напомня за филма на братя Коен „След прочитане да се изгори”, в който наслагването на параноята на едни хора върху параноята на други превръща реалността в пълен абсурд, където даже заклетите конспиратори, които са измислили всичко това, накрая вече не могат нищо да разберат. Глобализацията и всеобщият характер на политическите процеси не са празен звук. Всичко, което става в една част от света, се пренася и в другите. И ето, че Европарламентът ще се бори с чуждите агенти и чуждото влияние, макар че когато в Русия поискаха да възложат подобни функции на Държавната дума, Западът се ужаси от „авторитарното мракобесие”.

ПРОЩАВАНЕ С ИЛЮЗИИТЕ. 2016 г. тегли чертата под епохата, която настъпи след Студената война, и която според разбиранията на всички, донесе Нов световен ред. Оглеждайки се назад, обаче, може да кажем, че Нов световен ред не беше предложен. Беше направен опит под „американския световен ред” да се маскират западните институции, които обслужваха Студената война и двуполюсната конфронтация. От това нищо не излезе. Качествено новите световни обстоятелства изискваха и нови форми на подход. Сега това вече е осъзнато, но истината е, че не е ясно какво конкретно трябва да замести стария ред. Засега изглежда, че това е нарастващата вълна за суверенност и отхвърляне на глобалния универсализъм, тържествуващ от края на 80-те години. Това естествено не означава, че някой е отменил връзките на всеобща взаимна свързаност и взаимозависимост. Тези сили, които изместват истаблишмънта, в най-добрия случай са способни да диагностицират болестта, но не и да формулират метода за нейното лечение. При това световната политика става все по-демократична и на глобално, и на национално ниво. Желанието на турските военни да поставят страната в „правилните релси”, което те нееднократно и без особени проблеми правеха в ХХ век, този път беше решително отхвърлено от обществото. В това число и от тези, които не приемаха курса на президента Ердоган. Механизмите на народно волеизявление, колкото и да ги критикуват, станаха повсеместна норма и вече не е възможно да бъдат пренебрегнати. Неслучайно след сензационния резултат на референдума във Великобритания, се чуха гласове, че не си струва решаването на такива съдбоносни въпроси да се доверява на населението.

Оказа се обаче, че в САЩ политическият елит попадна в друг капан. Ако гласуването беше пряко и всенародно, Хилъри Клинтън сигурно щеше да стане президент. Обаче изборната система, която не се е променяла от XVIII век, винаги е служела като доказателство за силата и устойчивостта на американската демокрация. Въобще, един от изводите за президентската кампания в САЩ, с нейното крайно ниско ниво на полемика и безсъдържателност, съчетано с парадокса на финалния избор, извършван от избрана група представители на съответните щати, я прави неприемлива като модел за която и да било друга страна.

В предишните години основно се разсъждаваше върху нарастването на геополитическите противоречия на световната сцена. Издигането на едни държави и залеза на други… През 2016 г. в центъра на вниманието се оказаха вътрешните проблеми, социално-икономическото развитие на държавите и психологическото състояние на техните граждани. Оказа се, че гражданите не разбират и не желаят да разберат мотивите на своите глобализирани елити. А откъсвайки се от своите корени, елитите просто губят своя източник на легитимност. Така че ще им се наложи отново да се върнат към корените си. Ярка метафора на кризата в Америка и в света като цяло е още един филм на братя Коен от 2007 г. Става въпрос за филма, „Няма място за старите кучета”. В края на президентството на Джордж Буш, когато 80% от американците считаха, че страната не върви по правилния път, режисьорите показаха, че проблемът не е в Буш, както мнозина се надяваха, а в дефекти на обществото, които се появиха много преди Буш (действието на филма се развива в Тексас през 1980 г.) и няма как да изчезнат след него. Немотивирано и съвършено безстрастно, но при това някак си вдъхновено, насилието, олицетворявано от главния герой Хавиер Бардем разрушава социалната тъкан, оголвайки най-отвратителните човешки прояви. И на хората от „старата школа” не им остава нищо друго, освен потресени да вдигат в недоумение ръце. Абсурдът на международната политика след Студената война, където умишлено бе заличена границата между войната и хуманизма, влезе в резонанс с деструктивните обществени процеси в отделните страни. Това създаде свят, където няма място не само за „старите кучета”, а за всички хора. Въпреки това, хората не мислят да се предават, което се вижда и в резултатите от изборите. Те искат промени. След Буш, Барак Обама се възприемаше като носител на надеждата, за нещо качествено ново. Днес всички са разочаровани от резултатите на неговото президентство. Първият чернокож президент отлично разбираше, че всичко се е променило и Америка не може да се държи както преди. Обаче той така и не можа да измисли какво трябва да се направи. Еди Меникс, главният герой във филма „Да живее Цезар” не мисли за високи идеали. Той не се интересува от устройството на света. Но е уверен в едно – ако много се трудиш и си честен, с каквото и да се занимаваш, светът ще стане по-добър и по-истински. На фона на обкръжаващия ни фееричен абсурд, тази позиция изглежда скучна, но е единствено вярната. Изглежда, че в световната политика идва времето, когато политиците ще търсят именно това, а не химери и амбиции. През следващите години това ще бъде домашната работа, която предстои на всеки без изключение. Илюзиите за новия свят, които възникнаха преди 25 години, се разсеяха. Старият свят вече не може да се върне. Затова ще се наложи в построяването на бъдещия свят всеки да започне от самия себе си.

Автор: Фьодор Лукянов
Източник: „Огонёк”