Времето на глобалната демократична революция изтече. Битката срещу Тръмп представлява неспокойствието на отиващата си стратегия заедно с нейните пропагандатори и финансови представители.
Тръмп е отличен американски консерватор, добър шоумен и перфектен търговец. След срещата на НАТО през юни и срещата на Г-20 през юли бъдещето на Европа изглежда още по-мъгливо и неясно. Но едно е сигурно: интересите на Америка са номер 1 за Тръмп и той ще продължи да изцежда света, без да се покрива с идеологически празнословия. Това е президентът, който продава. Този път без досадната фалшива маскировка на неоконите, вечно уж загрижени за глобалната демокрация, а всъщност прикриващи опасен брутализъм. Всъщност Тръмп има едно много симпатично предимство – ясен е в сделките. И все повече показва Америка такава, каквато е. Оголва я. Това е адски полезно, нещо като изтрезвяване на останалия свят. Тъй като прикриването на истината за Америка през последните двайсет-трийсет години създаде силно болезнен и на моменти напълно откачен антиутопичен свят. Стратезите на хегемониалния статут на САЩ наричат своята фалшивка за отношенията на Америка със света глобална демокрация. А всъщност става дума за еднопосочен режим от САЩ към периферията на американското блоково пространство. Разделянето на земното кълбо на блокове, управлявани от свръхсили, не е нещо характерно само за времето на Студената война. Напротив. Преди това светът е разделен на колониални сфери на влияние между няколко забележителни империи, които също оформят много ясни блокови пространства. По време на Студената война обаче започва изграждането на фалшивите идеологически понятия, чиято цел е да пропагандират на населението енергична мотивация. Майкъл Линд, съосновател на тинк-танка New America и автор на книгата The American Way of Strategy, пише следното в своя статия, озаглавена „Блоковата политика”: „Блокът, на който начело застават САЩ, понякога е наричан „Свободният свят”. В най-добрия случай това название е евфемизъм, а в най-лошия – оруелско изкривяване на реалността. Американският блок по време на Студената война не се състои само от либерални или демократични държави. Той включва също така деспотични монархии от Персийския залив и проамерикански настроени диктатори в Южна Корея, Филипините, Южен Виетнам (преди неговото завладяване от комунистическата Демократична република Виетнам през 1975 г.), както и по-голяма част от държавите в Латинска Америка. „Свободният свят” нито е целият свят, нито е свободен”.
Срещу този блок се изправя блокът на съветския комунистически режим, който може да се каже, че има много близки черти с традиционните империи от миналото, доколкото страните, включени в него, са практически окупирани и с напълно свален суверенитет. „В същото време обаче в т.нар. „свободен свят” страни като Западна Германия и Япония след Втората световна война са в най-добрия случай „полусуверенни” държави, лишени от независими решения в сферата на външната политика и подчинени на неофициалното господство на САЩ. Те могат да бъдат описани като „протекторати”, състояние, намиращо се по средата в спектъра между пряко централно управляваните имперски колонии и истински независимите съюзници”, пише Майкъл Линд. По-нататък авторът обяснява, че когато рухва Берлинската стена, мнозина очакват, че съюзите и начинът на мислене от времето на Студената война, а също така и техните институции ще изчезнат или ще бъдат драстично преобразувани. Че в последвалата „нова нормалност” големите и малките национални държави ще преразгледат старите съюзи на базата на обективни и неемоционални преценки на своите национални интереси. Но действителността е съвсем друга. САЩ успяват да запазят своята хегемония в НАТО и алиансът се разширява в източна посока, докато не среща сериозната съпротива на постсъветска Русия в Грузия и Украйна. Не само това. Хегемонисткият военен съюз на САЩ се съчетава с интегрирани транснационални икономики и особено интересно – с перманентна версия на военновременна пропаганда, насочена към масите.
След Студената война току-що обединена Германия не успява да се превърне отново във велика сила, опитвайки се да създаде своя собствена Mitteleuropa. Причината е, че Америка прави всичко възможно да задържи блока на „Свободният свят” в онзи вид, който беше инструментално удобен за борбата срещу комунизма и Съветския съюз. Защо? Защото господстващата държава, която организира даден блок, умножава националната си военна мощ и богатство, тъй като към собствените си средства и население прибавя и чуждестранните ресурси. Териториалната експанзия е стратегия на империите от миналото. „Днес блоковете, които наподобяват неофициални империи, могат да бъдат изграждани с помощта на съюзи за обезпечаване на сигурността и търговски сделки, а това трудно може да бъде различено от фактическия колониализъм, особено когато единият партньор е слаб протекторат, а другият е велика сила или свръхдържава”, пише Майкъл Линд. Именно такава е стратегията на САЩ спрямо всички държави в американската орбита, включително и тези в Европа. Щатите практикуват политика от позицията на силата. Но в постмодерния свят не става дума за военна окупация (макар че какво друго са американските военни бази ), а за натиск върху вземането на решения най-вече в областта на изхарчването на финансови средства. Цялата технологична идеологическа машина на САЩ, изграждана още по времето на Студената война (за борба с комунизма), работи днес в полза на хегемониалния статут на американците. Същността е запазена – отново САЩ имат нужда от сериозен враг, с който да плашат европейците и да ги действат в полза на търговията. Всичко се прикрива чрез идеите за „обединяване на демократичните държави в културно-цивилизационен консенсус” и споделянето на „общи западни ценности”, но всъщност става дума за пазари и пари. Идеологията е камуфлаж. Именно на това се дължи истеричната русофобия, раздухвана в Европа през последните години. Русофобията решава някои чисто финансови задачи на американската държава. Например на президента Доналд Тръмп му се наложи да заяви в Полша, че поведението на Русия е дестабилизиращо и че САЩ ще работят упорито със своите съюзници (от Европа) за възпирането на Русия. Тръмп подчерта, че Полша ще получи още много обеми втечнен газ от Америка, и договори модернизация на полската армия (с американско оръжие), както и продажбата на американски ракетно-зенитни системи „Пейтриът”. Полша беше похвалена, Русия – използвана за плашило, а сделката за 7,5 милиарда долара – направена. Поради бизнеса на Америка със „световната” (и в частност европейската) сигурност, Тръмп има нулеви шансове да реализира неконфликтна политика по отношение на Русия. Ако Русия не е враг, то срещу кого да се въоръжава Европа? Защо Полша да си купува ракетни комплекси за 7,5 милиарда? А в Германия да има американски бази? Американските бази по света са нещо като маркиране на блоковата територия. Като цяло са безсмислени, тъй като никой никога не е застрашавал САЩ освен ураганите и някое торнадо. Но сферата на влияние трябва да се охранява, а напълно частният военен бизнес в Америка трябва да е печеливш – от производството на оръжие до фирмите за логистика и производството на съпътстващи консумативи, които са безброй, от копчета, чорапи и пасти за зъби до автомобили и парашути, изобщо всичко, което ви хрумне. Става дума за поръчки за американската армия (по света и у дома). Някой може ли да си представи обемите на този бизнес? Стотици милиарди долари във всеки отрасъл на американската икономика. Така че Русия не може да бъде приятел. Тя винаги ще бъде враг, след като „създава” огромен бизнес в Америка. Тръмп не е стратег. Той е бизнесмен, продавач, търговец. Полша също така заяви, че иска да се превърне в енергиен хъб на американски газ в Европа, който съответно да препродава и на други европейски страни. Един симетричен отговор на Германия, която ще е хъб на руския газ. Поляците отдавна знаят, че са новите избраници на САЩ. Те разглеждат посещението на Тръмп като знак за „огромното значение на Полша” както в НАТО, така и в региона, като под регион поляците разбират цяла Европа. Затова и не щадят милиардите си.
Първо, така или иначе са притиснати да плащат. И, второ, като са фаворити, по-добре да обмислят как да осребрят позицията си. „Значението” на Полша не е съвсем фантазия. В годините след 1989- а поддържането на европейския блок, тоест на ЕС, е основна задача за САЩ. Щатите дори правят компромиси, осигурявайки лоялността на някои държави чрез предоставяне на достъп до пазарите си. Една от причините Германия да стане номер 1 в ЕС е това, че е високотехнологична, богата и индустриализирана, но в същото време е напълно зависима във военно отношение от САЩ (за разлика например от Франция). Комбинацията е перфектна. Такава беше и Япония в началото на 80-те. По онова време Япония също е подпомаган геополитически проект на САЩ в Източна Азия. Но когато конструкторът решава, че проектът вече е ненужен, защото става самостоятелен, опасен и по-могъщ от планираното, Япония бавно започва да слиза надолу. Днес тя пак е чудесна държава, но не такава, която да застрашава хегемониалното превъзходство на глобалния лидер САЩ. Докато през 80-те години на миналия век се стига до там, че се говори дори за японското поглъщане на Америка. Вестниците се изпълват със заглавия как японски корпорации купуват САЩ, буквално: Japan buys US. Япония е замислена като витрина на западния пазарноикономически модел в Азия, тя бързо нараства, подпомагана от САЩ и американските пазари, същевременно военната й сигурност е ограничена единствено и само до военните бази на САЩ. Ситуацията много напомня за случая с Германия и нейния категоричен растеж през 90-те и превръщането й в безспорен и единствен лидер на ЕС. Не Франция, която е ядрена сила, а именно Германия, на чиято територия са разположени десетки американски военни бази. Обаче и Германия като Япония с течение на времето надмина допустимите възможности за независим възход. От тук нататък Германия няма избор, тя ще се опитва да отскубва елементи от своя суверенитет от хватката на САЩ (например да се подсигури с втори „Северен поток”), като постепенно се превръща във все по-независима държава, осланяйки се единствено на икономическия си успех. За съжаление САЩ не могат да допуснат подобна дисхармония – Берлин да напусне американската орбита и да провежда цялостната политика на ЕС, без да се съобразява със задачите и интересите на САЩ. В този смисъл един ЕС под ръководството на все по-разхлабващата се Германия не е удобен на САЩ при никакви обстоятелства. Америка отдавна започна да се цупи на Германия, да прави гримаси и да отправя неприятни забележки. Причината е, че постепенно, въпреки умопомрачителната пропаганда и умишлена русофобска истерия, в Германия се зародиха специални германско-руски отношения, стимулирани от германския бизнес елит, който е силно привлечен от ресурсите и икономическите ползи, които Русия предлага. Затова американските стратези вече съвсем открито критикуват Германия и поне от десетина години говорят за обръщането на САЩ към Полша като център на една бъдеща Европа. Това донякъде обяснява запазването на Вишеградската четворка от миграционните вълни, които иначе са поощрявани да се настанят в Западна Европа, която е обречена на дестабилизиране и хаотизация. Все пак Полша някак трябва да бъде избутана към нарастване, още повече че тя е много подходяща – голяма държава, при това исторически русофобска.
Както казваше един от съветниците на Буш: „Днес ние сме империя и когато действаме, създаваме собствена реалност. Докато вие проучвате тази реалност, ние действаме отново, създавайки следващи нови реалности, които вие също ще трябва да изучавате”. Изказването е арогантно, но недвусмислено показва, че САЩ се интересуват единствено от пари (извинете за неудобната истина) и никаква общодемократична цивилизационна мисия не им е понятна. Посещението на Тръмп в Саудитска Арабия за извличането на милиарди долари потвърди за пореден път стратегията на САЩ – реални пари за Америка срещу обещания за евентуално „съюзничество”. Когато си свръхсила с претенции за хегемония, можеш да продаваш „любезното си отношение” за милиарди. Идването на Тръмп на власт с неговия драстичен национализъм предизвиква известна паника сред американските стратези, защото поражда съмнения, че новият президент не възприема поддържането на блока като най-важната цел на стратегията на САЩ. (Разбираемо е, блокът подхранва метрополията.) Американският политически елит отдавна счита, че американското блоково пространство трябва да бъде пазено, както границите на самата американска държава, тоест, че не може някакви страни да напускат сферата на американска доминация, тъй като подобна стъпка застрашава (едва ли не) американската национална сигурност. Затова реакцията на САЩ към страни като Турция, която се опитва да води многовекторна политика, е непримирима. Но притеснените от Тръмп вероятно трябва да внимават повече. Посещението му в Саудитска Арабия и Полша показва, че американският президент е по-заинтересован да упражнява натиск върху американските съюзници да бъдат финансово полезни за САЩ, отколкото да прекратява функционирането на блоковото пространство или да напуска НАТО.
И накрая. Няма такъв 94-годишен американец, който да реши да прелети океана, за да се разхожда из Русия по форуми, конференции, дни, посветени на това или онова! Това може да се случи единствено, ако ситуацията е много тревожна. Какво наложи 94-годишният Хенри Кисинджър да посети владенията на Владимир Путин? Вероятно неспиращите удари срещу Тръмп и неспособността му все още към този момент да овладее напълно и категорично властта в САЩ. Няма причина Тръмп да бъде атакуван толкова неспокойно, освен ако той „не отнема” финансовите потоци от определена задкулисна група, която се е окопала в хранилката от планетарни богатства, течащи към „центъра на империята” през последните 27 години. На Кисинджър принадлежат думите: „Във възникващия многополярен ред Русия трябва да се възприема като ключов елемент на новото глобално равновесие, а не като заплаха за САЩ”. Забележителният стратег Кисинджър в прав текст признава, че хегемонията на Америка приключва и настъпва многополярен ред. Опитът на САЩ да трансформират господството си от блоковото пространство (от времето на Студената война) в универсална хегемония над цялата планета рухва благодарение на съпротивата на Китай и Русия. За всичко е виновно имперското ДНК на тези две авторитарни държави, които не умеят да се покоряват. Те са горди държави. Авторът Майкъл Линд пояснява: „Но външнополитическият елит на САЩ отказва да признае провала на неотдавнашната заявка на Америка за глобална хегемония, като вместо това се преструва, че така нареченият „либерален световен ред” се намира под необоснованите атаки на Китай, Русия, а може би и Иран. Тъй като Китай и Русия се ангажират с умерена съпротива срещу американския блок в Азия и Европа, те са смятани за заплахи за либерализма, върховенството на закона и глобалната демокрация. Междувременно нелибералните и антидемократични американски съюзници Саудитска Арабия и Катар, отговорни за подпомагането на салафитските джихадистки проксита в Сирия и на други места, трябва да бъдат възприемани като държави, на които се крепи либералният световен ред. Това е просто пропаганда от оруелски тип”. Масовото съзнание не обича да му бъде диктувано какво да прави и как да мисли. В същото време то е най-податливо на манипулиране от медиите. Когато въздействието върху хората е относително скрито или прекалено мащабно, по отношение на него не може да се изгради съпротивление. Затова русофобската медийна пропаганда в Европа заразява съзнанието на зрителите в такава степен, че те възприемат русофобията като естествена съставка на западното публично пространство. Без да трупат знания в областта на политиката и геополитиката, които да им позволят да направят връзка с истината. А русофобията представлява съзнателно манипулиране на обществената тревога в посока: Русия е враг. Мащабът на тази пропаганда в Европа показва степента на разполагане на САЩ на европейския континент и пълната диктовка над медиите. Контролът върху европейските медии означава категорично, че САЩ гледат на Европа като на „проект”, за навигирането на който са необходими лостове. Но както се опасяваше Бжежински в една своя книга, посветена на кризата на американската суперсила: „Как Америка ръководи напоследък? С една дума: лошо. Способността на страната да мобилизира, да вдъхновява, да насочва вниманието към определена обща посока и така да формира глобалните реалности значително е отслабнала”. САЩ използват технологията на плашилото (врага), за да поддържат сферата си на влияние, което е силно непродуктивно в перспектива. САЩ страдат също така от стратегическо нетърпение и често се налага да използват недопустими похвати за бързо постигане на конкретни тенденции. Така например американските доктринери са готови да подкопаят „тяхната дълго и скъпо изграждана” Западна Европа начело с Германия, ако новата реалност налага Полша да се превърне в лидер на евроамериканското сътрудничество. Методите понякога могат да са драстични. Особено ако стратегическото нетърпение на американците изисква бързи промени за защита на националните интереси.