По стъпките на Османската империя 2.0

Остават няколко дни до Коледа. Най-късият астрономически ден в годината отдавна е отминал и над празнично притихналите софийски улици се е настанил лепкав студ. Последните заблудени минувачи вече са прекрачили прага на дома и единственото нещо, което подсказва живот, е весело присветващата коледна украса навън. Тази вечер настроението на министър-председателя е далеч от празничното. Първият човек в държавата изглежда притеснен. От няколко часа в съзнанието му е заседнал натрапчивият въпрос: „По дяволите, какво да правя?”. Нерешимата дилема се състои в това, че премиерът е свикнал да се ориентира по желанията на „големите началници”, а напоследък те са започнали да искат от него крайно противоположни неща. „Същото се повтаря и сега”, за пореден път минава през ума му, докато обмисля различни варианти как да се измъкне невредим от ситуацията. Преди по-малко от час негов колега министър-председател настоятелно e звънял и с наставнически тон му е препоръчал да подкрепи категорично отстранения от поста си политически лидер г-н М. 

„Утре в София ще пристигнат вицепремиерът и външният министър г-н Ч., вие ще ги посрещнете и после заедно ще заминете за Кърджали, където да прекратите това безобразие. В името на нашето общо евроатлантическо партньорство!”, завършва някак емоционално колегата му. „Ахмет, дори начинът, дори това, че ме питаш, само че ме питаш, е неправилно да те слушам”, отговоря малко непохватно изпълненият с вътрешни съмнения български лидер. Циферблатът на часовника вече показва 1 часа след полунощ, когато телефонът на министър-председателя за пореден път звънва. „Няма да правя нищо, пък да става каквото ще”, отсича той и оставя настрана мобилното устройство, от чийто светещ в тъмното дисплей се чете „Реджеп Ердоган”.

Историята с драмата около бившия лидер на ДПС Лютви Местан и неговото бягство в турското посолство преди една година разтърси из основи изградените масови самозаблуди, че България има предсказуем и надежден партньор в лицето на днешното политическо ръководство в Анкара. На повърхността на общественото внимание рязко изплува едно едва доловимо до тогава притеснение. Променя ли се пред очите ни Република Турция и загърбва ли тя наследството на Кемал Ататюрк? Правят ли се опити за възраждане на ислямския халифат – Османската империя? На пръв поглед недобросъседското поведение, демонстрирано от официалните представители на Турция в разрез с международното право и дипломатическия протокол, изглежда трудно обяснимо. Дори в годините на Студената война при всички идеологически различия съществува взаимно уважение между нашите две страни. Затова опитите за среднощни оперативки с българския премиер подействаха като гръм от ясно небе на голяма част от българското общество. Грубата намеса във вътрешните работи на София, потвърдена в разказа на премиера Борисов, е просто кулминацията. Напоследък България е свидетел на поредица от действия за оказване на натиск. Всички те представляват не случайни обстоятелства, а взаимосвързани събития, имащи своето идеологическо и геополитическо обяснение. Какво цели Анкара? Какво представлява неофициалната турска държавна доктрина, наречена неоосманизъм? Отговорът на тези дилеми ни въвлича в свят на истории, подобни на тези от шпионските романи, и хвърля светлина върху плановете на Реджеп Ердоган, Ахмет Давутоглу, Бинали Йълдъръм и групата около тях, управляваща през последните години Република Турция. „Стратегическата дълбочина” на техните идеи представлява всъщност външнополитическа доктрина, според която Турция не е съвременна демократична национална държава, изградена върху светски принципи, а тъкмо обратното. Днешната турска държава, убеждават с половин уста новите ръководители от Анкара, е легитимен наследник, който трябва да потвърди цялостното духовно, културно и политическо наследство на Османската империя. Близкият изток, Кавказ и Балканският полуостров са регионите, в които халифатът ще господства отново.

Малко след като България бе разтърсена от грубия опит за диктат от страна на турски официални представители, изненадващо беше разкрита и друга провокация. Общественото мнение все още беше фокусирано върху въпроса, дали Лютви Местан е работил за чужда държава, когато българското контраразузнаване попадна на интересна находка. В началото на 2016 г. ДАНС потвърди, че е открит луксозен джип с турски регистрационни номера, обявен за откраднат в края на 2015 г. В него контрараз узнаването намира четири карти на служители от турските тайни служби – MIT, както и специална разузнавателна техника от последно поколение. Четиримата турски граждани, на които принадлежат картите, са легендирани като бизнесмени, дошли в страната ни да купуват земеделска земя. Българските служби бързо установяват, че джипът е собственост на друг турски агент. Става дума за български гражданин с имущество в Търговище, който има дипломатически паспорт на турски държавен служител, предоставящ му имунитет. Служителите на турското разузнаване са използвали колата, снабдена с модерно оборудване, за подслушване, като кетчър, с който са събирали незаконно информация. Кои граждани, политици или държавни служители са били обект на атаките, не стана ясно. Един детайл обаче заплашва да разкрие повече и да въведе разследването в съвсем различно измерение. Оказва се, SPA хотелът в столичния квартал Драгалевци, от чийто подземен гараж е открадната колата, е собственост на брата на заместник-министъра на отбраната Орхан Исмаилов. „Свръзката” на четиримата шпиони пък е редовен гост в хотела. Исмаилов е първият човек в системата на сигурността и Въоръжените сили в България, който е представител на турската мюсюлманска религиозна група. Той е подкрепен за поста лично от бившия председател на ДПС Лютви Местан и има задачата да работи за модернизирането на военното министерство, ръководено по това време от Ангел Найденов (БСП). По странен начин политическата кариера на Орхан Исмаилов преживява сътресенията, последващи падането от власт на правителството на Пламен Орешарски. Когато цялото политическо ръководство в кабинета от БСП и ДПС си събира багажа, изненадващо става ясно, че Бойко Борисов възнамерява да запази Исмаилов като зам.-министър на отбраната. Въпреки ултиматума на коалиционните партньори ръководството на водещата партия неясно поради какви съображения рискува стабилността на правителството, но остана неотклонно в защита на Орхан Исмаилов. Оказа се, че Исмаилов е член на Реформаторския блок от групата на мистериозната Народна партия „Свобода и достойнство” (НПСД) – отцепили се от ДПС фракционери, групирани около Касим Дал. Като член на реформаторите Исмаилов получи категоричната подкрепа от лидерите на партиите в блока начело с Радан Кънев от ДСБ и своя пряк политически ръководител Николай Ненчев от БЗНС. И докато Лютви Местан продължава да прави опити да учреди нова партия (ДОСТ – бел.авт.), чиято зависимост от Анкара е кристално ясна, то неизменното присъствие на Народна партия „Свобода и достойнство” в различни коалиционни формули и вътре в управлението поставя сериозни съмнения.

Вратата за това какви могат да са силите, стоящи зад НПСД, открехна добилият световна популярност сайт „Уикилийкс”, разкрил стотици хиляди секретни документи на политици и държавни институции по цялото земно кълбо. От публикуваните от „Уикилийкс” хакнати имейли на турския президент Реджеп Ердоган става ясно, че той разглежда Касим Дал и Народна партия „Свобода и достойнство” като политическа организация, създадена с цел да прокарва интересите на Турция в България. Разкритието предизвика скандал в страната ни, а информацията бе бързо опровергана от бившия председател на НПСД Корман Исмаилов. Високопоставени източници в средите на Движението за права и свободи (ДПС) обаче отдавна коментират с убеденост, че в основата на действията на отцепниците стоят външни интереси. От края на месец ноември председател на НПСД е именно заместник-министърът на отбраната Орхан Исмаилов. Шпионската афера с турската кола в София бе последвана от странни инциденти, сполетели външнополитическата ни мисия в югоизточната съседка. Непосредствено след задържането в България на четиримата турски шпиони и колата за подслушване дипломатическите ни служби в Турция станаха обект на две на пръв поглед изолирани посегателства. Автомобил на български дипломат, паркиран на търговска улица в Анкара, бе залят със солна киселина, а в малък интервал от време друга кола на консулството ни в Истанбул също бе атакувана. Според дипломатически източници по служител от консулството е плисната кофа вода от преминаващ мотоциклет по начин, който имитира реално покушение. Експертите обръщат сериозно внимание върху фактите около скандалите. Може ли да направим извода, че Анкара разполага с високопоставена мрежа за политическо влияние у нас, и опитват ли се турските политици да разглеждат страната ни като хинтерланд – полувасална зона под влияние от политическия център в Истанбул? Изгражданите от Лютви Местан мрежи на ДОСТ и структурите около Народна партия „Свобода и достойнство” поставят съмнения, че те се използват и ще се използват за влияние върху политическите решения в България. Наред с това професионалистите, работещи в Държавна агенция „Национална сигурност” (ДАНС), отлично знаят, че осветеният разузнавач е провален разузнавач, тоест в страната ни със сигурност има свързани с комшийското разузнаване структури за влияние, за които обществеността не знае. Намесата на Ердоган във вътрешния политически процес в България е неоспорим факт. Малко след скандалите с високопоставени български политици и драмите около шпионажа беше осветлен и друг потенциален лост за влияние върху страната ни – съдбата на българските граждани с мюсюлманско вероизповедание. Използването на мюсюлманските общности на Балканския полуостров и тяхното ислямизиране се явява ключов постулат на неоосманистката доктрина. В края на февруари 2016 г. българското МВнР обяви за persona non grata аташето в Генералното консулство на Република Турция в Бургас Угур Емироглу. Турският дипломат е акредитиран като аташе по социалните въпроси, но според източници от външно министерство в по-голямата част от времето си, прекарано в България, се е занимавал с религиозна дейност. От биографията на Емироглу става ясно, че е работил като мюфтия в Бурса, Трабзон, Дюнихане и Страсбург, а впоследствие и като служител в Дианета (Комитет по религиозните въпроси на Турция – бел.авт.). Според източниците Емироглу често посещавал Томбул джамия в Шумен, където се срещал с местните имами, за да ги учи как правилно да отслужват молитвите. Подобна дейност извършвал и предсрочно отзованият генерален консул на Турция в Пловдив Алпер Акташ. Дипломатическото прикритие позволявало на Акташ често да посещава Мадан и Рудозем, където общувал с местните мюфтийства. Мащабите на външното влияние върху българската мюсюлманска проповед могат да изненадат и най-големите скептици. Фактите показват, че с мълчаливото съдействие на политическото ръководство от София през последните години Комитетът по религиозните въпроси на Турция – Дианетът, е поел под свой контрол значителна част от религиозните дела на традиционната мюсюлманска общност в България. Започнал ли е процес на идеологическо преформатиране на българските мюсюлмани? Бомбата хвърли в началото на 2016 г. бившият главен мюфтия на България професор д-р Недим Генджев, който в прав текст заяви, че Турция е назначила главния мюфтия у нас, а районните мюфтийства се контролират от 95 души, работещи в турското Министерство на религиите. По думите му около 70 човека, служители на Дианета, са назначени за зам. районни мюфтии в мюфтийства и духовни училища. Поради липсата на финансиране от българската държава през последните години над 450 джамии в страната са затворени, а имамите заминават на гурбет в чужбина. От ситуацията, твърдят представители на българската мюсюлманска общност, безпроблемно се възползват всякакви фундаменталисти, уахабити и салафити. Най-голям пробив сред българските мюсюлмани обаче имат религиозните структури от Анкара. В стремежа си за влияние над мюсюлманските общности много от тях се опитват да наложат понякога коренно различно вероучение от традиционните мюсюлмански религиозни практики по земите ни. Мюсюлманските религиозни дейци, оставени на произвола на съдбата от българските власти, са сериозно финансово подкрепени от Анкара. Според различни официално непотвърдени източници турската държава отделя около 2 милиона лева месечно за мюфтийствата в България, с които си купува влияние. Финансовите операции, твърдят запознати, минават по линия на Комитета по религиозните въпроси на Турция с поддръжка от дипломатическите служби на Анкара. Неофициално се казва, че начело на цялата организация стои Улви Ата, който притежава дипломатически статус и е бивш аташе по религиозните въпроси в посолството на Турция в София. В момента Ата е съветник по социалните въпроси в посолството. Дипломатът заменя Адем Йеринде, главен координатор на Дианета, изгонен през 2009 г. със заповед на директора на ДАНС Петко Сертов. Преди да бъде обявен за заплаха за националната сигурност, Йеринде изпълнява в страната ни длъжността заместник-ректор на Висшия ислямски институт и отговаря за назначенията и финансирането в трите мюсюлмански духовни гимназии. Според медийни публикации координираната от него мрежа е свързана с проповеди на налагания от Анкара модел на практикуване на исляма, включително и със скандалните случаи, при които ученички в гимназиите са били принуждавани да се забраждат.

Турският Дианет по своята същност представлява колосална религиозна и финансова институция, отговаряща за духовния контрол върху мюсюлманските общности в югоизточната ни съседка и в регионите на бившата Османска империя. Структурата на службата включва в щата си хиляди служители извън пределите на Турция и разпределя близо 2 милиарда долара за религиозна дейност годишно. Обяснението за драстичното увеличение на средствата за институцията, дадено преди няколко години от Ердоган, е определено от турската преса като скандално за светския ред. Действащият по това време премиер оправдава разходите за Дианета в размер, сходен с този на парите за отбрана, с думите, че турските имами са съвременните воини на страната. Комитетът по религиозните въпроси на Турция плаща в България заплатите на командированите тук проповедници – заместници на районни мюфтии, заместници на директори на религиозните училища в Русе, Шумен и Момчилград, както и на преподаватели в българския Висш ислямски институт. Сред инвестициите на Комитета по религиозните въпроси в България е и построеното училище за имами в Момчилград на стойност 4 милиона лева и реновирането на мюсюлманската гимназия НЮВАБ в Шумен за милион и половина. Явната намеса във вътрешните работи на София се извършва при съпротивата на българските служби за сигурност, но на фона на отсъствието на политическа поддръжка и очевиден толеранс към Дианета. Вратата за чужди проповедници е отворена още през 2002 г. с приемането от Народното събрание на промени в Закона за вероизповеданията, с което се дава право на чужденци да идват по покана в България и да извършват религиозни проповеди. С идването на Ердоган на власт страната ни е буквално залята от имами – граждани на Република Турция. Оказва се, голяма част от религиозните емисари на Дианета се ползват с пълна подкрепа от външно министерство, що се касае до техните работни визи. По данни на българския сайт Nbox.bg повечето проповедници у нас са с визи за продължително пребиваване категория C и D. Първият тип виза се издава за транзитно преминаване на територията на България и не може да надхвърля 90 дни в рамките на шест месеца, а тип D регламентира дългосрочното пребиваване със срок на валидност от 6 месеца и право на престой до 180 дни. Визите са издавани по молба на главния мюфтия Мустафа Алиш Хаджи, а българските власти не демонстрират особено голямо желание да спазват закона относно визовия режим. Финансираните отвън религиозни структури в страната ни представляват „държава в държавата” и властите не упражняват контрол върху тях за спазването на закона. Според Недим Генджев нито един от представителите на върховния български мюсюлмански орган – Висшия духовен съвет на мюсюлманите в България, няма жилище в страната. Повечето от новоназначените мюфтии просто не са български граждани. До съда е подадена жалба на граждани от мюсюлмански произход относно нарушения на правилата при избор на органите на мюсюлманите в България. Темата е коментирана от Генджев, по чиито думи органите са нелегитимни. „Има решение на Софийския апелативен съд (САС), анулиращо тяхната регистрация”, твърди той в телевизионно интервю. Наскоро български мюсюлмани дори излязоха на протест в Шумен. Недоволните граждани обявиха, че Мюсюлманското настоятелство в Шумен няма контрол над вероизповеданието и решенията се вземат нелегитимно отвън. Повод за протеста стана именуването на новата джамия в преславския квартал Кирково с името Джамия на мъчениците за демокрация от 15 юли – препратка към интерпретацията на опита за преврат в Турция от 15 юли 2016 г. от управляващата Партия на справедливостта и развитието на Реджеп Ердоган. Доклад на ЦРУ от 2010 г., осветлен от „Уикилийкс”, разкрива смущаващи факти за религиозната дейност на чужди структури в страната. Според доклада главният мюфтия на България Мустафа Алиш Хаджи е по същество незаконно избиран на поста и е следствен за фалшифициране на изборния процес. Самият Хаджи е наводнил България с проповедници, представляващи ислямски секти от арабския свят и Европа, посочва източникът. Всичко това превръща контрола върху българското мюсюлманско вероизповедание във втори потенциален значим лост за влияние над София наред с политическите структури. За реставрация на османското материално и духовно културно наследство работи Турската международна агенция за сътрудничество и развитие (TIKA), създадена през 1992 г. от премиера Сюлейман Демирел. Официалната задача на подчиненото директно на министър-председателя ведомство, а впоследствие неправителствена организация, е благотворителност и финансиране на проекти с културна и религиозна насоченост. Такива са филмовите продукции, реставрацията на религиозни паметници, доставката на хуманитарна помощ и др. Публична тайна е, че TIKA е структура на службите за сигурност, използвана по линия на т.нар. „мека сила”. Хакан Фидан, бившият директор на неправителствената организация TIKA, от 2010 г. оглавява турското разузнаване – MIT. За последното десетилетие при управлението на Партията на справедливостта и развитието бюджетът на организацията се увеличава над 10 пъти и днес надминава 1 милиард долара. Български дипломатически източници съобщават, че срещите между Анкара и София на най-високо равнище преминават обикновено на фона на упорито настояване от страна Турция за откриване на офис на TIKA в България.

Последните няколко години са пикови и за друг аспект от реалполитиката на Анкара – работата на разузнаването по линия на етническите турски общности. Такива притеснения се изказват в Германия. Германското издание на Die Welt – Welt Am Sonntag, позовавайки се на високопоставен източник от германските служби за сигурност, твърди, че в Западна Европа работят 800 офицери от турското разузнаване MIT, повечето от които са в Германия. Във Федералната република турските служби разчитат на други 6000 информатори, работещи срещу възнаграждение, твърди изданието. Депутатът в Бундестага и член на Комисията за контрол над дейността на тайните служби Ханс-Кристиан Щрьобеле обяви, че разполага с доказателства, че сътрудници на турските служби оказват натиск на лица от турски произход и ги принуждават да извършват определени действия. Граждани многократно са сигнализирали на германските власти за опитите за контрол на турските служби, твърди Щрьобеле. Рязката активизация на политическите, религиозните, неправителствените и разузнавателните структури след идването на власт на Реджеп Ердоган има своето геостратегическо и идеологическо обяснение. Дейностите по линия на Дианета или политическият натиск на Анкара и икономическата инфилтрация получават обяснение, когато се разглеждат в светлината на неоосманизма. Днес турският президент и групата около него пристъпват към практическа реализация на доктрината на неоосманизма. Но какво представлява тя?

Традиционно в турската обществено-политическа мисъл преобладават четири идейно-политически течения – озападняване, панислямизъм, пантюркизъм и османизъм. Първите стъпки на озападняване са направени още в началото на XIX век, когато султан Абдул Меджид започва процес, чиято цел е привеждане на политическата и социалната система в съответствие с нормите на европейската цивилизация. Дадено е началото на танзимата (реорганизация), чиято кулминация за стабилизиране на западащата Османска империя е достигната с приемането през 1876 г. на Първата османска конституция. Радикалното озападняване, целящо психологическа и цивилизационна трансформация, обаче е извършено от „бащата” на модерна Турция Кемал Мустафа. Идеологията на кемализма предвижда дълбоки политически, социални и икономически реформи, превръщащи новосъздадената върху руините на Османската империя Република Турция в модерна, светска и европейска национална държава. Пиковата точка на успешната трансформация без прецедент в историята на мюсюлманското общество е през втората половина на XX век, когато Турция кандидатства за член на Европейския съюз. Кемалистите винаги са разглеждали Турция като неделима част от европейската цивилизация.

За разлика от кемализма панислямистките идеи в Турция имат дълбоки корени още от Средновековието. Ислямизмът в комшийската политическа мисъл извлича своята сила от Шериата и идеята, че в света, създаден от Аллах, има само една легитимна политическа форма – халифатът. Панислямизмът е описан с присъщия революционен литературен патос от Любен Каравелов в статията от 1873 г. „Панислямистите – „цивилизатори на Азия и Африка”. „Техните проповедници, пише Каравелов, захващат да проповядват по джамиите, че времето на ислямското възобновление е настанало, че ислямът ще да се съедини под покровителството на султана, който е главен началник над сичките последователи на пророка, и че религията на тоя пророк ще да се разпространи по сичките азиатски и африкански господарства.” В геостратегически аспект панислямизмът от края на XIX век се обяснява с опита на Високата порта да отслаби натиска върху своите северноафрикански и близкоизточни вилаети от страна на колониалните държави. Ислямистката политика на султан Абдул Хамид си съперничи с английската колониална империя. Затова султанът цели да създаде условия за отваряне на османците в един геополитически пояс от Централна Азия до Япония. „И така, отоманската порта се е завзела да просвети не само дивите тюркмени, кюрди, индуси и бедуини, но и жителите из Средна Африка”, хумористично иронизира Любен Каравелов. Централната идеологическа обосновка на панислямизма е създаването на стратегическа идентичност и манталитет на базата на ислямския компонент, който да добие надмощие над немюсюлманите – нещо като съвременните идеи на Абу Бакр ал Багдади и „Ислямска държава”, но може би с по-малко рязане на глави.

Влиятелно западно идеологическо движение в турското общество, близко до национализма, е пантюркизмът. Идеологията на пантюркизма се появява в края на XIX век и добива реална политическа тежест чрез комитета „Единение и прогрес” и Енвер паша. Идеята черпи сили от започналия процес на отцепване на албанската и арабската мюсюлманска част от Османската империя и от това, че в пределите на държавата остава главно тюркоезично население. Турция, твърдят идеолозите на пантюркизма, трябва да бъде общ дом на тюркските народи. Отличителна черта на движението е подкрепата за силна държавност, основана на национализма и външнополитическа ориентация към тюркските етноси в Средна Азия, които стратезите на идеологията разглеждат като „кръвни братя”. През последните години тюркските националисти получават политическа подкрепа от сепаратистката дейност на кюрдите и ПКК в Югоизточна Турция.

Най-съществено влияние в съвременната турска политическа мисъл обаче имат идеите на османизма в неговата съвременна неоосманска форма. Днешните неоосманисти водят битка срещу установения от кемалистите светски режим и в този смисъл те имат идентични позиции с ислямистите. Всъщност като програма за политическо управление и обществен живот, съобразен с ислямския верски закон, ислямизмът и неоосманизмът са неразривно свързани. По своята същност и двете представляват не религиозна заплаха, а доктрини, които решават политически въпроси. Приглушената ислямистка реставрация след десетилетия на господство на кемалистите в Турция е започната още при управлението на Аднан Мендерес. През 1951 г. се откриват училища за имами и проповедници (Imam-hatip liseleri), които, както показа историята, се превръщат в инкубатор за ислямистки интелектуален и политически елит. Военният преврат от 1960 г. временно възпира реислямизацията на страната, но след победата на изборите на Партията на справедливостта (Adalet Partisi – AP) на Сюлейман Демирел процесът продължава с бавни темпове. Забранените от Ататюрк могъщи дервишки ордени – закрити мюсюлмански структури по подобие на западноевропейските масонски ложи, са възстановени под формата на религиозни имоти – вакъфи. Ордените изиграват решаваща роля за реислямизацията на турския елит и раждането на неоосманизма. Първата неоосманистка вълна в турската политика идва непосредствено след края на Студената война с управлението на двама души – Тургут Йозал и Неджметин Ербакан. В България Йозал е популярен със скандалното си изказване пред симпатизанти: „Един ден България ще бъде наша, само че този път ще я купим”. Неговото управление е свързано с укрепване на обществено-политическите позиции на неоосманизма. Йозал почива внезапно от инфаркт през 1993 г., а жена му Семра многократно споделя мнението си, че съпругът й е бил отровен след прием в българското посолство в Анкара ден преди смъртта му. Въпреки агресивната реторика и медийната кампания неоосманистката линия на Йозал не успява да се превърне в положителна политическа програма главно поради теоретичната си неподготвеност и прагматизма на действията. Това, което обединява двамата лидери Йозал и Ербакан, е тяхната принадлежност към османския мистичен Орден на Накшибенди.

Управлението на Неджментин Ербакан в периода 1996- 1997 г. е свързано с конституционни промени, които нанасят удар върху институциите на Кемаловата светска република и отварят вратата за нахлуване на религията в такива важни сфери като образованието. В крайна сметка военните отново се намесват, както са го правили два пъти, срещу създадените от Ербакан Партия на националния ред (1970) и Партия на националното спасение (1973). През 1997 г. те принуждават Ербакан да подаде оставка, а учредената от него трета поред Партия на благоденствието е забранена. Именно от Партията на благоденствието израстват всички ислямистки и неоосманистки политически ръководители на съвременна Турция. Сред активните членове на организацията през 90-те години е и Реджеп Ердоган. Политическият образ на Ердоган представлява синтез на подготвяното още от 70-те години поколение на новите турски управници. Завършва религиозно училище (imam-hatip) и през 1976 г. е избран за председател на младежкото крило на забранената като ислямистка Партия на националното спасение, сред чиито учредители е Ербакан. През 1983 г. бъдещият турски президент се присъединява към друга организация на Ербакан – Партията на благоденствието. Ердоган става неин ръководител за Истанбул през 1985 г., а от 1994 г. вече е кмет на бившата имперска столица. Днес новото турско ръководство открито лансира неоосманизма като държавна и външнополитическа доктрина. Теоретичните разработки на идеологията обаче са свързани с друго знаково име. Съвременните турски управляващи черпят стратегическо вдъхновение и научна основа най-вече от трудовете на бившия външен министър и премиер на Турция професор Ахмет Давутоглу, чиято книга „Стратегическата дълбочина” се превърна в библията на неоосманизма. За неоосманистките аспекти на турската външна политика пише в книгата си „Неоосманизмът” и сръбският посланик във Ватикана и при Малтийския орден професор Дарко Танаскович. Дипломатът обръща внимание на факта, че в разгара на кризите в Босна и Косово турската политика е категорично насочена към подкрепа за албанците и босненците, много често дори за сметка на жизнените интереси на турската малцинствена група в тези страни. С мълчаливото съгласие на Анкара, пише проф. Танаскович, в Косово се провежда насилствена албанизация на турците, много от които са принудени да се изселят в Турция. Ключово различие на неоосманизма и ислямизма с всички останали политически течения в Турция е извеждането на преден план на изповядващите исляма без разлика от тяхната народност. Турската етническа принадлежност в този план е второстепенен фактор. Управляващият турски елит, твърди бивш високопоставен служител от турското разузнаване MIT, работил в консулството в Бургас, е съставен изключително от представители на малцинствени групи, различаващи се от мнозинството етнически турци. Това, което ги обединява, е стремежът за възстановяване на полиетническата Османска империя със сърцевина политическият ислям. „Изучете, ако имате възможност, родословието и произхода на Хакан Фидан (сегашният шеф на МИТ – бел.авт.), за да ви се очертае картината. Ще се изненадате. Лазите и огузите са почти сродени в правителството”, твърди турският разузнавач в интервю за българска медия. Лазите са ислямизирана етническа група на грузинците в Турция. От такъв произход освен ръководителя на разузнаването е и самият президент Ердоган. Бившият и настоящият премиер на Турция Ахмет Давутоглу и Мелют Чавушоглу не правят изключение от тази конструкция на полиетнизъм. На връщане от Лондон през 2010 г. тогавашният външен министър Давутоглу специално се отбива до Страсбург, за да честити избирането на Мелют Чавушоглу (днешният министър-председател – бел.авт.) за председател на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа. Давутоглу изтъква с гордост, че родовете Чавушоглу и Давутоглу се познават и уважават от над триста години, защото имат общо юрушко потекло. Юрушката етническа група е смятана за близка с огузите – номадско население на Анадола, идващо от Средна Азия, които през последните няколко столетия възприемат уседналия начин на живот. Доктрината на неоосманизма цели културното, политическото и духовното реинтегриране на Анадола, Балканите, Близкия изток и Кавказ в рамките на политически център, който ефективно да играе ролята на един от глобално значимите международни фактори. Както пише проф. Дарко Танаскович по време на конференцията „Османското наследство и мюсюлманските общности на Балканите днес”, проведена през 2009 г., Ахмет Давутоглу прави следното изказване: „Османската история е история на Балканския регион, история от особено значение за балканския период в световната история… Това бяха османските Балкани. Ние ще възобновим тези Балкани… Ние ще реинтегрираме Балканския регион, ние ще интегрираме Близкия изток, ние ще реинтегрираме Кавказ на принципите на регионалния и световния мир не само за нас, но и за цялото човечество”. Тази външнополитическа концепция обяснява и днешния процес на политическо, икономическо и религиозно проникване от страна на Анкара на Балканите. Така например активността по линия на българското мюфтийство представлява пряк опит за използването на българските мюсюлмани като лост за влияние при изграждането на Османска империя 2.0. „Безучастното отношение към разтурянето на религиозните институции, които са последната опора на остатъчната османска култура в България, пише Давутоглу на страниците на „Стратегическата дълбочина”, е резултат от неправилните възгледи на авторите на турската външна политика за връзката между вътрешната политическа култура и трансграничните сфери на влияние… С всяка разрушена джамия на Балканите, с всяко западнало ислямско учреждение, с всеки заличен елемент на османската културна традиция се избива по един камък от основите на трансграничната активност на Турция в този регион.” Турция използва религиозното (а в българския случай и политическото) влияние върху мюсюлманските общности на Балканите като един инструмент за натиск срещу държавните власти за получаване на нови и нови отстъпки на политическия и икономическия фронт. Мюсюлманските малцинства, останали в наследство от Османската империя, наистина са фундаментът на политическото влияние на Турция на Балканите. Голямото домогване на неоосманистите е създаване на международноправни основания за разтваряне на защитен чадър над малцинствата в региона. Заплаха за сигурността им, разбира се, не съществува, но не е особено трудно да се изфабрикува, както показва историята. Поради това политиката на Турция е насочена към получаване на гаранции, които ще й предоставят правото за намеса по въпросите на мюсюлманите на Балканския полуостров. Точно с помощта на подобна юридическа рамка Анкара обосноваваше операция „Атила” и окупацията на Кипър през 1974 г. В крайна сметка целта на външнополитическата стратегия на неоосманизма не е влизане на турски аскер и окупация на Балканите. Средствата са далеч по-изтънчени и софистицирани. Според Давутоглу усилията трябва да са насочени към създаване на хинтерланд – буквално заден двор, прилежаща зона, „където в дългосрочен план ще се развиват и укрепват културните, икономическите и политическите връзки”. За целта натискът на Анкара е насочен към създаване на интегрирано икономическо пространство и обща система за сигурност със страните на Балканите. Опитите за реализация на тези идеи в България са особено забележими през последните години. От масовото изкупуване на земеделска земя през изнасянето на производства на турски фирми в Лудогорието, истерията около визовите облекчения с Европейския съюз и поемането на контрола върху ключови за националната сигурност здравни и транспортни учреждения до лансирането на съвместни инфраструктурни проекти политиката на Анкара е последователна. Неоосманистите призовават за „мерки, насочени към улесняване на транспортните връзки, активизиране на трансграничната търговия, увеличаване на програмите за културен обмен, облекчаване на движението на работна ръка и капитали”. „Икономическата основа на турската външна политика на Балканите е транспортът, пише Давутоглу. – Поради това е необходима тясна координация по въпросите на транспортните връзки между Балканите и Близкия изток и Азия… Трябва да се заемат ключови места в регионалните икономически и политически организации с оглед лансиране на съвместни проекти между маршрутите Истанбул–Адриатическо море и Истанбул–река Дунав.” Именно поради тази причина ключов постулат за неоосманизма е политиката на „нула неприятности със съседите”. Пълзящата икономическа, културна и политическа инвазия може да бъде осъществена само в атмосфера на партньорство и сътрудничество със страните от близката континентална зона. Стъпките към по-голяма взаимна обвързаност, както наблюдаваме в момента във връзка с бежанската криза, намаляват драстично идващото от политическите центрове напрежение и дават на Ердоган поле за маневриране. Добросъседството и задълбочаващата се интеграция са инструменти на „мекия” вариант за поемане на политически контрол. Всяко разваляне на отношенията със страните, включени в хинтерланда, е удар по неоосманистката доктрина. Обяснението е логично. Държава, чиито отношения със съседите са в криза, не е в състояние да разработи успешни трансгранични политики. „Например Турция много трудно би могла да разработи ефективна балканска политика, ако по едно и също време изпитва трудности в отношенията както с България, така и с Гърция”, пише в книгата си бившият турски премиер. Главното притеснение на проф. Давутоглу е именно привличането на България към съюзни отношения с Гърция и Сърбия, които заедно ще са в състояние да неутрализират мюсюлманската дъга, започваща от Източна Тракия и преминаваща през Родопите, Република Македония, Косово и Албания до Босна. В тази дъга Анкара вижда проектирането на своето влияние в региона. Опасенията от създаване на нов Балкански съюз, превърнал се в реалния инструмент, сложил края на Османската империя, е заплахата за цялата доктрина на неоосманизма на Балканския полуостров. „Евентуалното сръбско-гръцко-българско единодействие би създало предпоставки за увеличаване на натиска срещу стратегическата дъга, пише авторът на „Стратегическата дълбочина”. – Затова отношенията с България трябва да се развиват както в двустранен, така и в многостранен формат.” Не е учудващо, че опитите за сближаване между Сърбия и България или между България и Гърция често са съпроводени от активни мероприятия, целящи разваляне на отношенията. За да противодейства на подобен сценарий, наред с вътрешнополитическите лостове в Атина, Белград и София неоосманистите разчитат на всестранната поддръжка за албанския фактор. Според Давутоглу консолидация на страните от бившия Балкански съюз би довело до засилване на натиска върху вътрешния (косовско-албанско-македонски) стратегически триъгълник, жизненоважен за Турция. Ключова в този аспект е Република Македония, която се явява мост между албанците и България. Поради това единството и териториалната цялост на поликонфесионалната Република Македония, както и на Босна и Херцеговина, е императив за неоосманизма на Балканите. Разделянето на бившата югорепублика на етнически принцип и разпадането на Босна на сръбска, хърватска и мюсюлманска част не среща подкрепата на Анкара, тъй като притежава потенциала да разсече „мюсюлманската дъга” от Одрин до Сараево на две места. В светлината на албанския фактор е очевидна една констатация, която хвърля сянка на съмнение върху българо-американските отношения. През последните десетилетия неоосманската доктрина се явява елемент от американската външна политика на Балканите. Още от администрацията на Бил Клинтън Белият дом вижда използването на балканските мюсюлмани като контрапункт на руското влияние. За семейство Клинтън заиграването с политическия ислям не е новост. Според Хилъри Клинтън, обвинена от Тръмп за „създател на „Ислямска държава”, подкрепата за фундаменталистки проекти може да бъде политически целесъобразно. Това се разбира отлично от неоосманистите. „САЩ осъзнават, че унгарците, хърватите и словенците са склонни да следват политика, ориентирана към Германия; сърбите към Русия, а българите, румънците и гърците и към двете страни в зависимост от конюнктурата, поради което, независимо дали искат или не, ще се опитат да задействат албанците и босненците като балансиращи фактори в региона”, разсъждава Ахмет Давутоглу. Турция трябва да преследва своите регионални цели, които съвпадат с интересите на САЩ, категоричен е бившият премиер. Според замисъла на Давутоглу Анкара може умело да използва американските мускули за строителството на новите балкански минарета. Дълги години неоосманистите бавно, но методично работиха за осъществяване на своята доктрина под шапката на НАТО и партньорството със САЩ. Днес обаче динамиката на международните отношения на Балканския полуостров рязко се измени. Победата на Доналд Тръмп, очертаващият се на хоризонта разпад на Европейския съюз и укрепването на руското влияние в региона са трансформации, които кардинално ще променят балканската карта. Турция може да се окаже сама в своите ислямистки амбиции, а България и страните от региона при наличие на политическа воля ще разполагат с широко поле за маневриране. Докато за кръга около Хилъри Клинтън политическият ислям може да бъде тактически съюзник и инструмент за решаване на регионални задачи, то новата администрация на президента Тръмп не е съгласна с това. Според неоконсервативните стратези, подкрепили Клинтън на изборите, политическият ислям може да реши две задачи – да се нанесе удар срещу Русия от територията на Централна Азия и Кавказ и да се противодейства на руското влияние на Балканите посредством неоосманисткия проект. Много факти днес говорят в подкрепа на тезата, че подобен подход ще бъде изоставен от Тръмп, което ще остави Реджеп Ердоган без влиятелни глобални съюзници на Балканите. И докато спирането на дипломатическата подкрепа за неоосманската политика на Турция на Балканите дава на балканските държави поле за маневриране, то друг потенциален ход на Тръмп може сериозно да застраши регионалната сигурност. Възможното оттегляне на Вашингтон от ангажиментите в НАТО може да породи политически вакуум, от който да се възползват регионални фактори. Това, както и евентуалното разпадане на Европейския съюз, са сред процесите, които е необходимо внимателно да се наблюдават в София, Белград и Атина. Срив на Еврозоната и оттегляне на САЩ ще направят Балканите отново конфликтна точка номер едно. Ето защо България повече не може да си позволи да остава единствената държава в региона наред с Румъния, чиито отношения с един от водещите глобални фактори – Русия, са в дълбока криза. София няма интерес от участие в един отбранителен съюз, в който след изтеглянето на САЩ водеща военна сила ще бъде Турция под ръководството на Ердоган. В случай че администрацията на Тръмп даде сигнали за все по-малка ангажираност със сигурността на региона, София ще се нуждае от готови сценарии за развитие на военното сътрудничество с Русия. Дори НАТО да се запази в сегашния формат, което също е вероятно, София, Атина и Белград трябва да започнат обмислянето на съвместни инициативи в областта на регионалната сигурност.

В трагично състояние е водещият вектор на днешната българска външна политика – отношенията в Европейския съюз. В настоящия момент българската политика спрямо Анкара погрешно излиза от рамките на общата външна политика на Европейския съюз. Опитът на премиера Борисов да играе ролята на пощенски гълъб на новата Висока порта пред Европейския съвет е груба външнополитическа грешка. България следва да подкрепя европейската интеграция на Анкара, свързана с утвърждаването на върховенството на закона, правовата държава и разделението на властите. Политическите репресии, нарушаването на правата на човека, пълзящата диктатура и религиозен фундаментализъм не се вписват в тази матрица. София традиционно е сред добрите приятели на турския европеизъм и това не може да се промени. Както знаем обаче, българските евроатлантици днес учат на евроатлантизъм дори Доналд Тръмп и британците. В социалните мрежи отдавна се шегуват, че последният евроатлантик на планетата сигурно ще почине в България. Българската външна политика не може сляпо да следва Ангела Меркел и да позволи участието на България в каквито и да са интеграционни политики, договорени на безпринципна основа между Берлин и Анкара.

Днес неоосманизмът е повече от идеология. Той е цяла философия на историята и светоглед, споделян от голямата част от турския политически елит. Неоосманистите възприемат Балканите като свой заден двор – своеобразен хинтерланд, напомнящ за безвъзвратно отминалия блясък на Османската империя от средните векове. Въпреки настоящия възход на доктрината в Анкара неоосманисткият поход трудно може да се определи като иманентна характеристика на турската държавна политика. Режими в Турция са идвали на власт и са падали, но през последните близо сто години България има предсказуем партньор в лицето на републиката. Обективно Турция е влиятелен регионален фактор, без чието сътрудничество трудно може да бъде постигната трайна стабилност на Балканите. За съвременниците фанатизмът на управляващите турски кръгове изглежда като носталгия за отдавна забравено минало. Въпреки това на неоосманизма трябва да се гледа сериозно и без да се подценява, защото балканските страни нямат право на грешки. Както твърди професор Дарко Танаскович, утре може да е късно.