Страхът на властовите елити от народа

Управляване на демокрацията чрез мека сила

Професор Маусфелд е роден през 1949 г., завършил е психология, математика и философия. Работи в областта на когнитивната наука и изследва вътрешната семантика и функционалната архитектура на възприятийната система. Понастоящем е професор по обща психология в Университета в Кил

Изглежда, въпросът „Защо мълчат агнетата” ни въздейства с особено очарование, въпреки че сам по себе си този въпрос е безсмислен. Защото агнетата няма как да бъдат накарани да говорят. Следователно това очарование се дължи на метафората за стадото и пастира. Нека я разгледаме по-отблизо, тъй като дори и нейната история предлага интересни прозрения. Омир спада към първите, които я използват за обрисуване на същността на връзката между народ и държавник. „Пастир” наистина звучи преди всичко грижовно и благо. Защо обаче във въображението народът се отъждествява с овце, които съответно се нуждаят от пастир? Как точно пастирът стига до своята роля на пастир? И защо са му необходими кучета пазачи, които да не позволяват на стадото да се отклони от пътя си? Оказва се, че още от възникването си тази метафора е идеологически изтъкана. При Платон се наблюдават вече първите съмнения дали пастирът, когато пасе своите овце по зелените пасища, наистина иска най-доброто за овцете си, или го интересува много повече собственото му угощение или печалбата от търговията. Метафората сама по себе си извежда на повърхността една истина, която всъщност би трябвало да прикрива – естествено, че пастирът има ангажимента да се грижи не за благополучието на стадото овце, а за благополучието на собственика на стадото. Последният обаче изобщо не присъства в тази метафора и това е показателно. При това положение за какво служи метафората за стадото, която е широко разпространена в западната политическа философия? Историята показва, че метафората за пастира работи преди всичко за легитимиране на статута на властовите елити.

С тази метафора народът се представя като въображаемо стадо. Тя създава идеологическата конструкция за един „незрял народ” и същевременно замъглява личната полза на онези, които се предлагат за негови водачи; тя първа изгражда основата за категориалното разграничаване на „народ” и „управляващ елит”, на която стъпват преобладаващите представи за демокрация. Точно това идеологическо противопоставяне на „народ” и „елит” е фундаментът на нашите съвременни представи за „демокрация”.

КАКВО ПРАВИ ДЕМОКРАЦИЯТА ТОЛКОВА АТРАКТИВНА?

Защо, макар и едва през последните 150 години, идеята за демокрация предизвиква такова очарование, защо има такава притегателна сила? Трябва да има очевидно големи предимства във формата на управление „демокрация”, след като „Фрийдъм Хаус”, една неправителствена организация, която без никакъв частен интерес се посвещава на насърчаването на „демокрацията”, установява, че 125 от 195 държави в света са демокрации, поне по смисъла на електоралната представителна демокрация. В западния свят днес „демокрацията” се смята за единствената легитимна форма на управление. От тук възниква и въпросът, какво е това, което прави „демокрацията” толкова атрактивна. Очевидно е, че отговорът зависи от чия гледна точка се подхожда към въпроса. От гледната точка на народа, с други думи казано, погледнато „от долу”, „демокрацията” е привлекателна, защото по природа ние имаме представа за „принуда”, а оттам и за „свобода”. Ние искаме да се чувстваме независими и не искаме да бъдем подчинени на волята на някой друг. Още около 1549 г. Етиен дьо ла Боеси превръща това в тема на своя трактат „За доброволното робство на човека”. Той подчертава, че „ние се раждаме не само притежавайки своята свобода, но и с инстинкта да я защитаваме”. От гледна точка на съвременната когнитивна наука Ноам Чомски е убеден в това, че хората притежават инстинкт за свобода, вродена потребност от свобода. Именно в това се състои за нас очарованието на идеята за „демокрация”. Какво обаче може да направи „демокрацията” привлекателна за могъщите и влиятелните хора, след като тя ограничава и застрашава точно тяхната власт? Отговорът е съвсем прост: Нищо! Защото „демокрацията” означава именно сдържане на порива към власт на влиятелните и богатите, от което те нямат полза. По тази причина се създават отношения на напрежение между стремежа на управляващите да стабилизират своя статут и нашата потребност да се чувстваме социално независими и да самоопределяме мястото си в обществото. В хода на историята тези фундаментални отношения на напрежение често са избивали под формата на революции. Как тогава, от гледна точка на управляващите, може да се неутрализират и успокоят тези обтегнати отношения, за да бъдат избегнати кървавите революции? Решението на проблема се състои в това да бъде „утолена” жаждата за свобода на гражданите с някакъв сурогат, да бъде задоволена с ерзац-дрога, а именно с илюзията за демокрация. За да се създаде такава илюзия за „демокрация”, преди всичко е необходимо идеологическо оправдание, което обосновава защо народът е незрял и има нужда от водачество – и точно тук метафората със стадото се връща в играта. Освен това е наложително идеята за демокрация, която е толкова привлекателна за народа, по такъв начин да бъде изпразнена от съдържание, че да се ограничи единствено до акта на избиране. И накрая, необходимо е също така едно непрекъснато и последователно контролиране и направляване на демокрацията, за да може народът, когато избира, да поиска точно това, което трябва да поиска. Нека като пример, който ще ни настрои в съзвучие с темата, да оставим един главен съветник на бивш външен министър на САЩ да ни обясни какви външнополитически предимства има „демокрацията”, или, по-точно казано, демократичната реторика. През 1982-1984 г. Хауърд Уарда е главен съветник на ръководената от Хенри Кисинджър „Национална двупартийна комисия за Централна Америка”. През 1990 г. той пише в своята книга „Демократичната революция в Латинска Америка”: „Демократичната реторика ни помага да преодолеем разделението между нашите важни геополитически и стратегически интереси и необходимостта да обличаме интересите си в сферата на сигурността в нравоучителни думи. Демократичният дневен ред, накратко казано, представлява един вид легитимираща обвивка на нашите основополагащи стратегически цели”. Подобни изказвания има и във връзка с вътрешнополитическите предимства на демократичната реторика. Когато обаче „демокрацията” е единствено метод за прикриване на собствените интереси на властващите елити, това рано или късно би трябвало да излезе на повърхността и да стане ясно и на суверена, тоест на гражданите. Основната идея на демокрацията е именно „народният суверенитет”. Но когато се вгледаме в оценките на гражданите по отношение на тази идея, то изследване на общественото мнение на „Галъп” от 2015 г. показва, че в Западна Европа мнозинството от гражданите не споделят позицията, че основната идея на демокрацията е осъществена. На въпроса „Бихте ли казали, че вашата държава е управлявана от волята на народа?” 56% от гражданите на Западна Европа отговарят „не” или „по-скоро не”. Това обаче очевидно не се възприема като особено проблематично, защото в същото време преобладаващата част от гражданите са доволни от политическото управление. Според проучване на общественото мнение на германската обществена медия ARD от октомври 2016 г. между 55 и 60% от привържениците на „народните партии” са доволни от управлението; следователно далеч повече от половината от населението на държавата споделя мнението, че при настоящите политически пастири благополучието на народа се намира в добри ръце. Обстоятелството, че 68% от хората отново биха избрали партиите, които са отговорни за настоящата политическа ситуация, е изненадващо. Защото не народът, а политическите пастири са тези, които разрушават социалната държава, които наливат 50 милиарда евро в спасяване на банките, които изграждат полицейска държава, които форсират милитаризирането на Европейския съюз и разширяването на НАТО на изток, и това са само няколко точки от дългия списък на съзнателно докараните бедствия. Интересно е да се отбележи, че всички тези неща явно не безпокоят особено преобладаващата част от населението. Ако се съди по резултатите от социологическите проучвания, пастирите, изглежда, са подредили всичко в съответствие с желанията на народа и народът сякаш е доволен от своите пастири. Все пак съществува някакво недоволство, при това сред елитите. Наред с много други хора и федералният президент Йоаким Гаук подчертава това обстоятелство (на 19 юли 2016 г.): „Проблемът изобщо не са елитите, проблемът в момента е населението”. Но за да няма недоразумения: федералният президент не принадлежи към властващите елити, а към служителите на властващите елити. Същите вопли завладяват и списанията, в които управляващите елити общуват помежду си. Така например „Форин Полиси”, едно от водещите издания, които формират общественото мнение в сферата на външната политика на САЩ, пише на 28 юни 2016 г.: It’s time for the elites to rise up against the ignorant masses. Значи, настъпил бил моментът елитите да се изправят срещу „невежите маси”. Елитите призовават на бунт срещу невежия народ. Това звучи още по-странно, след като вече поне от четири десетилетия ние се намираме в състояние на война на елитите срещу народа под формата на класова борба, водена „от горе” и ставаща все по-агресивна. Очевидно елитите, които досега са успявали да удържат курса на стадото в желаната посока, все повече се притесняват, че на избори народът невинаги иска да гласува така, както трябва да гласува. Ситуацията е парадоксална: в голямата си част народът не е изгубил доверие в своите пастири въпреки всичките беди, причинени от тях, а отгоре на всичко елитите са недоволни от „невежия народ” и дори призовават към въставане срещу народа. За да получим известна яснота за тази ситуация, се налага да се върнем към историческото начало и да разгледаме как се е стигнало до тук.

УПРАЖНЯВАНЕ НА ВЛАСТТА ФИЗИЧЕСКИ И ПСИХИЧЕСКИ

Във всички исторически общества, с изключение на най-ранните архаични, малък брой управляващи се противопоставят на голям брой управлявани. Естествената цел на управляващите, разбира се, е да стабилизират своята власт. За осъществяването на тази цел пред тях стоят две опции: грубо упражняване на властта, насочено към тялото на човека, и по-изтънчено упражняване на властта, насочено към психиката му. Упражняването на властта чрез психически средства има за цел, така да се каже, да постави „ума във вериги” чрез произвеждане на подходящи идеологии и чрез манипулиране на мислите и чувствата. Такова упражняване на властта следва една много проста логика: „Силният прави това, което може, и слабият понася това, което трябва”. Това е известен цитат от Милоския диалог от творбата „История на Пелопонеската война” на древногръцкия историк Тукидид, в която той описва сблъсъците между Древна Атина и Спарта. По онова време Древна Атина е в апогея на своята мощ, но също така и в апогея на своето културно развитие. Във вътрешнополитически план Древна Атина е изобретила демокрацията на участието. Във външнополитически план провежда агресивна хегемониална политика по отношение на заобикалящите я градове държави и ги принуждава да влязат в един организационен формат, който за Древна Атина има тази роля, която има НАТО за САЩ в момента. Древна Атина – подобно на Доктрината „Труман” на Съединените щати – не търпи никакви неутрални държави в близост до територията си и поставя съседните градове държави пред избора да се подчинят или да бъдат унищожени. Милос, малък остров в Егейско море, който в продължение на 700 години пази своя неутралитет, настоява да остане неутрален в конфликта между Древна Атина и Спарта. Милосците изтъкват основателни причини, че техният неутралитет не би могъл да навреди на Древна Атина. Надяват се, че ще могат да направят тези свои основания разбираеми и за атиняните. Но Древна Атина обявява всичките им аргументи за маловажни и отговаря, че правото има значение само между еднакво силни страни. При неравностойно съотношение на силите силният прави това, което може, и слабият понася това, което трябва. След това Древна Атина обсажда главния град на острова. Когато привършват хранителните запаси, милосците са принудени да се предадат. Всички мъже са убити, а жените и децата са превърнати в роби. Милоският диалог разкрива по образцов начин основните принципи на политиката, основана на практическите съображения (Realpolitik), а именно, че за хегемониалните държави може да важи единствено правото на по-силния, а при това положение моралните и правните норми са маловажни. Следователно фундаменталните въпроси излизат на повърхността още през Античността и остават валидни и до ден днешен. Това се отнася и за двете категории на властовите техники, а именно упражняването на властта чрез психически средства и упражняване на властта чрез физически средства. В хода на културното развитие на обществата те стават все по-съвършени и днес се определят като „мека сила” и „твърда сила”. Наред с военната мощ към „твърдата сила” могат да се причислят и икономическата мощ или социалната изолация и икономическите лишения, независимо че границите между „твърдата” и „меката” сила са неясно очертани. От гледна точка на управляващите прилагането на „твърдата сила” има недостатъци, тъй като ние сме склонни по причина на нашата естествена морална чувствителност да реагираме на това с възмущение. Тези реакции на свой ред са свързани с разходи за управляващите. Влиятелният американски политолог и специалист по теория на пропагандата Харолд Дуайт Ласуел (1902-1978 г.) сполучливо обобщава това през 1930 г. в Енциклопедията на социалните науки: управляването на общественото мнение е „по-изгодно в сравнение с разходите за насилие, подкупването или която и да било друга техника за контрол”. По тази причина, откакто свят светува, се правят опити за разработване на властови техники, с помощта на които нашата морална чувствителност като че ли може да бъде неутрализирана, или, казано с други думи, това са похвати, които предизвикват по-малко съпротива у народа. Тези властови техники днес се наричат „мека сила”. „Меката сила” обхваща целия спектър от техники за манипулиране на общественото мнение. Посредническите инстанции на тези форми на упражняване на властта, подкрепяни финансово от фондации, тинк-танкове, мрежи на елитите и лобистки групи, са предимно частните и обществените медии, училищата, целият сектор за образование, възпитание и обучение, както и културната индустрия. Въздействията на техниките на „меката сила” са до голяма степен невидими за населението; следователно няма шанс да се очакват протести срещу тези форми на индоктриниране. Икономическата власт предпочита „меката сила” и се стреми към усъвършенстване на „меките” техники на базата на научни изследвания за нашите когнитивни и афективни характеристики за целите на манипулирането. През последните 100 години това се случва по много систематичен и успешен начин. Само два примера ще представя тук като илюстрация на обемната литература, с помощта на която елитите се информират помежду си за тези процеси: излязлата през 2005 г. книга „Меката сила” на Джоузеф Най и публикуваната през 2009 г. книга, озаглавена „Побутване. По-добрите решения за здраве, благосъстояние и щастие” на Кас Сънстейн и Ричард Талер. Джоузеф Най е влиятелен политолог, политик и член на многобройни тинк-танкове. Посланието на Най гласи: бъдещето на властта е в ръцете на „меката сила”. Трудът на Талер (водещ специалист по поведенческа икономика, който между другото е съветвал и президента на САЩ Барак Обама) и Сънстейн (един също така влиятелен юрист, преподавател в областта на конституционното право и съветник на Обама) представя преглед на научните изследвания върху коварните изненади и капани, които се крият в човешкото поведение в процеса на вземане на решения. Когнитивните изследвания предоставят изобилие от доказателства, сочещи, че хората по природа не вземат решения на чисто рационална основа. Книгата на Талер и Сънстейн обосновава, че народът може да бъде накаран да взема „рационални” решения само с помощта на порция хитрост и подходящо сръчкване, така че елитите би трябвало да насочват хората с побутване в „правилната” посока при вземане на сложни решения. Следователно при „меката сила” става дума за водене на психологическа война срещу населението, която трябва по възможност да остане незабележима за гражданите, използвайки присъщите на човешкия дух „слаби места”. От гледна точка на народа проблемът в случая е, че управляващите елити имат възможност да използват натрупаните в университетите и тинк-танковете познания за тези слаби места и разполагат със значително повече информация за нашите естествени потребности, за да могат да ни манипулират. Тъй като ние не осъзнаваме тези слаби места, почти няма шанс да окажем съпротива на такива манипулации. От началото на миналия век психологията и социалните науки достигат голям обществен разцвет в САЩ, защото в значителна степен допринасят за изследването на слабите места, позволяващи манипулиране на хората. По този начин те се превръщат „все повече и повече в инструмент за контрол на масите и покрай това и в допълнителна заплаха за демокрацията”. Още през 60-те години на ХХ век прочутият социолог Чарлз Райт Милс прави следната констатация в своята класическа творба „Властващият елит”: „Публичният дискурс, който е част от демокрацията, междувременно е заменен от безскрупулна психологическа война”. Техниките на тази психологическа война срещу населението през изминалите оттогава 50 години са доразвити и усъвършенствани по един почти необозрим за отделния човек начин. Благодарение на това обстоятелство елитите разполагат със задълбочени и обширни познания за характеристиките на нашата психика и на мисленето ни, които са подходящи за манипулиране, докато обектът на манипулация – народът, няма дори наполовина адекватна представа за това кои „слаби места” на човешкия интелект се използват от елитите за манипулиране на мненията и чувствата на хората и чрез какви средства.

МЕНИДЖМЪНТ НА ДЕМОКРАЦИЯТА ЧРЕЗ СЪЗДАВАНЕ НА ИДЕОЛОГИЯ

Категориалното разграничаване между „народ” и „елити”

Един основополагащ елемент на техниките на „меката сила” разчита на психологическото прозрение, че ние постоянно се нуждаем от своего рода рамков разказ, чрез който успяваме да придадем смисъл на нашия обществен и политически опит. За да осигурят въздействие на техниките на „меката сила”, елитите трябва да конструират и разпространят подходящ рамков разказ, който да убеди населението, че управлението на народа може да означава единствено управление на елитите. Възможно е това да звучи като някаква невъзможна, направо оруелска задача. Но подобен рамков разказ всъщност се получава почти от само себе си, ако успешно се внуши привидно научна основа на разграничението между стадото и пастирите в политическата метафора за стадото. За целта е необходима тезата, че човечеството е разделено на две категориално различни класи и че съществуват хора, които по природа са родени, за да управляват, и хора, които по природа са родени, за да служат, тоест, че има хора, родени за пастири, и хора, родени за овце. Това разграничение се открива ясно формулирано още у Аристотел. Онези, които в съответствие със същността си са „овце”, в случая се наричат „народ”, а в индустриалното общество също и „маси”. Онези, които се чувстват призвани да управляват, тоест хората, които всъщност създават това разграничение, сами се определят като „елит”. Без съмнение това е един много ловък ход на самообявилите се елити и дори само заради него те заслужават титлата „елит”. Е, сега остава единствено това разграничение да бъде допълнено с мними качества (характерни черти) на „елитите” и на „масите” по такъв начин, че самият народ да им повярва. Очевидно е съвсем достатъчно непрекъснато да се твърди, че народът в същността си е ирационален, инфантилен, първичен, капризен (непостоянен), егоистичен и отказващ да разбере разумните аргументи, а елитите по природа са интелигентни, образовани и рационални (разумни). От такава базисна идеология неизбежно следва изводът, че управлението на народа всъщност не може да означава нищо друго освен управление на елитите. С това категориално разграничаване между „народ” и „елит” се създава вече една напълно нова концепция за онова, което трябва да се разбира под „народ”. Колкото повече идеята за демокрация събужда възхита у народа, толкова по-активно управляващите се опитват да неутрализират тази идея с помощта на такава идеология. Така например пруският крал Фридрих ІІ Велики споделя схващането, че „тълпата не заслужава просвещение”, и пише на Волтер през 1766 г. следното: „Обикновеният народ винаги гние в тинята на предразсъдъците”. И така, с целенасоченото изграждане на тази идеология понятията „народ” и „елит” са конституирани по нов начин. И двете понятия са идеологически конструкции, които трябва да придадат на метафората със стадото псевдонаучна основа и да подготвят идеологическата обосновка за господството. Тази идеологическа обосновка трябва да гарантира, че статутът на управляващите – и това означава особено на богатите – и в условията на една демокрация няма да бъде застрашен. Почти всички по-нови концепции за демокрация стъпват именно на тази базисна идеология. Още по време на Просвещението и най-вече през първата половина на ХХ век тази идеология е доразработена от една каста отзивчиви интелектуалци и е внушена на населението чрез всички средства за информация и социализация. Междувременно гражданите се убеждават, че управлението на народа може да означава единствено управление на елитите.

МОЖЕ ЛИ НАРОДЪТ ДА БЪДЕ ЛЪГАН?

Фридрих ІІ Велики, въпреки че минава за монарх на Просвещението, е сигурен, че народът, „тези животни” и „глупаци”, не притежават здрав разум и желаят да бъдат лъгани. За да проникне до научната същност на този въпрос, през 1777 г. той поставя на Пруската академия на науките в Берлин задачата да проведе конкурс на тема „Полезно ли е да се мами народът”. Берлинската академия не е особено доволна в епохата на Просвещението да дискутира дали е полезно народът да бъде лъган. Защото още от формулировката на въпроса ясно личи, че става дума за ползите за управляващите, а не за ползите за народа, и от тук следва, че пастирите не мислят за благополучието на стадото, а за собственото си благополучие. За да не бъде този факт твърде очевиден, впоследствие темата е преформулирана: „Може ли някакъв вид измама да бъде благотворна за хората независимо дали ще се състои в това да ги въвлече в нови заблуди, или в това да поддържа съществуването на старите вкоренени заблуди?”. В новата формулировка вече не е толкова забележимо, че всъщност се пита за ползата от измамата за самите измамници, а се твърди, че интересът е насочен към ползата за народа, който е мамен. Този незначителен исторически пример показва вече съвсем ясно как функционира една „добра” идеологическа конструкция. Две трети от предадените разработки за неудоволствие на монарха по-скоро застъпват мнението, че управляващите не трябва да мамят народа. Останалата една трета за радост на монарха подкрепя тезата, че ако на народа се казва истината, резултатът ще бъде единствено хаос и революция. По тази причина е важно народът да бъде заблуждаван, разбира се, в името на собственото му благо. Наградата на конкурса е разделена между двете фракции. Носител на наградата измежду застъпниците на идеите на Просвещението е Рудолф Закариас Бекер (1752-1822 г.), голям народен просветител от онова време. Днес съотношението на мненията би било много по-категорично в полза на позицията, че е позволено народът да бъде лъган и мамен. Днес лъжата е съвсем естествена част от всекидневния политически живот както при политиците, така и в медиите. Жан-Клод Юнкер, настоящият председател на Европейската комисия, съвсем откровено признава това през април 2011 г.: „Когато става дума за сериозни неща, трябва да се лъже”. А в политиката, разбира се, винаги става дума за сериозни неща. Елитите обаче могат и много по-лесно да се грижат за доброто на народа, като изобщо не им се налага да лъжат, тъй като хората просто вече не се интересуват от истината. Такъв е по-конкретно случаят, когато народът е апатичен и инфантилизиран в политически план. Интелектуалните сътрудници на властващите елити бързо разгадават, че „демокрацията” може да функционира в желания смисъл само тогава, когато с помощта на техниките на „меката сила” населението като цяло е деполитизирано и обзето от политическа летаргия. Следователно е възможно с подходящи техники да се поощри анализираното „доброволно робство” на човека, описано от Дьо ла Боеси, при което потиснатите по парадоксален начин доброволно приемат своето потисничество, представено им във възможно най-приятната форма чрез консуматорство, инфантилизиране и щастлива незрялост – обществено развитие, което Олдъс Хъксли проницателно е предсказал в своя антиутопичен роман „Прекрасният нов свят” (1932 г.). Хъксли описва начините, по които чрез умелото използване на „слабите места” на човешкия дух „политическите властници и тяхната армия от мениджъри могат да управляват едно население, без да е необходимо да използват принуда, защото самото население обича своето робство”.​

МЕНИДЖМЪНТ НА ДЕМОКРАЦИЯТА ЧРЕЗ СЪЗДАВАНЕ НА ЛЕТАРГИЯ

Естествено, елитите трябва да положат известни усилия по отношение на възпитаването на народа, докато хората изявят готовност да приемат идеологическото разделение на „елити” и „народ” и се убедят, че елитите най-добре се грижат за благото на народа. Един от начините за постигането на тази цел би могъл да бъде, като последователно на хората се внушават съответните убеждения с помощта на класическите техники на пропагандата. Много по-ефективно и по-трайно би било обаче да се подходи по-радикално и да се блокира като цяло способността изобщо за формиране на убеждения. Джордж Оруел и Хана Аренд по различни пътища разкриват и изясняват точно този аспект в своите анализи на тоталитарната система на управление: The aim of totalitarian education has never been to instill convictions but to destroy the capacity to form any. („Целта на тоталитарното възпитание никога не е била да внушава убеждения, а да унищожи способността да се формират убеждения.”) Един от успешните начини да се попречи на народа изобщо да формира свои политически убеждения е, като се доведе до състояние на политическа летаргия. Ето защо не е изненадващо, че интелектуалната върхушка на управляващите елити оценява политическата летаргия като изключително важен елемент за една демокрация и обсъжда техниките, по които тя може да бъде постигната най-лесно.

Лео Строс, един от най-влиятелните политически философи на Съединени американски щати, остър противник на Просвещението, радикален защитник на господството на елита и гуру на неоконсерваторите, вижда политическата летаргия на народа като необходимо условие, без което демокрацията не би могла да функционира: „Що се отнася до масите, едно от най-важните условия за безпроблемното функциониране на демокрацията е изборната апатия, тоест липсата на обществено съзнание (на активен интерес към благото за общността). Онези граждани, които не четат нищо друго извън спортните страници и вицовете във вестниците, наистина не са солта на Земята, но са солта на съвременната демокрация”.

В днешните научни статии на водещите интелектуалци на властващите елити тези виждания не са формулирани, разбира се, толкова открито, колкото при класиците на елитарната демокрация. То не е и нужно да има такива директни изявления, защото е в реда на нещата, че за властващите елити няма по-голяма заплаха от зрелия гражданин. Следователно те полагат всевъзможни усилия, доколкото могат, да предотвратят появата на политическа зрялост у гражданите. За целта си служат с широк спектър от стратегии и методи на когнитивната и афективната манипулация на гражданите.

МЕНИДЖМЪНТ НА ДЕМОКРАЦИЯТА ЧРЕЗ ТЕХНИКИ ЗА МЕНТАЛНО ОТРАВЯНЕ

Особено въздействащи са видовете манипулиране, които са насочени директно към същността на нашите умствени способности и допринасят за предизвикване на хаос в главите ни, от който впоследствие може да се извлекат политически ползи. Тези форми на манипулиране, поради липсата на по-подходящ израз, наричам ментално отравяне. Отравянето на ума може да има за цел по-скоро когнитивните или по-скоро афективните области на нашия дух. Най-лесно се постига положителен резултат по афективен път. Чрез силни афекти мисленето може да бъде парализирано, а вниманието може да бъде отклонено от истинските центрове на властта и да бъде насочено към разсейващи вниманието обекти и теми. Особено многообещаващо при това е систематичното всяване на страх и омраза, които открай време принадлежат към най-ефективните инструменти за контрол на общественото мнение. Още през 1927 г. Ласуел ясно заявява в своя основополагащ труд: There must be no ambiguity about who the public is to hate. („Не трябва да има никакви съмнения към кого трябва да бъде насочена омразата на обществото.”) Страховете също могат да са мишена, срещу която да бъдат насочени афектите на народа. По този начин се гарантира, че енергията на недоволството и исканията за промяна няма да бъдат отправени към центровете на властта. Структурното произвеждане на страхове по социално-икономически пътища, например висока степен на професионален стрес, страхове от социален провал и страхове от социален упадък, също намира приложение. Други методи за отклоняване на вниманието от същинските центрове на властта са разсейване чрез заливане на хората с дреболии през медиите, консуматорство, формиране на „фалшиви идентичности” или инфантилизиране. Оказва се, че има една разнообразна палитра от техники за афективно ментално отравяне, чрез които трябва да бъдат прикрити интересите на властващите елити, а гражданите трябва да бъдат възпрепятствани публично да артикулират своите собствени интереси. Тровенето на ума също така може да бъде насочено и към нашите когнитивни способности и така да обърка мисленето ни, че никаква форма на рационална аргументация няма шанс да помогне отново да проникне светлина в главите на хората, както биха казали в епохата на Просвещението. Най-лесно се постига това объркване чрез използването на подходящи понятия и чрез изместването на значението на някои термини. Тук на първо място спадат всички онези изкуствени оруелски думи, с които политиците и водещите медии се опитват чрез езика да предопределят нашето мислене. Налице е изобилие от примери: „свободна търговия”, „непреки разходи за труд”, „протестен вот”, „спасителен пакет”, „тероризъм”, „хуманитарна интервенция”, „съпътстващи щети”, „косвени жертви” или „антиглобалисти”. Въздействието на такива понятия разчита на обстоятелството, че по природа ние проявяваме склонност към някаква доза суеверие при подбора на думите, а оттам и към убеждението, че думите отразяват и фактическото положение на нещата. Следователно ние сме склонни наивно да използваме съществуващи думи за организиране на своите мисли. При това пренебрегваме какво идеологическо съдържание и какви негласни хипотези носят думите със себе си. За съжаление е изключително трудно да преодолеем естествения си фетишизъм към думите и да разглеждаме в политическата сфера всяка дума като пакетче с идеологически предпоставки, което най-напред внимателно трябва да отворим. Такова поведение, включващо критичното проверяване на съдържанието и идеологическия товар на думите, се нуждае от интензивно обучение. Именно върху този аспект на критиката на идеологията е насочено вниманието по време на Просвещението, когато са разработени ефективни методи за идентифициране на скритите предразсъдъци и идеологически елементи. По понятни причини управляващите елити нямат интерес тези методи да бъдат изучавани и предавани в процеса на социализация на обществото. Друга категория на когнитивно ментално отравяне представляват оклеветяващите и очернящите понятия. Между тях на особена популярност сред властващите елити се радват понятия като „Третият път”, „конспиративна теория”, „антиамериканизъм” или „популизъм”. Тези понятия имат перфидна логика: те се основават на определена форма на мисловно обвързване на различни тематични области, чрез което се внушава, че две напълно независими тематични области поради естеството си сякаш са преплетени помежду си. По този начин се цели да бъдат дискредитирани теми, чието публично обсъждане се приема от властващите елити като нежелано и вредно за статута им. Темите се обвързват с други заклеймени теми като например дясноекстремистки или расистки възгледи. По този начин властващите успяват да се имунизират срещу критиките, изключвайки конкретни тематични области от публичното дискусионно пространство. Понятия като „Третият път” служат не само за отклоняване на критиките от центровете на властта, но и допринасят за саморазлагането на левите позиции. От това имат интерес както властващите елити, така и представителите на реформаторската левица, които се стремят да прикрият симбиотичната си връзка с властта, като пробват да ограничават сферата на общественото мислене до „разумни”, тоест стабилизиращи системата цели. Следователно, когато се обвърже една автентично лява критика срещу властта с упрека, че се доближава до десни възгледи, тази критика ще бъде белязана като „заразена” със заклеймени идеи и ще се превърне на свой ред в забранена мисловна зона. Такива замърсяващи и патологизиращи понятия като „Третият път”, с които трябва да се маркира като недопустима фундаменталната критика към фактическите властови центрове, са особено популярни сред интелектуалците и журналистите, обслужващи силните на деня. Те са част от езика на опортюнизма, с който човек засвидетелства, че желае да спечели благоразположението на управляващите и е готов по всяко време да се постави в услуга на господстващата идеология. Други обвързващи понятия, особено „антиамериканизъм” и „популизъм”, имат по-комплексна употреба. Те също се използват като очернящи и оклеветяващи определения, за да блокират критиката срещу властовите елити. Същевременно те описват сполучливо действително съществуващи отношения и социални явления, които изискват сериозно публично обсъждане.

„Антиамериканизмът” като политически инструмент

Наистина съществува антиамериканизъм в смисъл на силна неприязън към американската култура и населението на САЩ. Този вид антиамериканизъм под формата на културен расизъм е широко разпространен в началото на предходното столетие в Европа, особено сред просветеното буржоазно съсловие и интелектуалните представители на Контрапросвещението. Известен пример е Мартин Хайдегер. Днес се среща при крайната десница и десните популисти, като най-често е част от националистическия дебат за суверенитета. Във важни публични дискусии обаче понятието „антиамериканизъм” като равносилно на неприязън срещу американците вече почти не играе роля. В този случай „антиамериканизмът” се използва много повече като обвързващ термин и като политически инструмент, за да блокира по-задълбочената критика срещу властовите центрове на хегемониалната държава. Според американския историк Макс Пол Фридман, който проследява и анализира историята на понятието „антиамериканизъм”, терминът на първо място е политически инструмент за предотвратяване на критиката; служи преди всичко за идеологическото стабилизиране на идеята за американската „изключителност” (ексепционализъм). Понятието „американска изключителност” характеризира една идеология, прокламираща, че САЩ заемат уникално привилегировано положение сред държавите в света, което произтича от тяхната специфична история и безподобната им мощ. Ексепционализмът представлява основната политическа идеология на САЩ. Изразява се и в това, че САЩ са единствената държава в Новото време, която, както пише Стивън Кинзър, е убедена, че изпълнява Божията воля, като разпространява политическата и икономическата си система сред останалите държави. Заради уникалността си САЩ според застъпниците на ексепционализма са обвързани с международните споразумения принципно само дотолкова, доколкото имат полза от тях. Освен това по правило действията им не подлежат на оценка на моралните норми, по които САЩ оценяват действията на останалите държави. Това е така, защото не може да има „морална еквивалентност” между САЩ и другите държави в оценката на действията им, след като престъпленията, извършени от „по същество добри” държави, не се оценяват по критериите, прилагани към престъпленията, извършени от „по същество лоши” държави. Следователно САЩ могат да допускат понякога „грешки”, но „не могат” да извършват военни престъпления – нито във Виетнам, нито в Ирак или в Сирия. И по също толкова принципни съображения не могат да убиват цивилни граждани – цивилните граждани умират просто като „косвен” резултат от най-добри намерения. Не е необходимо кой знае какво, за да се проумее, че ексепционализмът, който се появява под разнообразни форми в историята, включително и в историята на Европа, не е нищо друго освен морална и интелектуална патология – патология, носеща отговорност за най-кървавите дири в историята на цивилизацията. Въпреки това отново се намират безброй интелектуалци, които са готови да предоставят на тази патология необходимото идеологическо оправдание. Понеже САЩ по същество са „добри”, техните действия принципно не подлежат на оценка в съответствие с нормите на международното право. Главният обвинител по време на Нюрнбергските процеси за военни престъпления Робърт Х. Джаксън (1882-1954 г.) още по онова време констатира, че правните принципи, които са разработени в Нюрнберг, са общовалидни и трябва да бъдат използвани и в бъдеще при оценяването на престъпленията на други държави включително и на САЩ. Ако това изискване беше спазено, всички американски президенти след Втората световна война щяха да бъдат обесени като военни престъпници, както отбелязва Ноам Чомски. Но толкова по темата за американския ексепционализъм.

„Популизмът” като политически инструмент

Подобно на „антиамериканизма” също и „популизмът” е обвързващо понятие с по-комплексна употреба. „Популизмът” всъщност е форма на политическа комуникация, която чрез близък до хората език и недопустимо опростяване въздейства върху афектите. В този смисъл всички наши големи народни партии, естествено, са крайно популистки партии. Щом като самите големи партии винаги си служат с изключително популистки методи и стратегии, възниква въпросът, защо с такава упоритост използват понятието „популизъм” като политически инструмент и стигма. Отговорът се крие в една допълнителна характерна черта на популисткото поведение, а именно фундаменталната критика срещу елитите. Точно това е аспектът, който съвсем естествено изобщо не се харесва на властващите елити. Какъв е начинът, по който подобна фундаментална критика по адрес на властващите елити може да бъде превърната в мисловна забранена зона и така да бъде изключена от „разумното” дискусионно пространство? Това също може да бъде постигнато чрез подходящо обвързване на понятието „популизъм” със заклеймени възгледи. В този случай десният популизъм със своите основни идеологически елементи се оказва много полезен. При крайната десница противопоставянето между „народ” и „елити” се изостря още повече. Но при нея под „народ” не се разбира просто населението на държавата, а едно много по-хомогенно от етническа гледна точка „тяло на народа” (Volkskörper). Според този възглед единството и целостта на „тялото на народа” не се дължат вече на расови идентичности, а на „културни идентичности” или на „национални идентичности” – представи, които са точно толкова измислени, колкото и биологичното понятие за човешките раси. И така, задачата на политическото ръководство е да изрази „волята на народа”. Настоящите елити обаче не са в състояние да го направят, защото са прекалено корумпирани и неморални. Десният популизъм, следователно, се насочва директно срещу „онези там горе”, но не защото по принцип е срещу господството на елитите, а защото иска да замени настоящите елити с един елит, който има националистически, та дори расистки убеждения. С това десният популизъм предлага услугите си за понятийното обвързване с онези популистки позиции, които също съдържат, макар и по съвсем различни причини, основополагаща критика срещу елитите. Когато по този начин се обвържат популистките позиции с десния популизъм, това позволява критиката срещу елитите да бъде превърната в мисловна забранена зона. Ето какво искат да внушат елитите с подобно обвързване: Всеки, който се изправя срещу върхушката и властващите елити, клони към екстремистки възгледи, дори към расизъм, и следователно остава извън „демократичния дискурс”. Точно тази възможност за изключване (стигматизиране) прави толкова обичано и ценено обвинението в популизъм сред елитите.

МЕНИДЖМЪНТ НА ДЕМОКРАЦИЯТА ЧРЕЗ МАНИПУЛИРАНЕ НА ОБЩЕСТВЕНОТО МНЕНИЕ И ИНДОКТРИНИРАНЕ

Изводът е, че техниките на „меката сила” за ментално отравяне не се стремят толкова да затвърдят в главите на хората конкретни нагласи и убеждения. Те имат по-дълбоки цели – да блокират нашата способност изобщо да формираме политически убеждения. Ефективният контрол на общественото мнение обаче изисква допълнителни форми на манипулация, чрез които могат да се внушат определени възгледи, мнения и позиции на населението. Тук се различават два вида манипулиране: едното е по-скоро краткосрочно, което ще нарека актуално индоктриниране, а другото – дългосрочно, което ще нарека дълбоко индоктриниране. Актуалното индоктриниране се осъществява при всекидневното възприемане на конкретните за момента новини. Неговата задача е да предаде рамковия разказ за всекидневните политически и обществени събития в съответствие с гледната точка на елитите и така да създаде и укрепи социалния светоглед. Фактите, които биха могли да застрашат този идеологически рамков разказ, следва да бъдат направени „невидими” чрез подходящата им селекция и чрез тяхното деконтекстуализиране и реконтекстуализиране, тоест, като бъдат прекъснати истинските им смислови връзки с останалите факти и бъдат поставени в други – предполагаеми – смислови връзки, които ги лишават от политически деликатния им характер и ги съгласуват с вижданията на елитите. Основните посреднически звена при актуалното индоктриниране са медиите. Ролята на медиите за управляването на демокрацията е достатъчно осветлена и анализирана, особено в последно време. Към голямата самозаблуда на журналистиката спада твърдението, че медиите ни осигуряват адекватна картина на обществената и политическата ситуация. Това твърдение е категорично опровергано преди повече от 100 години, включително и чрез грижливото методологическо изследване на емпирични казуси. „Федералната централа за политическо образование” представя един критерий, който като основно правило е много полезен за разграничаването между „пропаганда” и „новини” в медиите, а оттам и за идентифицирането на актуалното индоктриниране: „Характерно за пропагандата е, че не се излагат различните страни на дадена тема и че се смесват мненията и информациите за нея”. По този прост критерий би следвало преобладаващата част от онова, което ни поднасят водещите медии като „новини”, да бъде класифицирано като пропаганда.

Дълбокото индоктриниране разчита на по-дългосрочни процеси на предаване на политически и социални възгледи за света и ценностни системи. Тези възгледи за света, или наративи, се вкореняват когнитивно и афективно толкова дълбоко, че вече не ги осъзнаваме като идеологически възгледи, а ни изглеждат като нещо естествено. По тази причина те са в значителна степен имунизирани срещу факти и критика. Чрез дълбокото индоктриниране могат да се правят „невидими” в когнитивно и афективно отношение не само притеснителни факти, но и цели пространства и възможности на мисленето. Посреднически звена при дълбокото индоктриниране са всички институции за социализация, медиите и културната и развлекателната индустрия. Към централните посреднически звена спадат най-вече училищата и университетите. В исторически план това не е изненадващо, защото задължителното образование например не е въведено, за да изгражда зрели граждани, а за да създава „смирени богомолци и послушни държавни служители”. Още през 1922 г. великият английски философ, математик и политически активист Бертранд Ръсел (1872-1970 г.) разкрива обществената функция на системите за обучение: „Системите за обучение не са разработени, за да предават истински знания, а за да подчинят народа на волята на владетелите. Без рафинираната система за заблуждаване в училищата би било невъзможно да се запази илюзията за демокрация. Не е желателно обикновеният гражданин да мисли самостоятелно. Защото се смята, че хора, които мислят самостоятелно, трудно се манипулират. Само елитите трябва да мислят. Останалите трябва да се подчиняват и да следват водачите си като стадо скопени овни. Тази доктрина из основи разрушава всички държавни образователни системи и в демокрациите”. По времето на Ръсел индоктриниращата функция на системите за обучение е сравнително лесна за разкриване. Днес обаче е несравнимо по-трудна за идентифициране. Политическата пропаганда в онези години също относително лесно се забелязва, а от тогава насам значително се е усъвършенствала, като е станала невидима. Точно така и механизмите за индоктриниране на системите за обучение са се подобрили и вече едва се разпознават като индоктриниращи механизми. Особено ефективно е въздействието им не толкова през конкретното съдържание, колкото през негласно поставените в основата механизми за филтриране и селекция. По същество обаче и в настоящия момент продължават да са валидни главните аспекти на критиката на Ръсел. По-долу искам да се спра по-подробно на два примера за дълбоко индоктриниране с особено силно въздействие и множество последици.

Идеологията на една „доброжелателна” империя

Първият пример е идеята за една „доброжелателна” империя, тоест империя, чиито действия са мотивирани от безкористни, добри намерения. Подобна идея наистина се оказва абсурдна след бегъл поглед в историята. Но с достатъчно пропагандистки усилия и абсурдите могат да бъдат представяни като нещо естествено. Представата за САЩ като за една „доброжелателна” империя и „добронамерена хегемония” се утвърждава по целенасочен и систематичен начин в общественото съзнание в Европа, най-вече в Германия, след Втората световна война. Налагането на тази идеология е стратегически планирано и задвижено. Централна роля в процеса играе Съветът за международни отношения (Council of Foreign Relations – CFR). Това вероятно е най-влиятелният частен мозъчен тръст в света, а в САЩ има открай време важни функции в процеса на формулиране на външнополитическите стратегии. През 1949 г. Съветът за международни отношения финансира информационно-пропагандно-културна програма, чрез която „народите в чужбина трябва да бъдат убедени, че мотивите ни са добронамерени”. Една година по-късно създаденият Конгрес за свобода в културата поема задачите си за формиране на общественото мнение в Европа – и особено в Германия. (Финансираният от ЦРУ Конгрес за свобода в културата (Congress for Cultural Freedom, CCF) представлява от 1950 г. до 70- те години на ХХ век ядрото на една пропагандна кампания, която има задача да запознае западноевропейската общественост с „американския начин на живот” (American Way of Life), с възгледите на САЩ за света и с „доброжелателството” на Америка. За целта Конгресът за свобода в културата си служи с обхватна и силно разклонена мрежа от журналисти, интелектуалци, политици, сътрудници на секретните служби и представители на бизнеса. Сондърс пише в своя основополагащ труд за Конгреса за свобода в културата: „Дали им е харесвало или не, дали им е било известно или не, но след Втората световна война в Европа има само малцина писатели, поети, художници, историци, учени или критици, чиито имена не могат да се свържат с този таен проект. Американската шпионска мрежа на запад функционира безпрепятствено и успява в продължение на повече от двайсет години да води изключително изпипана и солидно финансирана битка на културния фронт – битката за Запада, при това в името на свободата на изразяване”. (Francеs Stonor Saunders (2001). Wer die Zeche zahlt...: Der CIA und die Kultur im Kalten Krieg. München: Siedler.) Тъй като след разпадането на Съветския съюз идеологията за „борбата с комунизма” вече не предлага достатъчно добри възможности да се замъгляват империалистическите мотиви, се налага тези империалистически мотиви енергично да бъдат прикрити чрез пропагандното изтъкване на „моралния идеализъм” на САЩ. При това САЩ, от една страна, се обявяват за „империя” и за единствената глобална свръхсила, с мощ, която според Робърт Кейган е „далеч по-голяма, отколкото някога е имала друга държава след Римската империя”. А Джоузеф Най подчертава: „След Рим никоя друга държава не се е откроявала толкова на фона на останалите”. От друга страна, САЩ твърдят, че не са просто империя, а по-скоро, по думите на Чарлз Краутамър, са „единствената по рода си добронамерена империя; това не е някаква гола самовъзхвала, а факт”. На 28 април 1996 г. Бил Клинтън нарича САЩ world's greatest force for peace and freedom („най-великата сила на света, която се бори за мир и свобода”). На 9 април 2007 г. Барак Обама изразява убедеността си в „изключителността” на САЩ с думите: This country is still the last best hope on earth („Тази държава все още е последната, най-добрата надежда на Земята.”). А на 25 юли 2016 г. Хилъри Клинтън определя САЩ като: The greatest country that has ever been created on the face of the earth for all of history („Най-великата страна, която някога е била създавана в цялата история на Земята.”). Това не са отделни гласове, напротив – те олицетворяват най-важните идеологически убеждения на американската идентичност. Доста по-рано известният американски историк Ричард Хофщатър пише: „… нашата съдба като държава е да нямаме идеологии, а да бъдем идеология”. В съответните самоописания като отправна точка отново излизат Римската империя и „Пакс Романа” (Римският мир). Приема се, че от това естествената външнополитическа цел на САЩ е „Пакс Американа”. За да бъде разбрано едно такова сравнение, трябва да се припомни, че латинската дума pax в словосъчетанието Pax Romana не означава просто „мир”, а ред, установен със сила, който е наложен от една непреодолимо по-мощна държава над по-слаби държави. В модерната империалистическа реторика тази форма на „мир” се определя като „осигуряване на стабилност”. Идеологията на „добронамерената хегемония” на САЩ открива своето съответствие в целите на „Пакс Американа”. Ако човек се абстрахира от реториката на моралния идеализъм и на „добронамерената хегемония”, която служи за легитимация пред обществеността, остава открит въпросът за истинските подбуди на империалистическата външна политика. Джордж Ф. Кенан, един от най-брилянтните американски политически стратези, представител на така наречената „реалистична школа”, обяснява за какво става дума в случая със САЩ: „Ние притежаваме около 50% от световното богатство, но представляваме само 6,3% от населението на света. Нашата истинска задача в близко бъдеще е да открием модел на отношения, който ще ни позволи да запазим това положение на неравенство в благосъстоянието, без да допуснем сериозни вреди за националната ни сигурност. За да постигнем това, трябва да се откажем от всякакви сантименталности и да съсредоточим вниманието си навсякъде върху нашите национални проекти. Не бива да се заблуждаваме, че днес можем да си позволим лукса да бъдем алтруисти и световни благодетели. (...) Трябва да престанем да говорим за неясни, а що се отнася до Далечния изток – и за нереалистични цели като зачитане на човешките права, повишаване на стандарта на живот и демократизация. Не е далеч денят, в който нашите действия трябва да бъдат ръководени от здравомислещи позиции на силата. Колкото по-малко ни възпрепятстват тогава идеалистични обещания, толкова по-добре”. Толкова за анализа на силовата политика от Джордж Кенан. Тъй като другите държави, странно защо, не са готови доброволно да поемат разходите за запазването на благосъстоянието на САЩ, трябва американците да се откажат „от всякакви сантименталности и мечтания”. Реномираният американски историк Уилям Апълман Уилямс разкрива истинските причини за империалистическата политика: „Двигателят на тази империя е и винаги е било нежеланието да живее на базата на собствените си средства”. По отношение на споменатите от Кенан числа до днес ситуацията крайно се е изострила. През 2012 г. списание „Сайънтифик Американ” публикува следните данни: „САЩ съставляват по-малко от 5% от световното население и изразходват 33% от хартията на света, 23% от въглищата, 27% от алуминия и 19% от медта. … На фона на използваните от нас на глава от населението енергия, метали, минерали, дървен материал, риба, житни растения и питейна вода общото потребление на всички хора в Третия свят изглежда минимално. Американците може да са само 5% от световното население, но създават 50% от глобалните генерирани отпадъци”. Така нареченият „екологичен отпечатък”, тоест площта на земята, която е необходима за трайно осигуряване на жизнен стил и жизнен стандарт на един човек, за САЩ е 8 глобални хектара („глобален хектар” е площ от 1 хектар със средна за света биопродуктивност). За Германия е около 5 глобални хектара, малко по-добра стойност, но в сравнителен международен план също е на челните места. В това отношение и германският жизнен стандарт трябва да бъде защитаван в Третия свят. За целта, разбира се, е необходимо Германия отново „да поеме повече отговорности по света” и да дава своя принос за „гарантирането на стабилността”. Повишаването на разходите за въоръжаване, готовността за изпращане на части на Федералните въоръженисили и последователната милитаризация на Европейския съюз са важни и неизбежни стъпки в тази посока. (В рамките на властващите елити минава за нещо естествено, че за осигуряването на „свободни търговски пътища и доставки на суровини” може да се наложи да бъдат водени икономически войни в т.нар. Трети свят, в традицията на „политиката на канонерките” на колониалните морски държави.)

Надмощие в целия спектър

Обстоятелството, че САЩ са „единствената по рода си добронамерена империя”, личи и по многобройни други индикатори. Най-напред, естествено, в разходите за въоръжаване, които съответстват на разходите за въоръжаване общо на всички останали държави. Тези гигантски разходи са необходими, за да могат САЩ да си осигурят претендираното full spectrum dominance (надмощие в целия спектър), или с други думи контрол върху сушата, моретата, въздушното и космическото пространство, киберпространството и всички важни ресурси. Също така и разходите за контролиране на общественото мнение, чрез което може вече да се обезпечи our ability to shape world opinion („Нашата способност да формираме световното обществено мнение”, Барак Обама, 28 май 2014 г.), надвишават общата сума от разходите на всички останали държави в тази сфера. „Единствената по рода си добронамереност” на САЩ се проявява и в конкретни дейности на десетките тайни служби, които оперират по целия свят. През 2014 г. „Ню Йорк Таймс” съобщава данни от секретен доклад на ЦРУ за подкрепата, оказвана от Управлението за терористични групировки през последните шест десетилетия и за организирани от ЦРУ убийства и атентати. По този повод Ноам Чомски лаконично отбелязва, че от това съобщение може да се направи изводът, че САЩ са водеща терористична държава в съответствие с въведените именно от самите тях критерии за определяне дали дадена държава е терористична. Военни части на Въоръжените сили на САЩ и друг военен персонал са разположени в 160 държави по света. САЩ контролират по думите на Джордж Фридман, влиятелния политически съветник и основател на мозъчния тръст „Стратфор”, всички световни океани, което никога преди не е било постигано от друга държава. Според Фридман тази ситуация е благоприятна поради предимството, че САЩ биха могли да нахлуят в други държави, но държавите не биха могли да го направят. Тази „благоприятна ситуация” разчита и на обстоятелството, че САЩ разполагат с над 800 военни бази в около 80 държави.

Великобритания разполага приблизително със 7, Франция – с 5 в някогашните си колонии, Русия – с около 8 в бившите съветски републики и с една в Сирия. САЩ, следователно, имат на разположение приблизително 95% от съществуващите в света военни бази (с обща сума годишни разходи от над 150 милиарда долара). При „гарантирането на стабилност” е абсолютно недопустимо други велики сили, които до момента са избягвали контрола от страна на САЩ, да бъдат обкръжени с кордон от военни бази. Открай време Русия е особено привлекателен обект за САЩ и управлението на Борис Елцин им дава сериозни надежди за успешен икономически и политически набег. (Борис Елцин е първият президент на Русия (1991-1999 г.), при който се осъществява грабителският капитализъм и разграбване на ресурсите чрез олигарси и западни концерни. Този „курс на реформи” отговаря съвсем точно на представите на САЩ и на Европейския съюз за „демократизиране”. По тази причина преизбирането на Елцин през 1996 г. е организирано в значителна степен с помощта на САЩ. Както съобщава „Шпигел” на 15 юли 1996 г.: „Предизборната кампания на Борис Елцин е била организирана от американци. Едва след неговата победа американското списание „Тайм” представя подробности за чуждестранната намеса във вътрешните работи на Русия”.) С появата на Путин обаче тези надежди угасват и се налага САЩ да се опитат да постигнат своята цел по други пътища. Съответните усилия се отразяват и в нарасналия брой на военните бази, които САЩ изграждат за „гарантиране на мира” и за овладяване на „руската агресия”. Още през 1957 г. Арно Шмит поставя въпроса: „Кой кого е обградил?”. „С един поглед върху световната карта отговорът е лесен – както тогава, така и сега. Един поглед е достатъчен. Защото човек напразно ще търси застрашителните съветски военни бази на Бермудите, в Куба, Мексико, Аляска, Канада, Гренландия, но със сигурност ще открие американски бази – от Норвегия през Федералната република, Гърция, Турция и Пакистан, та чак до Курилските острови! („Абсолютното мнозинство” на западногерманския народ си иска ориентацията към Дивия запад, така да бъде, но нека никой не се оплаква после!”) Следователно още през 50-те години на ХХ век в главите на хората вече е извършено дълбокото индоктриниране на „доброжелателната империя”. Междувременно това вече изобщо не може да бъде разпознато в публичното съзнание като индоктриниране и се е превърнало в даденост, която едва ли може да бъде коригирана с факти. Хора, които четат вестници и формират възгледа си за политическата реалност от източници като „Шпигел”, „Зюддойче Цайтунг”, „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг” или „Тагесцайтунг”, когато погледнат световната карта, вероятно ще кажат, че на нея съвсем ясно се вижда колко агресивно се е приближила Русия до американските бази. (Липсата на скрупули, с която водещите германски медии се втурват да обслужват трансатлантическите елити, и идеологическата екзалтираност, с която насъскват срещу Русия, през последните години преживяват нов апогей. Въпреки че антирусизмът открай време е дълбоко вкоренен във водещите германски медии. Още на 14 май 2009 г. Михаил Горбачов констатира с оглед на репортаж за Русия, излъчен по радио „Дойчландфунк”: „Германската преса поначало е най-злостната”.) Ако се стигне до финална конфронтация между Русия и САЩ, което, изглежда, е съкровеното желание на голяма част от властовите елити на САЩ, както и на водещи германски медии, Европа ще бъде ядреното жертвоприношение, но в своята „доброжелателност” САЩ ще бъдат готови да принесат тази жертва.

Неправителствените организации и светските мисионери на западната общност на споделените ценности

Претенцията за глобална хегемония на САЩ, която намира израз в доктрината за full spectrum dominance (надмощие в целия спектър), се обезпечава не само чрез техники на „твърдата сила”, но и чрез техники на „меката сила”, чийто дял нараства свръхпропорционално. За тези техники за управляване на общественото мнение, за управляване на демокрацията и за управляване на възмущението и участието са хвърлени гигантски суми пари през изминалите десетилетия. Тези техники са толкова усъвършенствани, че едва ли правят впечатление на обществеността като целенасочени техники за манипулиране. Много важна роля за контрола на общественото мнение играят така наречените неправителствени организации (Non-Governmental Organizations, NGOs или Civil Society Organizations, CSOs). Голям политически принос имат онези неправителствени организации, които директно или индиректно са финансирани и организирани от властовите елити и всъщност би трябвало да се обозначават като фалшиви (неавтентични/фейк) неправителствени организации. Те служат за обхващане на потребностите на гражданите за участие в политическия живот и вкарването им в коловози, които са в унисон с интересите на господстващите елити. По този начин те могат например да допринесат за смяна на системата в други държави или да отклонят вниманието от истинските проблеми в държавата и да го насочат към подходящи мними цели. Това се постига толкова по-лесно, колкото по-ефективни са политическите функции на подобни неправителствени организации за прикриването на хегемониалните интереси на САЩ – чрез поставени граждански или филантропски цели или чрез други форми на политическо и социално самарянство. В тези случаи техниките на „меката сила” са се доказали като много полезни, тъй като почти никой не се интересува от политическата роля на неправителствените организации в публичното дискусионно пространство. Затова Арундати Рой настойчиво предупреждава срещу опасността „неправителствените организации да превземат общественото недоволство”. Многобройни неправителствени организации, като например фондациите „Отворено общество” на Джордж Сорос, „Чатъм Хаус” или „Форин Полиси Инишиейтив”, действат под прикритието за насърчаването на „демокрацията” и „зачитането на човешките права”, но защитават икономически и политически интереси на различни групировки на властващите елити. Те са изключително силни във финансово отношение, имат огромно политическо влияние и нямат задължението да се отчитат пред никой друг освен пред своите спонсори. Известен е примерът с най-богатата фондация в света „Бил енд Мелинда Гейтс”. В самоописанието й е записано, че са „нетърпеливи оптимисти, които работят за намаляване на несправедливостта”. Често зад такава филантропска реторика обаче се крият отново частни икономически интереси, както и зависимости от държавни и частни субсидии. Подобни фейк неправителствени организации са особено подходящи, за да трансформират по практически невидими пътища икономическата власт в политическа власт. По този начин те могат, без да е публично видимо тяхното политическо влияние и без да са задължени да се отчитат, да допринасят в значителна степен за запазване на статуквото на властващите елити и да създават своего рода глобална идеологическа защитна мрежа за съответните елити. След разпадането на Съветския съюз и опитите на САЩ да предизвикат подходяща „смяна на системата” в Русия страната е предпочитано поле за действие на финансирани от САЩ неправителствени организации. С приемането на закона за насърчаване на развитието на демокрацията и гражданското общество в Русия през 2002 г. САЩ се намесват съвсем официално във вътрешните работи на Русия и финансират 65 000 неправителствени организации в страната. (Тези техники на „меката сила” за предизвикването на system change (смяна на системата) в Русия са в приемствена връзка с развитите по време на Студената война техники на Western cultural infiltration (инфилтриране на западната култура) в Съветския съюз.) До този момент САЩ вече са налели повече от 20 милиарда долара най-вече за подпомагане на „свободното пазарно стопанство”, използвайки за целта предимно Агенцията за международно развитие (USAID). Тези намеси, разбира се, отново са плод на „безкористно доброжелателство” и служат за поощряване на „демокрацията, доброто управление и антикорупционните програми в Руската федерация, за да се подпомогнат и укрепят демократичното правителство, гражданското общество и независимите медии в страната”. Тук е мястото да се допълни, че под „демокрация” се разбира „американската демокрация”, тоест тази форма на демокрация, характеризираща се с редовни избори, в която икономическите и политическите интереси на властовите елити на САЩ по никакъв начин не се накърняват или ограничават. (Този вид „насърчаване на демокрацията” от страна на САЩ под формата на масирано въздействие върху изборите не се ограничава само до „вражески” държави като Русия. САЩ активно са се месили и се месят чрез секретни операции и в изборите на „приятелски” държави. Особено в Гърция, Италия, Франция и Германия в следвоенния период постоянно се полагат грижи изборните резултати да изпълняват изискванията на „американската демокрация”.) Както обикновено, и в този случай е достатъчно да се направят някои аналогични наблюдения, за да се разкрие идеологическото съдържание в демократичната реторика. Нека си представим само каква би била реакцията на САЩ, ако Русия има възможност да подкрепи финансово сходен брой неправителствени организации в Америка, посветили се на стимулирането на „демокрацията, доброто управление и антикорупционните програми в Америка”. Представата, че САЩ са една „доброжелателна” империя и че израз на тази доброжелателност е лансирането на „американската демокрация” по света, е вероятно една от най-успешните дълбоки индоктринации в историята. При интерпретацията на външнополитическите дейности на САЩ тази индоктринация практически се подразбира и така вече не е разпознаваема като идеология.

„Представителната демокрация” като средство за проваляне на демокрацията

Следващият пример за много успешно, следователно почти невидимо, дълбоко индоктриниране е убеждението, че формата на управление „представителна демокрация” е най-доброто или поне единственото реализуемо олицетворение на водещия принцип на демокрацията. Този вид дълбоко индоктриниране е в непосредствена връзка с по-горе споменатата идеология на „американската демокрация”. В резултат от това индоктриниране различни концепции за демокрацията, които по същество се различават от настоящата форма на демокрация, практически са станали невидими в публичното дискусионно пространство. Вярно е, че в политическата реторика настоящите форми на представителната демокрация се поставят в историческа връзка с първоначалния ръководен принцип на демокрацията, както е бил приложен в Древна Атина. От друга страна обаче, те нямат много общо. Атинската демокрация е демокрация на участието – по думите на Мозес Финли тя е „в съвсем буквален смисъл управление на народа”. Такава форма на народно управление обаче – в това отношение елитите от Античността до ден днешен са на едно мнение – непременно трябва да бъде избягвана. Още към средата на ХІХ век „демокрацията”, сиреч демокрацията на участието от Античността, е заклеймена като управление на тълпата. Бащите основатели на САЩ също споделят в по-голямата си част тази дълбока неприязън към народа и към всичко демократично. Те искат република, а не демокрация, като виждат съществената разлика между демокрацията и републиката в това, че в републиката упражняването на политическата власт се прехвърля върху малък брой граждани, които са избирани от останалите граждани. Бащите основатели действително отчасти имат желание да създадат форма на управление, която се легитимира чрез редовни и свободни избори, или по думите на Ейбрахам Линкълн А government of the people, by the people, for the people („Едно правителство на народа, от народа и за народа”). Заради голямото си недоверие към народа обаче те решават по подходящ начин да ограничат до минимум влиянието му върху законодателната власт, така че при една „демокрация на мнозинството” статутът на елитите да не бъде застрашен, както и собствеността. За тази цел се създава система на представителство от нов тип, за която през 1777 г. Александър Хамилтън въвежда израза representative democracy (представителна демокрация). С принципа на парламентарното представителство за общественото упражняване на властта се създава механизъм за обединяване на волята, с който се преследват две цели. От една страна, по този начин трябва да бъде удовлетворено желанието на хората за управление на народа. В същото време представителният механизъм се разбира, както казва американската историчка Елън Майксинс Ууд: „Като средство да се държи народът далеч от политиката” и „да се държи на власт една богата привилегирована олигархия с подкрепата на голяма част от населението през избори”. Това изисква „нова дефиниция на демокрацията”, която да прикрие многозначността на олигархичното начало. Следователно идеята за „представителната демокрация” със самата си поява служи за предотвратяване на демокрацията. Конституцията на САЩ се превръща в исторически модел на теорията на елитарната демокрация. Нейната най-влиятелна форма води началото си от Йозеф А. Шумпетер (1883-1950 г.), един от най-бележитите икономисти на ХХ век. Според Шумпетер „действащата” демокрация трябва да се ограничи до конкурентния избор между функционални елити. Тази концепция обаче търпи критики от широк спектър специалисти по теория на демокрацията, конституционно право и политическа философия с аргумента, че самото гарантиране на процедура на „избор” не би могло да предостави достатъчна легитимност на властта и управлението. Идеята за легитимиране на властта чрез конкурентен избор между членове на предварително селектирани елитарни групи не може да бъде в съзвучие с водещия принцип на „демокрацията”, който има за цел „народния суверенитет”. Той включва правото на народа по всяко време „да си дари” конституция според собствените си представи, както и подчиняването на държавния апарат на демократичния закон. Освен това означава, че е възможно съответно участие на гражданите във формата на управление. Централен елемент в такова участие е демократичното постигане на съгласие по всички важни за общността въпроси. Изборът или тегленето на жребий могат да бъдат полезни инструменти в случая. Ограничи ли се демократичното участие по същество само до избори, то това противоречи на водещия принцип на демокрацията от времето на Просвещението. Следователно изборите са сравнително страничен аспект на демократичното формиране на волята. Всички властови елити обаче с удоволствие ги тикат напред, пренебрегвайки ключово важни елементи от водещия принцип на демокрацията, защото изборите са особено подходящи за създаване у хората на илюзията за демокрация и народен суверенитет. При наличието на подобна илюзия естествената съпротива срещу зависимостта от чужда воля може да бъде потушена. В олигархични структури, каквито олицетворява и елитарната демокрация, изборите очевидно не са израз на народен суверенитет. Те по-скоро са инструмент за осигуряване на господство, който е много полезен за неутрализиране на исканията за промяна. По тази причина властващите елити въпреки принципното си недоверие към народа охотно се възползват от изборите, за да приложат свързаната с тях функция за социално умиротворяване. В допълнение към елитарната демокрация – такава, каквато намира израз в съвременните форми на репрезентативната демокрация, има множество внимателно разработени алтернативи, които стоят много по-близо до водещия принцип на демокрацията. Те интензивно се обсъждат открай време в съответната литература под различни названия като „демокрация на участието”, „радикална демокрация”, „делиберативна демокрация” и др. Любопитното обаче е, че практически отсъстват от публичната дискусия, като че ли са невидими. Тази невидимост на сериозни демократични алтернативи сама по себе си е следствие от десетилетно индоктриниране, при което съвременната форма на „представителната демокрация” се налага не само като най-добрата форма, но и като безалтернативна. В резултат от индоктринирането на безалтернативността на „репрезентативната демокрация” от общественото ни съзнание са се изтрили действителните исторически мотори на тази форма на елитарно управление и ние вече изобщо не сме в състояние да схванем, че идеята за „представителната демокрация” е родена точно с цел предотвратяване на истинската демокрация. За да блокират критиката към тази форма на елитарно управление, маскирано в демократични одежди, властовите и функционалните елити си служат с подходяща стратегия за обвързване с понятия, които в обществото са заклеймени. В този случай особено адекватно е обвързването с крайния национализъм и расизма. В представите на крайната десница народът не се определя като Demos, тоест като принципно хетерогенен народ, състоящ се от съвсем различни граждани на държавата, а като „етнос”, следователно като една хомогенна от етническа и културна гледна точка общност. Само когато такова (фиктивно) „тяло на народа” е достатъчно хомогенно, неговата обща воля може да бъде представена от подходящи елити и оттам да получи политическо влияние. Следователно народът и неговата обща воля биха могли да бъдат представени от един авторитарен водач със същия успех, както от парламента, така че в този смисъл „демокрацията” не противостои на диктатурата. Лесно може да се схване, че крайната дeсница и десният популизъм не се интересуват от реализирането на водещия принцип на демокрацията, а от отстраняването на демокрацията. Елитите използват критиката на десния популизъм срещу „репрезентативната демокрация”, за да превърнат критиката срещу „репрезентативната демокрация” по принцип в мисловна забранена зона. Излиза, че „представителната демокрация” предлага на властовите елити неоценими предимства, след като се стремят да я представят за безалтернативна чрез интензивно индоктриниране и същевременно се опитват да блокират критиката срещу нея. Още от самото й начало „представителната демокрация” е замислена като елитарна власт. А е обоснована от идеологическия постулат, че определените чрез избор представители, по думите на Хамилтън и Мадисън от 1788 г., „притежават достатъчно мъдрост, за да разпознаят кое е общото благо за обществото, и достатъчно добродетели, за да го преследват”. Едва ли е изненадващо, но действителността изглежда различно: народът според Ингеборг Маус е „де факто подчинен от просто упълномощените”. Реалните центрове на властта са и остават невидими за народа. През феодализма, напротив, целта на волята за промяна е все още ясно различима. По този начин и политическото действие тогава има цел, а социалните напрежения могат да се разтоварят, избухвайки в революции, понякога доста кървави. Докато истинските центрове на властта обаче са невидими, желанията за политическа промяна на народа могат да бъдат насочени единствено към отклоняващи цели и така остават безрезултатни. „Представителната демокрация” има това преимущество за истинските центрове на политическата власт, че цялата енергия на хората за промяна се изтощава в избора на представители от един предварително определен спектър. Това означава, че в рамките на съвременните форми на „представителната демокрация” няма механизми, по които една воля за промяна може да стане политически ефективна. Именно по тази причина „репрезентативната демокрация” представлява почти перфектната форма на управление за властовите елити; тя е формата на управление на олигархията, която обаче на народа му изглежда като демокрация. Нека сега се върнем към метафората със стадото, при нея интерпретацията е, че „представителната демокрация” фокусира общественото внимание върху пастирите, а собствениците на стадото остават сякаш невидими; волята за промяна на народа остава ограничена до възможността да избере други пастири от персонала на собственика на стадото. Този проблем отдавна е разкрит.

Неолиберализмът и изграждането на система на организираната безотговорност

С появата на неолиберализма като екстремна форма на капитализма усъвършенстването на механизмите за правене на невидими на истинските центрове на политическа власт преживява своя апогей. От една страна, неолиберализмът създава идеология, която обявява съзнателно взетите решения на елитите за обикновени последици от рационалните естествени закони на един (фиктивен) „свободен пазар” и така ги освобождава от всякаква отговорност. От друга страна, неолиберализмът води до създаването на нови видове политически актьори, а именно големите концерни, които стават най-мощните политически играчи. В хода на глобализацията големите концерни са снабдени с права, които напълно ги лишават от демократичния контрол и задължителната отчетност и ги превръщат в най-перфектните тоталитарни структури, създавани някога в културното развитие. Този процес на практика не е нищо друго освен систематичното обличане в законови рамки на организираната престъпност на привилегированата класа на богатите. Съпътстван е и от постоянното разработване на механизми, чрез които икономическата власт може да се трансформира в политическа (и обратно – политическата власт отново в икономическа). По този начин се стига до гигантско прехвърляне на власт от правителствата към големите концерни, така че действителните центрове на властта сега са много по-трудно разпознаваеми от преди. Точно това е същината на неолибералната революция „отгоре”. Тя не се ограничава само до сферата на икономиката, а обхваща всички области на обществения живот и се насочва към създаването на новия човек – човек, сведен само до консуматорската си роля, който възприема доброволното си робство като най-висше щастие.

Неолиберализмът като тоталитарна идеология

В неолиберализма лесно се идентифицират типичните белези на тоталитаризма, тоест белезите на авторитарни форми на управление, които проникват във всички социални отношения. Като прототип на тоталитаризма може да се разглежда фашизмът. Независимо че фашизмът и неолиберализмът имат тоталитарен характер, те се различават значително в своите цели и характеристики – неолиберализмът например зависи от глобализацията, а фашизмът зависи от националната рамка. Все пак в структурно отношение могат да се открият общи черти. Един сравнителен анализ може да помогне да се разбере подобре защо точно представители на неолиберализма се оказват понякога очаровани от възможностите на тоталитарното управление. (Най-ясно се е изказал по този въпрос Лудвиг фон Мизес: „Не може да се отрече, че фашизмът и всички подобни нему движения са изпълнен с най-добри намерения и че тяхната намеса за момент спаси европейската цивилизация. Заслугата, която си спечели с това фашизмът, ще остане завинаги в историята”. Фридрих фон Хайек наистина категорично се обявява против диктатурата като трайна форма на държавно управление, но през 1981 г. казва, че в „преходни периоди”, позовавайки се най-вече на диктатурата на Пиночет в Чили, диктатурата може да е необходима и че предпочита една неолиберална диктатура пред една не-неолиберална.) Неолиберализмът и фашизмът са обединени от омразата си към „1789 година”, тоест към социалните и политическите постижения на Просвещението. През 1789 г. Националното учредително събрание приема Декларацията за правата на човека и гражданина. От гледна точка на неолиберализма и на фашизма годината 1789-а олицетворява държавата на благоденствието и егалитарната демокрация. Свързва ги и социалният дарвинизъм с неговото възвеличаване на силните и презрението му към социалнослабите. Неолиберализмът и фашизмът са елитарни и споделят презрение към народа. Изискват приспособяване и пълно подчинение на една фикция – за неолиберализма това е „свободният пазар”, за фашизма е етнически хомогенният народ.

1789 година и постиженията на Просвещението

Какви са позициите, олицетворявани от „1789 година”, които превръщат две толкова различни тоталитарни системи като неолиберализма и фашизма в техен главен противник? Декларацията за правата на човека и гражданина, приета от Националното учредително събрание през 1789 г., формулира в своите седемнайсет члена основните разпоредби относно естествените и неотменими права на човека и взаимоотношенията между хората и държавата. В Преамбюла „представителите на френския народ, съставили Националното събрание”, обясняват, че „вземайки предвид, че забравянето или незачитането на човешките права са единствените причини за общественото нещастие и покварата на правителствата”, приемат декларация за естествените и неотменими права на човека. Те включват:

Член 1: Хората се раждат и остават свободни и равни по права. Обществените различия могат да служат само на общата полза.

Член 2: Смисълът на всяко политически обединение е запазването на естествените и неприкосновени човешки права. Целта на всяко едно политическо обединение се състои в защитаването на естествените и неприкосновени човешки права. Тези права са свободата, сигурността и противопоставянето срещу потисничеството.

Член 3: Произходът на всеки суверенитет по същество се корени в народа. Никое сдружение и никой индивид не могат да упражняват власт, която не произтича изрично от народа.

Член 6: Законът е израз на общата воля. Всички граждани имат правото, лично или чрез свои представители, да участват в съставянето на законите. Независимо дали законът защитава, или наказва, той трябва да е еднакъв за всички. Всички граждани, тъй като са равни пред закона, имат еднакъв достъп до всички обществени постове, служби и длъжности в съответствие с техните способности и без друга разлика извън произтичащата от качествата и дарбите им.

Подобно на американските образци френската Декларация за правата на човека се основава на универсалността на човешките права. Това означава, че не е необходимо те предварително да се учредяват и предоставят.

Тази декларация от 1789 г. формулира радикална политическа програма, имаща редица последствия. Защото естественоправното равенство на всички хора и произтичащите от това права могат да бъдат постигнати в обществото единствено чрез последователно демократизиране и радикални социални реформи. Затова толкова решително й се противопоставят както облагодетелстваните от съществуващия ред, така и всички онези, изпитващи презрение към народа, за които господството на елита е единствената разумна форма на управление. Това обяснява омразата, която хранят в еднаква степен неолиберализмът и фашизмът към олицетворения от „1789 година” начин на мислене. От идеите на радикалното Просвещение могат да се изведат редица централни принципи. Най-важният принцип може да бъде окачествен като хуманитарен универсализъм, а именно признаването на принципната равностойност на всички хора. Според Кант човекът притежава „не просто релативна стойност, тоест цена, а притежава вътрешна стойност, тоест достойнство”. По тази причина той не може да има „пазарна цена”, защото като личност, сиреч като автономно, с разум надарено същество, той е „цел сам по себе си” и никога не трябва да бъде употребяван като обикновено средство заради чужди интереси. Тясно обвързан с това е другият принцип, а именно правото на политическо самоопределение. Всеки гражданин трябва да има съответстващо участие във вземането на всички решения, които засягат собствения му обществен живот. Всички граждани имат правото на всеобхватно демократично участие във всички обществени аспекти. Основните области на едно общество и особено икономиката, не трябва да бъдат извеждани извън демократичната легитимация и контрол. Всички структури на властта трябва да доказват основанието си за съществуване и да се отчитат пред обществеността в противен случай са нелегитимни и следва да бъдат премахнати. Следващият важен принцип може да се дефинира като морален универсализъм: моралните критерии, по които оценяваме действията на останалите, трябва да прилагаме и при оценката на собствените ни действия. От самото начало различните течения на така нареченото Контрапросвещение дават мощен отпор на тези принципи. Контрапросвещението се характеризира именно с отричането на тези принципи и особено с позиции, които изразяват принципното отдаване на първостепенно значение на собствената биологична, социална, културна, религиозна или национална общност. Днес неолиберализмът и десният популизъм представляват от различни гледни точки основните идеологически центрове на Контрапросвещението. Днес, в епохата на радикалното Контрапросвещение, идеите и принципите на Просвещението на практика не съществуват в публичното дискусионно пространство, лишени са от своята радикалност и са западнали до най-обикновена „просветителска” реторика, използвана церемониално в политически речи. По тази причина те всъщност вече не са ръководни принципи, в съответствие с които можем в мислите си да организираме своя опит и да обединим енергията си за промяна. Ние сме не само социално фрагментирани, ние сме деполитизирани, доведени сме в голяма степен до състояние на политическа апатия и резигнация и сме откъснати от най-доброто, което е родила историята на нашите социални идеи. Защо? За да останем без политически ориентири и за да забравим за какво си заслужава да се бори човек. Това не са резултатите от някакви случайни процеси, а успехите на продължаващото десетки години системно индоктриниране, извършвано от страна на господстващите елити. Изминалите повече от петдесет години елитарна демокрация ни показват накъде води този път. Това е пътят на разрухата. На разрушаването на идеята за общност, на погубването на милиони животи, на унищожаването на културната и цивилизационната субстанция – преди всичко в Третия свят, и на унищожаването на нашите екологични основи. Онези, които се облагодетелстват от това унищожение, нямат причини да променят пътя на унищожаването. Необходимата за това енергия за промяна може да дойде само от долу, от нас. Това е нашата задача и нашата отговорност.

Превод Мария Дерменджиева