Опитва ли се Европа да извърши мъчително културно самоубийство?
Oпитва ли се Европа да извърши мъчително културно самоубийство? Хората, които съзират сигналите за предстояща цивилизационна катастрофа (тази комбинация от безконтролна миграция от Третия свят и изумителния мазохизъм на европейските елити), традиционно и механично са етикетирани като алармисти, ксенофоби, расисти и крайнодесни реакционери. Предупреждението, че Старият свят ще бъде потопен и претопен от прииждащата ислямска вълна, е описвано и отписвано като апокалиптично бълнуване на тесногръди и предубедени хейтъри. Но възможно ли е именно актуалният медиен, политически и академичен консенсус за ролята на Европа като неизбежна хуманитарна суперсила, която е задължена да приема всички нуждаещи се от по-добър живот в своите комфортни, социално спонсорирани обятия, докато в същото време изкупува миналите си империалистически и колониални грехове, да е продукт на колосална и катастрофална делюзия? Точно този „скандален” аргумент придобива плътност в контекста на осезаемата демографска и културна трансформация на толкова много места из Европа. Разходете се по-дълго из повечето големи градове на континента и британските острови и ще забележите тревожните знаци за болестта на Запада: жени с лица, унизително скрити зад дехуманизиращи бурки и никаби, разхождащи по три до пет деца, на уважително разстояние зад своите мъже/собственици, които са облечени в дълги мюсюлмански „мъжки рокли” и носят лесно разпознаваеми ислямистки бради, цели квартали, превърнати в етнически и религиозни анклави, където европейските традиции и ценности са третирани като форма на чужда агресия, зони, доминирани от северноафрикански и арабски племенни закони, в които дори полицията – да не говорим за нормалните граждани – не е добре дошла. Това е тревожна реалност, която мнозина биха определили като „ксенофобия”. Обитаваме свят, пронизан от „факти на омразата”. Огромната бездна между реалността на терен и това, което политици, медии и културни елити ни представят като реалност под формата на своето пожелателно мислене, стимулира внушителен психологически конфликт. Хората виждат какво става с Европа и са разтревожени, но всеки дисидентски акт на опозиция срещу централния наратив за „добрите мигранти и лошите местни” е посрещан с готова кофа катран от добре организираните отряди за социална справедливост.
Съдбата на Европа, погълната от историческа вина, сломена от екзистенциална умора и превърната в глобален хъб за хорските беди от Третия свят, е централната тема в новата книга на един от най-интригуващите, остроумни и проникновени съвременни британски автори Дъглас Мъри. Заглавието на неговото произведение е „Странната смърт на Европа: Имиграция, идентичност, ислям (The Strange Death of Europe: Immigration, Identity, Islam) и тук той събира парчетата от пъзела, за да подреди ярката, но стряскаща кризисна картина на съвременния Запад. Книгата още не е излязла на българския пазар, но всеки, който има отношение към ставащото в последните години, дължи на себе си да я прочете или най-малкото да посвети време на статиите, речите, лекциите и интервютата на Мъри. Дъглас е на 38 години, но се придвижва в интелектуалното пространство на англоезичния свят с авторитета на доказан и забележителен автор, който пише талантливо и информирано за литература и политика вече повече от две десетилетия. Той е англичанин, гей, десен консерватор с особено силен личен ангажимент към каузата за спасяване и съхраняване на европейската култура. Мъри е редактор в The Spectator и директор на тинк-танка The Henry Jackson Society. През последните 10 години си извоюва репутацията на един от най-увлекателните и артикулирани защитници на свободата на словото. Той е безстрашен критик на исляма и доктрината на мултикултурализма, проникнала на всички административни, медийни, културни и политически нива в Европа.
Мъри е страстен оратор с елегантно чувство за хумор, често участва в публични дебати по горещите като жарава теми за ислямизацията на Европа и колапса на цивилизацията, в които възпитано и внимателно успява да неутрализира своите словесни съперници и често ги кара да изглеждат като неподготвени аматьори, дошли с ножовки на дуел с револвери. Мъри израства в Хамърсмит, Лондон, в семейството на държавен служител и учителка. Като младеж печели няколко стипендии за престижни училища като „Св. Бенедикт” в Лондон и колежа „Итън”, преди да запише английски в Оксфорд. В „Странната смърт на Европа” англичанинът излага своите аргументи с подкрепата на колосално количество официални статистики, социологически проучвания, държавни доклади и академични изследвания. Мъри прави паралели с произведенията на пъстра палитра от автори – Русо, Мишел Уелбек, Стефан Цвайг, Ориана Фалачи, Салман Рушди, и предлага на публиката многобройни интервюта с бежанци, които е записал, докато е пътувал до всички входни точки за мигранти на континента. Резултатът е клинична картина за състоянието на Европа. Мъри пише: „Градове като Лондон са предположили, че колкото повече хора дойдат, толкова по-голямо разнообразие ще има и либерализмът ще продължава да процъфтява. Уви, случаят не е такъв. Какво става, ако си гей и откриеш, че религиозните чувства на определена малцинствена група отричат твоите сексуални права. Доклад от 2015 г. показва, че 14% от хората в цяла Великобритания смятат, че хомосексуализмът е морално неприемлив, което не е проблем – свободното общество изисква съществуването на разнопосочни позиции относно различните видове лайфстайл. Но е интересно, че процентът на хората, които не одобряват хомосексуализма, е двоен за Лондон, град с репутацията на знаме на толерантността и разнообразието. Но какво става, когато това разнообразие всъщност увеличи нетолерантността? Застрашителните 52% от британските мюсюлмани смятат, че хомосексуалността трябва да бъде поставена извън закона. Нямам проблем с хората, които не желаят да има еднополови бракове, но да бъда обявен извън закона..?”. Мъри смята, че човек има само две възможности – да каже това, което мисли, или да си замълчи. „Втората опция никога не е била естествена за мен, а твърде често това, което хората не искат да обсъждат, е именно това, за което си заслужава да се пише”, казва Дъглас. Той е убеден, че безпрецедентните нива на миграция към Европа се случват точно когато континентът е изгубил своята вяра и идентичност, а това е рецепта за падение. „Комбинацията от историческа вина, постоянно понижаващата се раждаемост, смъртта на традиционните християнски ценности и откровения провал на мултикултурализма ще доведе до тотална трансформация и тази Европа, която познаваме, ще престане да съществува в рамките на живота на много от нас. Като едно безкрайно толерантно общество ние решихме, че е добра идея да поканим „целия свят” с риска да приветстваме милиони хора от други култури, които имат много по-малко либерални възгледи от местното население в европейските държави. Подобен контраст може би нямаше да е толкова притеснителен, ако тези мигранти пристигаха, за да се влеят и асимилират в една силна и уверена култура, но това просто не е така. Те идват в една виновна, измъчена и умираща култура, която не иска никой да се асимилира, дори напротив – превръща различието във фетиш и окуражава създаването на паралелни общества. Това е една от най-големите и важни теми, може би най-голямата и важна тема на нашето време”, настоява Мъри.
„Странната смърт на Европа” представлява личен поглед към континент и култура, хванати в процеса на самоубийствен акт. Индоктринирането в себеомраза осуетява възможността европейците да издигнат качествени аргументи за собствената си стойност и да се противопоставят на цялостната промяна – и в крайна сметка подмяна – на своето общество. Мъри не просто прави анализ на демографски и политически реалности, но представя свидетелство за цивилизация в режим на саморазрушение, той описва разочароващия провал на мултикултурализма, миграционния завой на Ангела Меркел, липсата на възможности за репатриране и фиксацията на Запада по собствената си вина. Авторът посещава Берлин, Париж, Скандинавия, Лампедуза и Гърция в търсене на източника на цивилизационното безпокойство, покосило сърцето на европейската култура. Ислямизацията е слонът в стаята на западните елити. Невероятно неудобна, но неизбежна тема. Само през юли в 23 държави по света са извършени 152 ислямски терористични атаки с 1125 жертви и 885 ранени. Атентатите в големи европейски градове зачестяват до степен на изтръпване. След всеки взрив или врязан в тълпа камион като по предварително зададен сценарий се извършва един и същ мазохистичен ритуал – хората си сменят профилните снимки със съответния флаг, а медиите всячески се опитват да избегнат думичките „ислямски тероризъм”. Организират се мирни бдения, на които винаги се намира някой хипстър с пиано, който да пее Imagine на Джон Ленън. Валят официални призиви да няма гняв, да се продължи напред. Когато всички доказателства вече са събрани и медиите вече няма как да избягат от ислямския характер на поредната атака, те вкарват на въоръжение другата манипулативна тактика – опаковането на мюсюлманите като потенциални жертви на местните ксенофоби. Колко често попадате на материали в либерални медии, в които се говори как поредният акт на ислямски тероризъм може би ще настрои хората срещу всички останали невинни мюсюлмани? Брандирането на всяка по-критична реакция към ислямския екстремизъм като „слово на омразата” върви ръка за ръка с рисуването на извършителите като жертви на системата и обществото с неясни мотиви и вече се е превърнало в нещо като заразна журналистическа епидемия. Те винаги са жертви. Сакралните малцинства, имунизирани от критика.
Сексуалните престъпления и социалната трансгресия са други грандиозни проблеми, внесени от някои мигранти в Европа. Отблъскващите атаки срещу хиляди жени в Кьолн, Хамбург и Щутгарт миналата Нова година грубо отстраниха смокиновия лист на мултикултурната чувствителност и изправиха срамната действителност пред западната публика и елити. Масовите „празнични” посегателства в нощта срещу Нова година, извършени от „млади мъже от арабски и северноафрикански произход”, бяха определени от полицията като „напълно ново измерение на престъпността”. В самото начало медиите и властите се опитаха да покрият скандала, но в епохата на интернет оруелската цензура се оказа невъзможна. Решението на Меркел да приеме безконтролно над един милион предимно млади мъже от Северна Африка и Близкия изток през 2015 г. в опит да сигнализира своята добродетелност и да изкупи историческите грехове на Германия започна да изглежда като извънредно лошо решение за все повече хора. Сред прииждащите мигранти, повечето от които не се вписват във формалните дефиниции за бежанци, има прекалено голям процент мъже, формирани от дълбоко религиозна и ретроградна патриархална култура, в която жените са третирани като второ качество хора и са принуждавани да се покриват с торби от черен полиестер – бурки и никаби. Изведнъж тези млади мъже се озовават в либерална, открита публична среда, в която привлекателни дами празнуват, без да се притесняват, че поведението им ще се изтълкува като покана за брутално плътско насилие. Тези стотици мъже са научени, че западните жени „си го търсят”. Кой да предположи, че резултатът от подобен социален експеримент ще бъде катастрофален.
Глобалното разрастване на историите от Кьолн и други градове предизвика разнопосочни реакции, мотивирани от предварително изградени идеологически предразсъдъци. От мултикултурния лагер вляво се чуха мазохистични призиви за намаляване на истерията, нищо особено не било станало.
Културният конфликт между мюсюлманската концепция за полови взаимоотношения и западния цивилизационен модел вече няма как да бъде замитан под килима като „нищо особено”. През 2013 г. Pew Research Center публикува масивно проучване за нагласите в мюсюлманския свят, обхванало повече от 38 000 души в 39 държави. Между 80 и 90% от запитаните в Близкия изток и Северна Африка смятат, че жената трябва винаги да бъде подчинена на мъжа. Под 30% от респондентите в страни като Ирак, Египет, Йордания и Пакистан са на мнение, че жената има право да се разведе със своя съпруг. По-малко от една четвърт от запитаните в Близкия изток и Северна Африка мислят, че синовете и дъщерите заслужават равни наследствени права. Към тези статистики се добавя информационният масив за епидемията от убийства на честта, принудителното обрязване на момичета и груповите изнасилвания в ислямския свят. Тези проблеми са внесени в Европа с разрастващите се ислямски анклави – капсулирани общности в сърцето на цивилизацията, в които примитивните порядки определят посоката на живот и доминират социалната динамика.
За последните няколко десетилетия, белязани от драматична социална трансформация, изнасилванията в Швеция са скочили с 1472% според данните на Gatestone Institute. През 2002 г. излиза информацията, че 85% от осъдените на поне две години затвор за изнасилване са чужденци или второ поколение имигранти. Шведският национален съвет за превенция на престъпленията публикува в анализ извода, че съществува 23 пъти по-голяма вероятност имигранти от северноафрикански държави като Алжир, Либия, Мароко и Тунис да извършат сексуално насилие, отколкото местни шведски мъже. Груповите изнасилвания представляват най-тревожната тенденция, осветена и от случилото се на онази печална Нова година в Кьолн. Броят на този тип престъпления се увеличава драматично в Швеция между 1995 и 2006 година. През 2012 г. 30-годишна жена е изнасилена от осем мъже от афганистански произход в подслон за бежанци в малкия град Марианелюнд. Тогава един шведски прокурор нарича престъплението „най-ужасният случай на изнасилване в историята на Швеция”. И това е държава, която за разлика от Англия, Франция или Германия няма имперско и колониално минало, но въпреки това страда от същата историческа вина и е проникната от вируса на западния мазохизъм. През 2014-а изплуват разтърсващи и разгневяващи подробности за организирана сексуална експлоатация на деца в градчето Родъръм в Южен Йоркшир, Англия. В продължение на 16 години над 1400 деца са систематично изнасилвани от многобройна „секс банда”, съставена основно от мюсюлмани с пакистански произход. Криминалното разследване показва, че извършителите умишлено са търсели бели момичета, които смятали за „по-низши”. Системната сексуална експлоатация в Родъръм се разгръща между 1997 и 2013 година, но разследванията започват плахо чак през 1999-а и повечето от финалните доклади остават скрити от публиката по това време. През 2010 г. петима мъже от пакистански произход са обявени за виновни за серия от сексуални посегателства срещу момичета, много от които на 12-годишна възраст. По-късно разследване на „Таймс” разкрива, че секс експлоатацията е много по-широко разпространена, и полицейските служби в Южен Йоркшир са обвинени в смразяващо слабо и неадекватно справяне със ситуацията и последвалия скандал. Независимо проучване през 2013 г. установява пълния провал на властите да действат ефективно срещу чудовищната секс група от мюсюлмани, като в някои случаи официалните власти дори са отричали, че такова нещо изобщо се случва. От страх да не бъдат обвинени в расизъм органите на реда са игнорирали или направо прикривали стотиците сигнали за разгръщащата се експлоатация, включваща изнасилване, отвличане и трафик на млади момичета. След позорните разкрития се стига до там, че дори членове на британско-пакистанската общност заклеймяват организираните изнасилвания и факта, че те са били прикривани от страх „да не се даде кислород” на расизма. Страхът от „даване на кислород” на расизма на местните европейци е част от стратегията за манипулация, според Мъри. „Колкото повече се стопяваше фашизмът през десетилетията и колкото по-малко видими фашисти имаше на континента, толкова по-голяма нужда имаха от тях самоназначилите се антифашисти. За да осмислят своето съществуване, те решиха да етикетират като фашисти хора, които нямаха нищо общо с тази идеология. Но реалността бе без значение, защото тази лъжа донесе политически дивиденти на антифашистите. Същото се случи и с расизма. Понятието вече е тотално изхабено и използвано да опише и очерни всеки, който не е съгласен с доминиращата мултикултурна догма”, казва Дъглас. В същото време той посочва още притеснителни факти – през 2015-а става ясно, че повече мюсюлмани са отишли да се бият за „Ислямска държава”, отколкото са се записали в британската армия. Но тук мазохистите отново ще изтъкнат като причина вродения расизъм на английското общество. За тях Европа е фигура на ксенофобията и предразсъдъците, като в същото време се промотира като територия за заселване на целия свят. Авторът елегантно изобличава парадокси като този в „Странната смърт на Европа”. На финала Дъглас Мъри откроява две визии за бъдещето на Европа – една, пронизана от надежда, и друга, потопена в песимизъм. Оптимистичната версия включва драстично намаляване на притока на мигранти и окуражаване на европейците да вярват в собствените си традиции, да се обърнат към постиженията на Запада с вдъхновение и усещане за цел и смисъл. Ала Мъри изобщо не е сигурен, че на този етап може да се направи нещо, което да преобърне процесите и да спре демографската и културната трансформация на Европа. Консумирането на фактите за мигрантската криза като симптом на голямата екзистенциална европейска криза, изложени толкова старателно от Дъглас Мъри, носи горчивия послевкус на един от онези вечни цитати: „Краят на великите цивилизации настъпва със самоубийство, а не с убийство”.