България е пред своеобразен юбилей. На 1 януари 2017 г. се навършват 10 години от официалното встъпване на страната в Европейския съюз. С това много българи свързваха огромните си надежди за промени към по-добро. В новогодишната нощ на 2007 година в София цареше еуфория: нощното небе се осветяваше от прожектори, на улиците и площадите се провеждаха концерти на популярни певци и музиканти, събралите се граждани ликуваха и се прегръщаха. Скоро обаче се убедиха, че членството в Евросъюза съвсем не е панацея срещу всички беди. Защо днес много българи се чувстват излъгани – репортаж на „Лента.ру“.

Българското чудо

В началото на живота в голямото европейско семейство животът на много българи ставаше все по-добър. Според всички статистически отчети страната показваше високи темпове на растеж. Няколко бяха причините за това. Например, държавата активно разпродаваше на новите партньори в ЕС заводи, фабрики и инфраструктурни обекти. Парите от приватизацията се отчитаха като инвестиции. Сметката беше очевидна: смяташе се, че новите собственици ще рестартират производството. Само че новите собственици, с много малки изключения, не бързаха да инвестират в българската промишленост. В резултат на това много предприятия са затворени и до ден днешен. Отчасти заради световната криза от 2008 г., която принуди инвеститорите да коригират плановете си. Само че по-популярно (и по-правдоподобно) е друго обяснение: като купиха и консервираха българските предприятия, европейските бизнесмени просто разкараха конкуренцията.

Розовите очаквания се свързваха и с развитието на курортите. На някои българи им провървя: през 90-те години на миналия век в страната беше проведена, както пишеха тогава, „твърда реституция“ – на бившите собственици и на наследниците им бяха върнати имущество, земя и недвижимост, национализирани по съветско време. Така спечелиха онези, чиито богатства се намираха в курортните зони и по Черноморието. Земята се продаваше, строяха се хотели и жилищни комплекси. След като през 2012 г. падна забраната за продажба на недвижима собственост на чужденци, в България с удоволствие почнаха да купуват апартаменти не само руснаци, но и германци, скандинавци, французи. За неголеми по западноевропейски мерки пари те получаваха много добра собственост край морето. Българските власти говореха ако не за чудо на развитието, то за небивал разцвет на страната. При това се пропускаше очевидният факт, че цялата туристическа инфраструктура е в действие само през курортния сезон, а през останалото време просто си стои.

Чудото се преобръща

Трябва да се отбележи, че формалното присъединяване на България към ЕС изначално беше съпроводено с няколко условия, поставени не само от Брюксел, но и от Лондон. Великобритания настояваше българските граждани да бъдат допуснати на общоевропейския пазар на труда седем години след влизането на страната в ЕС. Фактически това беше забрана за работа и в други страни, която падна едва на 1 януари 2014 г. Но дори и след седемгодишната отсрочка държавите от „стара Европа“ не бяха във възторг от притока на евтина работна ръка от България. В новогодишното си обръщение българският президент Росен Плевнелиев се постара да разсее страховете на европейските съседи. Той каза, че неговите съграждани търсят достойна работа, доходи и справедливост в родината си, а не се стремят да си купуват еднопосочни билети и да заминат за постоянно в по-развитите страни. Само че президентът явно хитруваше – да се трудоустрои у дома може не всеки българин: официалната безработица за 2015 г. е 9,1%. Сред младежите този процент е доста по-висок, различни източници го оценяват между 20-29%. При това данните не отчитат хората с частична или сезонна заетост. Така трудоспособните граждани на България са принудени да си изкарват прехраната в чужбина. През последните години в търсене на по-добър живот от страната са си тръгнали около два милиона души (в България живеят седем милиона), а сред останалите тук е популярна шегата: „България има два изхода от кризата – терминал 1 и терминал 2“. Проблемът с бягството на работна ръка има и още едно измерение. Заминават не само общите работници, но и „белите якички“. Това особено ясно се вижда в сферата на здравеопазването – много доктори и квалифициран медицински персонал предпочитат да работят зад граница, където получават два-три пъти повече, отколкото в родината. А местните болници и поликлиники изпитват ужасен кадрови глад. В дълбока криза се намира и добре познатото на гражданите на СССР българско селско стопанство. То получи смъртна присъда от евтините плодове и зеленчуци от съседна Гърция и други страни от ЕС. Малките компании в този сегмент практически не могат да се конкурират с големите и добре технически снабдени фермери от Европа. При това в България има едри зърнопроизводители, които получават дотации от Брюксел. Обединени в кооперативи, местни селскостопански фирми често взимат под аренда земя от собствениците, на които плащат достойна по българските стандарти рента. Но това по-скоро е изключение от общата ситуация, която като цяло е доста печална. България и Румъния остават най-бедните страни в Евросъюза.

Граждани втора ръка

През октомври 2014 г. президентът Росен Плевнелиев в едно интервю каза, че ЕС е иновативен проект, в който голямата Германия и не много голямата България имат равни права. От формална гледна точка това, разбира се, е така. Но кой всъщност командва парада в Евросъюза, това на София й беше демонстрирано доста ясно през последните десет години. Например, през 2010 г., когато френските власти масово гонеха от страната българските цигани. Както писа френската преса, тази депортация е чиста постановка, защото притежателите на паспорти на държави от ЕС след изпращането си в родината спокойно могат да се върнат обратно. Но прецедентът беше създаден – на гражданите на България им показаха къде им е мястото в ЕС. Следващият урок беше преподаден на София през 2013 г. при поредното обсъждане на влизането на страната в Шенгенската зона. Неготовността на България беше обяснена с високите нива на корупция, техническата изостаналост и опасността от проникването на нейна територия на нелегални имигранти. Обаче работата не беше само в това. Особено рязко възразяваше Берлин. Тогавашният министър на вътрешните работи на ФРГ напомни, че принципът за свободно придвижване в ЕС предполага възможността гражданите да работят и учат във всяка държава. Обаче ако се докаже, че даден човек се е преместил само, за да получава по-големи помощи за безработен, той става обект на санкции. Казано по друг начин, германският министър даде да се разбере, че вижда в българските граждани използвачи, а не братя в единното европейско семейство. А шефката на финландското външно министерство директно каза, че България и Румъния твърде прибързано са били приети в ЕС. Впрочем, през април 2016 г. официалният представител на Еврокомисията Мина Андреева каза, че по мнението на ЕК, България е изпълнила всичките условия за присъединяване към Шенген. По нейни думи, сега решението трябва да се вземе от страните-членки на ЕС. Впрочем, еврочиновничката не уточни кога това ще се случи. Българите много се дразнят от факта, че заради влизането в ЕС те педантично изпълняваха всички изисквания на Еврокомисията и провеждаха нужните реформи, но в резултат получиха от членството си в ЕС много по-малко, отколкото очакваха. „ЕС не донесе онези богатства, на които много хора разчитаха, а сега носталгират по съветското минало“, със съжаление констатира директорът на социологическата агенция Alpha Research Боряна Димитрова.

Михаил Куракин, лента.ру