Един призрак броди в света. Призракът на нещо ново, но какво е то никой не знае. Отдавна не е имало подобна ситуация на всепроникваща неопределеност, когато не можеш разбираемо да формулираш ставащите промени. Понятията, които се опитват да използват за описание на новите явления, било то популизъм, нов меркантилизъм, или криза на либералния модел, нищо не обясняват.
Засега може с увереност да се каже само едно: вътрешният дневен ред взема преднина пред външните амбиции и стремежи на водещите страни в света. Както и да се отнасяме към лозунга на Доналд Тръмп, „Америка преди всичко”, ако САЩ вземат такъв курс, скоро в същата посока ще тръгне и целия свят. Америка ще дава тон на глобалната политика, поне в близките едно или две десетилетия. За откъсване на политическия елит от корените му и загуба на легитимност в очите на масите е казано ече достатъчно много. Но за приземяването трябва да се намери такъв модел, че той да бъде разбираем за същите тези маси. Търсенето на този модел ще бъде основно съдържание на новия етап на развитие. Всеки се мъчи да направи това по своему. Европа след британския и американския шок въздъхна с облекчение, когато Партията на свободата в Холандия не постигна очаквания успех. Сега всички погледи са приковани във Франция, където умерената и уважавана част от обществото се моли Емануел Макрон да спечели изборите. Защото елитите твърдят, че победата на Марин Льо Пен ще бъде истинска катастрофа за Евросъюза, а приятният във всяко едно отношение центрист ще внесе свеж полъх в общността. Даже и да се съгласим с първото твърдение, то второто изглежда илюзорно. Макрон, действително може да победи под лозунга „Никога Льо Пен”. Но появата в Стария свят на безкрайно политкоректен, синтетичен и еластичен президент, говорещ на публиката това, което тя иска да чуе, това за съжаление е последното, което би способствало за нов старт на единна Европа. С други думи, не всяка алтернатива на „популистите” е спасителна, но опитът да се продължи по предишния начин, сигурно ще бъде катастрофален. Америка на Тръмп засега демонстрира нещо удивително в държавното управление. Една супер-държава движеща се на автопилот. Прибързаната промяна на курса в посоката, която обеща милиардерът-строител не се получи. Оказа се, че управлението на огромна страна не е съвсем същото като управлението на голяма корпорация. Войната вътре в управляващата върхушка и до днес продължава. През изминалите месеци след инаугурацията не стана ясно какви са външно-политическите приоритети на САЩ. За сметка на това се наблюдава ярко изразена инерционност в управлението. Когато капитанът върти щурвала, а корабът не променя посоката си, той продължава движението си в посоката, зададена му от предишния капитан. Впрочем, по важно е, че Тръмп не преуспява и в решаване на въпросите от вътрешната политика, които за него са приоритетни. Това означава, че и в бъдеще той ще продължи да се занимава основно със системата на здравеопазването, миграцията, работните места и останалите анонсирани в предизборната му кампания теми, а международните сюжети ще се развиват предимно механично и вероятно твърде непоследователно. С една дума, получава се нещо парадоксално. Избирателят във водещите държави влияе на външната политика, не защото тя го интересува, а точно обратното. Индиферентността и липсата на интерес към международната проблематика, раздразнението от липсата на ангажираност на управляващите към „домашната им работа”, принуждават „началниците” да се ангажират с вътрешните теми. Това всъщност представлява механизма на нашумялата деглобализация, за която активно се заговори. Важно е да се знае, че този процес има всеобщ характер. Ние, както вече се е случвало в историята, отново се оказваме в ситуация на „синхронно време”. Днешния „бунт против глобализма” на Запад е сравняван със събитията от края на 60-те години, когато Европа и САЩ бяха обхванати от бунтове на недоволните от социално-полиическата ситуация младежи. В същия период обаче имаше подем на гражданската активност и от другата страна на „желязната завеса”, в страните от СССР и социалистическия блок. „Пражката пролет”, полските демонстрации или изявите на руските дисиденти, те разбира се, силно се различаваха от вълненията в Сорбоната или Бъркли. Но това бяха прояви на един общ процес. Отговорът, който намери Западът, абсорбирайки протестния елемент чрез разширяване рамките на обществения договор, се оказа много по-устойчив, отколкото смазването на протестите, което предприе съветският блок. Днес Русия както и останалите незападни страни много повече са ангажирани в глобалните идейно-политически процеси. И макар че изминатия път от Русия за 30 години се отличава значително от западния, световните бури няма да подминат и руското общество. Няма имунитет от това, което на Запад кръстиха „подем на популизма”. Преимуществото на Русия е в това, че годините на остри завои приучиха обществото на издръжливост и адаптивност, с което не могат да се похвалят западните страни, привикнали към комфорт и постоянно нарастване на благосъстоянието. Ще бъде интересно да видим какъв ще бъде света, в който големите играчи ще се обърнат към себе си, а освободеното пространство ще се отвори за действия на тези, които не носят отговорност за нищо и са заинтересовани изключително от глобална нестабилност.
Автор: Фьодор Лукянов
Източник: globalaffairs.ru