Странният случай с Рудолф Хес

„Благодаря на всички ви, любими мои, за всички добри неща, които направихте за мен. Кажете на Фрайбург, че изключително много съжалявам за това, че след Нюрнбергския процес се опитвах да се държа сякаш не я познавам. Нямах избор, защото в противен случай всички опити да получа свобода биха били напразни. Направих го с очакване да я видя отново. Държах в себе си нейната снимка, както и снимки на всички ви. Вашият Най-голям.” Датата е 17 август 1987 г. и според официалната версия на водещите разследването длъжностни лица от дипломатическата мисия на Великобритания в Берлин текстът представлява предсмъртното писмо на намерения обесен в затвора „Шпандау” нацистки военнопрестъпник. Два месеца преди трагичния инцидент по всичко изглежда, че 93-годишният бивш нацист ще успее да се порадва на свободата в малкото оставащи дни от живота му. През месец май президентът на Федерална република Германия повдига на официално ниво въпроса за освобождаването му пред Михаил Горбачов и изненадващо съветският лидер не възразява. Шокът за семейството е огромен, когато на 17 август близките разбират за неговата трагичната кончина. „Баща ми е убит, за да не разкрие информация с огромно значение от времето на войната”, заявява неговият син. Според него е изключено 93-годишният старец, който изпитва трудности да се обръсне сам и има нужда от асистенция при следобедните си разходки в градината на затвора, да е събрал физически сили за трудното самоубийство с електрически кабел. Повече факти в подкрепа на тезата за инсценирано самоубийство Волф Рюдигер Хес излага в книгата си „Кой уби моя баща Рудолф Хес?”. Mистериозно починалият в затвора „Шпандау” Рудолф Хес е вторият човек в Третия райх, а разплитането на загадката обещава да разкрие неподозирани факти за най-големите тайни на Втората световна война.

„Победителите не ги съдят!” е крилата фраза от руската история, чиито корени могат да се проследят до резолюция на Екатерина Велика, с която императрицата оправдава самоволните действия на най-великия руски пълководец Александър Суворов при щурма на Тутракан през 1773 г. През Втората световна война с думите „Победителите не ги съдят!” Йосиф Сталин отказва искането на Лаврентий Берия за арестуване на командващия Северния флот адмирал Головко, който се опълчва срещу директива на Москва, но спасява Карелския фронт. Творческото значение на победата се осъзнава отлично от Уинстън Чърчил, на когото принадлежат знаменитите думи, че „историята се пише от победителите”. След рухването на Съветска Русия новите победители сториха очакваното и се вторачиха с ревизорски поглед в страниците на историята. Според последния прочит на събитията, случили се преди осемдесет години, два еднакво деспотични режима – нацистка Германия и Съветският съюз, са причината за Втората световна война. В тази версия двата колоса си поделят Европа с позорния пакт Рибентроп–Молотов, а след избухналите противоречия и кървавия двубой в Източна Европа демократичните сили слагат края на войната с решителна намеса. След стократното й повтаряне историята започва да звучи правдоподобно, но такъв ли е в действителност развоят на събитията? В търсене на истината за драматичните години около Великата война нека се пренесем назад във времето на крилете на двуместния немски изтребител Messerschmitt Bf 110. В 17:45 часа на 10 май 1941 г. самолетът, пилотиран от втория човек в Райха Рудолф Хес, излита от летището в Аугсбург на път за воюващата с нацистите Великобритания. Изтребителят прелита над Северно море и необезпокояван от цялата противовъздушна отбрана навлиза в небето над Шотландия. За зла участ полетът не преминава по план. Самолетът не успява да се приземи благополучно, а Рудолф Хес е принуден да скочи с парашут. Пресата бързо научава за инцидента и всички са в шок. Както предава ръководителят на външнополитическото разузнаване на Третия райх Валтер Шеленберг в своите спомени, няколко дни никой в Германия не събира сили да излезе и да обясни какво прави вторият човек в държавата по шотландските ливади заедно с омразните английски плутократи, които воюват срещу Райха. Не е случайно, че Лондон е засекретил документите по делото на Хес чак до средата на XXI век. Каква е тайната причина за дръзкия полет на Рудолф Хес и защо опасността от разкриване на фактите виси като дамоклев меч над новите интерпретации за Втората световна война? Фактите показват, че „нацист номер две” е на тайна мисия, чиято задача е да сключи сепаративен мир с Великобритания и да тласне Райха към война със Съветския съюз – задача, над която Лондон работи усилено още от 20-те години на XX век. Историята на колаборацията между британци и нацисти започва още в първите години след разгрома на Кайзерова Германия в Първата световна война. В „империята, над която слънцето никога не залязва”, са силно обезпокоени за своето могъщество. Два са факторите, които смущават благополучието на кралството – растящата мощ на бившите английски колонии, обединени в Съединени щати, и пълзящото влияние на болшевиките в Евразия. Великобритания с право се притеснява, че ако тенденциите се запазят, колониалната империя, ръководена от Лондон, ще остане в миналото. Стратегиите за справяне със заплахите обаче сблъскват две различни групи в английския елит. Според първата стратегическа идея Британската империя трябва да привлече Щатите в общ англосаксонски проект, който да властва над света като водещ геополитически полюс. Усилията за това се свързват с името на Сесил Родс, собственик на южноафриканския гигант „Де Бирс”, контролиращ близо 90% от световния добив на диаманти. Благодарение на неговата работа се раждат закритите организации „Групата” (The Group) и „Кръглата маса” (The Round Table). В „Групата” членуват лорд Балфур, Нейтън Ротшилд, Алфред Милнер, лорд Ешлер, Сесил Родс и др. Клубът събира представители на аристокрацията, приближени до кралица Виктория, влиятелни финансисти, висши чиновници, собственици на най-големите промишлени, добивни и търговски предприятия на Британската империя. В своята книга „Англо-американският истаблишмънт” американският историк проф. Карол Куигли разкрива, че задача номер едно за елитите в тайното общество е налагане на англосаксонско управление на света върху ядрото на Британската империя, към което да бъдат привлечени САЩ. „Ако е необходимо, може да преместим и столицата във Вашингтон или Ню Йорк, но ни е нужен англо-американски истаблишмънт”, категоричен е Сесил Родс. С тази идея се създават влиятелни аналитични организации като Чатъм Хаус във Великобритания (Кралски институт за международни отношения, бел.авт.) и Съветът за международни отношения в САЩ. Представител на „Групата” в навечерието на Втората световна война е Уинстън Чърчил, а стратегическата задача е създаване на единен морски съюз между британци и американци, който да бъде противник на евразийските сили на материка начело с Германия и Съветския съюз. Въпреки влиянието на „Групата” и „Кръглата маса” това, което диктува хода на събитията в периода между двете световни войни, е другата част от британския елит, т.нар. антиболшевишка линия. Според влиятелни политици, аристократи, финансисти и лица от кралския двор (между които престолонаследникът Едуард VIII, Монтегю Норман, лорд Халифакс, Рамзи Макдоналд, Стенли Болдуин, лорд-канцлер Саймън, Невил Чембърлейн и др.) цел номер едно за Британската империя е разгром над комунистическия Съветски съюз. Болшевишката заплаха, считат стратезите, може да бъде преодоляна само с помощта на друга континентална сила. Поради това антикомунистическата партия във Великобритания не просто подкрепя възхода на Хитлер, но спокойно може да бъде наредена сред акушерите в раждането на нацизма. Целта е проста – провокиране на война със СССР. Сблъсъкът между „Кръглата маса” и антикомунистическата партия в драматичните години преди и по време на войната определя целия ход на британската външна политика. В първите мирни години след подписването на Версайската система от договори антикомунистите във Великобритания вземат превес. Идеята, изповядвана от „Кръглата маса” и наследника на Сесил Родс – Алфред Милнер, за единен англо-американски истаблишмънт, се проваля и това изиграва сериозна роля за бъдещето на Европа, а и на света. Преломът идва неочаквано бързо. В края на 1916 г., когато премиер е Дейвид Лойд Джордж, правителството е запълнено от членове на „Кръглата маса”, а самият Милнер е главен стратег на военния кабинет. Проектът за единен англосаксонски съюз обаче не успява да стартира и затъва в блатото на задълбочаващите се противоречия между британци и американци. Рязкото влошаване на отношенията със САЩ преобръща картината и вътре във Великобритания и поставя антиболшевишката партия начело на държавното кормило. Професор Брайън Маккърчър от Университета във Виктория подробно анализира разрива между САЩ и Великобритания в своята книга „Англо-американските отношения през 20-те години на XX век: Битката за превъзходство”. Основният мотив, заради който между Вашингтон и Лондон се разразява зрелищен конфликт в навечерието на Втората световна война, е борбата за контрол върху финансовите пазари. През май 1925 г. една от водещите американски финансови династии, Морган, чрез своята банка J.P.M. & Co, както и Федералната резервна банка на Ню Йорк, дават уверение на Монтегю Норман, управляващ Централната банка на Англия, че за да защитят конвертируемостта на английската валута в злато, са готови да открият щедри кредитни линии за британците. В резултат само през първата половина на годината САЩ губят злато на стойност 140 милиона долара, а до месец май 1928 г. – още 540 милиона златни долара. Въпреки предприетите от Федералния резерв мерки краткосрочният американски капитал бързо се измества в Лондон и попълва златните резерви на Норман. Това разгаря истинска валутна война между двете държави. На 26 септември 1929 г., една седмица след като цените на акциите са достигнали своя исторически пик, ръководителят на Централната банка на Англия Норман решава да вдигне основната лихвена ставка до 6,5% и по този начин да „изпусне въздух” през извънредно раздутия финансов балон. „Тогава напълно внезапно започна падането…” – пише финансовият редактор на New York Times Александър Дана Нойес. Голямата депресия разорява САЩ и сблъсква силно интересите на финансовите групи във Вашингтон с тези в Лондон. Но ходовете на Норман срещу Щатите продължават. Скоро финансовият ръководител на Великобритания събира в единна структура банковите подразделения на империята – Южна Африка, Канада, Индия, Нова Зеландия и Австралия са преобразувани във финансово отношение. Норман създава съвременна самодостатъчна финансова и икономическа организация, контролираща 25% от световния пазар, а през октомври 1932 г. защитава империята със свръхвисоки 20-процентови тарифи. САЩ са поставени в патова ситуация. Бурно развиващата се американска държава, която има най-висок дял от световния Брутен вътрешен продукт, бива изолирана от огромна част от глобалния пазар. Именно противоречията между Лондон и Вашингтон се превръщат в една от основните причини за избухването на Втората световна война. Мощният удар срещу растящото влияние на САЩ поражда и закономерния американски отговор. Управляващият американски елит ясно формулира своята цел: да разбие Британската империя. По време на Втората световна война самият Алън Дълес, бъдещ директор на ЦРУ, свързан с фамилията Рокфелер, казва: „Нашата задача е да бъде разгромена Британската империя”. В началото на 30-те години военното ръководство на САЩ дори разработва план за война с Великобритания на територията на Канада. В битката си срещу Лондонското сити американците си поставят за стратегическа задача да привлекат Германия и Съветския съюз. Докато Великобритания от своя страна крои да провокира война между германци и руснаци, чрез която да бъде унищожена комунистическата държава. Общото между плановете на Вашингтон и Лондон е, че централното място е отредено на Германия. Така че не е изненадващ фактът, че възходът на нацистка Германия и Хитлер се дължи именно на подкрепата на тези две англосаксонски страни. В своята книга „Появата на Хитлер: Как Великобритания и Америка създадоха Третия райх (Conjuring Hitler: How Britain and America made the Third Reich, Pluto Press, 2005) американският професор от Университета във Вашингтон Гуидо Препарата предоставя солидни доказателства, че зад възхода на нацизма стои мощна англосаксонска подкрепа. Още през 1922 г. шефът на британската Централна банка Монтегю Норман опипва почвата за това разорената от войната Германия да бъде изправена на крака. Норман организира безпрецедентен заем за Австрия, благодарение на който инфлацията е преустановена, валутата стабилизирана, а икономиката се възстановява с изключителни темпове. Австрийският канцлер е във възторг и споделя: „С радост бих издигнал златен паметник на този забележителен господин Норман”. Идеята на британците обаче е експериментът да послужи за по-сериозни цели. Икономическият и военният потенциал на Германия трябва да бъде възстановен, за да противодейства на СССР. По предложение на Норман ръководителят на Централната банка на Германия и негов близък приятел Ялмар Шахт представя на съюзниците проект за „решаване на проблема с репарациите”. Проектът предвижда отпускане на кредити на няколко новосъздадени промишлени конгломерата и изплащане на задълженията на Германия чрез печалбите от дейността на дружествата. Норман, който е кръстник на една от дъщерите на Ялмар Шахт, дава подкрепата си и за създаването на Златна дисконтна банка (Golddiscontbank), която е учредена на 13 май 1924 г. след отпускането на кредит от Централната банка на Англия. Същата година през август на конференция в Лондон се приема планът „Дауес” за разсрочване на репарациите, стабилизиране на германската марка и подкрепа на германската индустрия. Всичко това дава сериозен тласък за възстановяването на икономическия и военния потенциал на Германия. Политиката на засилване на Германия е последователна и тя продължава и след идването на власт на Хитлер. Британците сключват отделен aнгло-германски трансферен договор, с който на Третия райх се позволява да акумулира значителен излишък от търговията с Великобритания.

Профицитът е използван от Хитлер за закупуване от британските колонии на всичко необходимо за превъоръжаване – основно каучук, мед, но също така и петрол, промишлени диаманти и др. В навечерието на войната Германия е водещ търговски партньор на Великобритания с товарооборот, четири пъти по-голям от този на Лондон със САЩ. През 1935 г. в британската столица е учредена организацията Англо-германско общество, в която участват сериозни корпорации и имена от английската индустрия, финанси и политика. Между тях са могъщите транснационални компании Unilever, Dunlop Rubber, British Petroleum, водещи индустриалци и финансисти, а англо-германската интеграция се подкрепя дори и от близки до Лондон членове на холандския кралски двор като принц Бернхард. Британската политика спрямо Германия включва още англо-германски платежен договор в края на 1934 г. и англо-германски морски договор от 1935 г. По този начин официалната финансова и военна поддръжка за Хитлер от страна на управляващия кръг в Лондон става неоспорима. Сред поддръжниците за подкрепа на нацистка Германия срещу СССР е дори самият престолонаследник Едуард VIII. На 19 юни 1935 г., ден след подписването на морския договор, Едуард дебютира в ролята на пронацистки настроен, като в Тронната зала на краля той се обръща към бившите войници и офицери от Легиона и ги призовава завинаги да забравят породената от войната враждебност между Великобритания и Германия. Речта е последвана от бурни овации, а британският флаг гордо се вее до нацистката свастика. Англо-германското приятелство е скрепено с още един символичен акт. На 4 септември 1936 г. в Германия Хитлер подава ръка на човека, подписал Версайския договор – бившия премиер Лойд Джордж, който спокойно може да бъде определен като един от акушерите на нацизма. Двамата с въодушевление беседват по различни въпроси, а след връщането си в Лондон Лойд Джордж нарича Хитлер „най-великият германец на нашата епоха”.

По това време САЩ също не стоят безучастно в европейската политика, а се стремят да привлекат Германия на своя страна. Американското сътрудничество с нацистите е изпълнено с прелюбопитни истории. Една от тях е разкрита публично през 1943 г., когато Прескът Буш, баща и дядо на двама американски президенти, е привлечен като обвиняем за финансова подкрепа за нацистите. Обвиненията срещу Буш гласят, че още през 1931 г. Рудолф Хес, вторият човек след Хитлер, е получил значително количество пари от индустриалеца Фриц Тисен чрез холандската Union Banking Corporation – дъщерна компания на банка, управлявана от Прескът Буш, със седалище на Уолстрийт. От затвора го спасява неговият адвокат, не друг, а точно бъдещият шеф на ЦРУ Алън Дълес. Това е само един от фактите, известни във висшите кръгове, които още през 1934 г. заставят международните редактори на вестник „Манчестър Гардиън” (днешният вестник The Guardian, свързан в началото на XX век с „Кръглата маса”, бел.авт.) да излязат със статия, доказваща произхода на голяма част паричните средства на нацистите от другата страна на Атлантика. Идването на Хитлер на власт е закономерен резултат от десетилетната политика за подкрепа на възстановяването на Германия, в която и Вашингтон играе немалка роля. Данните показват, че до 1930 г. към Берлин постъпват приблизително 28 милиарда златни долара, от които едва 10,3 милиарда са предназначени за изплащане на репарациите към страните победителки в Първата световна война. Преобладаващата част от парите на американците отиват за инвестиции в германската индустрия. Така например петролният гигант на Джон Рокфелер Standard Oil подкрепя с милиони златни долари германския химическия концерн I. G. Farben и става водещ акционер в съвместното предприятие. I. G. Farben е гръбнакът на нацистката военна машина, който произвежда 95% от отровния газ, 84% от взривните вещества, 70% от барута, 46% от авиационното гориво и 33% от бензина. Големият германски производител на електрическо оборудване AEG от своя страна получава финансиране от американската General Electric. През 1933 г., когато AEG подкрепя кампанията на Хитлер, 30% от акциите му принадлежат на американския партньор General Electric. Standard Oil влагат 120 милиона долара във възстановяването на германската икономика, но наред с тях участват и редица други крупни американски компании. General Motors инвестира 35 милиона златни долара в Германия, ITT – 30 милиона, а Ford влага 17,5 милиона долара. Сумите изглеждат респектиращо, когато биват преизчислени по днешните валутни курсове. Подкрепата на САЩ е, разбира се, и за военната сфера. На 19 септември 1934 г. в Германия е доставено изработено в САЩ първокласно оборудване за авиационните заводи, а разследващата сенатска комисия, назначена във Вашингтон през 1940 г., установява, че американските индустриалци със съгласието на правителството са продали на Германия редица военни патенти, между които такива на Pratt & Whitney, Douglas Aircraft Company и Benedict Aviation (всички, контролирани от General Motors). Към момента на идването на Хитлер на власт ключови германски банки като Deutsche Bank, Dresdner Bank и Danatbank са под сериозното влияние на американски капитали. Целта на американските стратези е Германия да бъде привлечена в съюзни отношения със САЩ срещу Великобритания. Както пише Гуидо Препарата в своята книга за възхода на нацизма, „в началото на 1935 г. вътре в нацисткия истаблишмънт се формират два блока”, които представят различията между САЩ и Великобритания. От едната страна е „банково-промишлената група на Шахт”, а от другата „партията на I. G. Farben и Deutsche Bank, чиято цел е откъсване на Германия от пазара, намиращ се под господството на Великобритания, и създаване на затворен евразийски икономически блок – почти самодостатъчна крепост, простираща се от Одеса до Бордо”. Опитът за реализиране на тази идея е „непростимото престъпление на Германия във Втората световна война”, както пише Уинстън Чърчил в писмо до лорд Робърт Бутби. Тоест в нацистка Германия съществуват две влиятелни движения – пробританско и проамериканско, които се конкурират помежду си. Самата Великобритания е разделена между вижданията на „Кръглата маса” за единен англо-американски истаблишмънт и прогерманската антикомунистическа партия начело с премиера Невил Чембърлейн. Към картината се добавят и другите два мощни фактора – САЩ и СССР. След възхода на Сталин Съветска Русия изоставя идеята за „световна комунистическа революция” и в навечерието на войната се концентрира върху „строителството на социализъм в отделна страна”. За управляващите в Москва това означава връщане към старите геополитически принципи на Руската империя. САЩ от своя страна се стремят към привличане на Берлин в съюз срещу Лондон, а целта пред управляващите антикомунисти на Острова е насочване на Германия към конфликт с болшевиките. В цялата картина обаче голямата неизвестна е Хитлер. Първите ходове на фюрера са насочени на изток и срещат подкрепата на Лондон. Водената от премиера Невил Чембърлейн политика на умиротворяване се вписва напълно в антиболшевишката линия на британците. За да бъде атакуван Съветският съюз обаче, Хитлер има нужда от сериозни златно-валутни резерви, силен военнопромишлен комплекс и обща граница със СССР и британската външна политика прави всичко необходимо, за да му ги осигури. Първите реални стъпки към война със Съветска Русия са направени още през 1938 г. В началото на годината външният министър на Великобритания лорд Халифакс дава на Хитлер да разбере три неща: Лондон счита Берлин за бастион срещу комунизма, не възразява срещу присъединяването към Германия на Австрия, Чехословакия и Данциг и счита, че Германия не трябва да използва сила за постигане на своите цели в Европа. През месец февруари премиерът Невил Чембърлейн и финансовият министър Ерик Саймън заявяват в Камарата на общините в британския парламент, че не следва да се обсъжда дали Великобритания поддържа независимостта на Австрия. Изявлението служи като сигнал за Хитлер и няколко дни по-късно, на 3 март 1938 г., фюрерът изпраща войска в Австрия и започва нейното анексиране. Така огромните златно-валутни резерви на Виена попадат в ръцете на нацистите, както и военнопромишленият потенциал на индустриално развитата част от бившата Австро-Унгарска империя. Ето, че първата крачка към война със СССР е направена.

Придвижването на Хитлер на изток продължава и на мушката е поставена Чехословакия. Без подкрепата на Великобритания и Чембърлейн, подпечатана с Мюнхенския сговор, задачата пред нацистите не изглежда лесна. Малката централноевропейска страна се радва на дипломатическата поддръжка на Франция и СССР, скрепена със съветско-френския договор от 2 май 1935 г. и със Съветско-чехословашкия договор от 16 май 1935 г. Промишлеността на Чехословакия, в това число и военната, е сред най-развитите в Европа. Срещу себе си германците имат чехословашка армия от 34 дивизии, наброяваща повече от един милион души, а настъпващите войски трябва да напредват в силно укрепена гористо-планинска местност. Войната се очаква да бъде тежка. Германските генерали са наясно с трудностите и предполагат, че предстоящият конфликт ще бъде самоубийствен. Това ги заставя да подготвят заговор срещу Хитлер за средата на септември 1938 г. Според плана фюрерът трябва да бъде арестуван след завръщането си в Берлин от своята вила в Берхтесгаден. Опитните във военното дело генерали обаче не подозират дълбочината на политическите игри на британците. Заговорниците, между които началникът на щаба генерал-полковник Лудвиг Бек, допускат много грубата грешка британското разузнаване да узнае за плана им и развоят на събитията взема неочакван обрат. Управляващата коалиция във Великобритания начело с Чембърлейн не може в никакъв случай да допусне отстраняване на Хитлер, който е нужен за война със СССР, и поради това предприема рискован ход. За да попречи на фюрера да се завърне в Берлин, премиерът Чембърлейн излита спешно за Берхтесгаден на 14 септември. Историята мълчи за съдържанието на разговорите между двамата, но броени дни по-късно се ражда Мюнхенският сговор. С подписаното споразумение от 30 септември Чехословакия е подарена на Хитлер, а Великобритания, Германия, Италия и Франция създават първообраза на антисъветския блок НАТО. Централноевропейската република е завладяна от Хитлер с благословията на Западна Европа. В ръцете на фюрера попада огромният военнопромишлен потенциал на Чехословакия. Само чешките заводи „Шкода” от момента на нацистката окупация до началото на войната с Полша са произвели толкова военна продукция, колкото за същото време е произвела цялата военна промишленост на Великобритания. Всеки трети танк на Източния фронт срещу Съветския съюз е чешко производство. Към „подаръка” за Хитлер се прибавя и целият златен запас на Чехословакия, предоставен на фюрера с разпореждане на Монтегю Норман от 21 март 1939 г. Съхраняващото се в Централната банка на Англия злато на стойност 5,6 млн. лири (приблизително 730 млн. днешни лири) е предадено на нацистите въпреки разгорелите се скандали в Лондон. Последната крачка по пътя към войната на Хитлер със Съветския съюз минава през Полша. След реализацията на Мюнхенския сговор и завладяването на Чехословакия на 24 октомври 1938 г. Германия официално предлага на Полша уреждане на териториалните спорове помежду им на основата на сътрудничеството в Антикоминтерновския пакт – идея, вписваща се напълно в британските планове спрямо СССР. Обаче, опиращи се на официалната поддръжка от Лондон, полските държавни ръководители стават самоуверени и предявяват несъразмерни претенции към Германия. Полският външен министър Йозеф Бек отхвърля предложението на Рибентроп, направено по време на посещението му в Берлин през януари 1939 г., за бъдещи териториални компенсации на изток, с мотива, че „всеки опит да бъде включен Данциг (Гданск) в Райха ще доведе до неизбежен конфликт”. В тази ситуация идва датата 23 август 1939 г., която е повратна за британските планове. Тогава се подписва Пакт за ненападение между Германия и Съветския съюз, което проваля замисъла за провокиране на война с Москва. Седмица по-късно Хитлер нахлува в Полша и за Великобритания и нейните съюзници не остава друг изход, освен да обявят война на нацистка Германия. Въпреки официално прокламираното състояние на война между Великобритания и Франция, от една страна, и Германия, от друга, ефективни военни действия не се водят. Започва периодът на „Странната война”. На Западния фронт съюзниците са разположили половин милион души войска, на която противостоят едва 350 хиляди германски войници. Англичани и французи просто не воюват. Вместо бомби съюзническите самолети заливат Германия с листовки, в които германското население е уверявано, че съюзниците воюват не с него, а с неговото правителство. Кралските военновъздушни сили получават изрична заповед да не бомбардират съсредоточени войскови подразделения на противника. Тази заповед остава в сила до голямата промяна в британската политика от месец май 1940 г., когато антикомунистическата партия сдава държавното кормило на Уинстън Чърчил и „Кръглата маса”. Когато някои от членовете на парламента започват да искат от правителството да бомбардира германските военни заводи в Шварцвалд, министърът на авиацията сър Кингсли Ууд (министър на авиацията) дава на тези искания груб отговор: „Вие разбирате ли, че това е частна собственост”. Стига се дотам американският президент Рузвелт да предупреди своя колега от Острова, че ако британците не започнат да воюват сериозно срещу Хитлер, то златният запас на Лондон, намиращ се в САЩ, може да стане обект на държавна интервенция. Всичко това има много просто обяснение – британците все още се надяват, че Хитлер ще нападне Съветския съюз.

В тази сложна обстановка се стига до една от най-големите загадки на Втората световна война – полета на Рудолф Хес към Великобритания. Хес е не просто високопоставен нацист, а една от най-силните фигури в Третия райх. Учил е в Университета в Мюнхен и е възпитаник на бащата на немската геополитическа школа Карл Хаусхофер. Под влияние на неговите идеи „нацист номер две” става член на тайното „Общество Туле”. Историците разкриват, че заслугите за написването на голяма част от „Моята борба” на Адолф Хитлер принадлежат именно на Рудолф Хес. Негово творение е и прословутият нацистки поздрав „Хайл Хитлер!”. След като Хитлер идва на власт, Рудолф Хес поема поста заместник-фюрер, единственият човек в нацистка Германия, заемал подобна длъжност. Рудолф Хес заедно с други видни нацисти подобно на ръководителя на Абвера (германското военно разузнаване, бел.авт.) Вилхелм Канарис държат каналите за комуникация с британците. Тайните разговори на най-високо равнище по тази линия се провеждат без прекъсване още от 1937 г. Въпреки съществуващото положение на война помежду им германци и британци продължават да обмислят варианти за прекратяване на бойните действия и обединяване срещу СССР. Както разкриват фактите, в края на юли 1940 г. Рудолф Хес се намира в Лисабон, където по същото време е и абдикиралият пронацистки бивш крал на Великобритания Едуард VIII. Според публикация в британския вестник The Telegraph Хес е провел среща с Едуард, на която е носел със себе си подробен проект за мирен договор между Германия и Великобритания. Проектът включва изтеглянето на германските войски от Западна Европа в замяна на британски неутралитет в предстоящата война срещу СССР. Като доказателство за наличието на подобен документ английският историк Питър Падфийлд привежда свидетелски показания на бивш информатор на МИ-6, който твърди, че британското разузнаване е привлякло него и други немскоговорящи за превод на документа. След 10 май 1941 г., когато вторият човек в Райха изненадващо се приземява в шотландска ферма и моментално поисква да бъде заведен при дука на Хамилтън, ходът на събитията взема неочакван обрат. Победният марш на германския фелдмаршал Ервин Ромел срещу британците в Северна Африка е спрян за неопределено време и Ромел е принуден да чака пред Тобрук на входа на Египет. Изненадващо заповедта за германско настъпление на югоизток и десант в британските Кипър и Малта е отменена. Фактите показват, че между 10 май и 18 юни на Острова се водят критични британско-германски преговори, целта на които е сключване на сепаративен мир и война със Съветския съюз. Преговорите са законспирирани, но за руското и американското разузнаване няма недостъпна тайна и скоро Москва и Вашингтон научават за развоя на разговорите. В своя сблъсък с Великобритания САЩ намират ценен съюзник в лицето на Сталин. Усещайки, че британските планове са на път да се осъществят, още през втората половина на април 1941 г. Конгресът на САЩ излиза с важна резолюция. В нея държавното ръководство на Америка обявява, че ако Германия нападне Съветския съюз, то САЩ ще помагат на Москва, а ако Съветският съюз нападне Германия или позволи да бъде провокиран, то Вашингтон ще помага на Берлин. Идеята на резолюцията е ясна: Рузвелт се опитва да попречи на британския план за война на Хитлер срещу СССР и предупреждава Берлин и Москва да не влизат в конфликт помежду си. Тази американска позиция е в основата на уплахата на Сталин в последните дни преди германското нашествие. Съветският лидер следи с маниакална тревога изпълнението на заповедта войските на границата в никакъв случай да не отговарят на провокациите. Съвършено ясно е, че нацисткото ръководство в никакъв случай не би предприело подобен рискован ход, повличащ след себе си война едновременно със СССР и с най-развитата световна икономика САЩ, без да получи някакви гаранции от британците за сигурността на Западния фронт. По всяка вероятност такива са дадени от Лондон на Рудолф Хес, но документите около мистериозния полет на Хес във Великобритания са засекретени до средата на XXI век и най-вероятно няма да бъдат разкрити и след това.

Преговорите между Рудолф Хес и британците очевидно дават резултат, защото на 12 юни Хитлер започва да предислоцира войските си от Западния фронт на изток. На 13 юни Сталин прави изявление, цитирано от ТАСС, в което опровергава „слуховете за напрежение с Германия”, и обявява отношенията с Берлин за отлични. Адресат на изявлението е, разбира се, не обикновеният руски гражданин, а американският президент Рузвелт. Въпреки временното спиране на придвижването на 14 юни на 18 юни нацистките сили продължават предислокацията си по пътя на осъществяването на плана „Барбароса”. Така на 22 юни 1941 г. Хитлер напада Съветския съюз не без помощта на още един близък човек на британците – шефа на военното разузнаване Вилхелм Канарис. Според секретния доклад, предоставен от Канарис на Хитлер, дни преди нахлуването на нацистите в Съветския съюз по-голямата част от Червената армия е съсредоточена по границата и разполага с един-единствен отбранителен ешелон. На военен език това означава, че с един бърз удар е напълно възможно да бъде унищожен руският военен потенциал. В действителност Червената армия не е разположена изцяло на границата и разполага не с един, а с три отбранителни ешелона, което кара Хитлер да заяви през септември 1941 г., че ако е знаел тези факти, никога не би нападнал Съветския съюз. Вилхелм Канарис е арестуван през юли 1944 г. няколко дни след англо-американския десант в Нормандия, с който окончателно са попарени надеждите на Хитлер за британска поддръжка. Събитието, което фюрерът така и не успява да предвиди, е идването на власт на Уинстън Чърчил и влиятелното крило в британската политика, което е свързано с идеята за англо-американски истаблишмънт. Сигналът за подобен развой на събитията е даден още в края на 1936 г., когато пронацистки настроеният престолонаследник Едуард VIII е принуден да абдикира в полза на своя брат след скандал, избухнал около неговата интимна приятелка американка. Дори през есента на 1943 г. Хитлер продължава да храни напразни надежди за британска подкрепа, като изказва предположението, че Едуард ще свали от власт своя брат. Идеята за подобен развой на събитията окончателно умира на 25 август 1942 г. и отново по странен начин е свързана с Рудолф Хес. В действителност до нападението на Хитлер над Съветския съюз идеята Чърчил и кръговете около него да бъдат отстранени, за да не пречат на англо-германския съюз срещу СССР, е актуална. През май 1941 г. директорът на ФБР Едгар Хувър изпраща меморандум до президента на САЩ Рузвелт, в който се подчертава, че във Великобритания се подготвя заговор срещу Чърчил, начело на който стои Уиндзорският херцог Едуард VІІІ. След въоръженото нахлуване на Хитлер в Съветска Русия обаче най-после целта пред антикомунистическата част от британския елит е изпълнена. На 25 август 1942 г. най-малкият от тримата братя, херцогът на Кент Джордж, който подобно на брат си Едуард VIII е пронацистки настроен, извършва полет над Лох Морар в близост до мястото, на което британските власти държат Рудолф Хес. Няма документирани данни за среща между Джордж Кентски и Хес, но е известно, че по същото време братът на краля се среща с холандския принц Бернхард, който е сред привържениците на Хитлер в този период. По неизвестни причини самолетът на Джордж Кентски катастрофира и той умира. Със смъртта му е сложен край на всички разговори за съюз с Германия и Уинстън Чърчил успява да наложи линията на разбирателство със САЩ. Тази линия е скрепена от ходове като предаването на осем британски военни бази в Карибско море и Западния Атлантик под аренда на САЩ за 99 години, както и финансовото споразумение от Бретън Уудс. Германия губи войната на дипломатическия фронт, а след прелома в битката при Москва и Сталинград губи и войната на бойното поле. След края на войната британците предават Рудолф Хес на военния трибунал в Нюрнберг. Той е осъден на доживотен затвор. Присъдата си Хес излежава заедно с другите нацистки военнопрестъпници в затвора „Шпандау”, а след освобождаването през 1966 г. на Алберт Шпеер той остава единственият затворник. На 17 август 1987 г. малко преди да бъде договорено неговото освобождаване, Рудолф Хес е намерен в килията си мъртъв с електрически кабел около шията. Заедно със себе си Хес отнася в гроба най-голямата тайна на Втората световна война – тази на мистериозния си полет над Шотландия.