Глобалният сблъсък, който ще предначертае историята на XXI в
Имало някога една приказно красива и богата земя в центъра на света. Според преданията в нея се зародила човешката цивилизацията, откъдето тя потеглила триумфално по цялото земно кълбо, за да изведе от мрака на Каменната ера племена и народи. През следващите столетия Близкият изток продължил да бъде Средната земя, а неговите брегове неизменно се миели от водите на Средиземно море. Нито откриването на новите земи отвъд океана, нито изобретяването на машините или възходът на далечни царства някога променили това. Това било завещано от Бог и така щяло да бъде до самия край. Полумитологичната история за особеното място на Близкия изток се опитва да обясни простия факт, че въпреки превратностите регионът през цялото време си остава центърът на международните дела: тук са концентрирани ресурсните, икономическите, политическите, стратегическите, културните и религиозните възли на глобалната система. Спадналото влияние на важните близкоизточни пътища след Великите географски открития бързо е компенсирано от откритите колосални обеми на нефт и природен газ. По този начин Близкият изток отново връща централната си роля на световната шахматна дъска. И така до ден днешен. В бъдеще обаче всичко това ще се промени. Или поне така смятат водещи руски и американски експерти. Бързотопящите се ледове на Северния полюс откриват за държавите, задъхващи се от глад за ресурси, достъп до най-големите природни богатства, съществуващи на планетата. Ледовете отстъпват, за да освободят място на революционни нови морски маршрути. Северният ледовит океан бавно се трансформира в Средиземното море на бъдещето. Днес специалистите не без основание считат, че акцентът на световното внимание се насочва към Арктика поради уникалните географски, военни и икономически показатели на региона. Ще се превърне ли Арктика в новото централно стопанско и комуникационно пространство на XXI в.?Подобно на Близкия изток Арктика също има своя митология. Още от древността гръцките и римските автори споменават за тайнствени земи, Хиперборея и остров Туле, които са толкова на север, че слънцето там не залязва с месеци, очевидно имайки предвид феномена на белите нощи. За високо развитата северна държава Хиперборея пръв разказва през VII в. пр.Хр. гръцкият поет Хезиод в поемата си „Теогония”. Темата е описана още от Омир, Херодот и Овидий, а в най-точната карта на Късното средновековие, която е дело на Герардус Меркатор, са картографирани нейните предполагаеми географски очертания. Интересът към северните простори е толкова голям, че разпалва въображението на политическите лидери през XX в. Нацистите на Хитлер приемат толкова сериозно митовете за някогашно северно царство, че започват да се мислят за наследници на древна хиперборейска нордическа раса. В архивите и до днес се пазят свидетелства за необичайното внимание, което видни фигури в нацисткия управляващ режим отделят на Арктика. Най-ярките сред тях са представители на окултното и политическо движение „Общество Туле” по името на легендарния северен остров от древногръцките разкази. Именно „Общество Туле” се счита за предшественик на нацистката партия, а между членовете му са нацист номер две Рудолф Хес и един от най-големите световни геополитици Карл Хаусхофер. Разбира се, легендите не са основната причина за интереса към Арктика. Регионът разполага с уникални природо-географски характеристики. Пред Drang nach Norden обаче има една непреодолима пречка – суровият климат бързо охлажда желанията за усвояване на обширния регион. От ранна есен до късна пролет целият регион е скован от ледове. Изключение правят някои южни райони на Норвежко и Баренцово море с техните крайбрежия, в които ледът е заменен от негостоприемния северен вятър. Докато трае тежката зима, не може да става и дума за корабоплаване или оживен стопански живот. Постоянните северни ветрове с обичайна скорост до 6 метра в секунда бързо вразумяват желаещите заселници. Времето се затопля едва през юли и август и температурите достигат няколко градуса над нулата. Учените са на мнение, че някога климатът в Арктика е бил точно като днешния субтропичен климат по Средиземноморието, което идва да покаже, че „всичко тече, всичко се променя”. Водещи световни климатолози рисуват в бъдеще една много по-различна картина от настоящата – на една Арктика без ледове.
Според тях климатичните изменения на планетата водят до бързо повишаване на температурата в Северния ледовит океан. Климатолозите са категорични: температурата на планетата се повишава, а в Арктика това се случва с два пъти по-бързи темпове. Оценките са различни. Някои казват, че средногодишната температура в северния регион за последния век се е повишила едва с между 1 и 2 градуса, докато други смело твърдят, че само за последните две десетилетия Арктика се е стоплила с 3-4 градуса по Целзий. В ООН се опитват да направят прогнози и Междуправителствената експертна група по изменение на климата към Организацията на обединените нации смело надниква в бъдещето. Климатичните модели на ООН показват, че до края на века средната температура в Арктическия регион ще се увеличи с нови между 2,8 и 7,8 градуса, като затоплянето ще стане основно през зимата. Някои изчисления показват, че до средата на века Северният ледовит океан може спокойно да поиска смяна на името си – очакванията са ледовете напълно да изчезват през летния период. Учени от влиятелното Руско географско дружество са изчислили, че морските ледове и вечно замръзналите области се съкращават с 1% годишно. Те признават, че увеличаването и намаляването на ледените площи има цикличен характер, но въпреки това тенденцията за съкращаване на ледовете е константна. Според руския Държавен океанографски институт „Николай Н. Зубов” напълно възможен сценарий е ледът на Северния полюс да изчезне през лятото още през 60-те години на XXI в., а до края на столетието от него да няма и помен през зимата. Това означава глобална революция. Сигурно един далечен северен регион, макар и освободен от вечните ледове, трудно би могъл да измести топлите южни части на Евразия като възлово пространство. Експертите обаче справедливо призовават хората да не свързват Арктика само с леда и белите мечки. В действителност Арктика разполага с ненадминат природо-географски потенциал, който, ако бъде оползотворен, е напълно способен да осъществи поврат в разбиранията за ключови географски пространства. Несравнимите преимущества на Севера са поне три: колосални природни богатства, ненадминати географски предимства и стратегическо военно значение. В региона са концентрирани най-големите залежи на нефт и природен газ, които човешкото въображение може да си представи. Северните морски пътища представляват най-кратките, икономически най-атрактивните, а в перспектива и най-удобните и надеждни транспортни маршрути, свързващи Европа и Източна Азия. Наред с това военностратегическото разположение на региона е ключово. Най-простият пример е фактът, че маршрутите за нанасяне на ракетни (включително ядрени) удари в случай на война между САЩ и Русия или Китай преминават през района на Северния ледовит океан. Арктика днес означава петрол и газ. Чезнещите ледове и развитието на технологиите откриват достъп до невъобразими природни ресурси. Днес Арктика е по-достъпна, отколкото е била през последните хиляда години, и правителствата по света не стоят безучастни. През 1982 г. са направени първите опити за проучване на арктическите води за въглеводороди. В устието на руската река Печора са взети проби, които дават смайващи резултати. Оказва се, че дълбоко под ледената покривка се крие цяло съкровище от ресурси, неизползвано от човечеството. Според различни оценки само морското дъно на Северния ледовит океан държи в недрата си между 16 и 26% от всички неразкрити залежи на въглеводороди на Земята. Заедно с прилежащата континентална зона Арктическият регион може да осигури близо една трета от запасите на нефт и природен газ на планетата. В сравнение с тези въглеводородни полета Близкият изток изглежда като провинциален нефтен кладенец. По-добре проучени за момента са природните богатства край руските брегове. В тях се намират над 250 млрд. барела нефт и нефтен еквивалент, които представляват около 60% от всички находища в Арктика. На практика руският арктически шелф има всички предпоставки да се превърне в основен източник на въглеводороди не само за Русия, но и за целия световен пазар. В Арктическата зона са съсредоточени по-голямата част от руските запаси на злато (40%), хром и манган (90%), метали от платиновата група (47%), необработени диаманти (100%), вермикулит (100%), въглища, никел, антимон, кобалт, олово, волфрам, живак, апатит (50%), флогопит (60-90%) и много други полезни изкопаеми. Общата стойност на суровините в арктическите недра на Русия по най-скромни оценки превишава 30 трилиона долара, две трети от които са енергоносители. Руският арктически шелф разполага с богатства, надхвърлящи близо 20 пъти стойността на местния Брутен вътрешен продукт. Когато към тези числа се прибавят и аналогичните богатства в недрата на американската, норвежката, канадската и гренландската част от региона, се получава неизвестна от историческо макроикономическо значение. Днес Арктика е едно от малкото места, подходящи за влагане на капитал. За разлика от ставащата все по-виртуална и финансиализирана глобална система Арктическият регион предлага възможност за влагане на наличните свободни капитали в реалната икономика, така че да бъде произведен някакъв продукт, различен от деривати и финансови балони. В глобалните финанси напълно се осъзнава фактът, че спекулативният финансов пазар работи зле. Нужни са дългосрочни проекти, при които капиталът да създаде инфраструктура, а след това да се възпроизведе. Като изключим китайския мегапроект „Един пояс, един път”, никоя друга съвременна инициатива не предлага такива перспективи за инвестиции така, както Арктика. Веднага след полезните изкопаеми идват търговските пътища. Втората голяма сила на Арктика е нейната география. През Северния ледовит океан преминават най-изгодните от икономическа гледна точка търговски маршрути между Европа и Азия. За съжаление на руснаци, канадци и американци северните морски пътища си остават слабо усвоени поради ледовете. Острата нужда от по-кратки трасета се проявява особено силно по време на Руско-японската война (1904-1905). Цар Николай II опитва да прехвърли войски от Европа към Далечния изток, което се оказва нелека задача. Непроходимостта на Северния ледовит океан принуждава руския Балтийски флот да пропътува 33 хиляди километра на път към Североизточна Азия, като, за да достигне до Северен Китай, преминава последователно край цяла Европа, Африка и Азия. Това забавяне е сред решаващите фактори, попречили на Москва да спечели войната. Днес ситуацията е променена не само поради климатичните изменения, но и в резултат на технологичния пробив. Ледоразбивачите настъпват на север. Ледената покривка константно намалява, а съвременните ледоразбивачи са способни да преминават като на игра през ледове с дебелина от три метра, откривайки северните морски простори за търговските и военните кораби. Най-значимият маршрут, който претърпява драматично развитие, е руският Северен морски път (от Баренцово море до Беринговия пролив). Той съкращава с повече от една трета времето и средствата, необходими за доставка на стоки между Европа и Източна Азия през натоварения Суецки канал. Според професор Леонид Бляхер от Руския тихоокеански държавен университет „Арктика дава възможност за организиране на нов мощен поток на глобалната търговия”. По думите му в скоро време светът ще стане свидетел не просто на пренасочване на досегашните търговски потоци, но и на формиране на една изцяло нова търговска зона на север. С усвояването на арктическите ресурси ще се създадат нови обеми от товари. По този начин ще се увеличи делът на арктическите страни в световния товарооборот. Същата теза развива и американският експерт Дж. М. Уайтли, който е на мнение, че започналото усвояване на ресурсите и развитието на новите транспортни маршрути ще превърнат Арктика в глобален ресурсен и транспортен хъб. Товарите по Северния морски път ще продължат да растат в близките десетилетия и скоро ще достигнат капацитета на руските северни пристанища, се твърди в доклад на руската Обединена корабостроителна корпорация. „Според основния сценарий до 2030 г. товарите, превозвани през Северния морски път, ще превишат 70 милиона тона, а по-късно могат да достигнат 104-105 милиона тона”, твърди вицепрезидентът на голямата руска корпорация Евгений Загородний. Очакванията на експертите от Москва са до 2030 г. една четвърт от морските товари между Европа и Азия да преминават през Северния морски път. Европейските анализатори са по-скромни от своите руски и американски колеги. Според Бизнес училището в Копенхаген, престижен датски университет, всеобхватното трансарктическо корабоплаване ще стане икономическо жизнеспособно едва след двадесет години, към 2040 г. Проблемът на северния маршрут е, че въпреки свиването на полярната шапка пътят днес без ледове е едва осем седмици годишно. Въпреки прогнозите за увеличаване на този период поради затоплянето в Арктика през останалото време на годината той може да се използва единствено от специални кораби или в съпровод от ледоразбивач. Наличието на флот от ледоразбивачи е императив за навигацията през Арктика и усвояването на нейните природни ресурси. За момента с най-добри постижения в тази област се откроява Русия. По всичко изглежда, че за Москва развитието на Северния морски път е издигнато в култ. Страната разполага с шест атомни ледоразбивача и още 19 дизелови съда, но амбициите й не спират до тук. В ход е нова програма, известна като „Проект 22220”, в рамките на която до 2035 г. ще бъдат построени пет арктически атомни кораба без прецедент по своите размери и мощност. През есента на 2017 г. на вода беше пуснат 170-метровият стоманен гигант „Сибир” – вторият атомен ледоразбивач от „Проект 22220” след построения през 2016 г. „Арктика”. Плановете са двата кораба да постъпят на служба през 2019 и 2020 г. В момента се строи третият подобен кораб „Урал”, с който Москва планира да усвои негостоприемните морски пътища. Русия е единственият оператор на атомни ледоразбивачи в света, а съпоставката с нейния основен арктически конкурент САЩ е показателна за руския напредък – Вашингтон разполага едва с един-единствен действащ голям дизелов ледоразбивач. Посредством изграждания мощен флот ще бъде решен проблемът с целогодишното плаване в западните части на Северния ледовит океан, твърдят руските експерти от Обединената корабостроителна корпорация. Така руснаците успяват да зададат тенденциите в строителството на плавателни съдове. Бързоразвиващият се Северен морски път принуждава водещите корабостроителни компании в света да инвестират повече средства в кораби, разработени за плаване в екстремални зимни условия. Според Саймън Боксал, океанограф към Университета в Саутхемптън, водещите световни корпорации „залагат на сигурно”, като строят кораби в очакване северните маршрути да бъдат открити. „Дори ако спрем емисиите на парникови газове още утре, едва ли ускореното намаляване на арктическия лед може да бъде спряно”, смята Боксал. „През последните години успяхме да осъществим няколко плавания през Северозападния морски път, но минаващият край Русия Северен морски път се открива постепенно от 2010 г. насам. Ще наблюдаваме все по-засиленото му използване до 2020 г.”, категоричен е експертът. Преднината, която взема Русия в северната надпревара, очевидно никак не се харесва на Съединените щати. Геополитическото противопоставяне съвсем естествено се изостря. Пускането на пълноценен северен търговски път е геополитически кошмар за САЩ, тъй като е ключов инструмент за консолидация на Евразия. С увеличаването на товарооборота в зоните под контрол на Москва геополитическите позиции на САЩ стават застрашени. По този сценарий евразийските сили ще контролират главните търговски маршрути, а Съединените щати и другите външни на Евразия страни ще деградират до периферия. На първо място Северният морски път е способен да засили значително взаимодействието между Китай и Русия, между Китай и Европа и между Европа и Русия. Товарооборотът в триъгълника ще продължи да расте, което би поставило под опасност американската икономика. Арктика представлява възможност за гарантиране на безопасен морски път от Североизточна Азия (където се намира голяма част от производството) до Европа (където е потреблението). Плаването по Северния морски път се осъществява в съответствие със специални правила, установени от Русия съгласно чл. 234. от Конвенцията на ООН по морско право. В случай че маршрутът се превърне във водеща морска артерия, всички преимущества във връзка с експлоатацията му ще се намират в Москва. Така на теория е напълно възможно атлантическата доминация над морските комуникации да бъде преустановена. Значението на Арктика за Москва идва и от друго важно геополитическо съображение. Страниците на руската история в продължение на столетия са запълнени от опитите за осигуряване на излаз на море. За да противодейства успешно на Запада, на Русия й е нужен или свободен достъп до Световния океан през нейните собствени пристанища, или контрол над сухопътни маршрути към други морски портове. Руската държава има ограничен излаз до Световния океан. На запад Русия достига Балтийско море, където обаче пътят й е препятстван от Военноморските сили на НАТО, които държат в свои ръце стратегическите Датски проливи. На юг пък изходът към Средиземноморието е препречен от Босфора и Дарданелите под опеката на Турция. На изток е пристанището във Владивосток, което не може да се използва целогодишно и най-често замръзва през зимата. На север пък Русия винаги е била спирана от непроходимите ледници. Действията на Великобритания, а по-късно на САЩ имат теоретична обосновка в традиционните атлантически геополитически концепции. Сериозните западни анализатори отчитат неизбежната закономерност на сблъсъка между западните морски сили и държавите от Евразийския материк начело с Русия. Поради това е разработена цяла доктрина за сдържане на евразийската страна, така че тя да бъде отрязана от Световния океан. Един от основните трудове, начертали хода на противопоставянето през XX в., е работата на Алфред Меън (1890-1914) „Проблемът на Азия”. Цялата работа е посветена на въпроса за развитието на морската мощ в качеството й на фактор в глобалната геополитика. Като адмирал и теоретик на военната стратегия Меън е привърженик на Доктрината „Монро” и на идеята за „морската съдба” на САЩ. Адмиралът теоретизира въпроса за създаване на глобална търговска цивилизация и свободно производство и размяна на товари по цялото земно кълбо, включително в колониите. Главна опасност за „морската цивилизация” (САЩ и Великобритания), твърди Меън, са континенталните държави в Евразия – Русия, Китай, Германия. Тези евразийски държави според американския стратег трябва да бъдат удушени чрез Стратегията на анакондата, предприета в планетарен мащаб. Целта е да бъде ограничен достъпът им до морските пространства. Същата теза развива и британският геополитик Хилфорд Макиндер в своята фундаментална статия „Географската ос на историята” от 1904 г. Техните идеи диктуват хода на англо-американската стратегия през целия XX в. Англосаксонците се опитват да сдържат Съветския съюз в неговите дълбоки континентални граници. През последните десетилетия западната стратегия не отделя голямо внимание на Арктика по една проста причина: тя представлява природна преграда, която би трябвало по естествен начин да „сдържа” Русия в северно направление. Днес всичко това се променя и придава важна геополитическа проекция на арктическия въпрос. С разчистването на път през северните морета Кремъл може до голяма степен да обезсмисли атлантическите усилия. Още по време на Студената война Москва започва изграждането на флот от ледоразбивачи, строи полярни станции и пристанища и развива крайбрежните арктически райони, като усвоява техните ресурси. Северният морски път започва бавно да набира обороти с помощта на всички тези инвестиции. Технологичното развитие и вложенията в арктическите пространства представляват пробив в атлантическата геополитическа стратегия за сдържане на Москва и дават за руснаците, ако не широк излаз, то поне достъп до Световния океан от север. В геополитическия контекст на разпадането на СССР днешна Русия попада в колосално променено геополитическо положение. На границите на страната са се появили нови държави, което значително затруднява достъпа до морските комуникации. Русия се върна във времената на Петър Велики като държава, изолирана вътре в Евразийския материк. Силно затрудненият достъп от Черно, Каспийско и Балтийско море доведе до отслабване на геополитическото влияние на Москва. Наред с това краят на Студената война изобщо не сложи край на водената от Запада политика на сдържане и отслабване на Русия. Именно тази геополитическа реалност стои в основата на големите руски усилия за развитие на Арктическия регион. Ключовият за геополитиката въпрос за контрола над пространството се допълва от още един важен момент, който претърпява бурна динамика – контрола над богатите арктически ресурси. Големите световни сили начело с Русия и САЩ встъпват в люта надпревара за овладяване на най-големите неразработени богатства на планетата. Тонът на съревнованието бе зададен от Москва. През септември 2007 г. Русия предприе първите сериозни стъпки към засилване на своите политически позиции в Арктика. Православната страна предяви изключителни икономически права към обширна акватория в Арктика, достигаща до географския Северен полюс, в съответствие с Конвенцията на ООН по морско право. Завършилата експедиция „Арктика 2007”, по време на която на морското дъно на Северния полюс триумфално беше забит руският флаг, достигна до научни открития, които подкрепиха нейните претенции. „Предварителните резултати от анализа на модела на земната кора, разгледани от експедицията „Арктика 2007” от 20 септември, потвърдиха, че структурата на земната кора на хребета „Ломоносов” съответства на тази от руския континентален шелф и следователно, подобно на световните аналози при сходни случаи, трябва да се приеме за част от близкостоящия шелф на Руската федерация.” С две думи: всичко до Северния полюс е наше, не се закачайте. През 2008 г. Москва прие нарочна арктическа стратегия до 2020 г., в която основно внимание се отделя на Арктика като „водеща стратегическа ресурсна база на Руската федерация”, а също и на използването на Северния морски път като част от единната национална транспортна система. Американската реакция на тези руски ходове е особено нервна, а местните средства за масова информация характеризират действията на Русия като „опити за завладяване на територии”. Съединените щати правилно оценяват Арктика като регион, контролът над който може съществено да повлияе върху световния баланс на силите. За командващия американските войски от бреговата охрана адмирал Пол Зукунфт противоборството в Арктика е толкова важно, колкото гонката в Космоса. По думите на американски военни и конгресмени със своя флот от атомни ледоразбивачи и засилени инвестиции Русия си осигурява достъп до Северния ледовид океан и неговите богати ресурси, а Америка чувствително изостава. Някои като сенатора републиканец от Аляска Дан Съливан са особено крайни в изказванията си. „Каква е нашата стратегия за национална сигурност в Арктика? Според мен от гледна точка на Конгреса и от гледна точка на Пентагона досега такава наистина не съществува”, твърди конгресменът по време на дискусия от началото на 2017 г. Според сенатора „магистралите на Арктика са ледоразбивачите”. „Русия има супермагистрали, а ние имаме мръсни пътища с дупки.” Главен виновник в очите на републиканците е Барак Обама. Администрацията на президента Обама наистина направи твърде малко по арктическата линия за осемте години на своя мандат. През 2009 г. тъмнокожият президент подписа директива за арктическата политика на САЩ, а малко по-късно Вашингтон председателстваше Арктическия съвет на страните от региона. В крайна сметка пикът на арктическата политика на Обама бяха заложените от Конгреса пари за изграждане на нов тежък ледоразбивач, който вероятно ще започне да се строи най-рано през 2019 г. В допълнение Пентагонът прие нарочна стратегия за Арктика след упорството на Сената. Въпреки оценката на министъра на отбраната Чък Хейгъл, че „Арктика се намира в критичен момент в своето преобразуване от относително изолирана област до място, в което отстъпващият лед позволява увеличаване на достъпа на човека”, американците очевидно нямаха голямо желание за походи на север. Пасивността на демократите на Обама по арктическите въпроси е обяснима. Либералните глобалисти, управляващи Съединените щати през двата мандата на Обама, положиха сериозни усилия да спрат проучванията за въглеводороди в Арктика. Голямата цел пред демократите и глобализираните финансови среди е изграждане на постиндустриално общество, в което традиционната промишленост и свързаните с нея фосилни горива да отстъпят пред финансовия капитал. Стигна се до там президентът Барак Обама да определи обширни американски арктически територии за резерват и по този начин да забрани добива на въглеводороди. С избирането на Доналд Тръмп САЩ започнаха да дават признаци, че се опитват да наваксат в арктическата гонка. Някои от ключовите назначения послужиха като заявка на Тръмп, че арктическата политика ще претърпи обрат. Най-голямата новина дойде сравнително скоро – в първите дни на януари тази година администрацията на Тръмп излезе с предложение за разрешаване на добива на нефт и газ в континенталния шелф на САЩ в Арктика. Според предложението между 2019 и 2024 г. трябва да бъдат разработени около 90% от американското арктическо крайбрежие на Аляска. Паралелно с усвояването на американските ресурси се прави опит за ограничаване на руската арктическа експанзия. Инструмент за това са антируските санкции. Независимо дали на власт е Обама или Тръмп, американската политика в това отношение е последователна. Чернокожият президент въведе ограничения срещу руски енергийни и транспортни корпорации, работещи в Северния ледовит океан, а неговият бледолик приемник прибави нови. САЩ въведоха лицензионен режим за износ на оборудване за извършване на арктически и дълбоководни сондажи и проучвания за шистов газ, което да попречи на Русия в опитите й да си осигури достъп до най-новите технологии. От 29 януари 2018 г. пък на американците се забранява да съдействат по какъвто и да било начин на руски проекти за добив на петрол в Далечния север. Най-тежкият удар върху плановете на Москва за усвояване на Арктика е замразяването на огромната руско-американска сделка между ExxonMobil и „Роснефт”, подписана през 2011 г. Неслучайно експертите сравниха значимостта на съвместната инициатива с изпращането на човек в открития Космос или полетите до Луната. „Амбициите на проекта са дори по-големи”, смята главният изпълнителен директор на „Роснефт” Игор Сечин. Плановете предвиждат крупна размяна на активи. „Роснефт” трябва да получи съвременни технологии, както и 30% дял в проектите на ExxonMobil в Западен Тексас, канадската провинция Албърта и американската част от шелфа на Мексиканския залив. В замяна щатската компания, ръководена доскоро от държавния секретар Рекс Тилърсън, си осигурява достъп до повече руски находища, отколкото има право на американска територия. След сделката ExxonMobil получава дял в разработването на 63,7 милиона акра, докато за територията на Америка това число е едва 14 милиона акра. Заради въведените антируски санкции обаче американската корпорация отложи реализацията на съвместните проекти, като се оплака, че вследствие на ограниченията е загубила повече от 1 млрд. долара. Нищо, дори фактът, че днешният държавен секретар на САЩ Рекс Тилърсън, дългогодишен ръководител на ExxonMobil, е очевидно не може да помогне на компанията да стъпи в руска Арктика. Наскоро тя бе глобена с 2 милиона долара поради действия в нарушение на санкциите, извършени по време на управлението на компанията от самия Тилърсън. От ExxonMobil обявиха, че глобата е несправедлива, и заведоха съдебни дела срещу правителството на САЩ. Но ходовете на американците вероятно са закъснели. Руската мечка вече се настани в Арктика и няма никакво намерение да си ходи от там. Показателите са красноречиви. В арктическите райони на Русия живеят повече от 2 милиона души, което значително превишава аналогичния показател на всички останали страни. Москва добива от Полярния край повече от 5,5 млн. тона нефт годишно, а индустриалната база на Арктическата зона на Руската федерация вече осигурява над 20% от руския Брутен вътрешен продукт. Усвояването на природни богатства се ускорява. От 2013 г. започна да функционира първата в света петролна платформа от полярен клас. За пръв път в човешката история в петролното поле Приразломно стартира добив на нефт от дъното на Северния ледовит океан благодарение на революционна технология, устойчива на въздействието на ледовете. По-малко от три години по-късно Приразломно вече произведе своя десетмилионен барел суров петрол. През април 2017 г. петролният гигант „Роснефт” започна добива на нефт в своето най-северно поле – шелфа на Лаптево море в източната част на Северния ледовит океан. По данни на компанията находището притежава около 2,2 млрд. барела нефт, който е от т.нар. лек сорт – висококачествен петрол с ниско съдържание на сяра. „Това е едва първият кладенец. Имаме още много работа пред нас”, заяви руският президент Владимир Путин при започването на добива. От 2012 г. насам „Роснефт” е инвестирал 1,74 млрд. долара в своите полярни проекти, а в периода 2017-2021 г. ще инвестира три пъти повече – нови 4,5 млрд. Разработките ще обхванат новооткритите находища в източните части на Северния ледовит океан, както и полета в Баренцово и Карско море. Какво би било за Русия усвояването на арктическите ресурси без добива на природен газ? „Газпром” и неговите европейски партньори от BASF, E.ON и OMV вече добиват газ в Ямало-Ненецкия автономен окръг в Полярния край. От там синьото гориво се транспортира по газопроводи до Европа (виж бр. 31 на а-specto). Амбициите на руската мечка обаче не спират до тук и включват набиращата сила енергийна компания „Новатек”, специализирана в търговията с втечнен природен газ (ВПГ). „Русия без всякакво съмнение не просто може, но и ще стане най-големият производител на втечнен природен газ в света.” Подобни думи, изречени от всеки енергетик, вероятно биха прозвучали високопарно и самонадеяно, като се има предвид, че към настоящия момент пазарът на ВПГ е монополизиран от САЩ, Катар и Австралия. Думите обаче принадлежат на президента Владимир Путин, което говори за определени стратегически планове, по които се движи Руската федерация. Съвместно с френската компания Total и своите китайски съюзници „Новатек” изгради уникално по рода си съоръжение за добив и производство на втечнен газ в Арктика. То вече започва да се налага на глобалния енергиен пазар. „ЯмалВПГ”, чиято стойност достига астрономическите 27 млрд. долара, е един от най-големите и сложни проекти за втечнен природен газ в света, черпещ синьо гориво от богатите ресурси на полуостров Ямал. Започвайки от края на 2017 г., всяка година „Новатек”, Total, Китайската национална петролна корпорация и фондът „Път на коприната” ще доставят в Европа и Азия около 16,5 милиона метрични тона втечнен газ на дългосрочни договори до 20 години. В грандиозните планове на руско-китайско-френския тим това е само началото. Москва вече работи и по втората част на проекта в делтата на река Об, който ще бъде изграден върху плаваща платформа и така ще позволи икономия с до 30% от стойността на произвеждания газ. Капацитетът на новата мощност е 18 милиона тона годишно, която се очаква да влезе в експлоатация в края на 2022 г. До 2030 г. пък „Новатек” ще инвестира колосалните 47,6 млрд. долара в проекти за втечнен природен газ в Арктика, с което цели да се конкурира успешно с най-големите глобални доставчици. След дългогодишни строителни дейности проектът официално стартира. На 8 декември 2017 г. под ръководството на Путин се състоя тържественото отплаване на първия танкер, натоварен с втечнен газ. И тук руснаците са подготвили изненада. За да си обезпечи достъпът през ледовете, „Новатек” пуска на вода революционни танкери ледоразбивачи. Иновативното решение позволява целогодишно транспортиране на газ от Арктика без нужда от ледоразбивач за съпровод. Дългите 300 метра стоманени титани събират 172 600 кубични метра газ и могат да рушат ледове с дебелина до 2,1 метра, а температура на въздуха от минус 50 градуса за тях не представлява никакъв проблем. До 2019 г. трябва да бъдат произведени 15 подобни чудовища. Първият кораб „Кристоф дьо Маржери” вече плава по Северния морски път, като взе растоянието от норвежките брегове до Южна Корея за 19 дни – с 30% по-бързо от обичайното трасе през Суецкия канал. Танкерът, носещ името на бившия изпълнителен директор на Total, който загина при странни обстоятелства в катастрофа на връщане от среща с Владимир Путин, направи доставка и във Великобритания в края на 2017 г. и предизвика истинска сензация. Паралелно с усвояването на природни ресурси Москва изгражда и необходимата съпътстваща инфраструктура, която превръща Арктика в жив регион. Още през август 2011 г. секретарят на руския Съвет за сигурност Николай Патрушев направи констатация, че лошата инфраструктура в Арктика пречи на икономическото развитие, като намалява атрактивността на региона. Изказването послужи като сигнал за мащабни инвестиции. За обслужване на арктическите танкери руснаците развързаха кесията и изградиха целогодишно пристанище в Сабетта на полуостров Ямал. Близо до порта беше построено ново международно летище, позволяващо кацане на различни самолети, включително летателни средства за средни дистанции А-320, Боинг-737, както и по-големите Боинг-767 и Ил-76. Очаква се скоро далечното арктическо пристанище Сабетта да бъде свързано с железопътната мрежа на Русия. До края на 2019 г. трябва да бъде завършен последният участък от трасето между Бованенково и Сабетта с дължина 170 километра. Бурното икономическо развитие прави възможно изникването на малки оазиси в обширните арктически пустини. През 2006 г. Сабетта е напусната и от последния от своите 19 жители, но десет години по-късно разликата е огромна. Заради усиленото строителство хората отново се заселват по крайбрежието на Северния ледовит океан. През август 2017 г. в Сабетта живеят и работят 33 750 души, които са привлечени от високите заплати в Арктика. На практика всеки нов крупен енергиен проект включва строителството на модерни транспортни терминали. Такива са портът Амдерма на брега на Карско море и терминалът за въглища „Чайка” в района на пристанище Диксън в Енисейския залив, който през 2019 г. ще има капацитет от над 10 милиона тона. В случай че изпълнението на заложените проекти не срещне трудности, през 2020 г. товарооборотът по Северния морски път ще достигне минимум 60 млн. тона, а малко след това ще удари числото 100 млн. тона, с което ще се превърне във важна глобална транспортна артерия. С нарастването на икономическата активност в Арктика се разработват нови и нови находища, за които има поетапни планове. Това води след себе си натоварване на Северния морски път, изграждане на нова инфраструктура, приток на население, а от там и промяна на геополитическия баланс на силите. Най-мащабните от тези бъдещи проекти са газовото находище „Щокман” в Баренцово море, което със своите 3,9 трилиона кубични метра синьо гориво показателно е наричано „майката на всички находища”, както и Южнокиринското и Ленинградското поле в Карско море. Икономическото влияние и „меката сила” в Арктика обаче могат да бъдат ефективно приложени само ако са съчетани с мощна военна компонента. Няма съмнение, че единствено силните въоръжени сили могат да обезпечат сигурността на товарите и на достъпа до ресурси в Северния ледовит океан. Наред с икономическите предимства Арктика има уникална военностратегическа ценност за водещите световни сили. През Северния полюс преминава най-краткият маршрут за нанасяне на стратегически ядрен удар от САЩ към Русия и Китай и обратно. Регионът влиза по презумпция във военните доктрини на великите сили. Съединените щати опитват да наваксат изоставането на икономическия фронт с укрепване на военното присъствие в Северния полярен кръг. Наскоро Вашингтон разположи в град Варьо, Норвегия (в непосредствена близост до руските граници), радар от противоракетната система на САЩ Globus II, по-рано дислоцирана във военновъздушна база в топла Калифорния. Целта на радара е да получава разузнавателни данни за изстрелването на руски балистични ракети от площадките между Плесецк и Камчатка. Така Пентагонът се опитва да получи стратегическо предимство при потенциален ядрен конфликт с Русия. В съответствие със своята настъпателна доктрина Щатите разполагат в Арктика подводници, военни кораби и самолети за нанасяне на ракетни удари срещу руски стратегически обекти. В плановете влиза и предислоцирането на самолети F-35 и бронирани машини в Дедхорс, Аляска. Съюзниците на САЩ в НАТО също укрепват своите сили в Северния ледовит океан. От 2016 г. британските подводници, снабдени с ядрено оръжие, патрулират в региона, а Канада планира разширяване на военното си присъствие на остров Корнуолис. За последните шест години военните разходи на САЩ и Канада в Арктика са се увеличили с една трета, а на другите членки на НАТО – Дания и Норвегия, с над 20%. Както може да се очаква, Русия не стои със скръстени ръце, а изгражда свой отбранителен потенциал. Градусът на напрежение в Арктика се покачва по-бързо от повишаващите се температури на Северния полюс. Полярната гонка започва все повече да напомня пълноценна Студена война. През последните години Москва изгради широка военна инфраструктура, което даде повод на военния министър Сергей Шойгу да направи дръзко изказване. „През цялата история на изследването и усвояването на Арктика никоя друга страна не е изграждала толкова много обекти, снабдени с подобна технология, и никоя не притежава такива равнища на отбранителна способност”, похвали се Шойгу в самия край на 2017 г. По данни на руското военно ведомство Русия разполага с 425 военни инфраструктурни обекта в полярните области, чиято разгъната застроена площ е над 700 000 квадратни метра. Съществуващите бази са дом на 1000 служители, както и на специални оръжейни системи и военно оборудване. Москва разполага с четири напълно функциониращи бази в Арктика. Една от тях е изградена на остров Александър, най-западния остров в архипелага Франц Йосиф. Друга действа на остров Врангел в Далечния изток, а останалите две са на Новосибирските острови. Във всички тези военни обекти са разположени подразделения на радиотехническите войски, противовъздушни сили, летища за стратегическите бомбардировачи и мотострелкови части, които разполагат с първокласна военна техника, включително системи за противовъздушна отбрана С-400 и противокорабни ракети „Бастион”. По този начин Русия не просто противодейства успешно на американското настъпление в региона, но и разгръща собствен стратегически потенциал. Руските военни сили ще гарантират достъпа до природните ресурси на Арктика и корабоплаването по Северния морски път. Днес бързотопящите се ледове превръщат неуредения все още въпрос за международноправния статус на Арктическия регион и неговия шелф в централна тема, която ще оказва все по-голямо влияние върху геополитическата ситуация. Арктика е единствената неподелена територия на планетата Земя, която за разлика от Антарктида е напълно пригодна за усвояване. Това неизбежно води до рязко повишаване на съперничеството между съвременните велики сили. Конкуренция или сътрудничество? Ожесточена борба или взаимно зачитане на интересите? Това са въпросите, отговорите на които е възможно да предначертаят историята на XXI в.